Р Е Ш Е Н И Е
гр. Ловеч,
30.11.2018. година
.
в
ИМЕТО НА НАРОДА
ЛОВЕШКИ ОКРЪЖЕН СЪД граждански състав
в публично заседание на двадесети
ноември през две хиляди и осемнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:1. НИКОЛИНКА
ДИМИТРОВА
2.ЗОРНИЦА АНГЕЛОВА
при
секретаря ГАЛИНА АВРАМОВА като разгледа докладваното от съдия ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА по в.гр. д. № 495 по описа за 2018 година и за да се произнесе съобрази:
Производството е по чл.258 и сл.от ГПК
С
решение № 355/30.07.2018 година постановено по гр.дело №705/2018 година Ловешки
районен съд е отхвърлил предявения
от М.К.Х., с ЕГН ********** и Н.С. Н.– Х.с ЕГН **********, двамата с адрес ***
против „***” АД с ЕИК ***с адрес гр. София, бул. „***” иск за отричане
съществуването на ипотечно право по договор за ипотека, обективирана в
нотариален акт № 120, том I, рег. 1287, дело № 104 от
Постъпила е въззивна жалба
вх.№9386/5.09.2018 г. от адв.А.Т.,
пълномощник на М.К.Х., ЕГН:********** и Н.С. Н.-Х., ЕГН:**********,и двамата с
адрес: *** против Решение на Районен съд Ловеч от
30.07.2018г., постановено по гр.д.№705/2018 г.Твърди се, че не се доволни от Решението на ЛРС, тъй като то е неправилно, незаконосъобразно,
необосновано, постановено в нарушение на материалния и процесуален закон и при
съществено нарушение на процесуалните правила.
Твърдят, че решението е и недопустимо- отхвърлителния
диспозитив на съдебното решение-изцяло не съответства на претенцията на ищците. Сочи, че те, Ищците- трети лица ипотекарни длъжници, не са длъжници по Договор за банков кредит и не са
претендирали погасяване по давност на вземания по Договор за банков кредит
№30783/07.08.2008г. и анекси към него, сключен между „***"АД и „***”ООД. Излагат, че петитума на
исковата молба е: признаване за установено по отношение на ответника „***"АД,
че ипотечните му права и обезпечително правоотношение- ипотека върху
имуществото на трети лица по Договор за учредяване на договорна ипотека,
учредена с Нотариален акт 120, том I, рег.№ 1287, дело 104 от 2010 год. на
Нотариус ***, вписан в АВ, служба по вписванията, с вх. № 612 от 16.04.2010 г.,
акт № 50, том I, дело № 294 от 16.04.2010 г., вкл. и право на принудително
изпълнение чрез продажба на ипотекирания имот не съществуват, тъй като са поогсени по давност, ведно с всички законови последици, вкл. и заличаване
на ипотеката.
Смятат, че съдът изцяло е
игнорирал и не е обсъдил направеното от ищците в изпълнение на указанията на
Съда към тях в Определение №809 от 27.04.2018 г., а именно ищците да
допълнят обстоятелствената част на
исковата молба, като наведат твърдения за това, считат ли за погасени по
давност част /съответно кои/ или всички вземания по договор за банков кредит,
които са обезпечели със свой имот, допълват, че считат, че са погасени по давност спрямо тях ищците вземанията на ответната банка за главница,
лихви, такси, комисионни и разноски по процесния договор за банков кредит,
обезпечени с договорната ипотека, до размера на цената на ипотекирания имот
/арг. чл.173 ал.1 от ЗЗД/ и да изведат искане,
което кореспондира с твърденията за погасяване на ипотечното право, поради
погасяване по давност на обезпеченото вземане, извеждат:” Моля да признаете за
установено по отношение на ответната банка, че поради погасяване по давност
спрямо нас ищците на обезпеченото вземане до размера на цената на ипотекирания
имот, е погасено и ипотечното право, ведно с всички законни последици, вкл. и
заличаване на ипотеката.
Сочат, че с определение в з.з. от 18.05.2018 г. съдът е
приел, че с уточняващата молба на ищците, са изпълнени дадените от съда
указания, поради което изцяло недопустимо е съдът в диспозитива на решението да е променил петитума на исковата претенция.
Изтъкват, че в нарушение на закона, на събраният по делото
фактически и доказателствен материал, на действително реализираното право на
защита на страните в производството и при съществено нарушение на процесуалните
правила, решаващият съдебен състав, въз основа на установената фактическа
обстановка е приел, че предявения иск следва да бъде отхвърлен, без да изложи
поради „неоснователност" или „недоказаност".
Считат, че
изцяло неправилно съдът е възприел релевантните за основателността на иска
факти, както и действително реализираното право на защита на страните в процеса и очевидно изцяло повлиян от защитната позиция на
ответника, решаващият състав на ЛРС изцяло е пренебрегнал доводите им по съществото на спора.
Изтъкват, че в нарушение на закона и при съществено
нарушение на процесуалните правила след анализ на действително реализираното
процесуално поведение на страните, Съдът превратно и избирателно е тълкувал
събраните доказателства, неправилно е интерпретирал действително реализираното
право на защита на страните.
Релевират
следните оплаквания:
На първо място - изцяло според тях, превратно и несъответстващо на изложението
на ищците, съдът е приел, че „тезата им била, че ипотечното право е погасено,
поради погасяване по давност на главното вземане /вземането по договора за
банков кредит/, изпълнението на което те са обезпечили със свое
имущество". Сочат,
че действително изразената
теза от ищците е, че са погасени по давност спрямо тях вземанията на ответната
банка за главница, лихви, такси, комисионни и разноски по процесния договор за
банков кредит, обезпечени с договорната ипотека, до размера на цената на
ипотекирания имот /арг. чл.173 ал.1 от ЗЗД/ и доколкото
в пункт трети на нотариалния акт за договорна ипотека, страните изрично са
договорили, че „неплащането на която и да е месечна лихва или погасителна
вноска от страна на Кредитополучателя прави изискуемо цялото вземане, като „***"АД
има право да събере главницата, заедно с лихвите, таксите, комисионните и
разноските чрез продажба на ипотекирания имот по съответния реД', удостоверено
с издаден от „***"АД търговски документ- Извлечение от счетоводни книги-
064/19.05.2016г. е, че първата неплатена месечна вноска е настъпила на
06.12.2010г„ т.е. изискуемостта на вземането на банката по процесния Договор за
кредит е възникнала на 06.12.2010 г. респ. и правото й да се
удовлетвори чрез продажба на ипотекирания имот е станало изискуемо на същата
дата- 06.12.2010 г. Считат, че приложимата обща петгодишна погасителна
давност спрямо третите лица ипотекарни длъжници за принудително изпълнение, е
изтекла на 06.12.2015 г. и бездействието на ответната банка, не следва да бъде
толерирано.
Изтъкват, че макар и правилна преценката на Съда, че
давността по договора за банков кредит тече за всяка вноска от датата на падежа
й, предложената от Съда теза -за необходимост от упражнено право от страна на
кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем, за което длъжника да е
уведомен с посочен аргумент т.18 от TP №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, е изцяло
неприложима, тъй като в настоящия казус „правото на кредитора" е
възникнало на 0б.12.2010 г. /три
години и половина преди цитираното тълкувателно решение от 18.0б.2014г./ Изтъкват, че наред с това, т.18 от TP №4/2013г. на ОСГТК
на ВКС касае хипотезата на предявен от кредитора иск по чл.422 ал.1 ГПК- „В
хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от
договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си
да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е
уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява
по реда на чл.60, ал.2 от Закона за кредитните институции, правото на кредитора
следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на
предсрочната изискуемост на кредита". Твърдят, че в казуса по настоящето дело ответната банка не е инициирала производство
по чл.417, респ. чл.422 от ГПК срещу кредитополучателя, а осъдителен иск срещу
кредитополучателя и третите лица ипотекарни длъжници-предмет на т.д.№46/201бг.
по описа на ЛОС.
Изтъкват, че цитираното
тълкувателно решение на ВКС е било продиктувано от порочната практика на банките да не
упражняват правото си за обявяване на предсрочна изискуемост, като преоформят
главница с натрупани договорни лихви, които олихвяват, плюс наказателни лихви,
неустойки и законни лихви, която порочна практика е
факт и за ответната банка. Твърдят, че от
представеното по делото, изходящо от ответната банка извлечение от счетоводни
книги- 064/19.05.2016 г., се
установява, че по процесния договор банката при просрочена главница 221 493.37 евро, е Зачислявала:вземания по просрочени лихви за периода от
06.01.2011г. до 18.05.201бг. вкл. в размер на 1900б.20евро;вземания по
наказателни лихви за периода 0б.12.2010г. до 18.05.201бг. вкл. в размер на
93331. евро; неустойки за периода от
06.01.2011г. до 18.05.2016г. вкл. в размер на 60177.92евро;-такса за управление
и обработка от 06.01.2011г.до 18.05.2016г. вкл. 20102.94 евро -законова лихва 52124.23 евро.
Според тях, математиката показва, че при просрочена
главница от 221493.37евро, лихвите /просрочени, наказателни и законови/,
неустойките и таксите възлизат към 18.05.201бг. в размер на 227 660.40евро.
Изтъкват, че все в тази връзка, макар и правилна
преценката на Съда, че с неплащането на първата вноска по договора за банков
кредит- 0б.12.2010г. е открила възможност пред кредитора /банката-ответник/ да
упражни правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, но такива действия
банката не е предприела; Като изцяло
неправилна е преценката на съда за игнориране изричната клауза в пункт трети от
договора за ипотека, а именно уговорена изискуемост /от страните по кредитното
правоотношение и ипотекарните длъжници/ на вземането на банката при неплащане
на месечна вноска за главница и лихва и отговорност на третите лица ипотекарни
длъжници с ипотекирания имот, поради което приложима е
разпоредбата на чл.114 изр.първо от ЗЗД.
Считат за изцяло неправилна и незаконосъобразна
преценката на РС-Ловеч, че с неплащането на първата вноска по договора за
банков кредит /0б.12.2010г./, който факт бе признат за безспорен по делото,
вземанията по договора не са станали автоматично изискуеми, тъй като кредитора
не бил упражнил правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем. Счита също, че в нарушение на закона съдът не е приложил
разпоредбата на чл.20 от ЗЗД при тълкуване клаузата в пункт трети от договора
за учредавяне на ипотека: „При тълкуването на договорите трябва да се търси
действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват
във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от
целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и
добросъвестността". По материалноправния въпрос за тълкуването на
договорите и отделните клаузи в тях съгласно изискванията на добросъвестността цитира практика на ВКС по реда на чл.290 от ГПК.
Твърдят, че на основание разрешението в цитираната
практика на ВКС по материалноправния въпрос за тълкуването на договорите и
отделните клаузи в тях съгласно изискванията на добросъвестността, рашаващият
съдебен състав на РС-Ловеч, следвало да
отчете:че Видно от представения от ответника договор
за банков кредит - в чл.22.1 от „Банката има право да обяви за изискуемо преди
срока цялото кредитно задължение, когато Кредитополучателя: а/ не изпълни
изцяло или частично, което и да е от задълженията си по настоящия договор; ж/ е
изпаднал в забава при погасяването на главниците или лихвите". Според тях в настоящето производство е безспорно
установен факта, че падежа на първата неплатена вноска по договора за кредит е
настъпила на 0б.12.2010 г. и това е юридическия факт, релевантен към изричната
договорка спрямо отговорността на третите лица ипотекарни длъжници в пункт
трети на нотариалния акт за договорна ипотека за изискуемост на цялото вземане
и право на банката да събере главницата, заедно с лихвите, таксите,
комисионните и разноските чрез продажба на ипотекирания имот по съответния ред, което не се е случило в рамките на давностния срок. Изтъкват, че Банката е разполагала и с процесуална
възможност предвидена в чл.417 ал.б от ГПК във връзка с чл.173 ал.2 от ЗЗД,
която не е реализирала в давностния срок и бездействието
й е довело до погасяване по давност на ипотечното й право спрямо третите лица
ипотекарни длъжници.
На второ място излагат, че очевидно изцяло повлиян от защитната теза
на ответника, съдът е приел, че вземанията по договора за банков кредит били
станали изискуеми с обявяване на длъжника в несъстоятелност /на 07.01.2013г./
по аргумент от чл.617 ал.1 от ТЗ; като били приети в производството по
несъстоятелност с молба от 11.09.2012г., с което давността по отношение на тях
била прекъсната, но този извод на съда е
изцяло неправилен. Твърдят,
че позоваването от ответната
банка в писмения отговор на исковата молба на чл.685а от ТЗ е изцяло
несъстоятелно и ирелевантно. Смятат, че универсалното
принудително изпълнение спрямо дружеството кредитополучател в несъстоятелност, е непротивопоставимо на третите лица- ипотекарни длъжници, тъй
като срещу тях не са предприемани действия на принудително изпълнение, които да
прекъснат давността до изтичането й на 06.12.2015 г, като пряка и непосредствена
индиция е факта на иницииране от ответната банка едва през месец май 2016г.- на
19.05.2016г. на исково производство срещу дружеството- длъжник и третите лица
ипотекарни длъжници- предмет на производството по т.д.№4б/201бг. на ОС-Ловеч, излага, че като производството по този иск срещу
ипотекарните длъжници бе обезсилено като недопустимо, с влязло в сила решение
на Апелативен съд Велико Търново по в.т.д.№298/2017г.
Излагат, че позоваването от ответната банка за предявено
вземане срещу длъжник „***"ООД в производство по несъстоятелност - предмет
на т.д.№5417/2012г. по описа на СГС, е изцяло ирелевантно. Сочат, че с договорната ипотека изрично е договорена
изискуемост на вземането на банката при неплащане на месечна вноска за главница
и лихва и отговорност на третите лица ипотекарни длъжници с ипотекирания имот. Според тях приложима е разпоредбата на чл.114 изр.първо
от ЗЗД и в тази връзка изцяло неоснователни и
несъстоятелни са доводите на ответната банка, очевидно
възприети от решаващият съдебен състав, че основанията за спиране или
прекъсване на давността се прилагали спрямо главния длъжник, че третите лица
ипотекарни длъжници имали отговорност, която била функция на съдбата на главния
длъжник; че за главния длъжник не било предвидено разделно броене на давността
и предложен довод че прекъсването на срока, осъществено по отношение на
длъжника било пречка за собственика на ипотекарния имот да противопостави на
кредитора възражение за изтекла давност.
На трето място сочат, че доводите на Съда за допустимост на
развилото се пред 201бг. производство пред ОС-Ловеч по т.д.№46/201бг. въз
основа на които банката ответник се снабдила с изпълнителен лист срещу длъжника
по договора за банков кредит- „***ООД /Н/, което й дало възможност да насочи
изпълнението към даденото обезпечение имущество, собственост на ищците, са
изцяло ирелевантни към предмета на настоящия казус. Изтъкват, че в нарушение на закона и при съществено
нарушение на процесуалните правила, РС-Ловеч не прави разлика между субектите в универсалното принудително изпълнение в
производство по несъстоятелност на «***»ООД и правата на третите лица-
ипотекарни длъжници в индвидуално принудително изпълнение.
Цитират Решение №123/31.03.2015г. на ВКС по гр.д.№4298/2014г, които мотиви въприемат и в тази
връзка считат, че изцяло
несъстоятелно е становището на ответника, възприето от Съда, че правото на
банката било признато именно поради приемане на вземанията й в производството
по несъстоятелност. Според тях ответника не прави разлика между субектите в универсалното принудително
изпълнение в производство по несъстоятелност на «***»ООД и правата на третите
лица- ипотекарни длъжници в индвидуално принудително изпълнение.
Считат, че в нарушение на закона и при съществено
нарушение на процесуалните правила съдът не е отчел, че с инициираното
т.д.№4б/201бг. по описа на ЛОС, на практика „***"АД цели да получи
изпълнителен титул за същите вземания срещу главния длъжник- „***"ООД, предявени
в производството по несъстоятелност, като е наясно, че синдика на дружество
няма да възрази срещу иска /което практически се случило в производството по същото дело/, за да предприеме
принудително изпълнение спрямо ипотекираното от трети лица имущество, което си е чиста злоупотреба на право. Считат, че съгласно принципите на правната доктрина
използването на субективното право в противоречие с неговото социално
предназначение представлява „злоупотреба с право", като злоупотребата с право е и изцяло неправомерно действие,
което не може да бъде защитено по съдебен ред. Сочат, че на практика -третите лица ипотекарни длъжници- са лишени
от възможността за възражения и все в тази връзка
приетото от Съда, че в случая се касаело за изключението, предвидено в чл.637
ал.б т.З от ТЗ, като в случая „възползвайки се от това изключение",
кредиторът се бил снабдил с изпълнителен титул за същите вземания и по този
начин бил овластен с правото да води принуда и да се удовлетвори от имуществото
на трето лице, дадено като обезпечение, е изцяло в нарушение на закона.
Изтъкват, че очевидно изцяло повлиян от защитната позиция
на ответника, Съдът не е подложил на внимателен съвкупен анализ събраните в
производството доказателства и действително реализираното от страните процесуално
поведение, с което е нарушил закона и допуснал
съществено нарушение на процесуалните правила, които са довели до формиране на
необосновани правни изводи.
Предвид изложеното, молят съда приеме, че обжалваното Решение е
недопустимо, като на основание чл.270 ал.З изречение последно да бъде обезсилено да бъде
върнато делото на
първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск.
Евентуално, ако не бъде уважено горното искане, молят да бъде отменено обжалваното
решение и вместо него да бъде постановено решение с което да се уважи
предявения иск като основателен и доказан и се постанови
решение, с което да се признае за установено
по отношение на ответника „***"АД, че ипотечните му права и обезпечително
правоотношение- ипотека върху имуществото на трети лица по Договор за
учредяване на договорна ипотека, учредена с Нотариален акт 120, том I, рег.№
1287, дело 104 от 2010 год. на Нотариус ***, вписан в АВ, служба по
вписванията, с вх. № 612 от 16.04.2010 г., акт № 50, том I, дело № 294 от
16.04.2010 г., вкл. и право на принудително изпълнение чрез продажба на
ипотекирания имот не съществуват, тъй като е
погасено по давност спрямо ищците М.К.Х. и Н.С. Н.-Х.обезпеченото вземане до
размера на цената на ипотекирания имот, вкл. е погасено и ипотечното право,
ведно с всички законни последици, вкл. и заличаване на ипотеката.
Молят да им се присъдят направените в първа и
въззивна инстанция разноски.
В законоустановения срок е
постъпил отговор на въззивната жалба от "***" АД,
ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление -град София, район ***, представлявано от Х.В.В.-К.с ЕГН **********,
съгласно пълномощно с удостоверен подпис рег.№ 107 от 19.02.2018 г. и
нотариално удостоверено съдържание рег.№ 108 от 19.02.2018 г.,том 1Б, Акт №21 относно: въззивна жалба с Вх.№9386/18г. по гр. дело
705/2018г.. Твърди,
че с Договор за банков кредит
№30783 от 07.08.2008г. *** ООД в качеството си на Кредитополучател, е получило
от „***" АД, кредит в размер 225 000 EUR (двеста двадесет и пет хиляди
евро), която сума е следвало да бъде погасявана с 55 ежемесечни погасителни
вноски и една последна изравнителна вноска. Твърди, че видно от представеното извлечение от сметка е, че кредитът е усвоен на
08.08.2008 г, като за обезпечаване на кредита М.К.Х. с ЕГН********** и Н.С.
Н.-Х.с ЕГН ********** в качеството си на ипотекарни длъжници са учредили
ипотека върху собствения си недвижим имот, представляващ ПИ с кадастрален номер №43089.860.2, находящ се в с.Л.,
общ.Троян, облЛовеч, местност Л., с площ от 1 211 кв.м., ведно с построената в
имота сграда с идентификатор № 43089.860.2.1, със застроена площ от 133кв.м.,
представляваща двуетажна еднофамилна жилищна сграда, подробно описана в
Нотариален акт за договорна ипотека №098, том 4, рег.№5343, дело №633 от
Твърди, че кредитополучателят е направил последно
плащане по договора за кредит на 26.05.2011г. и до момента на подаване на
исковата молба, а и след това кредитополучателят е спрял и не е извършвал
никакви плащания по договора за кредит. Сочат, че с
Решение от 07.01.2013 г., постановено по т.д. № 5417/
Изтъква, че поради невъзможността за пълно погасяване на
вземанията на „***”ООД в рамките на образуваното т.д. №
5417/2011г. по описа на СГС и предвидената в
Търговския закон правна възможност, регламентирана в чл. 637, ал.6, т. 3 от ТЗ
е образувано т.д.46/16г. по описа на Окръжен съд-Ловеч за частична претенция до
размера на сумата от 167 600 лева (сто шестдесет и седем хиляди и шестстотин
лева), съставлява неизплатения остатък на част от непогасената главница описана
в Нот-акт-за-учредяване-на договорна ипотека №
120, том I, peг. № 1287, дело 104 от
Сочи че съгласно чл. 637, ал. 1 ТЗ, с откриване на
производството по несъстоятелност, се спират съдебните и арбитражните
производства по имуществени граждански и търговски дела срещу длъжника с
изключение на трудови спорове по парични вземания и не
се спират единствено имуществени дела срещу длъжника за парични вземания,
обезпечени с имущество на трети лица {чл. 637, ал. 5 ТЗ).
Твърди, че съгласно чл. 617 ал.1 ТЗ всички парични и
непарични задължения на длъжника стават изискуеми от датата на решението за
обявяване в несъстоятелност и в тази връзка считано от 07.01.2013 г., всички
задължения на „***" ООД към *** АД, произтичащи от процесния договор за
кредит, са предсрочно изискуеми в пълен размер.
В конкретния случай заявява, че по делото не е спорно, а и от приложените
доказателства се установява, че „***" ООД е обявено в несъстоятелност и ипотекарните длъжници безспорно отговарят с
ипотекираното имущество за поетото задължение и в този смисъл вземането срещу „***"
ООД е обезпечено с имущество на трето лице.
Сочи, че като се има предвид смисъла на правната
норма на чл.637, ал.6, т.З от ТЗ, е очевидно, че тя цели запазване на правата
на кредитора на несъстоятелният длъжник спрямо лицата, които са заложили вещи
или ипотекирали свой имот в негова полза, тъй като кредиторът няма възможност
да води исково производство срещу тези лица - в закона липсва предвиден такъв
иск. Твърди, че не може да води осъдителен иск срещу тях,
тъй като те не дължат пари, поради което и не може да се снабди с изпълнителен
лист само срещу третите лица ипотекирали или заложили своя вещ (дали реално
обезпечение). Излага,
че възможността на кредитора
да реализира правата си срещу далите реални обезпечения лица е чрез
снабдяването му с изпълнителен лист срещу длъжника, тъй като субективни предели
на изпълнителният лист обхващат и далото своя вещ в залог или ипотека за
обезпечение на дълга лице /чл.429, ал.З ГПК/. Изтъква, че следва да се има предвид и това, че удовлетворяването
на кредитора от вещта, предоставена от трето лице не може да стане в
производството по несъстоятелност, което цели събиране на маса на
несъстоятелността от имуществените права на длъжника за удовлетворяване на
кредиторите му, в която маса не влизат имуществени права на трети лица. Твърди, че за да може да реализира правата си срещу
третите лица дали реално обезпечение, кредиторът следва да проведе индивидуално
изпълнение срещу тях и това е възможно при
проведено производство спрямо длъжника, в резултат на което срещу него е
издаден изпълнителен лист. Излага, че по тази причина
законът допуска да се провежда исково производство срещу несъстоятелният
длъжник от кредитор, чието вземане е обезпечено с имуществени права на трети
лица и като казва имуществени права законът има предвид трети лица дали реални
обезпечения.
Твърди, че пред ЛОС е
образувано т.д.46/2016г. с правно основание чл.430, вр. чл. 637 ал. 6, т. 3 от ТЗ против „***" ООД (в несъстоятелност) в качеството на кредитополучател и
М.К.Х. и Н.С. Н.-Х.в качеството им на ипотекарни длъжници. В хода на
производството ответниците М.К.Х. и Н.С. Н.-Х.се депозирали инцидентен
установителен иск за погасяване на задължението по давност и с Решение №81 от 27.12.2016г. по т.д.46/2016г. съдът
приема, че е налице валидно учредено ипотечно задължение и инцидентния
установителен иск е неоснователен.
Сочи, че съдът е приел, че: „Неоснователно е и
възражението за изтекла в полза на ипотекарните длъжници погасителна давност и безспорна е съдебната практика на ВКС, че по отношение
на договора за кредит е приложима общата петгодишна погасителна давност. В
конкретния случай първата неплатена вноска от главницата е с падеж 06.12.2010
година. С откриване производството по несъстоятелност съгласно чл. 617 от ТЗ
всички парични задължения на длъжника стават изискуеми от датата на решението
за обявяване в несъстоятелност. Конкретното вземане е предявено на 11.09.2012
година в универсалното принудително изпълнение, което прекъсва давността - чл.
116, б."в" от ЗЗД."
Твърди, че с Решение №81 от 27.12.2016г. по
т.д.46/2016г. Окръжен съд Ловеч е отхвърлил
като неоснователен и недоказан, предявеният на основание чл. 212 от ГПК
инцидентен установителен иск, от М.К.Х. и Н.С. Н.-Х., против „***" АД, че
ипотечно право на „***" АД, по Нотариален акт за учредяване на договорна
ипотека № 120, том I, per. № 1287, дело 104 от
Твърди, че с Решение № 248 от 17.11.
Моли, да им се присъди на
основание чл. 78, ал. 8 от ГПК юрисконсултско възнаграждение.
В съдебно заседание въззивниците се представляват
от адв.Т., която поддържа изцяло жалбата и писмената си защита пред първата
инстанция, като представя в съдебно заседание писмена защита в подкрепа на
становището си, че исковете са основателни и доказани и следва да бъдат
уважени. Моли да се присъдят и разноските двете инстанции.
Ответникът се представлява от юрисконсулт В., която поддържа отговора на
въззивната жалба, като моли съдът да потвърди решението на ЛРС като правилно и
законосъобразно, като й се присъди и юрисконсултско възнаграждение. Представя
писмена защита в подкрепа на твърденията си.
От
представените по делото доказателства: гр.д.№705/18 г. на ЛРС, от обясненията
на страните в съдебно заседание, от всички тези доказателства, преценени
поотделно и в тяхната взаимна връзка и обусловеност съдът намира за установени
следните фактически обстоятелства:
По делото е представен договор за банков кредит
№30783/7.08.2008 г., съгласно който „***” АД, в
качеството му на кредитор е
предоставил на „***” ООД в качеството му на кредитополучател, представлявано от собствениците и
управители Ц.М.В.и М.К.Х. кредит
в размер на 225 000 евро за оборотни средства със срок за усвояване 30
календарни дни от датата на подписването му. Страните са договорили сумата по
кредита, ведно с начислените по него лихви, такси, неустойки и комисионни да се
възстанови в срок до 06.08.2009 г. От приложените анекси към
договора №1/05.06.2009 г., №3/15.02.2010 г., №4/22.03.2010
г. и №5/11.10.2010 г. страните са уговорили
изменения в срока на издължаване на кредита и погасителния план, като съгласно последния погасителен план от
11.10.2010 г. кредитът следва да се върне на 53 вноски в периода 06.10.2010 г.
до 06.02.2015 г.
Видно от приложения
по делото нот. акт за учредявяне на договорна ипотека № 120, том I рег. № 1287, дело № 104 от
Безспорно
установено по делото е, че
първата просрочена вноска по кредита, обезпечен с ипотека от ищците, е
06.12.2010 г., като това е видно и от представеното
извлечение от сметка на длъжника „***” ООД за периода 01.01.2010 г. до
31.12.2010 г. Последната вноска по договора е от
26.05.2011 г., което се установява от извлеченията
от сметката на длъжника по години в периода
С решение от 13.08.2012 г. по т. д. № 5417/2011 г. по описа на СГС „***” ООД
е обявена
неплатежоспособността на дружеството. С молба, адресирана до СГС по т. д. № 5417/2011 г., „***” е предявила
вземане срещу дружеството „***” за сумата от 601 204,55
лв, произтичащо от договора за банков кредит
от 07.08.2008 г. и анекси към него, обезпечени с договори ипотеки върху два
недвижим имота, собственост на М.К. Х.и Н.С. Н. – Х.. Вземането е предявено на
11.09.2012 г. и включено в списъка на приетите вземания на кредиторите на „***”
ООД по т. д. № 5417/2011 г. по описа на СГС, приложен на л.61 от делото. С решение от 7.01.2013 г. по т.д.№5417/11 г е поставено прекратяване дейността на дружество, обща
възбрана и запор върху имуществото му, прекратени са правомощията на органите
му и е разпоредено да се пристъпи към осребряване на имуществото, включено в
масата на несъстоятелността.
Приложено по делото
е решение от 27.12.2016 г. по
т. д. № 46/2016 г. по описа на ОС Ловеч „***” ООД /в несъстоятелност/, с което М.К. Х.и Н.С. Н. – Х., като ипотекарни длъжници, са
осъдени да заплатят на „***” АД сумата от 167 600,00 лева – част от
неплатена главница – неизплатен остатък от договор за кредит от 07.08.2008 г. Съгласно решение № 248/17.11.2017 г. по в. т. д. № 298/2017 г.
по описа на Апелативен съд Велико Търново решението
на ОС Ловеч е обезсилено в частта, в която М.К. Х.и Н.С. Н. – Х., като
ипотекарни длъжници са осъдени да заплатят на „***”
АД сумата от 167 600,00 лева – част от неплатена главница – неизплатен
остатък от договор да кредит от 07.08.2008 г., като производството по делото в
тази част е прекратено.
Подадена е молба от
адв.А.Т. като пълномощник на М. и Н. Х.за допълване на постановеното въззивно
решение като съдът да разтледа възражението за изтекла погасителна давност на
вземането на банката от ипотекарните длъжници. С решение №11/16.01.2018 г.
Апелативен съд-Велико Търново е оставил без уважение молбата на М. и Н. Х.чрез
адв.Т. за допълване на решение №248/17.11.017 г. по в.т.д.№298/2017 г. на
Апелатиевн съд-Велико Търново като неоснователна.
Пред ЧСИ Велислав Петров е образувано
изпълнително дело № 1060/2018 г. срещу „***” ООД /в несъстоятелност/ въз основа на подадена молба от „***” АД и издаден в
нейна полза изпълнителен лист от 06.03.2018 г. по т. д. № 46/2016 г. на ОС
Ловеч. От уведомление за опис на
недвижимо имущество по изп. д. № 1060/2018 г., адресирано до М.К.Х., в
качеството му на ипотекарен длъжник се установява, че принудителното изпълнение е насочено към ипотекирано
имущество, а именно
ПИ находящ се в с.Г., общ.Троян с пълен идент. №18109.159.37 заедно с
построената в този имот сграда с идентификатор №18109.159.37.1 със застроена
площ 127 кв.м. представляваща двуетажна еднофамилна жилищна сграда и е насрочен опис на 24.04.2018 г.
При тези доказателства настоящата инстанция
намира, че е предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл.124 от ГПК за
признаване за установено по отношение на банката-ответник, че поради погасяване
по давност спрямо ищците на обезпеченото вземане до размера на цената на
ипотекирания имот, е погасено и ипотечното право, ведно с всички законни
последици, включително и заличаване на ипотеката. Първото оплакване на въззивниците
се отнася до недопустимост на постановеното първоинстанционно решение, тъй като
според тях, съдът не се е произнесъл по тяхното искане, такова, каквото те са
го конкретизирали в молбата си от 14.05.2018 г. Настоящата инстанция счита, че
съдебното решение не е недопустимо. Действително няма произнасяне по цялото им
искане в диспозитива, а именно, досежно законните последици, включително и
заличаване на ипотеката, но този пропуск на съда може да се отстрани по реда на
чл.250 от ГПК от първоинстанционния съд, а не от въззивната инстанция.
Относно
възраженията по съществото на спора, настоящата инстанция счита, че те са
неоснователни. Ищците заявяват, че ипотечното право е погасено, поради погасяване по
давност на главното/обезпечено/ вземане по договора за банков кредит,
изпълнението на което те са обезпечили със свое имущество, т.е. до размера на цената на
ипотекирания имот,.
Съгласно теорията и практиката на ВКС приложима по отношение на договора
за кредит е общата петгодишна погасителна давност, като давността тече за всяка вноска от датата на падежа й,
а при обявяване на кредита за предсрочно изискуем от настъпване на уговорените
в договора предпоставки-неплащането на определен
брой вноски и след упражнено право от страна на кредитора
да обяви кредита за предсрочно изискуем, за което длъжникът да е уведомен надлежно. В т.18 от ТР №4/13 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено,
че при договор за банков кредит, какъвто е и настоящият договор, обезпечен с
ипотека, уговорката, че целият кредит става предсрочно изискуем и кредиторът може да събере вземането си без
да уведоми длъжника, не настъпва автоматимно, а следва банката да е упражнила
правато си да направи кредита предсрочно изискуем и да е обявила на длъжника
предсрочната изискуемост. Независимо от факта, че в
договора за учредяване на ипотека е уговорено,
че неплащането на която и да е вноска по кредита прави цялото вземане изискуемо, това не води до автоматичното й настъпване, а
едва след упражнено
право от кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем.-чл. 60, ал. 2 ЗКИ. Освен това в отношенията между ипотекарния длъжник и
кредитора не тече отделна давност, тъй като съгласно чл.151 от ЗЗД собственикът
на ипотекирания имот може да противопостави на кредитора всички въражения, с
които разполага длъжникът, както и да иска прихващания с вземания, които
длъжникът има срещу кредитора, включително и изтекла давност. В конкретния казус не е спорно, че първата
неплатена вноска от главницата е с падеж 6.12.2010 г. Освен това следва да се
има предвид, че с откриване на производството по несъстоятелност съгласно
чл.617 от ТЗ всички парични задължения на длъжника стават изискуеми от датата
на решението за обявявяне в несъстоятелност на 07.01.2013 г съгласно
чл. 617, ал. 1 ТЗ. Те са предявени и приети в производството по несъстоятелност
с молба от 11.09.2012 г., с което давността по отношение на тях е прекъсната съгласно чл. 685а, ал. 1 ТЗ.
След приключване с влязло в сила решение по на т. д. № 46/2016 г. „***” АД
се е снабдила с изпълнителен лист срещу длъжника по договора за банков кредит, като тогава й се дава възможност да насочи изпълнението към
даденото в обезпечение имущество, собственост на ипотекарните длъжници. Освен това то е допустимо,
въпреки образуваното производство по
несъстоятелност срещу длъжника по договора за банков кредит, тъй като откриването на производството по
несъстоятелност не е основание за спиране дела срещу длъжника за парични
вземания, обезпечени с имущество на трети лица съгласно чл. 637, ал. 5 ТЗ. С издадения изпълнителен лист кредиторът може да се удовлетвори от имуществото на третите
лица, дадено като обезпечение, тъй като то не е
част от масата на несъстоятелността.
Следователно обезпеченото вземане
до размера на цената на ипотекирания имот не е погасено по давност, не е
погасено и ипотечното право, ведно със всички законни последици, тъй като то давността
е започнала да тече на 6.12.2010 г, но е била прекъсната на 11.09.2012 г. и
съответно не е изтекла на 6.12.2015 г., поради което и искът на М.К.Х. и Н.С. Н.-Х.е
неоснователен и недоказан и следва да бъде отхвърлен.
Поради съвпадане на правните изводи на ЛОС с тези на
първата инстанция атакуваното решение №355/30.07.2018 г. постановено по
гр.д.№705/2018 г. на ЛРС като правилно следва да бъде потвърдено.
При този изход от процеса въззивниците
следва да бъдат осъдени за заплатят на въззиваемия разноските по делото,
представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата 150 лв. на
основание чл.78 ал.8 от ГПК във връзка с чл.25 ал.1 от Наредба за заплащане на
правната помощ.
Воден от гореизложените мотиви съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА като правилно съдебно решение №№355/30.07.2018 г.
постановено по гр.д.№705/2018 г. на ЛРС.
ОСЪЖДА М.К.Х., с ЕГН **********
и Н.С. Н.– Х.с ЕГН **********, двамата с адрес *** да заплатят на на „***” АД с
ЕИК ***с адрес гр. София, бул. „***” сумата от 150 лв, представляващи разноски
във въззивното производството за юриконсултско възнаграждение.
Решението е окончателно по цена на иска.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.