Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.
СОФИЯ, 13.11.2024г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-В въззивен състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и осми септември две хиляди двадесет и трета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕНА И.
ЧЛЕНОВЕ:ИВЕТА АНТОНОВА
Мл.с. ГЕОРГИ КАЦАРОВ
при участието на секретар–протоколиста Цветослава
Гулийкова, като разгледа докладваното от съдия Антонова в.гр.д. № 5604/2021г. по описа на СГС и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на С.И.П. срещу решение № 78581/29.04.2020г. постановено по
гр.д. № 21024/2018г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 142 състав, в
частта, с което са уважени предявените срещу нея по реда на чл.422 от ГПК
от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ЕАД установителни искове с правно основание:
- чл.240 ал.1 от ЗЗД вр.чл.9 от ЗПК вр. чл. 99 от ЗЗД за сумата от 600,00
лв., представляваща главница по договор за кредит „бяла карта“ № 414542/08.08.2014г.,
ведно със законната лихва считано от 28.04.2017г.
до окончателното ѝ изплащане;
-чл.240 ал.2 от ЗЗД
вр. чл.99 от ЗЗД за сумата от 37,
48 лв., представляваща договорна лихва за периода от 13.08.2014г., до
06.10.2014г.
-чл.86 ал.1 от ЗЗД
вр. чл.99 от ЗЗД за сумата от 161,73
лв. – обезщетение за забава на горепосочената главница за периода от 06.12.2014 г. до 27.04.2017г.,
и за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по
ч.гр.д. № 26722/2017г. по описа на СРС, ГО, 142 състав.
В жалбата се твърди, че решението на
първоинстанционният съд е неправилно и незаконосъобразно, постановено в
противоречие със събраните по делото доказателства, а именно: липса на
установеност на реалното предаване на сумата от кредитора на кредитополучателя
и реалното му ползване т.е. липса на договор за кредит, при условие на
евентуалност – нищожност на договора за кредит поради противоречие с
императивни разпоредби на ЗПК – нищожност на договорната лихва, както и начина
на посочване на ГПР, което поставя
кредитополучателя в неравностойно положение.
Моли решението в обжалваната част да
бъде отменено и постановено друго, с което изцяло се отхвърлят предявените
искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „АГЕНЦИЯ ЗА СЪИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ЕАД в срока за отговор
по чл.263 ал.1 ГПК подава писмен отговор, в който оспорва наведените във
въззивната жалба доводи за неправилно приложение на закона и допуснати
процесуални нарушения от първоинстанционния съд и счита, че решението като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба
относно атакувания съдебен акт и събраните по
делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Решението като необжалвано от страните е влязло в сила в частта, с което са отхвърлени
предявените от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ЕАД по
реда на чл.422 от ГПК искове за признаване за установено спрямо С.И.П., че:
-на основание чл.92 ал.1 от ЗЗД дължи
заплащането на сумата от 120,00 лв. – неустойка за периода 06.09.2014г. –
06.0.2014г.;
-на основание чл.10а ал.1 от ЗПК дължи
заплащането на 120,00 лв. – такса разходи служител и 75,00 лв. – такса събиране
на вземането;
Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, при
наличие на правен интерес и е допустима, а разгледана по същество е частично
основателна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в
обжалваната му част, а по правилността на решението - само по наведените оплаквания в жалбата.
Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, настоящият
състав намира следното:
За да бъдe уважен предявеният главен иск ищецът при
условията на пълно и главно доказване следва да установи кумулативното наличие
на следните материално-правни предпоставки: 1. съществуване на действително
задължение на ответника към цедента – основание, вид, размер 2. действителен
договор за цесия, с който цедентът прехвърля на цесионера /ищеца/ вземанията по
т.1; 3. уведомяване на длъжника за
извършената цесия.
Относно съществуване на
действително вземане в полза на „А.Ф.“ООД спрямо ответника.
За основателността на исковете
с правно основание чл. 422 ГПК вр. 240 ал.1 от ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, чл.
240 ал.2 от ЗЗД и чл.86 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже възникването и
съществуването между страните по делото на валидно правоотношение по договор за
потребителски кредит при посочените условия, по който е предоставил процесната
сума на кредитополучателя; наличието на валидно постигната договорка за
заплащане на възнаградителна лихва, както и нейната дължимост и размер; наличие на главен дълг и изпадане на
длъжника в забава, както и размера на претендираното обезщетение за забава.
Спорно между страните е както възникването на договорно
правоотношение, така и неговото съдържание.
Безспорно се
установява от представения и приет като доказателство по делото писмен договор–
л.5-13 от делото на СРС, двустранно подписан /от кредитополучателя на всяка
страните/ и при неоспорена и неустановена неавтентичност на подписа на ответника,
че на 08.08.2014г. е сключен договор за кредит – „бяла карта“ между "А.Ф."
ООД – като кредитодател, и С.И.П. – като
кредитополучател, по силата на който кредитодателят се е задължил да предостави
на кредитополучателя револвиращ кредит в максимален размер от 600 лева, под
формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна кредитна
карта Access Finance/iCard,
а кредитополучателят се е задължил да го ползва и върне съгласно условията на
сключения договор. Съгласно чл. 2 ал. 2 и 3 от договора при неговото подписване
кредитодателят предоставя на кредитополучателя платежен инструмент – кредитна
карта № 414542, в запечатан плик, съдържащ ПИН код за нейното ползване. Според
чл. 3 ал. 2 от договора през целия му срок кредитополучателят се задължава да
заплаща до всяко 2 – ро число на месеца, текущото си
задължение, дължимо за предходния месец, и включващо усвоена и непогасена
главница, начислена и непогасена договорна лихва, неустойка за неизпълнение,
лихва за забава и разходи за събиране, в случай, че такива са били начислени за
текущия месец.
Съгласно
уговореното в чл. 4 ал. 1 кредитът се предоставя при следните условия: срок на
кредита – 2 години; фиксиран лихвен процент по заема – 43,2 %. Върху усвоения
размер на кредита кредитополучателят дължи дневен лихвен процент в размер на 0,
12 %, като лихвата се изчислява всеки ден върху усвоената и непогасена
главница; общата сума, дължима от кредитополучателя съгласно чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК, е сборът от
следните суми: усвоена и непогасена главница, договорна лихва върху усвоената и
непогасена главница, такси за ползване на картата, дължими от
кредитополучателя, посочени в Тарифата; годишен процент на разходите /ГПР/ –
45, 9 %; вид на предоставения кредит – револвиращ потребителски кредит.
Съгласно чл. 12 ал. 1 от договора в случай, че кредитополучателят не погаси
текущото си задължение на посочения в договора падеж, същият е длъжен да предостави
на кредитодателя обезпечение по чл. 15 от договора /поръчител, който да
отговаря на конкретно изброени в договора изисквания/, както и да заплати сума
в размер на 15 % от максималния кредитен лимит, която да послужи за частично
погасяване на задълженията му в срока по чл. 15, а именно 3 дни от датата след
падежа за заплащане на текущото задължение. Съгласно чл. 15 ал. 4 задължението
за предоставяне на допълнително обезпечение възниква при всеки отделен случай
на забава за плащане на текущото задължение на падежа. Според чл. 20 ал. 1 при
неизпълнение в срок на задължението за предоставяне на допълнително обезпечение
кредитополучателят дължи заплащане на неустойка в размер на 10 % от усвоената и
непогасена главница, която е включена в текущото задължение за настоящия месец;
неустойката се начислява за всяко отделно неизпълнение.
В чл. 21
са уговорени условията, при които кредитодателят може да обяви вземанията за
предсрочно изискуеми, което съобразено с вида на кредитния продукт – кредитна
карта с револвиращ лимит, при която няма изначално определен погасителен план и
краен падеж, следва да се разбира като изгубване за кредитополучателя на
възможността за разсрочено, по правилата на чл. 12 от договора, погасяване на
общо формирания дълг по кредита. В разпоредбата на чл. 21 ал. 6 след настъпване
на предсрочната изискуемост кредитополучателят дължи еднократно заплащане на
такса в размер на 120 лева, включваща разходите на кредитора за дейността на
негов служител по извънсъдебно събиране на вземанията.
Както от саморъчното удостоверяване
направено от ответника, инкорпорирано в подписания от него договор за кредит на
всяка страница, вкл. и в частта, в която се декларира предаването на кредитната
карта, така и от заключението по ССчЕ, изслушано в
първоинстанционното производство, което
на основание чл.202 от ГПК настоящият състав кредитира и не е оспорено от
ответника, се установява, че целия кредитен лимит от 600,00 лв. е предоставен по сметка свързана с кредитната карта и
който лимит е използван изцяло от ответника чрез тегления на АТМ като първата
транзакция е на дата 12.08.2014г. – 350,00 лв., след което - на 14.08.2014г. – 200,00 лв, на 14.02014г. – 30,00 лв., на 18.8.2014г. – 20,00лв. т.е. кредитната сума е реално предадена за ползване на кредотополучателя и реално ползвана от него. Заключението
по ССчЕ установява, че след усвояването изцяло на
кредитния лимит, липсват извършени плащания за погасяване на вземанията на
кредитора от страна на кредитополучателя.
С оглед
уговорения по-горе начин на погасяване на задълженията по кредита и липсата на
осъществени плащания по него, съдът намира, че с усвояването на лимит на
кредитната карта, в размер на 600 лв. за ответника е възникнало задължението да
заплаща ежемесечно минимална вноска, в която са включени поне 15% от усвоената
сума. Както се установи от заключението по ССчЕ
сумата по главницата е усвоена през м. август 2014г. Договорът за кредитна
карта е уговорен като срочен – за 2 години /чл.2 ал.4/, като е предвидена
възможност за подновяване на същия с издаване на нова валидна кредитна карта
чрез подписване на анекс към договора. По делото не са ангажирани
доказателства, че срокът на действие на договора е продължен по съгласие на
страните, поради което и срокът на същия е изтекъл на 08.08.2016г. и към който
момент цялата ползвана главница е станала изискуема. Следователно, към датата
на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК - 28.04.2017г. претендираната главница е с настъпил падеж,
поради което и ирелевантно се явява обстоятелството дали кредитополучателят респ. неговия частен
правоприемник е направил волеизявление за обявяване на кредита за предсрочно
изискуем и което изявление за е връчено редовно на ответника респ. породило
действие преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение.
Доколкото сумите, предмет
на исковете, се претендират въз основа на
договор за потребителски кредит сключен с физическо лице при действието
на ЗПК, то длъжника има качеството на
„потребител“ по смисъла на §13 т.1 вр.т.12 от ДР на ЗЗП, по силата на чл. 7 ал. 3 ГПК съдът
служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител, а и такива са наведени от
ответника в отговора на исковата молба и поддържани във въззивната жалба.
Съгласно посочената разпоредба, в
действието й към релевантния за спора момент, а именно момента на възникване на
материалното правоотношение /ЗИД на ЗПК - обн. в ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила
от 23.07.2014 г. /, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен.
От посоченото до
тук настоящият състав счита, че
процесния договор като сключен в
писмена форма отговаря на императивните изисквания на чл.
10 ал. 1, чл.
11 ал. 1, т. 7, 9,
11
и 20
ЗПК.
Посочени
са датата и мястото на сключване, вид на предоставения кредит,
индивидуализиращи данни за страните, размерът на получената сума, общият
размер, който потребителят следва да върне,
годишният лихвен процент по кредита, условия за издължаване на кредита-
периодичността и датите на плащането усвоените лимити, срока на договора за
кредит, както и останалото се изискуемо съдържание според цитираните
разпоредби. В съответствие с разпоредбата на чл. 26 ал. 1 ЗПК, с договора за потребителски кредит е предвидена
възможността кредиторът да прехвърли вземането си по договора за потребителски
кредит на трето лице.
За да е налице нищожност
на клаузите за лихва и годишния процент на разходите, дължаща се на неравноправния им характер, съгласно разпоредбите
на чл.143 вр. чл.146 ал.1 ЗЗП, следва да са
налице кумулативно следните предпоставки – клаузите да не
са индивидуално уговорени, да е нарушен принципа за добросъвестност в договарянето и/или да е налице значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията на страните по
сделката и/или последната да е сключена в ущърб на потребителя.
Въведената със ЗЗП, респ. с Директива 93/13 система
на защита се основава на
идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна
спрямо продавача или доставчика, както от гледна точка на
преговорните си възможности, така и на степента си
на информираност, като това го
принуждава да приема предварително установените от продавача или доставчика
условия, без да може да
се повлияе на съдържанието им /решение от 14.06.2012 година по дело С-618/10 на СЕС/. Клаузите не са
индивидуално определени, когато са типизирани
и се сключват еднообразно с неограничен брой потребители на кредитни услуги.
В този случай те са предварително
изготвени от търговеца, като потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им – арг. чл.146 ал.2 ЗЗП. В тежест на търговеца е да докаже, че
са индивидуално уговорени клаузите – обстоятелство,
което не е устасновено в настоящото производство,
поради което и съдът приема, че същите не са индивидуално уговорени.
От ЗЗП се извежда изискването
към търговците при формулиране на отделните уговорки
да е използван ясен и разбираем език – от формална
и граматическа страна. Въз основа на
ясни и разбираеми критерии средният потребителят следва да може да
предвиди произтичащите за него икономически
последици от сключване на договора.
При
преценка съответствието на договора за потребителски кредит с изискванията на
чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК, настоящият състав намира следното:
В
разглеждания случай общият размер на задължението на ответника е формирано като
сбор от различни компоненти, които обаче в текста на договора са посочени като:
усвоена и непогасена главница; договорна лихва върху усвоена главница и такси
за ползване на картата, дължими от кредитополучателя съгласно Тарифата на
кредитора. Посочен е и общия размер на ГПР - 45,90 %.
Следва да
се посочи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и
приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин,
различен от законовия е недопустимо. Дефиницията
на понятието "общ разход по кредита за потребителя" се съдържа
в § 1, т. 1 от
ДР на ЗПК, съгласно който това са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за
кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия, като общият разход по кредита за
потребителя не включва нотариални такси.
Преценката
за неравноправност и поради това – за нищожност по смисъла на чл. 146, вр. чл. 143 ЗЗП на
посочените ГПР и ГЛП в договор за потребителски кредит е релевантна и за
преценката относно нищожността на целия договор съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК.
Тъй
като договорът за потребителски кредит по своето правно естество представлява
възмездна правна сделка, годишният процент на разходите изразява насрещната
парична престация, която кредитополучателят е длъжен да осъществи /включваща
общите разходи по кредита – лихвени и нелихвени разноски, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит; съобразно легалната дефиниция,
уредена в чл. 19, ал. 1 ЗПК/.
Следователно, годишният процент на разходите е част от основния предмет на
договора, поради което структурата на ГПР трябва да бъде посочена ясно и
разбираемо за средния потребител на кредитни услуги, вкл. и чрез изясняване на
обстоятелството от какъв вид и стойност на лихвените и нелихвените разноски се
състои. Както последователно е разяснявано в задължителната за националните
юрисдикции практика на СЕС (при приложението на чл. 4, § 2,
във вр. с чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори), в този случай договорът не
може да продължи да се изпълнява без тези клаузи, тъй като премахването им би
довело до изменение на естеството на основния предмет на договора.
Установената
недействителност /нищожност/ на съществен елемент от императивно уреденото
съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в
разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в
частност на посочените в договора ГЛП или ГПР съгласно изискванията на чл. 11 ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, се
приравнява на неговата липса и поради това води до недействителност на договора
за потребителски кредит. Неточното посочване на тези компоненти от
задължителното съдържание на договора за потребителски кредит има същата
последица, както и непосочването им. /член
3, буква ж) от Директива 2008/48, решение
№ 50013 от 5.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 1646/2022 г., II т. о., ТК/. Следователно
санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и
разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи,
отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер.
В договора за потребителски кредит не е
достатъчно да се посочи цифровото изражение на годишният процент на разходите,
но и изчерпателно следва да се изброят всички разходи, които длъжникът ще
прави, отчетени при формиране на годишния процент на разходите.
Тези
съставни елементи обаче в настоящият случай, остават неизвестни и се създават
предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки
цената на ресурса, предоставен за ползване на кредитополучателя. След като
кредиторът при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс задава
допълнителни компоненти, които го оскъпяват, то следва ясно да посочи какво
точно е включено в тях. Бланкетното посочване единствено
на крайния размер и формулировката на законовата разпоредба, която посочва
какво следва да се включва, обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните
компоненти, от които се образува и дали те са в съответствие с чл.19 ал.1 от ЗПК.
В случая,
неясно е за разликата над 43,20 % /размер на договорна лихва/ до 45,90 % -
какви са разходите, които формират допълнително оскъпяване на кредита, като
само цитираните по – горе разходи от такси за обслужване, допълнителна неустойка за непредоставено
обезпечение при забава повече от 15 дни в размер на 15 %, разходи за такси, възнаграждение на служител /исковете за
които са били отхвърлени от първоинстанционният съд/, не биха могли да се
включат в разликата от 2,7 % и в който случай несъмнено ще е налице и
превишаване на императивно определения максимален размер от 50 % на ГПР - чл.19 ал.4 ЗПК, което е самостоятелно
основание за нищожност на клаузата, съответно договора за потребителски кредит
е в нарушение на императивната материалноправна норма и на основание чл.22 вр.
чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК същия е недействителен.
В
практиката на ВКС /решение № 50174/26.10.2022 г. по
гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о, решение № 60186/28.11.2022 г. по т. д.
№ 1023/2020 г. на ВКС, I т. о. и решение № 50056/29.05.2023 г. по т. д.
№ 2024/2022 г. на ВКС, І т. о, решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. д. №
3620/2021 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО; решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. №
3855/2021 г. на ВКС, ГК, ІV ГО е прието, че
при установена от съда недействителност на договор за потребителски кредит, по
предявения от кредитора осъдителен иск на договорно основание за заплащане на
дължими суми по договора, с решението си съдът следва да установи на
основание чл. 23 ЗПК дължимата
сума по приетия за недействителен договор и да уважи иска до размера на чистата
стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита.
Предвид
изложеното ответникът дължи да върне чистата сума по кредита, а именно –
главницата от 600,00 лв. на основание чл.23 от ЗПК.
Относно
наличието на действителен договор за цесия и съобщаването на цесията на
длъжника.
По делото е представен рамков договор за
прехвърляне на парични задължения от 07.11.2014г. и допълнително споразумзение от 01.03.2016г., сключен между "А.Ф."ООД
– продавач или цедент и „АГЕНЦИЯ СЪБИРАНЕ
НА ВЗЕМАНИЯТА“ООД
– купувач или цесионер. По силата на договора продавачът се е задължил да
прехвърли на купувача свои ликвидни и изискуеми вземания, произхождащи от
договори за заем по смисъла на ЗЗ и ТЗ и договори за потребителски кредити по
смисъла на ЗПК и договори за паричен заем по смисъла на ЗПФУР, които същият е
отпуснал на свои клиенти, като вземанията се индивидуализират в Приложение № 1,
неразделна част от същия договор,
срещу заплащане на покупна цена от
цесионера.
Съгласно
договора за цесия страните по него са се съгласили, че цесионерът приема
прехвърлените вземания от цедента и встъпва като кредитор за вземанията,
предмет на договора, от датата на подписването му, като вземанията преминават
върху цесионера заедно с принадлежностите и учредените обезпечения, ако има
такива.
Съгласно нормата на чл. 99
и чл. 100 ал.1, пр.3 от ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако
законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Прехвърленото
вземане преминава върху новия кредитор привилегиите, обезпеченията
и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено
противното. Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и
да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват
вземането, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне. Прехвърлянето
има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде
съобщено на последния от предишния кредитор. Ако прехвърлянето е възмездно,
кредиторът отговаря за съществуването на вземането по време на прехвърлянето.
Той не отговаря за платежоспособността на длъжника, освен ако се е задължил за
това, и то само до размера на онова, което е получил срещу прехвърленото.
За да действителен договорът за цесия винаги предполага
съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание, което трябва да е
определено или определяемо. Неопределяемостта на
прехвърлените вземания води до недействителност на цесията поради
недействителност на продажбата, на основание на която тя е извършена, т.е
поради липса на предмет - чл. 26 ал. 2 ЗЗД/Решение № 32 от 9.09.2010 г. на ВКС по т. д. № 438/2009 г.,
II т. о., ТК/.
В
рамковия договор е определено съдържанието на приложение № 1, което се подписва
с различни дати към рамковия договор и което всъщност представлява договор за
цесия. По делото е представено
извлечение от това приложение № 1/12.05.2015г, в което фигурира номера на кредита, името и размера на
задължението на ответника – л.19-20 от делото на СРС.
На
основание чл.99 ал.3 ЗЗД и във връзка с рамковия договор за цесия – т.4.4
цедентът е потвърдил писмено цесията по приложение № 1/12.05.2015г. – л.18 от
делото на СРС.
Допустимо е по силата на принципа на свободата
на договаряне съгласно чл. 9 ЗЗД предишният кредитор /цедентът/ да упълномощи
новия кредитор /цесионера/ да извърши съобщението до длъжника като негов
пълномощник, както е настоящият случай -
в договора е предвидено, че от датата на подписването на съответното приложение
№ 1 цесионерът се смята изрично упълномощен за уведомяване на длъжниците, чиито
вземания се прехвърлят, като се задължава изрично да издаде и пълномощно.
/каквото е издадено на 24.08.2015г. – л.21 от делото на СРС/. В този случай
представителната власт възниква по волята на представлявания - цедента,
съгласно разпоредбата на чл. 36 ЗЗД, като обемът й се определя според това,
което упълномощителят е изявил съобразно чл. 39 ЗЗД. Упълномощаването не
противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99 ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Връчване на
уведомлението за цесията в хода на исковото производство, в това число с
исковата молба, има действие спрямо длъжника /решение № 114/07.09.2016 г. по т.
дело № 362/2015 г. на ВКС, II т.о./. В тази връзка съдът счита, че именно чрез
връчване на исковата молба , цесията е съобщена.
Към
исковата молба е приложено уведомление от „А.Ф.“ООД чрез ищеца АГЕНЦИЯ СЪБИРАНЕ
НА ВЗЕМАНИЯТА“ООД до ответника относно сключения рамков договор за прехвърляне
на парични задължения от 01.12.2016 г. и
Приложение № 1/12.05.2015. Липсват ангажирани доказателства, че това писмено
изявление е било връчено на кредитополучателя по предписания в договора ред –
изпратено по електронен начин или пък връчено по друг начин. Независимо от
горното, настоящият състав счита, че цесията е проявила своето действие съгласно чл. 99
ал. 4 ЗЗД по отношение на длъжника/ответник с получаването на приложеното към
исковата молба уведомление /лично - на
30.11.2018г./, което е факт, настъпил в хода на процеса, който е от значение за
спорното право, с оглед на което следва да бъде съобразен при решаването на
делото съгласно чл. 235 ал. 3 ГПК.
Предвид
горното, съдът приема, че ищецът има
активна материална легитимация, произтичаща от договора за прехвърляне на
вземания спрямо ответника, който се
установи, че на
основание чл.
23 от ЗПК дължи сумата от 600,00 лв., ведно със законната лихва
считано от 28.04.2017г. до окончателното
й изплащане.
Предвид изложеното, първоинстанционното решение в обжалваната
му част следва да бъде частично отменено – относно иска с правно основание
чл.240 ал.2 от ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД и същия да се отхвърли, а в останалата
част – поради съвпадане на крайните изводи на съдебните инстанции – потвърдено.
Разноски
С оглед изхода на делото, отговорността за разноски се разпределя по
следния начин:
В първоинстанционното производство:
-на основание чл.78 ал.1 от ГПК на ищеца следва да присъдят разноски в
размер на 255,78 лв. от общо направени 475,00 лв. /125,00 лв. – внесена
държавна такса, 250,00 лв. – депозит за вещи лица и 100,00 лв. -юрисконсултско възнаграждение/ т.е. първоинстанционното
решение следва да бъде отменено за разликата над 255,78 лв. до присъдения
размер от 340,67 лв.
С оглед ТР 4/2013г. от
18.06.2014г. – т.12 разноските по гр.д.
№ 72177/2019г. от общо 75,00 лв. дължими от ответника са 40,38 лв. и следва да
бъдат присъдени с осъдителен диспозитив, т.е.
първоинстанционното решение следва да бъде отменено за разликата над 40,38 лв.
до присъдения размер от 53,79 лв.
Във въззивното производство:
-на основание чл.273 вр. чл.78 ал.1 от ГПК на
въззивника следва да се присъдят разноски съответни на основателната част от
жалбата, а именно в размер на 137,44 лв. /от общо направени 551,41 лв. – 51,41
лв. – платена държавна такса и 500,00 лв. – адвокатско възнаграждение;
-на
основание чл.273 вр. чл.78 ал.3 от ГПК на въззиваемата
страна следва също да бъдат присъдени разноски съобразно неоснователната част
от жалбата, а именно – от направени 100,00 лв. – юрисконсултско
възнаграждение, следва да се присъдят 75,07 лв.
Предвид разпоредбата на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 78581/29.04.2020г.
постановено по гр.д. № 21024/2018г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 142 състав, в
частта:
- с което по предявения по реда на
чл.422 от ГПК иск от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ЕАД с ЕИК: *********
със седалище и адрес на управление:***-р Петър Дертлиев
№25, офис-сграда Лабиринт, ет.2, офис 4 е признато
за установено спрямо
С.И.П.
с ЕГН: ********** и с адрес:гр. София, пл. ******, че дължи заплащането, както
следва:
-на
основание чл.240 ал.2 от ЗЗД вр. чл.99 от ЗЗД за сумата от 37,
48 лв., представляваща договорна лихва за периода от 13.08.2014г., до
06.10.2014г.
-на
основание чл.86 ал.1 от ЗЗД вр. чл.99 от ЗЗД за сумата от 161,73
лв. – обезщетение за забава на горепосочената главница за периода от 06.12.2014 г. до 27.04.2017г.,
и
за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410
от ГПК по ч.гр.д. № 26722/2017г. по описа на СРС, ГО, 142 състав.
-с което С.И.П.
с ЕГН: ********** и с адрес:гр. София, пл. ****** е осъдена да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ЕАД с ЕИК: *********
със седалище и адрес на управление:***-р Петър Дертлиев
№25, офис-сграда Лабиринт, ет.2, офис 4 на основание чл.78 ал.1 от ГПК, както
следва:
-за сумата над 255,78 лв. до присъдения размер от 340,67 лв. – разноски по гр.д. № 21024/2018г. по описа на
Софийския районен съд, ГО, 142 състав;
- за сумата над 40,38 лв.
до присъдения размер от 53,79 лв. – разноски по ч.гр.д. № 26722/2017г. по описа на
СРС, ГО, 142 състав,
И ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда
на чл.422 от ГПК иск за признаване за установено спрямо С.И.П. с ЕГН: **********
и с адрес:гр. София, пл. ******, че дължи на „АГЕНЦИЯ
ЗА СЪИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ЕАД с ЕИК: ********* със седалище и адрес на
управление:***-р Петър Дертлиев №25, офис-сграда
Лабиринт, ет.2, офис 4 заплащането, както следва:
-на
основание чл.240 ал.2 от ЗЗД вр. чл.99 от ЗЗД за сумата от 37,48
лв., представляваща договорна лихва за периода от 13.08.2014г., до 06.10.2014г. върху главница от 600,00 лв. дължима по договор за кредит „бяла карта“ №
414542/08.08.2014г. сключен с „А.Ф.“ООД и което вземане
е прехвърлено с договор за цесия;
-на
основание чл.86 ал.1 от ЗЗД вр. чл.99 от ЗЗД за сумата от 161,73
лв. – обезщетение за забава на горепосочената главница за периода от 06.12.2014 г. до 27.04.2017г.,
и
за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410
от ГПК по ч.гр.д. № 26722/2017г. по описа на СРС, ГО, 142 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 78581/29.04.2020г. постановено по гр.д. № 21024/2018г. по описа
на Софийския районен съд, ГО, 142
състав, в частта, с което:
-е признато за установено по реда на чл.422 от ГПК, че С.И.П. с ЕГН: **********
и с адрес:гр. София, пл. ****** дължи на „АГЕНЦИЯ
ЗА СЪИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ЕАД с ЕИК: ********* със седалище и адрес на
управление:***-р Петър Дертлиев №25, офис-сграда
Лабиринт, ет.2, офис 4 заплащането на сумата от 600,00
лв., представляваща главница по договор за кредит „бяла карта“ №
414542/08.08.2014г.
сключен с „А.Ф.“ООД, което се дължи на основание чл.23 от ЗПК и което вземане е прехвърлено с договор за
цесия, ведно със законната лихва считано от 28.04.2017г. до
окончателното ѝ изплащане и за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 26722/2017г. по описа на СРС, ГО, 142 състав.
ОСЪЖДА „АГЕНЦИЯ
ЗА СЪИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ЕАД с ЕИК: *********
със седалище и адрес на управление:***-р Петър Дертлиев
№25, офис-сграда Лабиринт, ет.2, офис 4 да заплати на С.И.П. с ЕГН: **********
и с адрес:гр. София, пл. ****** на основание чл.273 вр. чл.78 ал.1 от ГПК
разноските по в.гр.д. № 5604/2021г.
по описа на IV-в въззивен състав в размер на 137,44 лв. /сто тридесет еи седем лева и четиридесет
и четири стотинки/.
ОСЪЖДА С.И.П. с ЕГН: **********
и с адрес:гр. София, пл. ****** да заплати на „АГЕНЦИЯ
ЗА СЪИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ЕАД с ЕИК: ********* със седалище и адрес на
управление:***-р Петър Дертлиев №25, офис-сграда
Лабиринт, ет.2, офис 4 на основание чл.273 вр. чл.78 ал.3 от ГПК
разноските по в.гр.д. № 5604/2021г. по описа на IV-в
въззивен състав в размер на 75,07 лв. /седемдесет и пет лева и седем
стотинки/.
РЕШЕНИЕТО в останалата част, с което са отхвърлени
предявените по реда на чл.422 от ГПТК от на „АГЕНЦИЯ
ЗА СЪИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ЕАД с ЕИК: ********* установителни искове с правно
основание чл.чл.79 от ЗЗД вр.10а от ЗПК спрямо С.И.П. с ЕГН: **********, като необжалвано е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.