№ 597
гр. София, 22.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20211100511526 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 17.11.2020 год., постановено по гр.дело №10014/2020 год. по описа на
СРС, ГО, 61 с-в, „Ц.ЗА Г.М.“ ЕАД е осъдено да заплати на М. Б. С. по иск с правно
основание чл. 200, ал. 1 КТ сумата от 5 924 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди – болки и страдания, вследствие на трудово злополука, настъпила на
19.07.2019 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
злополуката – 19.07.2019 год. до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен в
останалата му част до пълния предявен размер от 10 000 лв. и ответникът е осъден да
заплати по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 236.96 лв.,
представляваща държавна такса и сумата от 101.90 лв., представляваща възнаграждение за
вещо лице, а ищцата е осъдена да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
направените разноски по делото в размер на 446 лв.
Срещу решението в частта му, в която му, в която е уважен предявения иск, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „Ц.ЗА Г.М.“
ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че изводите на СРС били необосновани и присъденото
обезщетение не било справедливо с оглед критерия, установен в чл. 52 ЗЗД. Релевираната
претенция била недоказана, а размерът на присъденото обезщетение – завишен. От
събраните гласни доказателства не било установено настъпването на неимуществени вреди
в толкова висока степен и интензитет. Не било отчетено заключението на вещото лице по
допусната и изслушана съдебно-медицинска експертиза, от което било видно, че преди
1
инцидента ищцата имала заболяване на палеца на крака. Това заболяване обаче не било
лекувано в продължение на години и било довело до изменение на походката и по-дълъг
възстановителен процес. Вещото лице било заявило, че късното явяване на ищцата в
Пирогов, след като цял ден била работила права с контузения крак, било вложило тежестта
на увреждането и удължило периода на възстановяване. Очевидно било, че ищцата била
неглижирала своето здраве, като не била предприела лечение на предишно заболяване. С
поведението си след злополуката тя се била поставила и ненужно в риск, с което била
влошила здравословното си състояние. Първоинстанционният съд бил достигнал до извода,
че е налице груба небрежност на ищцата, но неправилно бил определил, че съпричиняването
е само 20 %. Всъщност ищцата била допринесла много повече за своето увреждане – не била
уведомила работодателя за случилото се, изкарала работната си смяна на крак, в обикаляне
на работния си участък за деня като контрольор автомобилен транспорт, часове след
инцидента съобщила за него и нарушила инструкцията за работа. Ето защо моли решението
на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – отхвърлен, евентуално – размерът
на присъденото обезщетение да бъде намален. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото.
Ответницата по жалбата М. Б. С. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено
в обжалваната му част. Поддържа, че по делото било безспорно, че между страните е
възникнало трудово правоотношение и че на 19.07.2019 год. е настъпила трудова злополука
/призната за така по надлежния ред/, в резултат на която ищцата получила закрито счупване
на палеца на стъпалото. Претендираните вреди били установени въз основа на събраните
гласни доказателства и заключението по съдебно-медицинската експертиза, което не било
оспорено от ответника. Вещото лице било посочило, че констатираното усложняване на
стъпалото можело да е в резултат от продължителното стоене права на ищцата, което било
свързано с изпълнение на ежедневните й трудови задължения. Възражението на ответника,
че твърдяното увреждане е в резултат единствено на неразумното поведение на ищцата не
кореспондирало с данните по делото. В този смисъл определеният от СРС размер на
обезщетението за неимуществени вреди бил справедлив. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Срещу определението на СРС по посоченото дело от 04.06.2021 год., постановено по
реда на чл. 248 ГПК, е подадена частна жалба от ищцата М. Б. С., която счита, че в
представения по делото договор за правна помощ е удостоверено заплащането в брой на
уговорения адвокатски хонорар и в този смисъл има характера на разписка, съобразно
Тълкувателно решение № 6/2012 год. на ВКС по тълк.дело №6/2012 год., ОСГТК. Ето защо
моли обжалваното определение да бъде отменено, а искането по чл. 248 ГПК – уважено.
Ответникът по частната жалба „Ц.ЗА Г.М.“ ЕАД не изразява становище по частната
жалба.
По отношение на въззивната жалба:
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
2
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за обезщетение за
неимуществени вреди.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни
норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Съгласно чл. 200, ал. 1 КТ за вредите от трудова злополука или професионална болест,
които са причинили временна неработоспособност, трайна неработоспособност с 50 и над 50
% или смърт на работника или служителя, работодателят отговора имуществено, независимо
от това, дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването
им, като дължи обезщетение за разликата между причинената вреда – неимуществена или
имуществена, включително пропусната полза, и обезщетението и/или пенсията по
общественото осигуряване /ал. 3/. Видно е от посочената разпоредба, че фактическият
състав за възникване на отговорността на работодателя, която има обективен характер,
включва следните кумулативни предпоставки: 1/ наличие на трудово правоотношение
между ищеца /или наследодателя му/ и ответника; 2/ професионално заболяване или трудова
злополука, претърпяна от работника или служителя в периода на трудовото правоотношение
и причинила временна неработоспособност, трайна неработоспособност с 50 % или над 50 %
или смърт; 3/ вреда – имуществена или неимуществена и 4/ причинна връзка между
професионалното заболяване или трудовата злополука и вредата.
Безспорно е във въззивното производство, а и от събраните доказателства се установява,
че към датата на процесната злополука – 19.07.2019 год., между страните е съществувало
трудово правоотношение, по силата на което ищцата е заемала длъжността „Контрольор
автомобилен транспорт“, сектор „Платено паркиране /синя и зелена зона“, в отдел
„Паркиране“ в Дирекция „Паркиране и мобилност“, както и че на посочената дата, около
08.25 ч., при слизане от трамвайна мотриса №4, от последната врата, десният крак на
ищцата бил ударен от затварящата се врата, при което и било причинено счупване на палеца
на стъпалото й.
Не се спори между страните, че посочената злополука има характер на трудова по
смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО, според която норма трудова злополука е всяко внезапно
увреждане на здравето, станало през време и във връзка или по повод на извършваната
работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието, когато е
причинило неработоспособност или смърт. Квалификацията на злополуката като трудова и
3
обстоятелствата, при които е настъпила, са установени и в разпореждане №23637 от
07.08.2019 год. на НОИ – Териториално поделение – София град по чл. 60, ал. 1 КСО.
Впоследствие трудовото правоотношение между страните било прекратено на
основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ – поради придобито от ищцата право на пенсия и
осигурителен стаж и възраст /акт от 19.11.2019 год., връчен на ищцата същия ден/.
Единствените спорни между страните въпроси по същество във въззивното
производство са свързани с размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди
/след приспадане на полученото от ищцата застрахователно обезщетение в размер на 476 лв.
по сключен от работодателя договор, покриващ риска „трудова злополука“/ и степента, до
която следва да бъде намалена отговорността на работодателя, предвид наличието на
съпричиняване от ищцата по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ.
Въз основа на съвкупната преценка на гласните доказателства по делото чрез разпита на
свидетелите Д.Н.А. и К.Г.С. /син на ищцата/, които при преценката им, в т.ч. по реда на чл.
172 ГПК, следва да бъдат ценени като ясни, последователни, житейски логични и
кореспондиращи с останалия доказателствен материал по делото и заключението на вещото
лице по допусната и изслушаната в първоинстанционното производство съдебно-
медицинска експертиза, което подлежи на кредитиране /чл. 202 ГПК/, въззивният съд
приема за установено, че закритото счупване на палеца на дясното стъпало /неразместено
счупване на проксимална фаланга на палеца/ е причинило на ищцата трайно затруднение на
движението на десния долен крайник /за повече от 30 дни след инцидента/. След такава
травма се наблюдавали видима деформация и увеличаване на обема на засегнатия пръст от
меконъканен оток, кръвонасядане по цялото протежение на пръста, като травмата била
съпроводена от силна болка, усилваща се при опит за активно и пасивно движение на
пръста. Възстановяването при неразместените фрактури било в рамките на 4 – 5 седмици,
като приблизително за същия период от време било препоръчително носенето на
имобилизация, а функционалното възстановяване /на ходилна и опорна функция на
крайника/ настъпвало до около 2 месеца след инцидента, като следвало натоварването на
крайника да започне постепенно след 1.5 месеца. При ищцата било установено съпътстващо
заболяване Халукс валгус, което било комплексно и засягало първи лъч на ходилото, често
придружавано от деформации и и симптоматика, засягащи останалите пръсти, като само за
себе си било свързано с болки в областта на метатарзофалангеалната става. При насложена
върху заболяването травма със счупване на палеца на ходилото винаги бил налице един по-
продължителен от средностатистическия период на възстановяване. Дори без това
заболяване след функционалната възстановяване /до около 2 месеца/, при по-продължително
натоварване на ходилото, с оглед ежедневна натовареност, и/или резки промени във времето
била възможна изява на болка и ограничена от нея подвижност за продължителен период от
време. След инцидента ищцата потърсила медицинска помощ и била прегледана едва в
17.16 ч., когато крайникът й бил имобилизиран с ортеза, но през изтеклото време тя била
натоварвала крайника в продължение на часове, като била работила права, обикаляйки
работния си участък и това неминеумо било довело до влошаване на първоначално
4
причиненото увреждане на палеца на десния й крак и се било отразило негативно на
възстановителния процес и довело до по-интензивни последващи болки и необходимост от
по-продължително лечение от 3 месеца и на вида на болкоуспокояващите. От гласните
доказателства се установява, че след увреждането в продължение на 3 месеца ищцата се
нуждаела от чужда помощ за ежедневното си обслужване, била уплашена и изпитвала
притеснения.
Настоящият съдебен състав приема, че поначало, въпреки липсата на възможност за
съпоставяне между претърпените болки, страдания и психически затруднения и паричната
престация, законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично
обезщетение за тези увреждания, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен
случай какъв е справедливия размер на това обезщетение, което има компенсаторен
характер. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То
е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които
трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера на обезщетението /т. 2 от
Постановление № 4 от 23.12.1968 год. на Пленума на ВС/. Такива обективни обстоятелства
при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на
извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, какви физически болки и други
неудобства и притеснения е претърпял увреденият, включително допълнителното влошаване
състоянието на здравето, козметични и друг външни дефекти, силата, интензитета и
продължителността на болковия синдром, отшумял ли е той, продължителност на лечението
и извършените медицински манипулации, възможност на увреденото лице да продължи
трудовата си кариера и да се социализира. Във всички случаи като база за определяне на
паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди служат стандартът на живот в
страната и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на
увреждането и общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на
неимуществените вреди, като не се допуска размерът на обезщетението да бъде и източник
на обогатяване на пострадалия. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да
се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдещето
болки и страдания, настъпили в резултат на вредоносното действие /виж т. 11 от
Постановление № 4 от 23.XII.1968 г., Пленум на ВС; в този смисъл Решение № 38 от
13.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 323/2012 г., III г. о., ГК и Решение № 414 от 21.11.2012 г. на
ВКС по гр. д. № 1543/2011 г., IV г. о., ГК/.
В разглеждания случай съобразявайки от една страна – вида и тежестта на увреждането,
възрастта на пострадалата, който към момента на увреждането е била на 61 години,
обстоятелствата, при които е настъпило увреждането – внезапно; интензивността на
търпените болки и страдания от ищцата, както и тяхната продължителност, а
възстановителният период е бил по-продължителен в сравнение с обичайния такъв при
подобно увреждане с оглед констатираното придружаващо заболяване на ищцата – Халукс
валгус, което следва да се приеме за значителна неимуществена вреда; ищцата е била
обездвижена и е търпяла неудобството да разчита на чужда помощ в ежедневното си
5
обслужване и по този начин е била лишен от нормалния си начин на живот; тенденцията за
продължителен период от време да изпитва болки и да е ограничена подвижността й при
ежедневна натовареност и при промяна на времето, а от друга страна – липсата на трайни
последици за здравето, личното, професионалното и общественото благополучие на ищцата,
възстановеното й състояние, съществуващите в страната обществено-икономически условия
към момента на настъпване на вредите, стандарт на живот, средно статистически размер на
доходите /през 2019 год. годишният общ доход средно на лице от домакинство е 6 592 лв., а
средногодишният разход – 6 214 лв., съобразно данни на Националния статистически
институт/, както и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични
случаи, без той да има самостоятелно значение /субективната преценка за справедливо
определени суми за подобни, причинени в близък период вреди от деликт, следва да има за
коректив формираната обща оценка за пропорционалност, защото справедливостта е
елемент от правната реалност/, въззивният съд намира, че определеното от СРС обезщетение
за търпените неимуществени вреди от 8 000 лв. е справедливо по размер /виж например
Решение № 260118 от 28.07.2020 год. на ОС - Варна по в. т. д. № 330/2020 год. и Решение №
1161 от 22.05.2017 год. на САС по в. гр. д. № 448/2017 год., които съдебни актове са само
сравнителен ориентир, а не коректив, каквито са фактите и обстоятелствата по настоящото
дело/. Определянето на по-нисък размер на обезщетението от посочения не би съответствал
на изискванията на справедливостта.
Предвид счетеното за основателно възражение за съпричиняване по смисъла на чл. 201,
ал. 2 КТ, релевирано от ответника, тъй като ищцата не е положила най-елементарната
грижа, тази, която и най-небрежният човек би положил за своите работи /за здравето си/, за
да ограничи настъпилите вреди, то следва да се приеме, че не всички вреди са в пряка
причинна връзка с процесния деликт – те са резултат от действията на ищцата, която като е
имала възможност да остане на мястото, където е получила увреждането и да потърси/да
изчака да й бъде оказана медицинска помощ, сама се е поставила в ситуация на повишен
риск, като в продължение на около 9 часа е работила права, обикаляйки работния си
участък, а същевременно ако същата е била имобилизирана веднага след счупването, то
достатъчният период за нейното възстановяване би бил по-кратък.
Степента, до която следва да се намали отговорността на работодателя се определя от
обективното съотношение на допринасянето за увреждането с оглед на всички конкретни
факти и обстоятелства, които представляват и критериите за намаляване на обезщетението.
Критерий при определяне на процента на съпричиняване е конкретният принос на
пострадалия. Поради това, колкото повече едно лице е допринесло за настъпването на
вредата, толкова по-голямо трябва да е неговото участие в обезщетяването й. В частност
правилен се явява изводът на СРС, че делът на съпричиняване от страна на ищцата е 20 % и
дължимото от ответника обезщетение следва да бъде намалено в тази степен, като е
отдадено нужното значение на съотношението между възстановителния период при ищцата,
средностатистическия възстановителен период и очакваната по-голямата продължителност
на този период предвид съществувалото преди злополуката съпътстващо заболяване на
6
ищцата.
В този смисъл след извършване на намаляване на определеното обезщетение за
неимуществени вреди по реда на чл. 51, ал. 2 ЗЗД с приноса на ищцата от 20 % и приспадане
на полученото от нея застрахователно обезщетение в размер на 476 лв. /виж чл. 200, ал. 4
КТ/, размерът на дължимата от ответника сума възлиза на 5 924 лв. /8 000 – 1 600 лв. – 476
лв./, до който и релевираната претенция се явява основателна, ведно със законната лихва,
считано от датата на трудовата злополука – 19.07.2019 год. до окончателното изплащане,
както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
По отношение на частната жалба:
Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт и в законоустановения срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, поради което се явява процесуално
допустима.
Разгледана по същество, частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
В мотивите на първоинстанционното решение е прието, че с оглед изхода от спора
ищцата има право на разноски за адвокатско възнаграждение /претендирани в размер на
1 200 лв./, но няма основание за възлагането им в тежест на ответника, тъй като липсват
доказателства, че са реално направени.
В срока за въззивно обжалване на първоинстанционното решение ищцата е релевирала
искане по чл. 248 ГПК за допълването му в частта за разноските.
За да постанови обжалваното определение, СРС е приел, че в представения по делото
договор за правна защита и съдействие е било уговорено заплащането на адвокатския
хонорар да се извърши в брой, но в договора липсвало удостоверяване, че сумата е платена,
т.е. същият нямал характера на разписка.
Определението е правилно.
По общото правило на чл. 78 ГПК присъждането на разноски на страните се основава на
вината на противната страна, която с поведението си е предизвикала предявяване на иска
или защитни действия срещу неоснователно предявен срещу нея иск. Т.е., логиката на
закона е, че разноски винаги се дължат, когато неправомерно е засегната чужда правна
сфера. В този смисъл задължението за заплащане на разноски е задължение за заплащане на
понесените от съответната страна вреди.
По отговорността за разноските съдът не се произнася служебно, а само по молба на
заинтересованата страна. Това искане следва да бъде релевирано от страната най-късно до
приключване на последното заседание в съответната съдебна инстанция, най-късно в което
страните трябва да направят и самите претенции за присъждане на разноски, да ангажират
доказателства за извършването им, както и да представят списък по чл. 80 ГПК /арг. и от
7
принципа за равенство на страните в процеса, установен в нормата на чл. 9 ГПК/.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение №
6/2012 год. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 год., ОСГТК, разноските за правна защита са
разходи за производството и включват възнаграждението за един адвокат – чл. 78, ал. 1 ГПК.
Договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, като писмената форма е
за доказване. С него се удостоверява, както че разноските са заплатени, така и че само са
договорени. Само, когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат
да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. Ето защо в договора за правна помощ следва да
бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително
заплащането да се осъществи по определен начин – например по банков път. Тогава, както и
в случаите, при които е договорено такова заплащане, то следва да бъде документално
установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Когато
възнаграждението е заплатено в брой, този факт трябва да бъде отразен в договора за правна
помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характера на
разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и е заплатила
адвокатското възнаграждение.
При плащане на адвокатското възнаграждение в брой е допустимо удостоверяването на
пращането да бъде извършено и с разписка, издадена след сключване на договора, ако
плащането е извършено след възникване на правоотношението по договора за процесуално
представителство и правна помощ.
В контекста на изложеното въззивният съд приема, че страната, която претендира
разноски за адвокатско възнаграждение /каквото искане ищцата е направила своевременно/,
трябва да установи на първо място, че такива действително са уговорени и на второ място –
че действително са заплатени. Тези предпоставки в разглеждания случай не са налице, тъй
като по делото е ангажиран договор за правна защита и съдействие от 21.02.2021 год., от
който е видно единствено, че е уговорено заплащането в брой на адвокатско възнаграждение
в размер на 1 200 лв. В договора обаче не е отразено, че плащането е извършено, поради
което и същият няма характера на разписка, като по делото липсват други доказателства,
установяващи реалното плащане на уговореното адвокатско възнаграждение.
Следователно ищцата не е доказала действителното извършване на претендираните
разноски, което е задължително условие за присъждането им, както правилно е приел и СРС.
Ето защо всички развити от частната жалбоподателка оплаквания са неоснователни, а
частната жалба следва да бъде оставена без уважение.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят /ответникът/ няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да
заплати на ищцата действително направените разноски във въззивното производство за
възнаграждение за един адвокат в размер на 626.20 лв. /своевременно релевираното от
8
жалбоподателя възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК се явява основателно предвид липсата на
фактическа сложност и сравнително ниската правна сложност на въззивното производство,
което се е развило в едно съдебно заседание, в което не са събирани доказателства, поради
което и разноските на ответника за адвокатско възнаграждение трябва да бъдат намалени до
минималния размер, предвиден в чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения/.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 17.11.2020 год., постановено по гр.дело №10014/2020
год. по описа на СРС, ГО, 61 с-в, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА „Ц.ЗА Г.М.“ ЕАД, ЕИК******* със седалище и адрес на управление:
гр.София, бул.“*******, да заплати на М. Б. С. с ЕГН **********, с адрес: гр.София,
бул.“*******“, бл.*******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски във
въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 626.20 лв.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на М. Б. С. срещу определението от
04.06.2021 год., постановено по гр.дело №10014/2020 год. по описа на СРС, ГО, 61 с-в.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл.
280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните, а в частта му с характер на
определение – пред Върховния касационен съд с частна жалба в едноседмичен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9