Р Е Ш Е Н И
Е № 260588
гр. Пловдив, 25.09.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично заседание на седми юли две хиляди
и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 812 по
описа за 2020 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Предявени са обективно съединени
осъдителни искове при условията на евентуалност от Н.И.Н. срещу „Ескпресбанк“
АД – гр. Варна за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 728,11 лв., представляваща получена при
отпаднало основание, в производството по принудително изпълнение по изп. дело №
*****г. на ЧСИ *****, за събиране на погасено по давност вземане, чрез наложен
запор върху трудовото възнаграждение на ищцата, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба
в съда – 20.01.2020 г. до окончателното изплащане на вземането, а при условията
на евентуалност за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 728,11
лв., представляваща вреди от незаконосъобразното принудително изпълнение по
изп. дело № *****г. на ЧСИ *****, ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба в съда – 20.01.2020 г. до окончателното изплащане
на вземането.
В исковата молба се твърди, че въз основа на издаден
по изп. дело № ****г. на Районен съд Пловдив, на дата 19.12.2011 г. е
образувано изп.дело № *****г. на ЧСИ *****, по което на дата 06.02.2014 г. е
наложен запор на МПС, притежавано от ищцата, а на 04.09.2014 г. ищцата е подала
молба за разсрочване на задълженията. Ищцата посочва, че за периода от
04.09.2014 г. до 11.07.2018 г. по изпълнителното дело на ЧСИ ****не било искано
извършването на изпълнителни действия по отношение на нея, а на 11.07.2018 г.
било поискано прехвърляне на делото на ЧСИ *****, където на 21.01.2019 г. било
образувано изп.дело № ****г. по описа на кантората. По продълженото
изпълнително дело ЧСИ ***** наложила запор на трудовото възнаграждение на
ищцата на дата 05.02.2019 г., като вследствие на запора на 03.10.2019 г. била
постъпила сумата от 728,11 лв., а на 07.11.2019 г. – сумата от 1668,81 лв.
Сочи, че към настоящия момент изпълнителното дело било прекратено поради
настъпила перемпция на изпълнението още в производството по дело № ****г. на
ЧСИ ****. Поддържа, че изпълнителното производство било прекратено по отношение
на ищцата още на 06.02.2016 г., а давността за погасяване на вземането била
изтекла на 06.02.2019 г. – преди получаване на сумите от наложения запор.
Намира, че последният е надлежно изпълнително действие, тъй като бил предприет
по прекратено изпълнително дело, поради което и получените суми следвало да се
възстановят на ищцата. Ответното дружество върнало на ищцата сумата от 1668,81
лв., но отказало връщането на сумата от 728,11 лв., с мотива, че била получена
преди погасяване по давност на вземането. Излага несъгласие с доводите на
банката, поради което предявява настоящия иск, с който претендира за осъждане
на ответника да й възстанови сумата от 728,11 лв., като заплатена при отпаднало
основание, поради погасяване по давност на вземането на ответника. При
условията на евентуалност, претендира сумата като размер на претърпени от
ищцата вреди вследствие на незаконосъобразно принудително изпълнение. Моли за
уважаване на предявените искове и претендира разноски.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил
писмен отговор от ответната страна „Експресбанк“ АД – гр. Варна, със становище
за неоснователност на предявените искове. Не оспорва твърденията, че въз основа
на изпълнителен лист по ч.гр.д. № 13675/ 2011 г. на РС Пловдив, е образувано
изп.дело № ****г. на ЧСИ *****, за принудително събиране на вземанията на
ответното дружество; че на 06.02.2014 г. е наложен запор на МПС на ищцата; че
на 04.09.2014 г. ищцата е подала молба за погасяване на задълженията, като е
извършила доброволни плащания на дата 04.09.2014 г. и на дата 06.10.2014 г.
Сочи, че по искане на взискателя изпълнителното дело било препратено на ЧСИ *****
и преобразувано под № ****г., както и че по това дело бил наложен запор на
трудово възнаграждение на ищцата от дата 05.02.2019 г. Не оспорва и факта, че
на 15.11.2019 г. изпълнителното дело било прекратено като перимирано. Оспорва
последното изпълнително действие да е извършено на дата 06.02.2014 г., като
твърди, че за периода от 04.09.2014 г. до 11.07.2018 г. по делото на ЧСИ ****са
настъпили факти, водещи до прекъсване на давност. Като такъв сочи депозирането
на молба от ищцата на 04.09.2014 г., с която признавала дълга, както и
извършените частични доброволни плащания на 04.09.2014 г. и на 06.10.2014 г.
Поддържа, че макар изпълнителното дело да се е перимирало, то
материалноправното вземане на ответника не се е погасило само поради
прекратяване на делото. По евентуално предявения иск, намира, че е легитимиран
да отговоря, доколкото вреди от незаконосъобразното извършване на действията
следвало да се претендират от частния съдебен изпълнител. Моли за отхвърляне на
исковете и за присъждане на сторените разноски. Прави възражение за
прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно
и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
По главния
осъдителен иск по чл.55, ал.1 ЗЗД:
Съдът е сезиран с осъдителен иск за връщане на
получено от ответното дружество на отпаднало основание, а именно – принудително
събрано вземане, което е погасено по давност. За основателността на исковата
претенция, ищецът следва да докаже при условията на пълно и главно доказване на
основание чл.154, ал.1 ГПК наличието на следните материалноправни предпоставки
(юридически факти), а именно, че процесната сума в размер на 728,11 лв. е
получена от ответното дружество, вследствие на реализирано принудително
изпълнение по изпълнително дело № *****г. на ЧСИ *****, както и че към момента
на получаване на сумата от взискателя, вземането на кредитора е било погасено
по давност. В тежест на ответника е да установи, че е било налице основание за
получаване на сумата, а именно – наличието на обстоятелства, водещи до
прекъсване на давността. Следва да се отбележи, че в случая релевантна е общата
петгодишна погасителна давност. При договорите за заем е налице неделимо
плащане и договореното връщане на заема на погасителни вноски не превръща
договора в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по
договора. Приложим в случая е общият петгодишен давностен срок. В този смисъл е
последователната съдебна практика, напр. решение №28/05.04.2012 г., постановено
по гр.д. № 523/2011 г. на ВКС, III г.о., решение № 261/12.07.2011 г.,
постановено по гр.д. № 795/2010 г. на ВКС, IV г.о. и др.
С оглед изложените от страните факти и
възражения и отделените за безспорни обстоятелства в доклада по делото, спорът
между страните се формира около това, погасено ли е било по давност вземането
на ответника от ищеца към датата на извършване на удръжките от трудовото
възнаграждение на дата 03.10.2019 г. За установяване на релевантните за спора
факти е изискано изпълнително дело № *****г. на ЧСИ *****, рег. №***, район на
действие – ПОС. От същото се установява, че по молба на взискателя „Сосиете
женерал експресбанк“ АД от дата 19.12.2011 г. е образувано изпълнително дело № *****г.
на ЧСИ *****, впоследствие прехвърлено и преобразувано под № ****г. на ЧСИ *****.
Извършените по отношение на длъжника Н.И.Н., изпълнителни действия по
изпълнителното дело, водещи до прекъсване на давността, са следните: на дата
25.04.2012 г. – наложен запор на трудовото възнаграждение; на дата 06.11.2013
г. – подадена молба от взискателя за налагане на запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника; на дата 06.02.2014 г. – запор върху притежаваното
от длъжника МПС.
Относно твърденията на ищеца, че вземането му е погасено по давност в
рамките на образувания срещу него изпълнителен процес следва да се съобразят
задължителните указания, дадени с ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В
същото се прие, че задължителните указания, дадени с ППВС № 3/1980 г. следва да
се считат за изгубили сила, предвид новите обществени реалности и промените в
процесуалната уредба. По задължителен начин се уреди правилото, че в изпълнителния процес давността не спира, защото
кредиторът може да избере дали да „действа” (да иска нови изпълнителни способи,
защото все още не е удовлетворен), или да „не действа” (да не иска нови
изпълнителни способи). Относно прекъсването на давността се прие, че при
изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с предприемането на
всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително
действие, изграждащо съответния способ. Искането от взискателя да бъде приложен
определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е
длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се
прекъсва с предприемането на всяко действие по принудително изпълнение. За
разлика от изпълнителното дело, ищецът няма нужда да поддържа висящността на
исковия процес, но трябва да поддържа със свои действия висящността на
изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски за извършването на
изпълнителните действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ
(извършване на опис и оценка, предаване на описаното имущество на пазач,
отваряне на помещения и изнасяне на вещите на длъжника и др.), както и като
иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови
изпълнителни способи. Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива на
частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо
плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от
проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и
не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и
връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото
състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и
др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила
разпределение и др.
Искането на кредитора за прилагане на
определен изпълнителен способ само по себе си е достатъчно за прекъсване на
давността, независимо дали действия по реализирането му са предприети от ЧСИ. В
този смисъл е и трайната практика на различните състави на Пловдивски окръжен
съд - решение № 32 от 09.01.2017
г. по гр. д. № 24/2017 г. на VI състав на Окръжен съд – Пловдив, решение
№ 423 от 27.03.2018 г. по в. гр. д. № 647/2018 г. на IX състав на Окръжен съд –
Пловдив, решение № 1034 от 31.07.2017 г. по гр.
д. № 1148/2017 г. на VIII състав на Окръжен съд – Пловдив, решение №
1565 от 07.12.2017 г. по гр. д. № 2461/2017 г. на VII състав на Окръжен съд –
Пловдив, решение № 514 от 16.04.2018 г. по в. гр. д. № 387/2018 г. на XIV
състав на Окръжен съд – Пловдив.
В цитираната
практика по безпротиворечив начин се приема, че за нуждите на преценката дали
изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал.1, т.8 ГПК и дали вземането на кредитора е погасено
по давност е без значение дали искането от взискателя за
предприемане на определен изпълнителен способ е последвано от извършването на валидни изпълнителни
действия, както и дали те са били успешни. От значение е кредиторовата пасивност, респективно
активност. В случай на процесуална активност на кредитора, ако той е поддържал
висящността на изпълнителния процес с регулярни искания за прилагане на нови
изпълнителни способи, той не следва да бъде санкциониран с прекратяване на
производството и с обявяване на вземането му за погасено по давност, поради
евентуално бездействие на съдебния изпълнител или безуспешност на посочения
изпълнителен способ.
В случая, страните не спорят, че
погасителната давност е прекъсната с налагането на запор върху МПС от
06.02.2014 г. Спорно е, с оглед изричните възражения на ответника в писмения
отговор, дали подадената от длъжника молба от 04.09.2014 г., с която изявява
готовност за доброволно погасяване на задължението, както и извършените на
04.09.2014 г. и на 06.10.2014 г. доброволни частични плащания са довели до
прекъсване на погасителната давност, като признание на вземането от длъжника
съгласно чл.116, б. „а“ ЗЗД.
Трайна и безпротиворечива е съдебната
практика, че частичното плащане само по себе си не съставлява признание по
чл.116, б. „а“ ЗЗД относно непогасената част от дълга, тъй като липсва формирана
от длъжника воля относно тази част на вземането на кредитора. Признанието по
своята правна същност е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и
недвусмислено заявява, че е задължен на кредитора. За да е налице признаване на
вземането по смисъла на чл.116, б. „а“ ЗЗД, същото трябва да е направено в
рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител
и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието
на фактите, от които произхожда. Признаването на дълга може да бъде изразено и
с конклудентни действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята
на длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора. В
посочения смисъл – решение № 98/ 26.07.2013 г., по т.д. № 851/ 2012 г. на ВКС, I т.о., решение № 161/ 03.02.2016 г., постановено по
т.д. № 1934 по описа за 2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 26/ 24.07.2018 г., постановено по т.д.
№ 1853 по описа за 2017 г. на ВКС, I т.о.,
решение № 131/ 23.06.2016 г., постановено по гр.д. № 5140 по описа за 2015 г.
на ВКС, IV
г.о.
Предвид изложените принципни положения,
съдът приема, че направените частични плащания не представляват признание на
цялото вземане на кредитора и не са прекъснали давността на основание чл.116,
б. „а“ ЗЗД. Затова и доколкото за периода от
06.02.2014 г. (датата на налагане на запора върху МПС) до 05.02.2019 г. (датата на налагане на запор върху трудовото
възнаграждение на ищцата) са изтекли повече от две години, то изпълнителното
дело се е „перимирало“, прекратило се е по силата на закона – чл.433, ал.1, т.8 ГПК, без да е необходим нарочен акт на съдебния изпълнител, както се прие в ТР
№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Именно поради това с изтичането на две години от
последното валидно изпълнително действие на 06.02.2014 г. изпълнителното
производство по делото се е прекратило по право. Осъществяваните от
взискателя изпълнителни действия след
датата на прекратяване ex lege на
изпълнителното производство са правно ирелевантни и непротивопоставими по отношение на длъжника. Всички предприети
по делото изпълнителни действия след неговото прекратяване (с изключение на
тези, от извършването на които трети лица са придобили права и редовността на
извършени от трети лица плащания) се обезсилват по право. Затова и налагането
на запор върху трудовото възнаграждение на 05.02.2019 г., не би могло да е
валидно изпълнително действие, годно да прекъсне давността по делото по
отношение на ищцата, доколкото е извършено, след като изпълнителното дело вече
е било прекратено.
Съдът не споделя доводите на ответната
страна, изложени в писмената защита, че постановките на ТР № 2/2013 г. на ОСГТК
на ВКС намират приложение досежно изчисляването на давностните срокове след
неговото постановяване. Това е така, доколкото тълкуването на една правна норма
не може да се ограничи във времево отношение; тя се тълкува във всеки един
момент от нейното приложение. Задължителните указания на Върховния касационен
съд по тълкуването на нормата също следва да се съобразяват към момента на
нейното приложение, т.е. когато съдът решава правния спор и прилага нормата
спрямо него. Към момента на постановяване на настоящото решение съдът е
обвързан от задължителните указания на ВКС, дадени в ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на
ВКС и е длъжен да ги съобрази. Те от своя страна са в смисъл, че постановки на
ППВС № 3/1980 г. са изгубили своето действие.
Като се има предвид, че петгодишният давностен срок
за погасяване на вземането на ответника по давност е започнал да тече от
последното валидно изпълнителното
действие, за каквото се прие налагането на запор на върху МПС на 06.02.2014 г., то същият е изтекъл на 06.02.2019 г. т.е. преди събирането по
принудителен ред на процесната сума (03.10.2019 г.), получена от наложения
запор върху трудовото възнаграждение на ищцата. Ответното дружество не е имало
правно основание да получи сумите по погасено по давност вземане, доколкото те
не са доброволно заплатени от ищцата, а са вследствие на реализирано
принудително изпълнение. Безспорно в съдебната практика и правната доктрина се
приема, че след като едно вземане е погасено по давност, то се превръща е
„естествено“, т.е. допустимо е да бъде доброволно изпълнено (аргумент чл.118 ЗЗД), но не и да се събира по принудителен ред, както е в случая.
С оглед изложените съображения, ответното дружество,
получавайки суми за удовлетворяване на вземането си, вследствие на наложен
запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, се е обогатило неоснователно
– платеното е на отпаднало основание съгласно чл.55, ал.1 ЗЗД. Поради това
ответникът дължи връщане на полученото. Ето защо, предявеният иск за връщане на
даденото на отпаднало основание е основателен и следва да се уважи. Като
законна последица от уважаване на иска е присъждането на законната лихва от
датата на подаване на исковата молба в съда – 20.01.2020 г., до окончателното
изплащане на вземането.
Предвид уважаване на главния иск, съдът не дължи произнасяне
на евентуално предявения иск, доколкото не е настъпило вътрешнопроцесуалното
условие за това.
По отношение на
разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът на
основание чл.78, ал.1 ГПК. По делото се доказа да са сторени разноски за
заплатена държавна такса в размер на 50 лв. и за адвокатско възнаграждение в
размер на 400 лв. Съдът намира за основателно направеното от ответника
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, като се взе предвид
фактическата и правна сложност на делото. Затова претендираното адвокатско
възнаграждение следва да се намали до предвидения в чл.7, ал.2, т.1 от Наредба
№ 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
минимум от 300 лв. В полза на ищцата следва да се присъди сумата от общо 350
лв.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА
„Банка ДСК“ АД (правоприемник на „Експресбанк“ АД – заличен търговец), ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Оборище, ул.
„Московска“ № 19 да заплати на Н.И.Н., ЕГН: **********, адрес: *** на основание
чл.55, ал.1, предл. 3 ЗЗД, сумата от 728,11
лв. (седемстотин двадесет и осем лева и единадесет стотинки) представляваща
получена при отпаднало основание, в производството по принудително изпълнение
по изп. дело № *****г. на ЧСИ *****, за събиране на погасено по давност
вземане, чрез наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищцата, ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба в съда – 20.01.2020 г. до окончателното изплащане
на вземането, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 350 лв. (триста и петдесет лева) –
разноски по делото.
Решението
може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с
въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п./В.К.
Вярно с оригинала.
К.К.