№ 3117
гр. София, 21.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Боян Г. Бояджиев
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20241100511464 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД срещу
решение от 10.06.2024 г. по гр.д. №63478/2023 г. на Софийския районен съд, 159 състав, с
което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу Столична община осъдителен иск с
правно основание чл.410 ал.1 КЗ за сумата от 1088,00 лв., представляваща стойността на
изплатено от ищеца застрахователно обезщетение по щета №44012132204694 за нанесени
щети на л.а. с рег. №*********, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата
на подаване на исковата молба- 20.11.2023 г. до окончателното и изплащане, като ищецът е
осъден да заплати на ответника разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно и постановено в противоречие с
материалния закон. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно не е съобразил
константната съдебна практика, че оспорването действителността на договора за застраховка
не може да се прави от ответника. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния
съд да отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявения иск. Претендира
разноски.
Въззиваемата страна Столична община в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва
жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е основателна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
1
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо, но неправилно
поради следното:
С плащането на застрахователно обезщетение застрахователят встъпва в правата на
застрахования срещу причинителя на вредата. За възникване на регресното вземане е
необходимо да се установят следните факти: да е сключен договор за имуществено
застраховане, в срока на застрахователното покритие и вследствие виновно и противоправно
поведение на лице, за което отговаря ответника, изразяващо се в несигнализиране и
необезопасяване на насип на пътното платно, да е настъпило събитие, за което
застрахователят носи риска, като в изпълнение на договорното си задължение,
застрахователят да е изплатил на застрахования застрахователното обезщетение.
Ответникът в срока за отговор по чл.131 ГПК е оспорил предявения иск с твърдения,
че не е доказано настъпването на процесното ПТП и неговия механизъм, размерът на
сочените вреди, както и наличието на покрит застрахователен риск. Релевирал е и
възражение за съпричиняване от страна на водача на застрахования при ищеца автомобил.
От представената застрахователна полица №440121213082478/13.07.2021 г. е видно,
че между ищцовото дружество и собственика на л.а. „Мерцедес Бенц“ с рег. № *********
АТ, е сключен договор за застраховка „Каско+“, с валидност на полицата от 15.07.2021 г. до
14.07.2022 г.
Възраженията на ответника относно конкретни клаузи от застрахователния договор,
доколкото не е страна по него, не следва да бъдат обсъждани, противно на СРС, тъй като е в
сила правилото на чл.26 ал.2 ГПК /освен в предвидените от закон случаи никой не може да
предявява от свое име чужди права/.
Съгласно представеното уведомление за щета №44012132204694/23.02.2022 г., на
23.02.22 г., в 10:30 ч., в гр. София, на ул. „Бигла“ №32, е настъпило ПТП със застрахования
автомобил, при което движейки се по улицата водачът не е успял да избегне дупка на пътя,
като е увредил задна лява гума и джанта.
По повод процесното ПТП при ищеца е образувана щета
№44012132204694/23.02.2022г., видно от представеното по делото опис-заключение по щета.
По делото не е спорно, а и се установява от представеното платежно нареждане за
кредитен превод от 11.05.2022 г., че ищецът е заплатил по банков път за ремонта на
увредения автомобил сумата от 1073,00 лв. по процесната щета.
С изходящо от ищеца писмено доказателство – Регресна покана, изх. №0-92-
9090/06.07.2022 г. се установява, че последният е поканил ответника да възстанови
доброволно на ищеца изплатеното обезщетение.
От показанията на свид. К.Д. /водач на л.а. „Мерцедес Бенц“/ се установява, че
процесното ПТП е настъпило в гр. София, кв. „Лозенец“, ул. „Бигла“., като е навлязъл с
автомобила в голяма и дълбока дупка, пълна с вода, като е била спукана задна дясна гума и
счупена джанта. Свидетелят сочи още, че се е движел със скорост от около 30 км/ч.
От приетото по делото заключение на САТЕ, което и настоящият съдебен състав
кредитира напълно, се установява, че процесното ПТП е настъпило поради небезопасена
дупка на пътното платно.
Противно на възраженията на ответника, настъпването на процесното ПТП и
неговият механизъм са установи пред първоинстанционния съд при условията на пълно и
2
главно доказване. Съгласно Наредба №Із-41 от 12.01.2009 г. за документите и реда за
съставянето им при пътнотранспортни произшествия и реда за информиране между МВР,
КФН и Информационния център към Гаранционния фонд, документите, които се съставят от
органите на МВР са: 1) констативен протокол за ПТП с пострадали лица; 2) протокол за ПТП
с материални щети и 3) двустранен протокол за ПТП. В настоящата хипотеза, съобразно с
доказателствата по делото, процесният автомобил е можел да се движи на собствен ход,
поради което и не е било задължително служители на МВР да посетят мястото на ПТП и да
съставят протокол за ПТП с материални щети. От друга страна, няма ограничение
механизмът на ПТП да бъде установен с всички допустими доказателствени средства, вкл. и
със свидетелски показания.
В разглеждания случай посоченото в писмените доказателства изцяло се подкрепя от
показанията на разпитания свидетел, водач на застрахованото МПС, възприел
непосредствено процесния инцидент, които са ясни, последователни и безпротиворечиви,
както и на приетото и неоспорено заключение на САТЕ, което и настоящият въззивен състав
кредитира напълно. От преценката им поотделно и в тяхната съвкупност е видно, че
механизмът на произшествието е вследствие на самокатастрофа в необозначена и
необезопасена дупка на пътното платно.
Неоснователен е и доводът на ответника за наличието на съпричиняване на
вредоносния резултат от страна на водача на застрахования при ищцовото дружество
автомобил. Съгласно разпоредбата на чл.51 ал.2 ЗЗД, ако увреденият е допринесъл за
настъпването на вредите, обезщетението може да се намали. Не всяко нарушение на
установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата обаче е основание да се
приеме съпричиняване на вредоносния резултат, водещо до намаляване на дължимото се за
същия обезщетение. Тълкуването на нормата на чл.51 ал.2 ЗЗД налага разбирането, че за да е
налице вина на участник в пътното движение и принос на увредения към щетата, е
необходимо не само извършваните от последния действия да нарушават предписаните от
ЗДвП и ППЗДвП правила за поведение, но и нарушенията да са в пряка причинна връзка с
настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е тяхно следствие. В този смисъл е
трайната практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК – напр. решение
№206/12.03.2010 г. по т.д.№35/2009 г., ІІ ТО на ВКС. Обективният характер на
съпричиняването е признат изрично от Върховния съд в ППВС №17/1963 г. – т.7, което има
характер на задължителна съдебна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. С
цитираното постановление Пленумът на Върховния съд е приел със задължителна за
съдилищата в Република България сила, че обезщетението за вреди от непозволено
увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като се
преценява единствено наличието на причинна връзка между поведението му и настъпилия
вредоносен резултат.
От събраните в рамките на производството доказателства не се установява наличието
на каквото и да е нарушение на разпоредбите на ЗДвП. Не се доказва това да е станало
поради несъобразена с пътната обстановка скорост. Напротив – от показанията на
разпитания по делото свидетел–водач на процесното МПС, се установява, че той се е движел
със скорост от около 30 км/ч. Не се установяват и останалите сочени от ответника
евентуални нарушения на правилата за движение. С оглед на гореизложеното, при
твърдения на въззивника за наличие на поведение за съпричиняване в неговата
доказателствена тежест е да установи такова поведение от страна на водача на МПС, каквото
доказване не е проведено.
Установява се, че процесното ПТП е станало в границите на населено място - гр.
София, на ул. „Бигла“. Не се спори между страните, че пътят е общински по смисъла на чл.3
ал.3 Закона за пътищата. Съгласно чл.19 ал.1 т.2 и чл.31 ЗП, не само в качеството си на
собственик, но и на задължено лице по управлението на пътя, общината е задължена да
3
осъществява поддръжката му в състояние годно за обичайното и безопасно преминаване на
пътни превозни средства. В случай на съществуваща опасност, каквито безспорно са
дупките по пътното платно, съгласно чл.13 ал.1 ЗДвП е необходимо съответното място да
бъде обозначено със знак или друго средство за сигнализиране, което в случая не е сторено.
Отговорността на Столична община следва да се ангажира на плоскостта на чл.49 ЗЗД вр.
чл.45 ЗЗД, тъй като в качеството си на юридическо лице по смисъла на ЗМСМА дейностите
по поддържка и ремонт на поверените и пътища, се осъществява от нейни служители или
други лица, натоварени за изпълнението им, които в конкретната хипотеза са бездействали и
поведението им е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП.
Вещото лице по САТЕ сочи още, от техническа гледна точка уврежданията по
автомобила „Мерцедес Бенц“, са вследствие на реализираното на 23.02.2022 г. ПТП, както и
че стойността, необходима за възстановяване, изчислена по средни пазарни цени към датата
на ПТП, възлиза на сумата от 1095,23 лв.
Ответникът не доказа положителния факт на плащане на дължимото обезщетение.
Поради изложеното, въззивният съд намира, че предявеният иск се явява
основателен, поради което обжалваното решение следва да бъде отменено изцяло и вместо
него бъде постановено друго, с което предявеният осъдителен иск се уважи за пълния му
предявен размер.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на ищеца на основание чл.78 ал.1
ГПК следва да се присъдят разноски в първоинстанционното производство в размер на
сумата от 50,00 лв., представляваща държавна такса, сумата от 400,00 лв., представляваща
депозит за вещо лице, сумата от 50,00 лв., представляваща депозит за свидетел, и сумата от
480,00 лв. ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение, и разноски във въззивното
производство в размер на сумата от 25,00 лв., представляваща държавна такса, и сумата от
490,56 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на въззиваемата
страна за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от въззивника е
неоснователно. По делото е представен договор за правна помощ, сключен между
въззивника и Адв. дружество „И. и съдружници“, според който въззиваемата страна е
заплатила адвокатско възнаграждение по настоящето дело в размер на сумата от 490,56 лв.
Според решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-483/22, правилото на чл.78 ал.5 ГПК, че
при намаляване на адвокатското възнаграждение поради прекомерност съдът не може да
пада под минимума в Наредба №1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, не
се прилага. В пар.2 Наредба №1/09.07.2004 г. са определени критериите за преценката за
„фактическа и правна сложност“ при определяне размера на възнаграждението.
Договореното по настоящето дело адвокатско възнаграждение съответства напълно на
естеството на правния спор, вида и обема на предоставената правна защита.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение №11108/10.06.2024 г., постановено по гр.д. №63478/2023
г. по описа на СРС, ГО, 159 състав, и вместо него постановява:
ОСЪЖДА Столична община, ЕИК *********, адрес: гр. София, ул. „Московска“
№33, да заплати на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „Витоша“ №89Б, на основание чл.410 КЗ вр. чл.49 вр. чл.45
ЗЗД сумата от 1088,00 лв., ведно със законната лихва от 20.11.2023 г. до окончателното
плащане, представляваща регресно вземане за платено застрахователно обезщетение по
застраховка „Каско+” за ПТП, осъществено на 23.02.2022 г. в гр. София, а на основание
4
чл.78 ал.1 ГПК сумата от 980,00 лв., представляваща разноски в първоинстанционното
производство, и сумата от 515,56 лв., представляваща разноски във въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5