РЕШЕНИЕ
№ 325
гр. Р., 19.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – Р., ВТОРИ СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Аглика Гавраилова
Членове:Антоанета Атанасова
Михаил Драгнев
при участието на секретаря Светла Пеева
като разгледа докладваното от Михаил Драгнев Въззивно гражданско дело №
20214500500664 по описа за 2021 година
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
А.И. и С.И. обжалват Решение № 516 от 07.07.2021г., постановено по
гр.д.№ 3988/20г. по описа на РРС, с което се признава по отношение на тях за
установено че Д. М. К. е собственик на 200.77/462 ид.ч. от поземлен имот с
идентификатор 63427.2.1698, целият от 462 кв.м. Излагат оплаквания за
недопустимост и неправилността на постановеното решение, като
постановено при неточно приложение на материалния закон. Смятат, че с
одържавяването на част от имота е възникнала етажна собственост, тъй като
сградата се е състояла от повече от два обособени обекта, чиито собственици
са били повече от едно лице. От този момент по силата на чл. 38 ЗС дворното
място е станало обща част по предназанчение. Намират, че разпореждане с
различни по съотношение от определените съгласно закона- чл. 40 ЗС
идеални части представлява разпореждане с несобствена вещ и не поражда
вещнопрехвърлителен ефект. Навеждат доводи, че ид.ч. от общите части не
могат да бъдат придобити по давност, смятат иска за недопустим, тъй като не
е предявен срещу всички етажни собственици. Искат от съда да обезсили
постановеното от първоинстанционния съд решение като недопустимо или
алтернативно да го отмени и да постанови друго, с което предявеният иск да
се отхвърли като неоснователен. Претендират се разноските, направени в
двете съдебни инстанции.
1
М.Г., И.Г. и В.П. обжалват Решение № 516 от 07.07.2021г., постановено
по гр.д.№ 3988/21г. по описа на РРС. Излагат оплаквания за недопустимост и
неправилността на постановеното решение, като постановено при
противоречие с материалния закон и необоснованост. Навеждат доводи
сходни на другите жалбоподатели, като намират тълкуването на районния съд
на съдържанието на нотариалните актове от 22.12.1997г. и от 23.06.2014г. за
неправилно, тъй като смятат, че прехвърлените 200.77/460 ид.ч.
представляват припадащите се към трите имота, прехвърлени с нотариален
акт от № 139/22.12.1997г., а не като части от самостоятелен обект- Дворно
място. Искат от съда да обезсили постановеното от първоинстанционния съд
решение като недопустимо или алтернативно да го отмени и да постанови
друго, с което предявеният иск да се отхвърли като неоснователен.
Претендират се разноските, направени в двете съдебни инстанции.
В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба на
М.Г., И.Г. и В.П. от Д.К., в който се излагат доводи за неоснователност на
жалбата и за правилност на постановеното от районния съд решение.
Въззиваемата смята, че тъй като в дворното място има още един
самостоятелно обособен обект - сграда, то не представлява обща част на
етажните собственици, както правилно е преценил районният съд. Сочи, че
има противоречиви данни към кой момент е възникнала етажната собственост
и не е установено какви квоти от идеалните части се падат на отделните
обекти в сградата поради противоречия в съдържанието на представените по
делото нотариални актове. Смята, че от нотариалният акт от 22.12.1997г. се
извежда, че процесните 200.77/460 ид.ч. от дворното място са прехвърлени
отделно, а не като идеална част, припадаща се съответно на прехвърляните
имоти. Намира, че след вписването на акта в службата по вписванията,
отбелязването, направено в кадастралните карти и плащането на данъци от
нейна страна върху имота в продължение на 5 години, го е придобила и въз
основа на изтекла придобивна давност.
В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба на
А.И. и С.И. от Д.К., в който се излагат доводи за неоснователност на жалбата
и за правилност на постановеното от районния съд решение. Въззиваемата
сочи, че дворното място може да стане обща част само по взаимно съгласие
на съсобствениците, каквото в случая няма изрично изразено. Намира, че при
отчуждаването дворното място не е третирано като обща част поради
разделянето му на несъответстващи на собствеността на обектите в сградата
части. Излага сходни с предишния отговор доводи относно тълкуването на
съдържанието на нотариалните актове.
Съдът констатира, че жалбите са подадени от процесуално
легитимирани страни в законоустановения срок и срещу подлежащ на
съдебен контрол акт, поради което са допустими.
Окръжният съд, като взе предвид оплакванията в жалбата, доводите на
страните и обсъди събраните по делото доказателства, намира за установено
2
следното:
С Нотариален акт от 1929г. Н.А.Г. продал на Д.Ц.Р. целия процесен
имот, състоящ се от дворно място от 526,40 кв.м. и построена върху него
сграда.
С Решение № 20/21.11.1949г. от комисията по чл. 11 от Закона за
отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост са били
одържавени от Д.Р. и Ц.Р. целия втори и мансарден етаж от сграда в гр. Р.,
като освободени от отчуждаване са били двете жилища на първия етаж от
триетажна сграда, заедно с 9/26 ид. ч. от общите части.
С Нотариален акт от 23.08.1982г. Н.Д. и А.Д. прехвърлили на Р.Н.Ж. на
първия етаж на сграда, находяща се в Р със застроена площ 82,31 кв.м. ведно
с 17,23 % ид.ч. от общите части срещу автомобил „Шкода“.
С Решение от 19.12.1994г. по гр.д. № 1473 на РРС е възстановена
собствеността на апартамент на втори етаж на сграда с площ от 96 кв.м.,
находяща се в Р, ведно с 19,91% ид.ч. от дворното място, цялото от 462 кв.м.
на Цани Рогожеров и К.Р..
С Нотариален акт от 22.12.1997г. К.Р. продала на Г. Г. и М.Г.
200,77/460 ид.ч. от дворно място, находящо се в Р, цялото от 460 кв.м., с
планоснимачен № 1698, в квартал № 246, заедно с обособените
самостоятелни обекти Жилище „Б“ на първия етаж със застроена площ от 91
кв.м. и Жилище I-во /Т1/ от мансарден етаж със застроена площ от 99 кв.м. и
Жилище II-ро /Т2/ от същия мансарден етаж със застроена площ от 98 кв.м.,
заедно със съответните идеални части от общите части към сградата.
С Нотариален акт от 21.06.2000г. Н.Д. и К.С. продали Жилище „Б-1“ от
31 кв.м., заедно с 1/26 ид.ч.
С Нотариален акт от 16.09.2009г. К.Р. прехвърлила на И. И. 2/3 ид.ч. от
самостоятелен обект Жилище с площ от 96 кв.м. с идентификатор
63427.2.1698.1.3 и самостоятелен обект Жилище с площ от 82,31 кв.м. с
идентификатор 63427.2.1698.1.4.
С Нотариален акт от 31.10.2014г. И. И. и Г.Г. прехвърлят на Е.Х. 2/3
ид.ч. от Жилище с площ от 96 кв.м. с идентификатор 63427.2.1698.1.3. в
замяна на изброените в него движими вещи.
С Нотариален акт от 28.11.2014г. Х.К., Е.Г. и Д.К. и А.К. продавли на
Е.Х. 1/3ид.ч. от Жилище с площ от 96 кв.м. с идентификатор
63427.2.1698.1.3.
С Нотариален акт от 17.12.2014г. И. И., Г.Г., Х.К., Е.Г., Д.К. и А.К.
продали на Е.Х. самостоятелен обект Жилище с площ от 82,31 кв.м. с
идентификатор 63427.2.1698.1.4.
С Нотариален акт от 23.06.2014г. Г. Г. и М.Г. продали на Д.К. Жилище
I-во /Т1/ от мансарден етаж със застроена площ от 99 кв.м., с идентификатор
63427.2.1698.1.6 и 200,77/460 ид.ч. от дворно място, цялото от 460 кв.м., с
планоснимачен № 1698, в квартал № 246, отговарящо на поземлен имот с
3
идентификатор 63427.2.1698.
С Нотариален акт от 02.03.2020г. Г. Г. и М.Г. продали на А.И. и С.И.
самостоятелен обект в сграда с идентификатор 63427.2.1698.1.2 на етаж първи
с площ от 91 кв.м., с припадащи се общи части 63 кв.м.
На 01.01.2021г. починал Г. Г., като оставил наследници по закон М.Г.-
съпруга, И.Г.- син, В.Г./П.- дъщеря, които се конституират като ответници на
основание чл. 227 ГПК.
При така установената и от първоинстанционния съд фактическа
обстановка, същият неправилно е приел, че поради наличието на
самостоятелна сграда в дворното място, то не представлява обща част и
съответно съдът е обвързан да приеме описаното в нотариалния акт, като
официален документ, ползващ се с материална доказателствена сила.
Възраженията наведени от жалбоподателите за недопустимост на иска,
тъй като не е бил насочен към всички етажни собственици, са неоснователни.
Искът за установяване правото на собственост би могъл да бъде насочен към
всеки ответник, избран от ищеца, а не до всички потенциални съсобственици
или етажни собственици на обекта, за които се търси защита, като проявление
на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес. Различна е
хипотезата в посоченото от ответниците Решение № 59 от 17.07.2019 г. на
ВКС по гр. д. № 2214/2018 г., I г. о., доколкото страните по това дело не са
оспорвали, че дворното място, за което е бил воден спора, представлява обща
част. Правният интерес на ищеца се определя от твърденията му в исковата
молба. По предявения иск ищеца не признава и не твърди, че имота, за чиято
собственост се спори, е обща част в режим на етажната собственост. Това
само по себе си е достатъчно, за да се приеме, че иска е допустим.
Основателни са възраженията на жалбоподателите, че дворното място е
по своя правен статут обща част към сградите, построени в имота.
Спорно между страните е, възникнала ли е етажна собственост и към
кой момент се е случило това. За да възникне етажна собственост следва в
една сграда да са налице повече от два отделни самостоятелни обекта, които
да бъдат собственост на повече от едно лице. В случая етажна собственост е
възникнала още при отчуждаването на части от имота на 21.11.1949г., от
която дата в сградата са били налични повече от два отделни обекта, а именно
две жилища на първия етаж, жилище на втория етаж и отделно жилище на
мансардния етаж. Собственици към 1949г. са били Жилищен фонд и Д. и Ц.
Р.. Още към този момент в сградата, построена в процесното дворно място, по
силата на закона, е възникнала етажна собственост. Няма данни по делото от
този момент нататък в имота да е имало по-малко от три отделни жилища,
собственост на по-малко от двама различни собственици, което да обуславя
прекратяване на етажната собственост. Напротив, от данните по делото се
установи, че към 22.12.1997г. в имота е имало още 3 отделни обекта освен
прехвърлените и че техни собственици не са били купувачите Г. Г. и М.Г., т.е
4
имотите са имали повече от един собственик. Най-малкото собственици на
апартамент на вторият етаж са били Ц. и К. Р., на които този имот е бил
възстановен с Решение от 1994г. Наличието на етажна собственост
безсъмнено се установява и към 23.06.2014г., от която дата е прехвърлянето,
което ищцата сочи като придобивано основание.
Съгласно чл. 38 ЗС при сгради, в които етажи или части от етажи
принадлежат на различни собственици, общи на всички собственици са
земята, върху която е построена сградата, дворът, основите,… и всичко друго,
което по естеството си или по предназначение служи за общо ползуване. От
това законово изброяване може да се направи извода, че дворното място
представлява обща част на собствениците на построените върху него сгради.
Наистина дворното място не е обща част по естеството си, а по
предназначение. Въпреки това, за да бъде променено предназначението на
общата част следва да бъде изразено съгласие на всички етажни собственици.
Така Решение № 743 от 14.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1720/2009 г., I г. о.,
ГК: “Промяната в предназначението може да се извърши по общо съгласие на
собствениците, за което не се изисква особена форма…“ В случая нямаме
данни да е било налице съгласие на етажните собственици за промяна на
предназначението на дворното място. Не може да се приеме, че с
построяването или обособяването от първоначално построената сграда на
отделна сграда в същото дворно място се променя предназначението му на
обща част. Напротив при няколко отделни сгради построени в едно общо
дворно място възниква така наречената хоризонтална етажна собственост.
При нея собствениците на отделните сгради също притежават идеални части
от общите части, включително и от дворното място. С обособяването на
сграда „Б-1“ от 31 кв.м. и продажбата с Нотариален акт от 21.06.2000г., не
се е променил статута на дворното място като обща част, напротив правилно
в нотариалния акт са посочени припадащите се на нововъзникналата сграда
1/26 ид.ч. от общите части. Тези идеални части не биха могли да бъдат от
друга обща част освен от дворното място, доколкото говорим за отделна
сграда. Практиката на ВКС е в същия смисъл, а именно, че с построяването на
отделна сграда в имота възниква хоризонтална етажна собственост. Така в
Решение № 99 от 24.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1162/2008 г., II г. о., ГК:
„Етажна собственост възниква не само, когато различни лица притежават
индивидуално право на собственост върху обособени обекти в една жилищна
сграда, но и когато притежават отделни сгради, застроени в един урегулиран
поземлен имот. И в двата случая теренът загубва своята самостоятелност и се
превръща в обслужваща обособените обекти, респ. сгради, обща част“;
Решение № 935 от 13.11.2008 г. на ВКС по гр. д. № 3206/2007 г., I г. о., ГК:
„Дворът, в който има изградени самостоятелни обекти на правото на
собственост, чиито титуляри са различни лица, е обща част по своя правен
статут по см. на чл. 38, ал. 1 ЗС.“ и Решение № 441 от 10.01.2012 г. на ВКС по
гр. д. № 1056/2010 г., I г. о., ГК според което: “ При хоризонталната етажна
собственост земята представлява обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 от ЗС“
5
Съдът намира, че при прехвърляне на идеални части от обща част, както
е в случая, следва да се приложи чл. 40 ЗС, според който, дяловете на
отделните собственици в общите части са съразмерни на съотношението
между стойностите на отделните помещения, които те притежават, изчислени
при учредяването на етажната собственост. Следователно собственик на
обект в сградата не може да прехвърли различни идеални части от
припадащите се към имота, който прехвърля, общи части, включително от
дворното място. Една такава прехвърлителна сделка не би породила действие,
доколкото не представлява разпореждане с отделен обект на правото на
собственост. Общите части нямат самостоятелно значение и не могат да
бъдат прехвърляни отделно от самото право на собственост, което обслужват.
Така например е прието в Решение № 135 от 17.III.1992 г. по гр. д. № 1090/91
г., I г. о., според което „Императивният характер на нормата на чл. 40, ал. 1 ЗС
изключва възможността да бъдат валидни съглашения между етажни
собственици, по силата на които относно мястото, върху което е изградена
сградата, да имат дялове, несъответни на съотношението между стойностите
на отделни обекти.“, Решение № 743 от 14.03.2011 г. на ВКС по гр. д. №
1720/2009 г., I г. о., ГК: „Общите части поначало имат несамостоятелно
значение, следват главната вещ и не могат да се делят.“, Решение № 1311 от
4.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4217/2007 г., I г. о., ГК, Решение № 30 от
26.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2183/2008 г., III г. о., ГК и др.
При така направените изводи, съдът намира, че прехвърлянето на
200,77/460 ид.ч. от дворно място с Нотариален акт от 23.06.2014г., заедно
само с едно жилище - Жилище I-во /Т1/ от мансарден етаж със застроена
площ от 99 кв.м., с идентификатор 63427.2.1698.1.6 от находящите се в имота
7 самостоятелни обекта, не поражда действие. Възражението на ответниците
по своята правна природа представлява възражение за нищожност на
нотариалната сделка в тази част като противоречаща на закона - на чл. 40
ЗС, на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД. Съдът с оглед горното намира
възражението за основателно и приема сделката в частта относно
прехвърлянето на идеалните части от дворното място за недействителна и
съответно за непораждаща действие. Такова е и тълкуването дадено в
Решение № 35 от 6.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3057/2017 г., IV г. о., ГК:“
Правилото на чл. 40 ЗС е задължително и съглашение, според което правата
от дворното място са различни от установените в чл. 40 е нищожно, поради
противоречие със закона, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.“, същото в Решение
№ 41 от 20.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 415/2010 г., I г. о., ГК.
При така направените от съда изводи съгласно чл. 271, ал. 2 ГПК следва
да се обсъди предявеното от ищеца като евентуално придобивано основание -
изтекла петгодишна давност. Действително дворното място е обща част, но не
по естеството си, а по предназначение. Общите части по предназначение
могат да се придобиват по давност за разлика от общите части по естеството
си. Така приема и ВКС в Решение № 743 от 14.03.2011 г. на ВКС по гр. д. №
1720/2009 г., I г. о., ГК:“ Общите части по предназначение могат да преминат
6
в самостоятелна собственост на някои от собствениците или на трети лица, а
също и да се придобиват по давност.“ Въпреки това съдът намира, че Д.К. не
е придобила по давност 200,77 ид.ч. от процесното дворно място, тъй като не
е манифестирала недвусмислено спрямо другите етажни собственици
намерението си да ги свои като собственик. Плащането на данъци върху
целия имот не представлява само по себе си изразяване на воля спрямо
другите собственици, че имота се владее само от плащащия върху него данък.
Така например в Решение № 315 от 13.04.2009 г. на ВКС по гр. д. №
6445/2007 г., III г. о., ГК: „Заплащането на данъка за недвижимия имот и
данък смет са действия на обикновено управление на имота, които не водят
до отричане правата на останалите съсобственици на имота.“ То може да
служи само като индиция за владение, но доколкото е подкрепена от други
доказателства в тази насока. Данъчните задължения са лични и се определят
въз основа на подадена от самото данъчнозадължено лице декларация, в
която то свободно може да декларира притежание на имоти, които не са
негова собственост. Също така тази декларация не става достояние на другите
съсобственици или етажни собственици, за да може да се приеме, че по този
начин се уведомяват за промяната в намерението на съсобственика. Не
представлява манифестиране на воля за владение като собственик и
изготвянето и вписването на нотариалният акт, от който К. твърди, че черпи
правата си, тъй като той противоречи на други нотариални актове, с които се
разпределят по различен начин идеалните части в имота. При вписването на
такъв нотариален акт не се прави недвусмислено изявление до останалите
съсобственици/етажни собственици, че тези идеални части се владеят от
приобретателя, а само възниква съмнение за разпределението на идеалните
части помежду им. За това сочи и становище на инж. Д. И. от Агенцията по
геодезия, картография и кадастър, в което е посочено, че не става ясно колко
идеални части са продадени на Д.К., поради което имот с ид. № 63427.2.1698
/дворното място/ е добавен в кадастралния регистър без идеални части. При
едно такова вписване не може да се приеме, че останалите
съсобственици/етажни собственици са били известени за промяната на
намерението на К. за владение на идеалните части от имота като собствени.
Не са били представени други доказателства от страна на ищцата за
манифестиране на воля за еднолично ползване и разпореждане с имота чрез
фактически или правни действия. Поради горното съдът намира, че
придобивна давност в полза на Д.К. по отношение на 200,77 ид. ч. от 462 кв.м
от дворно място с ид. № 63427.2.1698 не е започнала да тече и съответно
евентуално предявеният иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
С оглед така приетата обстановка, съдът намира решението на
районният съд за неправилно и го отменя, като вместо това отхвърля
предявения иск.
По разноските: С оглед изхода на делото съдът следва да присъди на
ответниците и разноските, направени в първоинстанционното производство,
както следва: Въз основа на договор за правна помощ на А.л и Стелияна И.и-
7
300 лв. адвокатски хонорар; Въз основа на договор за правна помощ на М.Г. и
Г. Г. - 750 лв. адвокатски хонорар. Следва да се разгледа и направено
възражение за прекомерност на хонорар от 750 лв., платен на адв. Донева, във
връзка с цената на иска, която отговаря на данъчната оценка на имота от
8773,40 лв., на осн. чл. 69, ал.1, т. 2 ГПК. Съдът, като съобрази чл. 7, ал. 2, т.
3 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
констатира, че минималното адвокатско възнаграждение за иск с материален
интерес от 8773,40лв. е 768,67лв., поради което уговореното възнаграждение
от 750 лв. не се явява прекомерно. Още повече, че то е уговорено за защита
на повече от едно лице, като срещу всеки нов ответник минималното
възнаграждение се определя самостоятелно, независимо дали са
представлявани от един адвокат. Възнаграждението от 750 лв., което е било
уговорено и платено от Г. Г. и М.Г. следва да се подели на две равни части от
375 лв., като частта на Г. Г. следва да се разпредели между правоприемниците
му в процеса М.Г., И.Г. и В.Г./П. на три равни части от по 125 лв., като
наследено по закон право да получат обезщетение за неоснователно
предизвикан процес- право на разноски.
За разноските, направени във въззивната инстанция съдът намира, че
М.Г., И.Г. и В.П. са заплатили по договор за правна помощ всеки по 300 лв., а
И.Г. платил чрез ПОС терминал държавна такса от 44лв. Във въззивната
жалбата е направено искане от А.И. и С. И. за присъждане на направените от
тях разноски, като единствено доказано по делото е платена от тях държавна
такса в размер на 44лв., която следва да им бъде присъдена. Няма възражения
за прекомерност.
Мотивиран така, окръжният съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 516 от 07.07.2021г., постановено по гр.д.№
3988/20г. по описа на РРС, като вместо това ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ иска на Д. М. К. от гр. С. ЕГН ********** предявен срещу
М.Х. Г. от гр. Р., ЕГН **********, И. Г. Г. от гр. Р., ул. ****, ЕГН **********
и В. Г. П. от гр. Р., ул. **** ЕГН **********, последните двама като
правоприемници на Г. И. Г., починал на 01.01.2021г., А. В. ИВ., ЕГН
********** и С. С. И., ЕГН **********, двамата от гр.Р., **** да се признае
за установено по отношение на ответниците, че Д.К. е собственик на
200,77/462 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 63427.2.1698, целият от
462 кв.м.
ОСЪЖДА Д. М. К. ДА ЗАПЛАТИ на А. В. И. и С. С. И. сумата от 344
лв., разноски по делото.
ОСЪЖДА Д. М. К. ДА ЗАПЛАТИ на М. Х. Г. сумата от 800 лв.,
разноски по делото.
8
ОСЪЖДА Д. М. К. ДА ЗАПЛАТИ на И. Г. Г. сумата от 469 лв.,
разноски по делото.
ОСЪЖДА Д. М. К. ДА ЗАПЛАТИ на В. Г. П. сумата от 425 лв.,
разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му
на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9