Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 260038/10.03.2022 година, град Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Хасковският районен съд, Девети граждански състав
на четиринадесети февруари две хиляди двадесет и втора година
в публично заседание в следния състав:
Председател:
Петър Вунов
секретар: Цветелина Станчева
прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Петър Вунов гражданско дело номер 559
по описа на съда за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на част ІІ, дял І от
ГПК.
Образувано е по искова молба от "БНП Париба Пърсънъл Файненс" С.А., Франция, чрез "БНП
Париба Пърсънъл Файненс" С.А., клон България, с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл.
9 ЗПК, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, срещу В.В.Р..
Ищецът твърди,
че между него и oтветника бил сключен договор за потребителски паричен кредит № PLUS-11274725 от 13.05.2015 г., по силата на който му
предоставил паричен заем в общ размер на 1 336.80 лева за срок от 19 месеца, а
именно - до 20.12.2016 г. съгласно уговорения погасителен план. Било договорено
паричният кредит да бъде изплатен на 19 броя равни месечни вноски, всяка в
размер на 92,64 лева. След сключване на договора сумата
била преведена по банковата сметка на ответника,
декларирана от него в договора за кредит. В чл. 3 от договора било
предвидено, че при забава на една или повече месечни погасителни вноски
кредитополучателят дължал обезщетение за забава върху нея в размер на
действащата законна лихва за периода на забавата. Ответникът преустановил
редовното обслужване на потребителския кредит на 20.04.2016 г., към която дата били заплатени 10 бр. погасителни вноски. Сочи се още, че на основание
чл. 5 от
договора, вземането на „БНП Париба Пърсънъл Файненс" С.А., клон България
ставало
изискуемо в пълен размер, ако кредитополучателят просрочи две или повече месечни
вноски, считано от падежната дата на втората пропусната месечна вноска, която в
настоящия случай била 20.05.2016 г., от която дата вземането станало ликвидно и изискуемо в целия му
размер, за което от страна на кредитора било изпратено изрично уведомление до длъжника. Тъй като от страна на длъжника не били извършени
плащания, ищецът подал заявление за издаване на заповед
за изпълнение пред РС - Хасково, по което образувано ч. гр. д. № 2783/2020 г. по описа на съда и била издадена заповед за изпълнение за сумите от 726.59 лева - главница по договора за кредит, 107.17 лева възнаградителна
лихва за периода от 20.04.2016 г. до 20.12.2016 г., 322.80 лева - мораторна
лихва, начислена върху главницата за периода от 20.05.2016 г. до 16.11.2020 г.,
ведно със законната лихва, считано от завеждане на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК до окончателното
изплащане на вземането, както и
направените разноски, но срещу нея постъпило възражение от ответника. Предвид изложеното се иска от съда да постанови решение, с което да приеме за установено по отношение на
ответника, че дължи на ищеца гореописаните суми, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 2783/2020
г. по описа на РС - Хасково до окончателното
й изплащане. Претендират се и направените деловодни
разноски в настоящото и в заповедното производство.
Ответникът, чрез назначения му особен представител, счита предявените искове
за допустими, но неоснователни. Поддържа се, че липсвало волеизявление от
страна на кредитора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, което да е
стигнало до длъжника, поради което вземането не било изискуемо в заявения
размер и не било възникнало на предявеното основание. На следващо място, прави
възражение за изтекла погасителна давност както за главницата, така и за
лихвите по нея. Излагат се и съображения за недействителност на договора за
потребителски заем и за недължимост на лихви или други разходи по кредита.
Предвид изложеното, се иска съдът да постанови решение, с което да
отхвърли предявените искове като неоснователни.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства,
поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 12 и чл.
235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
На 13.05.2016 г. в гр. Хасково страните са сключили договор PLUS-11274725
за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ
потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта. Този договор заедно
с погасителния план към него и Общите условия са
представени по делото и от тях е видно, че имат посоченото в исковата молба
съдържание, поради което не следва да се излага отново съдържанието им, като
при необходимост клаузите му бъдат обсъдени при преценката на наведените от
страните правни доводи, основани на тях.
От материалите,
съдържащи се в ч. гр. д. № 2783/2020 г. по описа на РС-Хасково, приложено като
доказателство по настоящото производство, се установява, че въз основа на
заявление с вх. № 266093/27.11.2020 г. в полза на ищеца срещу ответника е
издадена Заповед за изпълнение № 260433/01.12.2020 г. за процесните суми, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26.11.2020 г., както и направените
разноски – 25,00 лв. за държавна
такса и 50.00 лв. - юрисконсултско възнаграждение. Заповедта за изпълнение е връчена
на длъжника
по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК и с разпореждане от 15.02.2021 г. на ищеца е
указано, че може да предяви иск за установяване на вземанията си в едномесечен
срок и последният е сторил това.
От заключението на назначената съдебно-счетоводна
експертиза, което съдът кредитира напълно като компетентно, обективно и
неоспорено от страните, се установява, че кредитът по
процесния договор е бил усвоен от ответника чрез превеждане на сумата по
банковата му сметка, като последното му плащане е било на 20.03.2016 г. и така са
били изплатени десет погасителни вноски. Вещото лице сочи и че дължимите суми по договора
възлизат на 726,59 лв. за главница, 107,17 лв. за възнаградителна лихва за периода от 20.04.2016 г. до 20.12.2016 г. и 305,59 лв. - лихва за забава за периода от 20.05.2016 г. до 16.11.2020 г. В случай, че се приспадне
удържаната при привеждане на главницата сумата
от 42,00 лв. за такса ангажимент, сумите
са в размер на 726,59 лв. за главница, 65,17 лв. за възнаградителна лихва за периода от 20.04.2016 г. до 20.12.2016 г., а лихвата за забава за периода от 26.11.2017 г. до 16.11.2020 г. е 219,40 лв.
При така
установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
Предявени са при условията на
обективно кумулативно съединение искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, които са процесуално допустими, доколкото изхождат от
заявител по образувано заповедно производство срещу длъжника в едномесечния
срок от уведомяването му за връчването на издадената заповед за изпълнение относно
процесните вземания при условията на
чл. 47, ал. 5 ГПК.
Разгледани по същество, първият иск е
изцяло основателен, вторият е неоснователен, а третият - частично основателен, поради следните съображения:
От събраните по делото писмени доказателства по
несъмнен начин се установява, че между страните е бил сключен валиден договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9 ЗПК. Съдържанието на това правоотношение е подробно регламентирано в представените договор № PLUS-11274725 от
13.05.2015 г. и Общи условия. Тези документи са подписани и от ответника, като автентичността им не е
оспорена от него. Освен това, от констатациите на вещото лице се установява, че
той е усвоил уговорената сума. Тук е уместно да се отбележи и че процесното
съглашение отговаря на установените в закона изисквания
за форма и съдържание на този вид договор. Ето защо следва
да се приеме, че то е породило уговорените с него правни последици,
а именно дружеството му е отпуснало
кредит, който е трябвало да погаси чрез изплащането на определени вноски в
предвидените срокове и размери.
На следващо място няма спор, а и от кредитираното
заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че ответникът не е
погасявал текущите си задължения съобразно уговореното.
Следователно, в случая са били налице предпоставките на чл. 5 от договора за настъпване
на незабавна
изискуемост на целия кредит.
Следва да се има предвид обаче, че съгласно т. 18 на Тълкувателно решение /ТР/ № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г.
на ОСГТК на ВКС в хипотезата на предявен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо
от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно
изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства,
и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането
става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като
банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е
обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Това право следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за незабавно изпълнение,
като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита. В мотивите
към т. 18 е
прието и че извлечението от счетоводните книги на
банката по чл. 417, т. 2 ГПК установява вземането, но не представлява документ,
удостоверяващ, че до длъжника е достигнало волеизявлението на банката да
направи кредита предсрочно изискуем. С подаването на заявление за издаване на
заповед за изпълнение кредиторът упражнява правото си да иска принудително
изпълнение на непогасеното си вземане, но волеизявлението, че счита кредита за предсрочно
изискуем, дори и да се съдържа в заявлението, не означава, че е съобщено на
длъжника, тъй като препис от заявлението не се връчва. Длъжникът узнава за
допуснатото незабавно изпълнение с връчването на заповедта за изпълнение – чл. 418,
ал. 5 ГПК, поради което задължението за остатъка от кредита, така както е
заявено, не е изискуемо към момента на подаване на заявлението. Предпоставките
по чл. 418 ГПК за постановяване на незабавно изпълнение са налице, ако
получаването на волеизявлението от длъжника предхожда по време подаването на
заявление за издаване на заповед за изпълнение, за което сочи употребата на
минало страдателно причастие „обявен” в разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ и
съответно изискването за удостоверяване на изискуемостта по чл. 418, ал. 3 ГПК. Задължителната
съдебна практика приема и че разрешенията на т. 18 на цитираното ТР са
приложими и по отношение на договори за потребителски кредит с небанковите
финансови институции - Решение № 123/09.11.2015 г. по т. д. № 2561/2014 г. на ВКС, II т. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. При това
положение и доколкото по делото няма доказателства
както за изпращането, така и за получаването от ответника на представеното уведомително писмо,
следва да се приеме,
че твърдяното уведомяване не е извършено по надлежния ред, респ. че към датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение не е настъпила предсрочната изискуемост на целия непогасен остатък от кредита по процесния
договор. От друга страна следва да се отбележи, че съгласно т. 9 на същото ТР, в производството по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява
към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това
производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на
фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез
осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз
основа на разпореждането за незабавно
изпълнение в образувания изпълнителен процес. Нещо повече, в т. 1 на ТР № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че предявеният
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за кредит
поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж
към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение.
Ето защо и доколкото от договора се установява, че падежът на последната вноска по него е на 20.12.2016
г., т.е. преди деня на приключване на
съдебното дирене в настоящия исков процес – 14.02.2022 г., а преценката на
съда за основателността на иска следва да бъде направена с оглед
материалноправното положение именно към този момент /така и в мотивите
към т. 1 на ТР № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС/, то
ищецът може да иска плащане в пълен размер на вземанията си за главница и за лихви. По отношение на лихвата за забава следва да се има предвид, че съгласно чл. 5 от ОУ
при забава на една или повече месечни вноски кредитополучателят дължи
обезщетение за забава в размер на законната лихва от датата на забавата до
окончателното й погасяване. Тази клауза е съобразена
със специалната норма на чл. 33, ал. 2 ЗПК, която ограничава базата за
определяне размера на обезщетението за забава именно до размера на законната лихва. При това положение и с оглед установената по делото
липса на плащания от страна на ответника, той дължи обезщетение за забавено плащане върху
непогасената главницата за посочения
от ищеца период.
Възражението на процесуалния му представител за погасяване на вземанията поради изтекла давност е частично основателно.
В тази връзка най-напред следва да се посочи, че вземането
за главница не представлява периодично плащане по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД, поради което за него е приложим
общият петгодишен давностен срок по
чл. 110 ЗЗД. Приема се, че съществува едно неделимо
плащане и уговореното
връщане на сумата на погасителни вноски на определени дати не превръща тези вноски в
периодични плащания, а представлява частични плащания по договора. По аргумент за противното
от чл. 66 ЗЗД се приема, че се касае за съгласие
на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника на части. В този смисъл е и задължителната съдебна практика
– Решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010
г. на ВКС, IV г. о. и Решение № 28 от 5.04.2012 г по гр. д. № 523/2011 г. на ВКС, III г.
о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Доколкото съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът за
съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а към тази дата не е бил
изтекъл петгодишен давностен срок, то и възражението относно
главницата не може да бъде споделено.
На следващо място съдът счита, че вземането
за договорна лихва действително е
погасено по давност, доколкото за него е приложима
кратката тригодишна давност по чл.
111, б. „в“ предл. 2 ЗЗД, а падежът й е настъпил в периода от 20.04.2016 г. до 20.12.2016 г., но както се посочи
по-горе, заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК е депозирано в съда на 26.11.2020 г., поради което следва,
че към този момент тя е била изтекла.
По отношение на лихвата за забава следва да се има предвид, че с оглед установената по
делото липса на плащания от страна на ответника след първите десет вноски, той дължи обезщетение за
забавено плащане върху непогасената главницата, считано от 20.04.2016 г. /датата, на която е станала изискуема единадесетата вноска/ до
26.11.2020 г. /датата, на която е подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение/. Безспорно е, че относно
това вземане също намира
приложение тригодишната погасителна давност по
чл. 111 ЗЗД. Ето защо ищецът има право на лихва за забава, тъй като давността
тече от всеки ден на забавата, но с оглед направеното от процесуалния представител
на ответника своевременно възражение, тя ще бъде дължима не за целия период, а за последните три години преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение - т.е. от 26.11.2017 г. до посочената от ищеца дата - 16.11.2020 г., като според вещото
лице в този случай тя възлиза на 219,40 лв.
Предвид изложеното съдът намира,
че искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл.
9 ЗПК, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД следва да бъде уважен изцяло,
искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79,
ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК, вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД - да бъде отхвърлен, а този по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД – да бъде уважен частично - за сумата от 219,40
лв. за периода от 26.11.2017 г. до 16.11.2020 г., а в останалата му част -
за разликата над нея до пълния предявен размер от 322,80 лв. и за периода от
20.05.2016 г. до 25.11.2017 г. - да бъде отхвърлен.
Вземането за главница е дължимо ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, по което е било образувано ч. гр. д. № 2783/2020 г. по описа на РС – Хасково
- 26.11.2020 г., до окончателното й изплащане, по аргумент от разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК.
Съгласно т. 12 на Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът,
който разглежда специалните установителни искове, предявени по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство, и то с осъдителен диспозитив, като съобразно изхода
на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в
заповедното производство.
В случая към датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение ответникът е дал повод за образуване
на заповедното производство, тъй като към този момент, а и към настоящия, не е
погасил процесните суми. Ето защо следва да бъде ангажирана отговорността й за
сторените от ищеца разноски по ч. гр. д. № 2783/2020 г. по описа на РС –
Хасково. От представените по него писмени доказателства се установява, че те са
действително направени и възлизат на 75,00 лв. за платена държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение, но съобразно установените по делото размери на спорните вземания, следва да бъдат намалени на 61,35 лв.
С оглед изхода на настоящото производство и двете
страни имат право на разноски, но на
ответника не следва да му
бъдат присъждани, тъй като липсват
твърдения и доказателства за извършването им. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и доколкото ищецът е направил изрично и своевременно искане за разноски, на същия следва да се
присъдят такива в размер общо 572,55
лв., съразмерно на
уважената част от исковете и
представения списък по чл. 80 ГПК, включващи и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100,00 лв.,
определен съобразно
чл. 78, ал. 8, изр. 2 ГПК, във връзка с чл. 37 ЗПП, във
връзка с чл. 25, ал. 1 от НЗПП, предвид конкретиката на спора и осъществената защита.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл.
79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
по отношение на В.В.Р., ЕГН ********** ***,
че дължи на "БНП
Париба Пърсънъл Файненс" С.А., Франция, с рег. № ********* в Търговския и фирмен регистър на Париж, седалище
и адрес на управление: бул. „Осман“ № 1, 75009, Париж, Франция, чрез "БНП Париба Пърсънъл
Файненс" С.А., клон България, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Младост
ОСЪЖДА В.В.Р., ЕГН ********** ***,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да
заплати на "БНП Париба Пърсънъл Файненс" С.А., Франция, с рег. № ********* в Търговския и фирмен
регистър на Париж, седалище и адрес на управление: бул. „Осман“ № 1, 75009, Париж, Франция, чрез "БНП
Париба Пърсънъл Файненс" С.А., клон България, ЕИК *********, седалище и
адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ:
/Петър Вунов/