Р Е Ш Е Н И
Е №114
гр.Силистра, 04.01.2023 година
В И М Е
Т О Н А Н
А Р О Д А
Административният съд гр.Силистра,в публично
заседание на седми декември през две хиляди двадесет и втора година,в състав:съдия
Маргарита Славова,при секретаря Виолина Рамова,с участието на прокурор……………,като
разгледа докладваното от съдия М.Славова адм.дело
№168 по описа на съда за 2022 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е образувано по жалба на Д.К.А. ***,подадена чрез представител
по пълномощие адв.Ив.А. ***, против Заповед за прилагане на принудителна
административна мярка №22-0362-000205/26.09.22г., издадена от Началника на
Районно управление гр.Тутракан към ОД МВР гр.Силистра,с която на основание
чл.171 т.2а б.“а“ от Закона за движението по пътищата (ЗДвП),е наложена
принудителна административна мярка (ПАМ), по вид „прекратяване на
регистрацията“ на ППС с рег.№******,за срок
от 6 месеца, считано от 21.09.22г. Административната принуда е приложена по
отношение на собственика на превозното средство (жалбоподател), управлявано от
лице без валидно свидетелство за правоуправление, поради което приравнено на
неправоспособно.
С жалбата се твърди,че издателят на правоограничителната заповед не бил изяснил главен факт, в
сегмента на предоставения статут на лицето,управлявало дерегистрираното
МПС на процесната дата, като чужденец по смисъла на чл.2 ал.1 от Закона за
чужденците в Република България (ЗЧРБ).По отношение на същото била приложена
нормативна разпоредба,визираща правила за поведение за дългосрочно пребиваващи
чужденци,какъвто не бил А.Р.Х.С.с паспорт,издаден от държавата по произход Ирак
и получил разрешение за постоянно пребиваване в България, което опорочавало
оспорената заповед в материалноправен аспект. Доминират
оплаквания за съществено нарушение на нормативните изисквания за форма на
процесния акт, предвид и предизвиканите с него неблагоприятни правни последици
в сферата на жалбоподателя.Твърди се, че в разпоредителната му част,в нарушение
на изискването от чл.59 ал.2 т.5 АПК, не било посочено превозното
средство,чиято регистрация се прекратява, което било съществено нарушение на
процесуалните правила, засегнало правото на защита на оспорващия. Освен това се
поддържа,че релевираната заповед не съдържала изискуемите от закона мотиви,тъй
като същата се издавала с цел преустановяване на административни нарушения (арг.чл. 171 ЗДвП),а липсвало позоваване на акта за
установяване на административно нарушение,съставен срещу А.Р.Х.С., независимо
от изписването на фактическото нарушение в ЗППАМ. Последното е преценено като
съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като двете регистрационни
табели на собствения на жалбоподателя автомобил били иззети със съставянето на
АУАН,какъвто не бил посочен в процесния административен акт. Предвид на тези
съображения се настоява за отмяна на оспорената ЗППАМ и за присъждане на
съдебни разноски.
Ответният орган - Началник на Районно управление гр.Тутракан при
ОД на МВР гр.Силистра, чрез упълномощен представител гл.юрисконсулт В.A., в
писмено становище по делото (л.49-л.50), оспорва жалбата, като излага подробно
аргументи за законосъобразността на процесната ЗППАМ, настоявайки същата да
бъде оставена в сила от съда. Претендира присъждане на юрисконсултско
възнаграждение.
Производството е по реда на чл.145 и
следващите от АПК във връзка с чл.172 ал.5 от Закона за движението по пътищата.Съдът,като прецени доводите на оспорващия и обсъди
доказателствата по делото,прие за установено следното: Жалбата е процесуално допустима,като подадена от
срещу акт,подлежащ на съдебен контрол;от лице с установен правен интерес от
оспорването; в преклузивния срок от чл.149 ал.1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна.
Предмет
на съдебния контрол е Заповед за
прилагане на принудителна административна мярка №22-0362-000205/26.09.2022г.
на Началника на Районно управление гр.Тутракан към ОД МВР Силистра, с която на
основание чл.171 т.2а б.“а“ ЗДвП, е наложена ПАМ -„прекратяване на
регистрацията“ на ППС с рег.№******, за срок
от 6 месеца, считано от 21.09.2022г.Административната принуда е приложена по
отношение на собственика на превозното средство, управлявано от лице без
валидно свидетелство за правоуправление.
Административнонаказателното производство, в рамките на което са установени
относимите за настоящото факти и обстоятелства,е започнало по линия на
непосредствения пътен контрол,като още по време на проверката водачът на дерегистрирания автомобил не е възразил по направените
констатации и се е подписал,че е запознат със съдържанието на съставения АУАН и
е получил препис от същия (л.8). От установителната му част
е видно, че лек автомобил марка „ОПЕЛ Зафира“,с рег.№*******, на 21.09.22г. в 11:30 ч., в с.К., на кръстовище, образувано от път II-21 и улица „Х. Б.“,е бил
управляван от А.Р.Х.С.,на който е издадено Разрешение за постоянно пребиваване
№**** на л.52),като член на семейство на български
гражданин.Водачът притежава и е представил на контролните органи свидетелство
за управление на МПС, издадено от Република Ирак, чиито гражданин е (Вж.Паспорт
на л.30).Последното е очертало периметъра на установеното нарушение на чл.162
ал.2 ЗДвП,съгласно който „Чужденци, дългосрочно
пребиваващи в Република България, могат да управляват МПС на територията на
страната със свидетелство, което не е издадено от държава-членка на Европейския
съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо
пространство, или от Конфедерация Швейцария, до една година от датата на
издаване на документ за пребиваване.“Според ал.4 на същия чл.162 ЗДвП
чуждестранно национално свидетелство за управление на МПС на чужденец, издадено
от държава, извън посочените в ал.2, се заменя с българско свидетелство за
управление без полагане на изпит,ако държавата,в която е издадено,е договаряща
страна по Конвенцията за движението по пътищата и свидетелството отговаря на
изискванията на приложение №6 към същата.
Не се спори в процеса, че нарушителят А.Р.Х.С.притежава
Свидетелство за управление на МПС №****,издадено
от Република Ирак (л.32),което не е заменено с българско и извън едногодишния
срок от чл.162 ал.2 ЗДвП,през който може да управлява МПС в страната с
иракското СУМПС, е управлявал автомобила на жалбоподателя на процесната дата и
място. Не са спорни и фактите, че Република Ирак не попада в кръга от
държави,изрично посочени в приложения чл.162 ал.2 ЗДвП както и че не е
ратифицирала Виенската Конвенция за движение по пътищата (Vienna Convention
on Road Traffic), договорена в
Икономическия и социален съвет на ООН, във Виена, на 08.11.1968г. (л.24-л.27). Надписите
в приложеното свидетелство за управление на МПС, не са на латиница или в
английски курсив, нито са повторени на латиница, съгласно изискването от т.3 на
Приложение №6 към Конвенцията.Макар и
същото да е издадено като „международно“ от Република Ирак, не отговаря на
изискванията на приложение №6- не е изписано на френски език „Permis de conduire“;липсват
индивидуализиращи белези за притежателя му,вкл. снимка и т.н.Всичко изложено
има правно значение за реда и условията за замяната му с българско свидетелство
за управление, съгласно регулацията от
чл.162 ал.4 ЗДвП,но няма правна връзка с релевираното нарушение, за
преустановяването на което е наложена оспорената ПАМ.
От административната преписка се установява, че
подробно описаното в мотивите на оспорената заповед превозно средство е лек
автомобил „ОПЕЛ Зафира“, комби,
бял на цвят, с рег.№******, собственост на Д.К.А. ***
(л.18).Управлявалият го на релевираната дата А.Р.Х.С.е иракски
гражданин,получил статут на постоянно пребиваващ в Република България с
Разрешение *******издадено от Дирекция
„Български документи за самоличност“, като член на семейство на български
гражданин (от 10.11.2015г.) и с ЕГН:**********.Видно от справка от АИС“БДС“ на
л.11-л.14 е, че същият е притежавал първоначално Разрешение за пребиваване
№*********, издадено на 24.11. 2015г., след което подновявано многократно,
поради изтичане на срока на валидността му (едногодишен). Или, както правилно е
отбелязано в мотивите на оспорената ЗППАМ, първият документ за пребиваване в
страната на лицето е издаден на 24.11. 2015г., което преценено в контекста на
правилото от чл.162 ал.2 ЗДвП, сочи на продължително бездействие от негова
страна (не просто в рамките на съставомерната една
година) за замяна на иракското му свидетелство за управление с българско. В
този смисъл неоснователни се явяват възраженията,че релевантният текст уреждал
единствено задължение за чужденци със статут на „дългосрочно пребиваващи“
съгласно ЗЧРБ. Нормотворецът е употребил последното
понятие като родов характеризиращ белег - за продължителността на пребиваване в
страната, надхвърляща 1 година, а не като вид, съгласно диференцията
от чл.23 ал.1 т.1-т.4 ЗЧРБ.Законодателят е фиксирал волята си върху това, че
чужденци могат да управляват МПС на територията на страната с чуждестранно
свидетелство за управление, най-много за срок от една година след получаване на
документ за пребиваване,без значение от неговия вид и обща продължителност.В
този контекст ирелевантни за настоящия спор са
регламентираните с чл.23 ЗЧРБ видове и срокове на пребиваване на чужденците в
България (дългосрочно пребиваващ в страната е и постоянно пребиваващият
чужденец),в какъвто смисъл е възражението на оспорващия, което като
неоснователно, следва да бъде отклонено.
В процеса не се
оспорват констатациите от приложения Акт за установяване на административно
нарушение №585, серия АД бл.№144008, издаден на 21.09.2022г. в с.К.,община гр.Г., буквално
възпроизведени в обстоятелствената част на атакуваната ЗППАМ,а по-скоро се
акцентира върху липсата на препращане в същата към въпросния АУАН.Не се
оспорват базовите факти, че на процесната дата личният автомобил на
жалбоподателя е бил управляван от А.Р.Х.С.(с разрешение за постоянно
пребиваване в РБ от 26.05.21г.),който в едногодишния срок (до 26.05.2022г. при
игнориране на предходните документи за пребиваване), не го е заменил с
българско свидетелство за управление на МПС.Пряка последица от изтичането на
едногодишния срок, визиран в чл.162 ал.2 ЗДвП, е дерогиране
валидността на чуждестранното свидетелство за управление на МПС на територията
на България. Това не лишава водача от правоспособност да управлява автомобил,но
същият е загубил правото да управлява МПС на територията на страната, защото не
притежава валидно СУМПС по смисъла на националното
законодателство.Следователно,съставомерното управление на автомобила на
жалбоподателя от лице, притежаващо само чуждестранно СУМПС,вкл. след изтичане
на едногодишния срок от издаването му на документ за пребиваване, какъвто
именно е настоящият случай, е идентично с управление на МПС без свидетелство за
правоуправление, в какъвто смисъл е и изведеният главен извод от ответния
полицейски орган (квалифициран като „неправоспособен водач“, което не
съответства точно на установените факти, но води до същия краен резултат). За
да бъде изчерпен горният въпрос следва да се отбележи още и това, че издаването
на СУМПС е предпоставено от придобиване на
правоспособност, но за да управлява правомерно МПС,водачът трябва да притежава
съответно свидетелство за управление,по аргумент от чл.150а ал.1 ЗДвП. Удостоверяването
на правоспособността става посредством валидно СУМПС, а в случай, че водачът не
притежава такова, макар и придобил и притежаващ правоспособност, той е в
невъзможност правомерно да я установи.А щом всичко това е така,то следва,че е
налице фактическото основание за налагане на ПАМ, от процесния вид, съгласно
чл.171 т.2а б.“а“ ЗДвП.
Съдебният контрол е ограничен до проверка на
фактическото основание, посочено в обжалвания административен акт, защото
вписаното в заповедта такова е юридическият факт,от който органът черпи
упражненото публично право (арг.чл.170 ал.1 АПК). Редовно
съставеният Акт за установяване на административно нарушение се ползва с
обвързваща съда доказателствена сила, до доказване на противното, по аргумент
от чл.189 ал.2 ЗДвП, въвеждащ оборима презумция за вярност на констатациите в АУАН.Такова
насрещно доказване не само не е проведено, с оглед релевираното в процеса
фактическо основание за издаване на оспорената заповед:„собственик, чието МПС е
управлявано от лице, за което са налице
тези обстоятелства (в сегмента „[…] не притежава
свидетелство за управление,валидно за […]“), но
същото и не се оспорва. Централният факт в процеса е установен безпротиворечиво
и от писмените доказателства по делото. Предпоставка за издаване на заповед с
правно основание от кръга на посочените в чл.171 ЗДвП, е извършено от водача
административно нарушение, предвидено в някоя от хипотезите
му, което се установява с АУАН, съставен от компетентни длъжностни лица по реда на
ЗАНН. За прилагането на превантивната ПАМ по чл.171 т.2а ЗДвП, с правно
значение е установеното административно нарушение (в случая на чл.162 ал.2 ЗДвП), предвид нормативния регламент от чл.22-23 ЗАНН, във
връзка с чл.171 ЗДвП.
При горните фактически установявания, от
правна страна се налагат следните изводи: Оспорената заповед, ограничаваща правната
сфера на нейния адресат, разкрива всички белези на индивидуален административен
акт, съгласно дефиницията от чл.21 ал.1 АПК.Издадена е от материално, териториално
и по степен компетентен полицейски орган, видно от Заповед рег.№342з-1315/30.12.2021г.
на Директора на ОД МВР Силистра (л.20) и Служебна
бележка (л.19), което следва и от чл.172 ал.1 ЗДвП. Със Заповед №8121з-1632/02.12.2021г.
(л.21-л.22) на Министъра на МВР,са
определени службите за контрол по ЗДвП (чл.165 ЗДвП).Спазена е и нормираната с
чл. 59 ал.2 АПК,респ. с чл.172 ал.1 ЗДвП, писмена форма, като не се установяват
нарушения на административнопроизводствените правила. Оспореният акт е и мотивиран,
обратно на оплакването в жалбата за липса на посочване на правнозначимия
в случая АУАН №585/21.09.2022г. Позоваване на АУАН в мотивите на заповед от
процесния вид не е регламентирано от закона,а сам по себе си този акт има
материална доказателствена стойност, която нито е оспорена, нито оборена в
процеса.И без посочване на конкретния АУАН, органът достатъчно пълно е
мотивирал обжалваната ЗППАМ, като не просто е възпроизвел констатациите от АУАН
№585/21.09.22г.,но е обосновал и юридическата страна на наложената
административна принуда по отношение на собственика на МПС,в контекста на
чл.171 т.2а б.“а“ ЗДвП.Подробно, ясно и конкретно изложените обстоятелства,вкл.
в ракурса на спецификата от чл.162 ал.2 и ал.4 ЗДвП,във връзка с чл.23
ЗЧРБ,които са послужили за основание на административния орган да приложи
разпоредбите на чл.22 ЗАНН и чл.171 т.2а ЗДвП, са напълно достатъчни, за да
може да бъде осъществен съдебен контрол за законосъобразност на заповедта и
същевременно, нейният адресат да разбере причините, поради които е издадена и
свързаните с тях правни последици. В случаи като процесния (при безспорно
установено основание от чл.171 т.2а б.“а“ ЗДвП) ответният орган действа при обвързана
компетентност, поради което не е разполагал със свободата, по свое усмотрение, да
наложи или не административната принуда на собственика на МПС, управлявано от
водач с невалидно СУМПС на територията на страната.В дискреционната
му власт нормотворецът е оставил единствено определянето на срока на ПАМ, който
в случая е фиксиран в законовия минимум и не подлежи на някакъв допълнителен
коментар.Следователно, заповедта - предмет на настоящия контрол, не е засегната
от някое от отменителните основания по чл.146 т.1, т.2 и т.3 АПК.
Принудителните административни мерки по чл.171 ЗДвП се налагат за осигуряване безопасността на движението по пътищата и за
преустановяване на административните нарушения по този закон, което сочи, че
същите са от вида „превантивни“ и „преустановяващи“ ПАМ по смисъла на чл.22 ЗАНН.Съгласно чл.171 т.2а ЗДвП,„прекратяване на регистрацията на ППС“ се налага
на собственик,чието моторно превозно средство е управлявано от лице, за което
са установени следните обстоятелства […] не притежава валидно свидетелство за управление на
МПС.Следователно,при наличието на материалноправната предпоставка от чл.171
т.2а б.“а“ ЗДвП, правилно е наложена процесната ПАМ.В случая,с така посоченото
фактическо основание в заповедта,е спазена и целта на закона, още повече, че
управлявалият МПС водач е чужденец, по смисъла на чл.2 ал.1 ЗЧРБ и съгласно
чл.4 от с.з., е длъжен да спазва законите и установения правов ред, за което
носи гражданска, административна и наказателна отговорност, съгласно чл.5 ЗЧРБ.
Вън и независимо от неговата отговорност е законоустановената административна
принуда по отношение на собственика на автомобила, с който е извършено
нарушението. Това нормативно разрешение е подчинено на същата цел - да се
отнеме възможността със собственото на жалбоподателя МПС, да бъдат извършвани
други нарушения на правилата за движение, за определен срок.
Неоснователно е твърдението на оспорващия, че в
разпоредителната част на заповедта,в нарушение на изискването от чл.59 ал.2 т.5 АПК, не било посочено превозното средство,чиято регистрация се прекратява, което
било съществено нарушение на процесуалните правила,засегнало правото му на
защита.Действително обстоятелствената част на процесната ЗППАМ не е
структурирана прегледно, но в нея, независимо от изнесения диспозитив
след „заповядвам“, се съдържа разпореждане, както следва: „Заповядвам прекратяване на регистрацията на ППС с рег.№***** на собственика Д.К.А.[…]“,а в
мотивите подробно е описано моторното превозно средство, което е дерегистрирано по реда на чл.172 ал.2 ЗДвП. Освен това,за
да е съществено което и да е нарушение на административнопроизводствените
правила, вкл. засягащо формата на акта, би следвало да е от такова естество, че
с неговото недопускане да е възможен друг краен резултат, какъвто настоящият
случай не е. Не само,че процесният автомобил е подробно индивидуализиран в
обстоятелствената част на оспорената заповед (лек автомобил „ОПЕЛ Зафира“, с рег.№*******),което
игнорира всякакви „обърквания“ за собственика му, но и същият не твърди да
притежава други ППС, за да не е могъл да разбере регистрацията на кое точно от
тях е прекратена и защо.
С оглед на така формираните изводи неоснователно се
явява искането на жалбоподателя за присъждане на съдебни разноски, каквито
обаче, се дължат на ответника, предвид и своевременното им поискване в процеса.Същите
следва да бъдат присъдени в полза на юридическото лице, в чиято структура е
издателят на акта, а именно Областна дирекция на МВР гр.Силистра, по аргумент от
§1 т.6 ДР АПК и чл.37 ал.2 ЗМВР.Според чл.143 ал.3 АПК,юрисконсултското
възнаграждение се определя съгласно чл.37 от Закона за правната помощ, регламентиращ
размера му с Наредбата за заплащането на правната помощ (Обн.ДВ,бр.5/06г.,посл.изм.ДВ,бр.74/21г.),чиито чл. 24 го е визирал в относителни
граници: от 100 до 240 лева. В случая,предвид невисоката фактическа и правна
сложност на съдебното производство,което е приключило в едно заседание, същото
следва да бъде определено в размер на 100 лева.
След обобщаване на гореизложеното, се
налага крайният извод, формиран при проверката по чл.168 АПК,че оспорената Заповед №22-0362-000205/26.09.2022г.
на Началника на РУ-Тутракан при ОД МВР гр.Силистра, е съответна на закона и
фактите по делото и,като материално законосъобразна,следва да бъде оставена в
сила,воден от което и на основание чл.172 ал.2 пр.“посл.“АПК,Административният
съд Силистра
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Д.К.А. ***, против Заповед
за прилагане на принудителна административна мярка №22-0362-000205/26.09.2022г.,издадена
от Началника на Районно управление гр.Тутракан при Областна дирекция на МВР
гр.Силистра,с която на основание чл.171 т.2а б. “а“ от Закона за движението по
пътищата, е прекратена регистрацията на ППС с рег. №*******, за срок от шест месеца, считано от 21.09.2022 година.
ОСЪЖДА Д.К.А. ***, с ЕГН:**********, да
заплати на Областна дирекция на МВР гр.Силистра, с административен адрес:
гр.Силистра, бул.“Македония“ №144, сумата
от 100 (Сто) лева - съдебни разноски.
Решението е окончателно съгласно чл.172 ал.5 изр.2 ЗДвП.
СЪДИЯ: