РЕШЕНИЕ
№ 1240
гр. Пловдив, 12.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Мария М. Дългичева
при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева
като разгледа докладваното от Мария М. Дългичева Гражданско дело №
20215330119114 по описа за 2021 година
С исковата молба ищецът ИЛ. М. К., чрез ****, е предявил против „МОЯТ КРЕДИТ“
ЕООД иск за приемане за установено в отношенията между страните, на основание чл. 124,
ал. 1 ГПК, че клаузата за неустойка, уговорена в чл. 12, ал. 4 от Договор за кредит от ****г.,
е нищожна като противоречаща на добрите нрави, поради установяването й в противоречие
с чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното развноправие между страните и в нарушение
на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК, както и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
първо ЗЗД за заплащане на сумата от 100 лв., представляваща недължимо платена по клауза
за неустойка по договор за кредит от **** г., получена в периода ***** г., поради
нищожност на клаузата за заплащане на неустойка, ведно със законна лихва от датата на
депозиране на исковата молба в съда – 01.12.2021 г., до окончателното изплащане на сумата.
Ищецът твърди, че между страните е сключен договор за кредит от **** г., по силата
на който в полза на ищеца – кредитополучател, била предоставена сумата в размер на 715,
81 евро или левовата равностойност в размер на 1 400 лв. при фиксиран лихвен процент по
заема от 39, 72 % и годишен процент на разходите от 42, 36 %. В клаузата на чл. 12 от
договора било установено задължение за кредитополучателя за предоставяне на обезпечение
под формата поръчителство, което да отговаря на изискванията, установени от
кредитодателя. В случай на непредставяне на уговореното обезпечение кредитополучателят
се задължил да заплати неустойка в общ размер на 432,46 евро или левовата равностойност в
размер на 845, 82 лв., платима на вноски, ведно с главницата и уговорената възнаградителна
лихва съгласно погасителния план. Ищецът твърди, че е усвоил сумата по кредита, но счита,
че не дължи плащания за неустойка, като акцентира върху обстоятелството, че същата
излиза извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции. Счита, че посоченият в
договора лихвен процент не отговаря на действително приложения, поради това, че
уговореното в чл. 12, ал. 4 от договора плащане, макар и установено като неустойка, по
правната си същност представлява скрита добавка към възнаградителната лихва. Твърди, че
1
неправилно размерът на плащането по чл. 12, ал. 4 от договора, наречено "неустойката", но
представляващо скрито възнаграждение за ползването на финансовия актив, не е включен
при определяне на годишния процент на разходите, поради което и посоченият в договора
годишен процент на разходите също не отговаря на действителния, което представлява
нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Счита, че с включване на клауза за
неустойка в този размер се е достигнало до сключване на договора за кредит при
заобикаляне на закона и в точност на правилото, установено в разпоредбата на чл. 19, ал. 4
ЗПК. Излага съображения за нищожност само на клаузата на чл. 12, ал. 4 от договора като
противоречаща на добрите нрави по смисъла на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г.
по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Моли за уважаване на предявените искове, като
претендира връщане на недължимо заплатената неустойка в размер на сумата от 100 лв.
В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „МОЯТ КРЕДИТ“
ЕООД е депозирал отговор на исковата молба. Оспорва твърденията на ищеца, че с
уговорката за процесната неустойка се цели заобикаляне на закона, както и осигуряване на
допълнителна печалба, като акцентира върху това, че неустойката е уговорена по съгласие и
на двете страни по договора, като същата цели да обезпечи конкретно поето задължение по
договора – осигуряване на обезпечение. Сочи, че неустойката не се дължи безусловно, а
само при неизпълнение на уговореното задължение за представяне на обезпечение и че ако
заемополучателят е изпълнил в срок задължението, то е щял да се освободи от
отговорността за заплащане на неустойка. Сочи, че неплатежоспособността на длъжника би
довела до неблагоприятни последици за кредитора и в този смисъл неустойката е
единственото защитно средство за него. С оглед това твърди, че неустойката не излиза
извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна функция. Твърди, че не е налице
заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като разходите, които длъжникът би
имал във връзка с неизпълнение на задълженията си по договора, не се включват в ГПР.
Оспорва и твърденията за нарушение на чл.11,т.9 и 10 от ЗПК. По така изложените
съображения се моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира присъждане на
сторените в производството по делото съдебно-деловодни разноски.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Районен съд – Пловдив е сезиран с установителен иск с правно основание чл. 124, ал.
1 ГПК за установяване недействителността на клаузата за неустойка, установена в
разпоредбата на чл. 12, ал. 4 от договора като противоречаща на добрите нрави, поради
установяването й в противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК и в нарушение на чл. 11, т. 9 и т. 10
ЗПК. При условията на кумулативност е предявен осъдителен иск за заплащане на сумата от
100 лв. на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД – недължимо платена по клауза за
неустойка по чл. 12, ал. 4 от договора.
От събраните по делото доказателства се установява, че между страните е сключен
договор за кредит от 24.08.2020 г., по силата на който в полза на ищеца – кредитополучател,
била предоставена сумата в размер на 715, 81 евро или левовата равностойност в размер на 1
400 лв. при фиксиран лихвен процент по заема от 39, 72 % и годишен процент на разходите
от 42, 36 %. В клаузата на чл. 12 от договора било установено задължение за
кредитополучателя за предоставяне на обезпечение под формата поръчителство, което да
отговаря на изискванията, установени от кредитодателя. В случай на непредставяне на
уговореното обезпечение кредитополучателят се задължил да заплати неустойка в общ
размер на 432,46 евро или левовата равностойност в размер на 845, 82 лв., платима на
вноски, ведно с главницата и уговорената възнаградителна лихва съгласно погасителния
план. С разпоредбата на чл. 12, ал. 3 от договора страните са постигнали съгласие, че
заемополучателят следва в тридневен срок от сключване на договора да обезпечи
2
задължението си с осигуряване на поръчител - физическо лице, което да е на навършени 25
години, минималният му осигурителен доход през последните шест месеца, предхождащи
сключването на договора, да е 1 500 лв./месец, да е в трудово правоотношение поне шест
месеца преди сключването на договора, да има стабилна кредитна история, да не е активен
потребител на заемни продукти на заемодателя и/или да не е поръчител по друг активен
заем, предоставен от заемодателя.
По своята правна природа неустойката представлява форма на договорна
отговорност. Тя служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, чийто размер е
предварително определен от страните. Поначало функциите на установена между страните
неустоечна клауза са обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В този смисъл
съдът съобрази и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, в мотивите на което е
прието, че като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на
автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). В посоченото решение е прието, че
неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена,
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Посочено
е, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от
нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските
правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите
нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора,
а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно
изброени критерии: 1. естеството им на парични или на непарични и размерът на
задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; 2. дали изпълнението на
задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; 3.
вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на
задължението - съществено или за незначителна негова част; 4. съотношението между
размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди
В настоящия случай неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на
заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане
на главното задължение по установения от заемодателя начин. Следователно задължението
за заплащане на неустойка е уговорено като обезпечение за изпълнението на поетото в
договора задължение за осигуряване на обезпечение на главното задължение на
кредитополучателя да върне предоставената му в заем сума в срок, ведно с установеното
възнаграждение на кредитора.
Така установеното задължение не може да се характеризира като неустоечна клауза,
доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение изпълнение на
задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното. Освен типичната
обезпечителна и обезщетителна функция, на неустойката може да има и санкционен
характер. В случая неустойката е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за
виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за осигуряване на обезпечаване на главното задължение има вторичен
характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява
допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.
Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, чиято
стойност е по-висока от установеното договорно възнаграждение, съдът намира за
установено в разрез с добрите нрави. Това задължение всъщност съставлява скрито под
формата на неустойка допълнително възнаграждение за кредитодателя. Този извод се
подкрепя и от установеното от вещото лице по допуснатата по делото и приета без
възражения от страните съдебно-счетоводна експертиза. Вещото лице е установило, че
3
размерът на годишният процент на разходите по кредит, изчислен по формулата на
Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК е от 42, 36 %, като в последния е включена само
договорната лихва, както и че с уговорената в чл.12, ал.4 неустойка кредитът се е оскъпил с
265.05 % или 2.6 пъти.
Този извод на съда – че с клаузата за неустойка, всъщност е предвидено
допълнително възнаграждение за кредитора, се подкрепя и от начина, по който е установено
това задължение, тъй като в договора е предвидено неустойката да се заплаща на вноски,
подобно на главницата и възнаградителната лихва.
По така изложените съображения клаузата, установяваща задължение за заплащане
на неустойка, с което задължение разходите по кредита се увеличават, чрез добавяне на
допълнително възнаграждение за кредитора, е нищожна, поради установяването й в
противоречие с добрите нрави.
По така изложените съображения, съдът намира, че предявеният иск за установяване
недействителността на клаузата на чл. 12, ал. 4 от Договора, поради установяването й в
противоречие с добрите нрави е основателен, поради което не следва да се пристъпва към
разглеждане на останалите посочени от ищеца основания за недействителност на тази
клауза.
Следователно тази клауза не поражда права и задължения за страните, поради което
сумата, заплатена от кредитополучателя – ищец в изпълнение на задълженията, предвидени
в тази разпоредба, са били недължимо платени от страна на ищеца като престирани при
начална липса на основание. Оттук следва и че кумулативно съединеният иск по чл.55, ал.1,
предл. първо от ЗЗД е основателен. Вещото лице по допуснатата по делото съдебно-
счетоводна експертиза, е установило, че платената по договора неустойка, за периода
24.08.2020 г. – 24.08.2021 г., е в размер на 535, 46 лв. В тази връзка ищецът, чрез адв.
Иванова, в открито съдебно заседание е изменил размера на иска по чл.55, ал.1, предл. първо
ЗЗД, чрез неговото увеличаване от 100 лв. на 535, 46 лв. Така измененият по размер иск
съдът намира за основателен, поради което същият следва да се уважи в цялост.
При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца
следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски, в размер на сумата от 230 лв.,
от които сумата от 100 лв. за заплатена държавна такса и сумата от 130 лв. – депозит за
съдебно-счетоводна експертиза.
В производството по делото ищецът е бил защитаван на основание чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗАдв. Предявени са два кумулативно съединени иска, като на адвоката се следва
възнаграждение за всеки един иск от по 300 лв. или общо 600 лв., което съдът определи на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията й към момента на
сключване на договора за правна защита и съдействие. Доколкото възнаграждението на
адвоката, осъществил безплатно процесуално представителство, се определя с оглед
минималния размер по Наредбата, не следва да се разглежда релевираното от ответника
възражение за прекомерност на последното.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „МОЯТ КРЕДИТ“ ЕООД, ЕИК
20939675, със седалище и адрес на управление ******, по предявения от ИЛ. М. К., ЕГН
**********, с адрес ******, иск с правно основание чл. 124 ГПК, че клаузата на чл. 12, ал. 4
4
от Договор за кредит от **** г., е нищожна като противоречаща на добрите нрави.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД „МОЯТ КРЕДИТ“ ЕООД,
ЕИК 20939675, със седалище и адрес на управление гр. ***** да заплати на ИЛ. М. К., ЕГН
**********, с адрес *****, сумата от 535, 46 лв., представляваща недължимо заплатена
неустойка за периода от 24.08.2020 г. – 24.08.2021 г., престирана при начална липса на
правно основание по чл. 12, ал. 4 от Договор за кредит от **** г., ведно със законната лихвa,
считано от датата на депозиране на исковата молба – 01.12.2021 г., до окончателното й
изплащанe.
ОСЪЖДА „МОЯТ КРЕДИТ“ ЕООД да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ЗЗД на ИЛ.
М. К. сумата от 230 лв. – съдебно-деловодни разноски в производството по гр.д. №
19114/2021 г. по описа на Районен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА „МОЯТ КРЕДИТ“ ЕООД да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във
вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, на ****.*****, сумата от 600 лв. – адвокатско
възнаграждение за осъществено процесуално представителство по гр.д. № 19114/2021 г. по
описа на Районен съд – Пловдив.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване, с въззивна жалба пред Окръжен съд –
Пловдив, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ___/п/____________________
5