Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 390
гр. Пловдив, 08.02.2017 г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XV граждански състав, в публично заседание на двадесети
януари две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Районен съдия: Кирил Петров
при участието на секретаря Лиляна
Шаламанова, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 15642 по описа на съда за 2014 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е образувано по
искова молба на Я.И.Я., ЕГН ********** ***/2, подадена чрез пълномощника адв. Х.
Д., срещу Военно формирование 28000 – с. с.Г.И., обл. П., авиобаза,
представлявано от командира бригаден генерал И.Л..
Ищецът Я.И.Я. твърди, че е служил
във Военно формирование 2800 - с. с.Г.И. и е работил по служебно правоотношение
като “***” на реактивна авиация. Графикът на работата му бил определян
ежемесечно относно полаганите дневни и нощни дежурства, а за целта били
издавани ежедневни командирски заповеди относно продължителността на работа.
Полаганият труд в часове и ползваните компенсации били обобщавани ежемесечно в
електронен регистър, данните от който били свеждани до знанието му. Изпълнявал
служебното си правоотношение до прекратяването му на 01.12.2012 г., което
станало със заповед № ***. на министъра на отбраната, поради придобито право на
пенсия. В изпълнение на тази заповед на министъра, със своя заповед №
1005/30.11.2012г. заместник командира на Военно формирование 28000 - с. с.Г.И.,
го отчислил от състава и разпоредил да му се изплатят полагащите се обезщетения
подробно описани в нея. Твърди обаче в периода от 01.01.2009 г. - 01.12.2012 г.
да е полагал извънреден труд, който не бил обезщетяван, а не бил и заплатен и
останал некомпенсиран. Настоява се на това, че за всеки час положен извънреден
труд следва да му е изчисли възнаграждение съгласно правилата на чл. 262 КТ.
Освен това твърди, че до
пенсионирането си е могъл да ползва компенсации в почивни дни за полагания от
него извънреден труд, но предвид прекратяване на правоотношението му с
ответника вече ползването на компенсации било невъзможно. Поради това и следвало да му се изплати към
този момент възнаграждение за останалия и некомпенсиран положен извънреден труд
от общо 63372.56 лв. При което датата на пенсионирането му се явявала и падеж
на вземането му за извънреден труд, което не било заплатено. А за всички
неизплатени възнаграждения за положения извънреден труд в размер на общо 63372.56
лв. му се дължала и лихва за забава за периода от 02.12.2012 г. до 03.11.2014
г. в размер на 12395.15 лв.
Въз основа на така очертаната обстановка се иска осъждане на ответника да
заплати възнаграждение в общ размер на общо 63372.56 лв. за положени 2672 часа
извънреден труд в периода от 01.01.2009 г.- 01.12.2012 г., мораторна лихва за
забава в размер на 12395.15 лв. върху възнаграждения за извънреден труд от
63372.56 лв. за периода от 02.12.2012 г. до 03.11.2014 г., ведно със законна
лихва върху главницата от датата на предявяване на иска до окончателното
изплащане. Претендира разноски.
В
законоустановения срок ответникът Военно формирование 28000 – с. с.Г.И. е
депозирал отговор на исковата молба, чрез пълномощника юриск С.. Счита искът за
неоснователен, по съображения, че не споделя твърденията на ищеца да са налице
основания за заплащане на възнаграждения за труд над установеното служебно
време през процесния период, тъй като ищеца не е полагал извънреден труд. В
поделението имало и книга за отчитане на извънредния труд положен от
военнослужещите, но в нея не се съдържали данни за положен от Я. извънреден
труд. Освен това прави и възражение за изтекла в негова полза 3 годишна
погасителна давност на вземанията на ищеца за извънреден труд, за периода 3
години назад, считано от подаване на искова молба – 04.11.2014 г. В тази връзка
твърди, че възнагражденията за извънреден труд се изплащали и се дължали заедно
с месечното възнаграждение за съответния месец. Оспорва се и размерът на
претенциите на ищеца. Моли за отхвърляне на исковете, като неоснователни.
Претендира разноски.
В
хода производството е направено уточнение, че се касае за труд изцяло, положен
в рамките от нормалното до общата продължителност при сумирано изчисление,
което не е извънреден труд, а само се заплаща като такъв с падеж прекратяване
на служебното правоотношение. В съдебно заседание от 20.01.2017 г. ищецът е направил
изменение на исковете си, съобразно приетото допълнително заключение на ССчЕ,
както следва: на предявения иск за заплащане на обезщетение за положен и
некомпенсиран труд в рамките от нормалното до общото време при сумирано
изчисление на същото за периода 01.01.2009 г. – 01.12.2012 г., като е увеличил
размера на претенцията на сумата от общо 68 041.95
лв., и на обезщетението за забава върху главницата за периода от 02.12.2012
г. – 03.11.2014 г., чрез увеличаване размера на претенцията на сумата от общо 13 308.44 лв.
Пловдивски районен съд, като прецени
събраните по делото доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:
Предявени са обективно кумулативно
съединени искове с правна квалификация чл. 194, ал. 2 ЗОВСРБ във вр. с чл.
195 ЗОВСРБ във вр. с чл. 136а, ал. 5 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. С оглед момента на прекратяване
на служебното правоотношение приложим е именно ЗОВСРБ /от 2009 г./.
Относно
превишаването на времето в рамките на удълженото работно време, както и
компенсирането на това време с почивка до прекратяването на служебното правоотношение
с военнослужещия, респ. заплащането му, като приравнено на такова, по което е
положен извънреден труд, след прекратяване на правоотношението - виж решение
№ 128/26.05.2010 г. по гр. дело № 282/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение
№ 389/31.05.2010 г. по гр. дело № 194/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС,
решение № 439/01.07.2010 г. по гр. дело № 1733/2009 г. на III-то гр. отд. на
ВКС, решение № 696/23.11.2010 г. по гр. дело № 887/2009 г. на IV-то гр. отд. на
ВКС и решение № 165/02.06.2016 г., по
гр. дело № 6064/2015 г на IV-то гр. отд. на ВКС .
Доколкото в случая
се претендира превишаване на работното време в рамките на удълженото работно
време /както работното време от нормалната до общата продължителност при
осъществяване на полети, така и превишаването на времето предвидено за
дежурство до максималните 24 ч. съобразно чл. 195, ал. 2 ЗОВСРБ/, то не се
претендира извънреден труд, а превишение на работното време, което само се заплаща като такова, ако не е
компенсирано с почивка до прекратяване с ТПО с общ падеж датата на
прекратяване на служебното правоотношение. В този смисъл не се налага помесечно
уточняване на положения извънреден труд /тъй
като не се претендира такъв/ - подобни указания се съдържат и във
въззивното определение № 2840/12.12.2016 г. по ч. гр. д. 2684/2016 г. на ПОС.
Въпреки това следва да се отбележи, че по делото е налице подобна конкретизация
– виж таблица/справка за часове положен извънреден труд по години /л. 16 и 17
от делото/, в която таблица подробно са
посочени и всички дневни и нощни дежурства на ищеца за процесния период. Извод,
че не е налице претенция за положен извънреден труд над рамките на удълженото
работно време следва и от това, че в книгата за водения извънреден труд при
ответника за Я.Я. такива данни липсват. В случая не се касае до същински
извънреден труд по смисъла на специалния закон, а до приравнен на него труд, чието възмездяване се дължи "като
извънреден труд" в случай на прекратяване на правоотношението преди
компенсирането му с почивка - чл. 136а, ал.5 КТ. Претенцията на ищеца касае
точно такъв вид вземане положен труд над установената месечна продължителност на служебното време,
който труд не е компенсиран с почивки
Безспорно е, че Я.Я.
е изпълнявал ****** за времето от 16.08.1997 г. до 30.11.2012 г. вкл. във
Военно формирование 28 000 – с. с.Г.И., както и, че в процесния период
същият е полагал дежурства, както и дневни и нощни полети, съобразно заповеди
за план на полети /които заповеди са
взети предвид от вещото лице при изготвяне на ССчЕ/. Безспорно е и, че Военно
формирование 28 000 – с. с.Г.И. е разпоредител с бюджетни средства и е
легитимирано да отговаря по предявения иск, доколкото именно военното
формирование е субектът, който следва да организира изпълнението на службата,
да създаде условията за това, негово е и задължението да изплати дължимото
възнаграждение и различните видове обезщетения, свързани с изпълнението на
службата от военнослужещия.
Спорно по делото е
дали при положените от същия дежурства е било налице превишаване на работно
време в рамките на удълженото /служебно/ работно време. За изясняването на това
обстоятелство по делото са изслушани две ССчЕ. Съдът намира и двете за компетентно
изготвени, като следва да отбележи:
Съгласно разпоредбата на чл. 194,
ал. 1 ЗОВСРБ нормалната продължителност на служебното време на военнослужещите
е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица. Според ал. 2
на чл. 194 ЗОВСРБ общата продължителност на служебното време на военнослужещия
в денонощие не може да надвишава с повече от една втора нормалната дневна
продължителност на служебното време. В чл. 194, ал. 6 ЗОВСРБ се предвиждат изключения,
при които разпоредбите от ал. 1 до ал. 5 на същия член не се прилагат, а в чл.
194, ал. 8 е посочено, че редът за разпределяне на служебното време, за
неговото отчитане и компенсиране извън нормалната продължителност, се определя
с акт на министъра на отбраната.
Редът за полагане на дежурствата
и тяхната продължителност са уредени в чл. 195 ЗОВСРБ, съгласно който
военнослужещите могат да бъдат назначавани за носене на дежурства при условия и
по ред, определени с уставите на въоръжените сили и с други нормативни и
административни актове, издадени от министъра на отбраната, като максималната
продължителност на дежурството не може да превишава 24 часа, а общо за един
месец – 168 часа, като времето за дежурство е служебно време.
Приложимите нормативни актове в
случая са – Заповед на Министъра на отбраната № ОХ-313/08.05.2001 г. и Наредба
за определяне размера на възнаграждението за извънреден труд на кадровите
военнослужещи, издадена на основание чл. 203, ал. 3 ЗОВСРБ (отм.), която не е
била отменена и се прилага и при новия ЗОВСРБ, доколкото същата не му противоречи,
както и Наредба № Н-18 от 19.12.2012 г. за реда за разпределяне на служебното
време на военнослужещите от Министерството на отбраната, структурите на пряко
подчинение на министъра на отбраната и Българската армия, неговото отчитане
извън нормалната му продължителност и определяне на допълнителното
възнаграждение за изпълнение на възложени задължения над общата продължителност
на служебното време и за изпълнение на службата през почивни дни и в дните на
официални празници.
Възприетият в чл. 136а от КТ
принцип, че удълженото работно (служебно) време се компенсира с почивка, е
проведен както в разпоредбата на чл. 152, ал. 4, т. 5 от Правилника за кадрова
военна служба (отм.), така и в разпоредбите на чл. 10, т. 5, чл. 18, ал. 4, чл.
26-27 от Наредба № Н-18/19.12.2012 г. Поради това по аналогия намира приложение
и разпоредбата на чл. 136а, ал. 5 от КТ, а именно – ако до прекратяването на
служебното правоотношение с военнослужещия той не е бил компенсиран с почивка
за удълженото служебно (работно) време, то тогава се заплаща като извънреден
труд. Това разрешение е в съответствие и с принципната забрана в трудовото
законодателство работодателят да замества с парична престация, дължимата на
работника (служителя) почивка, освен при прекратяване на трудовото
правоотношение, когато вече е невъзможно ползването на съответната почивка да
се осъществи при същия работодател /виж решение № 165/02.06.2016 г., по гр. дело № 6064/2015 г на IV-то гр. отд.
на ВКС/.
Според чл. 152, ал. 1 Правилника
за кадрова военна служба /отм./ общата продължителност на служебното време на
кадровите военнослужещи, работещи в режим на нормална продължителност на
служебното време и увеличена продължителност служебното време и носене на
дежурства следва да се организира и отчита при сумирано изчисляване на
продължителността на служебното време. Ал. 6 на чл. 152 пък посочва, че увеличаването
на нормалната продължителност на служебното време в рамките, определени в ал.
1, се допуска в границите на нормалната месечна продължителност на служебното
време за месеца, през който се налага изпълнение на задачите в условия на
увеличена продължителност на служебното време.
От ССчЕ, която е неоспорена от
страните е видно, че за процесния период ищецът е отработил на заеманата
длъжност повече от установената в ЗОВСРБ, ПКВС /отм./ - чл.152 – чл.158 и в
Наредба за определяне размера на възнаграждението за извънреден труд на
кадровите военнослужещи продължителност на служебното време в размер на 2 782
часа /виж графа 3 от приложението към
експертизата, а именно превишение над нормалната продължителност на служебното
време – л. 140-174 от делото/, приспадайки дните, с които е бил компенсиран
/виж графа 3 от приложението към
експертизата брой дни в месеца в компенсация – л. 140-174/. Положеният извънреден труд, включително и
при дежурства по график, следва да бъде възмезден. Липсата на нарочни
писмени разрешения или заповеди на висшестоящ командир за това не може да се
тълкува като обстоятелство, че извънреден труд не е бил полаган. /изрично
относно липсата на необходимост от нарочни заповеди виж решение № 128/26.05.2010 г., по гр. дело № 282/2009 г на IV-то гр. отд.
на ВКС/. В тази връзка следва да се отбележи и, че експертното заключение е
изготвено въз основа на всички налични в поделението документи, в т. ч. заповеди за план на полета и наряди за
дежурства/. Няма абсолютно никакво значение и, че служебното време е два
вида и, че в него се включва и времето, отработено като дежурство, доколкото и
при двете хипотези се касае за положен труд в рамките на удълженото работно
време, който не е компенсиран /пак там - решение
№ 128/26.05.2010 г., по гр. дело № 282/2009 г на IV-то гр. отд. на ВКС/.
В случая приложимият нормативен
акт при изчисляването на размера на обезщетението за положен труд в рамките на
увеличеното (служебно) работно време е Наредба за определяне размера на
възнаграждението за извънреден труд на кадровите военнослужещи, издадена на
основание чл. 203, ал. 3 ЗОВСРБ (отм.), която не е била отменена и се прилага и
при новия ЗОВСРБ. Не се споделят доводите на процесуалния представител на
ищеца, че приложим е чл. 262 КТ. Действително не става въпрос за извънреден
труд, но при прекратяване на ТПО, некомпенсираният
труд в рамките на удълженото служебно време е приравнен и се обезщетява като
извънреден труд, в който смисъл е и цитирана практика. Противното, би
създало положение на неравнопоставеност - по един начин да се изчислява извънредният
труд, а по друг некомпенсираният труд в рамките на удълженото работно време до
прекратяване на ТПО.
При това положение съдът
кредитира първоначалната ССчЕ във варианта, при който е използвана именно Наредба
за определяне размера на възнаграждението за извънреден труд на кадровите
военнослужещи. За изготвяне на заключението си вещото лице е работило на база
изходящи от Военно
формирование 28 000 – с. с.Г.И. документи, както и извършило посещение на
място при ответника и във военен архив на БА. Посочено е, че съгласно Наредбата
за периода 01.01.2009 г. – 01.12.2012 г. за превишено работното време в рамките
на над нормалната до увеличената продължителност на работното време се дължи
сумата в размер на 17 447.64 лева, а за претенцията за обезщетение за
забава върху сумата от 17 477.64 лева за периода 02.12.2012 г. до
03.11.2014 г. – 3 418.49 лева.
Исковете по чл. 194, ал. 2 ЗОВСРБ
във вр. с чл. 195 ЗОВСРБ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да се отхвърлят за
разликите до пълните предявени размери, а искът за главницата и за м. 11.2012 г., в който липсва превишение
на работното време.
По възражението на ответника за погасяване на исковете по давност:
Съгласно практиката на ВКС,
постановена по реда на чл. 290 от ГПК (виж решение
№ 758/18.04.2011г. по гр. д. № 199/2010г. по описа на ВКС, III-то г. о.)
давността за вземането за труд, положен от военнослужещи в превишение над
нормативно установената продължителност на служебното им време, е 3-годишна,
съгл. разпоредбата на чл. 111, б „а” от ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 111,
б. „а” от ЗЗД с тригодишна давност се погасяват вземанията за възнаграждение за
труд, за които не е предвидена друга давност. В настоящия случай обаче вземането
на ищеца не представлява вземане за положен от него извънреден труд. Претендира
се обезщетение за некомпенсирането на положен извънреден труд при полагане на
труд от кадровите военнослужещи над нормалната, но в границите на увеличената
продължителност на служебното време.
Разрешение за прилагането на
давността в хипотеза като настоящата дава решение № 197/24.11.2015 г. по гр. дело №
7210/2014 г. на III г. о. на ВКС. Погасителната давност за едно вземане
не може да започне да тече преди то да е възникнало, като в този смисъл е и решение № 427 от 3.11.2011 г. на ВКС по гр. д.
№ 503/2010 г., IV г. о. Преобразуващото право на военнослужещия да посочи
времето за компенсация също се погасява по давност и само за непогасения по
давност период се трансформира в парично вземане като за извънреден труд.
Изводите на съда са в
насока, че когато в хода на отношенията между страните едно вземане се трансформира
в друго, за нововъзникналото вземане започва да тече нова давност от деня на
трансформацията. До момента, в който между страните съществува служебното
правоотношение, то служителят би могъл да бъде компенсиран с почивка, а тази
възможност престава да съществува от момента на прекратяването на служебното
правоотношение. Т. е., както за правото на компенсация, така и за паричното
вземане възникнало на негово място с прекратяване на ТПО тече отделна
погасителна давност, като всяко от двете права се погасява с тригодишна
погасителна давност, така както е посочено в цитираното решение №
197/24.11.2015 г. по гр. дело № 7210/2014 г. на III г. о. на ВКС.
Преобразуващото право на ищеца да
извърши компенсация не е погасено по давност за период от три години преди
прекратяване на договора, т.е. в случая за времето от 30.11.2009 г. до
30.11.2012 г. За възникналото на негово място парично вземане като за
извънреден труд от датата на прекратяване на договора ще започне нов давностен
срок, който следва да бъде преценен от датата на подаване на исковата молба –
04.11.2014 г.
При това положение възражението
за давност е основателно единствено за периода 01.01.2009 г. до 30.11.2009 г.,
като погасени по давност за този период по главния иск са вземания в размер на
3639.46 лева, /виж приложение № 5 към първоначална ССчЕ – л. 157/, респ.
акцесорната претенция върху тези вземания за периода 02.12.2012 г. - 03.11.2014
г. в размер на 711.77 лева е неоснователна
В заключение:
Искът по чл. чл. 194, ал. 2
ЗОВСРБ във вр. с чл. 195 ЗОВСРБ във вр. с чл. 136а, ал. 5 КТ е основателен за
сумата от 13 838. 18 лева за периода
01.12.2009 г. – 31.10.2012 г., като за периода 01.01.2009 г. до 30.11.2009 г. и
за разликата до 17 477.64 лева, вземането е погасено по давност, а за разликата
над 17 477.64 лева до пълния предявен размер от 68 041.95 лева, както
и за периода 01.11.2012 г. – 30.11.2012 г., искът е неоснователен. Върху
уважения размер, като законна последица се дължи и законната лихва от
04.11.2014 г. до окончателното изплащане.
Искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е
основателен за сумата от 2 706.72
лева за периода 02.12.2012 г. до 03.11.2014 г., като за разликата до пълния
предявен размер от 13 308.44 лева, е неоснователен.
По разноските:
С оглед изхода на спора всяка от
страните има право на разноски – ищецът съразмерно с уважената, а ответникът с
отхвърлената част от исковете.
Ищецът претендира и доказва
направени разноски за адвокатско възнаграждение – 2200 лева, които са платени –
л. 11 от делото. Съразмерно с уважената част от исковете му се следват такива в
размер на 447.43 лева, които следва
да се възложат в тежест на ответника.
От своя страна ответникът
претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 2803 лева.
Приложимата разпоредба е чл. 78, ал. 8 ГПК в редакцията, с която се определя
размер на възнаграждението обвързан от минималния размер на адвокатските
възнаграждения. В случая съгл. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, същото възлиза на 2907.51
лева. При юрисконсултско процесуално представителство, за разлика от
представителството от адвокат, съгласно решение
№ 10/ 29.09.2016г. по к. д. № 3/ 2016 г. на Конституционния съд на
Република България, се презумира плащане от представляваната страна, без да се
доказва пряко направен разход за това. Неприложима е новата уредба на чл. 78,
ал. 8 ГПК /в сила от 28.01.2017 г./. Релевантен за извършване на разноски за
юрисконсултско възнаграждение, а от там и за определяне на размера им, е
моментът на представяне на пълномощното на юрисконсулта /виж определение № 782/ 12.12.2014г. по ч.т.д. №
3545/ 2014г. на II ТО на ВКС, определение № 189/29.05.2014г. по гр.д. №
1024/2014г. на IV ГО на ВКС и определение № 270/24.07.2014г. по гр.д. №
7159/2013г. на IV ГО на ВКС и определение № 17/26.01.2017 г. по т. д. №
1193/2016 на II ТО на ВКС/.
От друга страна и съдебното дирене е приключило преди изменението на чл. 78,
ал. 8 ГПК. При всички положения приложим вариант на законовия текст е този преди
28.01.2017 г. С оглед диспозитивното начало (ответникът претендира 2803 лева), дължимите на същия разноски
съразмерно с отхвърлената част от исковете са общо 2 232.93 лева, които следва да се възложат в тежест на ищеца.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК, ответникът
следва да бъде осъден да заплати в полза на държавата, по бюджета на съдебната
власт, по сметка на ПРС дължимата държавна такса съразмерно с уважената част от
исковете, която е общо 661.80 лева
за ДТ и 40.68 лева за първоначална и
допълнителна ССчЕ съразмерно с уважената част от исковете.
Така мотивиран, ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА Военно формирование 28 000 – с.Г.И.,
ЕИК 1290101890026, с адрес: с. с.Г.И., обл. П, авиобаза, да заплати на Я.И.Я.,
ЕГН ********** ***/2, следните суми:
- на основание чл. 194, ал. 2
ЗОВСРБ във вр. с чл. 195 ЗОВСРБ във вр.
с чл. 136а, ал. 5 КТ, сумата от 13 838.18 лева,
представляваща възнаграждение за положен труд при превишение на нормалната
продължителност, но в границите на удължената продължителност на служебното
работно време, който не е компенсиран до датата на прекратяване на служебното
правоотношение – 30.11.2012 г., за периода 01.12.2009
г. – 31.10.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
подаване на исковата молба 04.11.2014 г. до окончателното изплащане на
вземането, като ОТХВЪРЛЯ иска
за периода 01.01.2009 г. до
30.11.2009 г. и за разликата над сумата от 13 838.18 лева до 17 477.64 лева,
като погасен поради изтекла погасителна давност на преобразуващото право на Я.И.Я.
да извърши компенсация, а за разликата над 17 477.64 лева до пълния предявен
размер от 68 041.95 лева, както и за периода 01.11.2012 г. – 30.11.2012 г.,
като неоснователен.
- на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата
от 2 706.72 лева, представляваща обезщетение
за забава върху възнаграждението за положен труд при превишение на нормалната
продължителност, но в границите на удължената продължителност на служебното
работно време, който не е компенсиран до датата на прекратяване на служебното
правоотношение – 30.11.2012 г., за периода от 02.12.2012 г. до 03.11.2014 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над сумата от 2 706.72
лева до пълния предявен размер от 13 308.44 лева, като неоснователен.
- на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 447.43 лева, разноски по първоинстанционното производство по
съразмерност.
ОСЪЖДА Я.И.Я., ЕГН ********** ***/2
да заплати на Военно
формирование 28 000 – с.Г.И., ЕИК 1290101890026, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата в размер на 2 232.93 лева, представляваща разноски
по производството по съразмерност, съобразно отхвърлената част от предявените
искове.
ОСЪЖДА Военно формирование 28 000 – с.Г.И., ЕИК 1290101890026, да
заплати в полза на държавата, по бюджета на съдебната власт, по сметка за
държавни такси на Пловдивския районен съд, сумата от 661.80 лева за държавна такси, съобразно уважената част от исковете
и 40.68 лева за назначените по
делото ССчЕ, съобразно уважената част от исковете.
Решението подлежи
на обжалване с въззивна жалба пред Пловдивски окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала.
ЛШ