О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№
……………/…………………………….г., гр.Варна
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД –
гр.Варна, ХVІІ-ти състав, в закрито съдебно заседание на осемнадесети май две
хиляди и двадесета година в състав:
СЪДИЯ:
Мария Иванова – Даскалова
като разгледа адм.дело №2999 по
описа за 2019г. на съда, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е
образувано по постъпила с вх.№16197/01.11.2019г. в Административен съд – Варна искова
молба от Н.Н.Н. *** срещу Национална агенция за приходите–гр.София за
присъждане на сумата от 38 110лв. като обезщетение за времето, през което твърди,
че незаконно не бил възстановен на работа, ведно със законната лихва върху тази
сума от завеждане на иска до окончателното й изплащане, както и да бъдат
заплатени осигурителните му вноски за периода към НОИ. Ищецът описва, че със Заповед
№ЗЦУ-386/09.04.2015г. на ИД на НАП на основание чл.100, ал.2 от ЗДСл временно
бил отстранен от заеманата от него длъжност– гл. публичен изпълнител в отдел
„Входящ контрол и координация“ дирекция „Събиране“ в ТД на НАП-Варна считано от
дата на връчването й. С Решение №5/12.05.2016г. на КС на РБ по конституционно
дело №2/2016г. влязло в сила от 24.05.2016г. чл.100, ал.2 от ЗДСл била обявена
за противоконституционна. С оглед на това ищецът счита, че е отпаднало
основанието за отстраняването му от длъжност и на 26.06.2017г. поискал да бъде
възстановен на работа, което не било уважено, а със Заповед на 17.07.2019г. бил
освободен от служба. Твърди, че в периода от временното му отстраняване от
работа до прекратяване на правоотношението му не е работил и не получавал
доходи от трудови възнаграждения, нито помощи от Бюрото по труда и след влизане
в сила на 24.05.2016г. на Решение №5/12.05.2016г. на КС на РБ претърпял ив
размер на 1030лв. на месец, възлизащи в общ размер на 38110лв., която сума претендира
като обезщетение от НАП.
С допълнителни молби
/л.19 и л.21 от делото/ ищецът уточнява като правно основание на иска си - чл.1
от ЗОДОВ във вр. с чл.100, ал.4 от ЗДСл. Заявява, че периода за който
претендира сумата от 38 110лв. е от 20.05.2016г. – датата на публикуване на
Решение №5/12.05.2016г. на КС на РБ до 17.07.2019г. – датата на която е
прекратено служебното му правоотношение. Уточнява, че по молбата му с
вх.№94-Н-267/26.06.2017г. за възстановяване на работа ИД на НАП не се е
произнесъл изрично и няма проведено оспорване на такъв изричен или мълчалив
отказ. Счита, че след публикуване на Решение №5/12.05.2016г. на КС на РБ
липсвало нормативно основание за отстраняване от работа и от този момент
„отстраняването“ ставало незаконно и се дължало възстановяване на работа, а
недопускането съставлявало особен „продължен“ деликт от страна на държавата
през периода на исковата претенция. Налице било порочно бездействие на
работодателя, който се явявал и административен орган, след решението на КС и
подадената молба за възстановяване, поради което била налице хипотеза за
директно приложение на чл.1 от ЗОДОВ. От друга страна счита, че по искането за
възстановяване се формирал „мълчалив отказ“, който не бил оспорван изрично, но
бил „невалиден“ и „нищожен“, за които пороци не била необходима изрична отмяна
/прогласяване/, защото такъв акт не пораждал правни последици, тъй като
представлявал „правно нищо“ и било достатъчно позоваване. Евентуално твърди, че
„мълчаливия отказ“ не само е невалиден, но е незаконосъобразен, необоснован и
неправилен, по които твърдения счита, че съда следва да се произнесе по реда на
чл.17 от ГПК.
От ответника Национална
агенция за приходите –гр.София е постъпил писмен отговор за неоснователност на
иска. Не оспорват, че с Решение №5/12.05.2016г. на КС на РБ обнародвана в ДВк
бр.38/20.05.2016г. е обявена за противоконституционна разпоредбата на чл.100
ал.2 от ЗДСл, но съгласно чл.151, ал.2, изр.3 от Конституцията на РБ това
решение имало действие занапред. Фактическият състав за възстановяване на
служебното правоотношение включвал
искане на лицето и насрещно изрично волеизявление на органа по назначаване. В
случая ищецът бил временно отстранен от служба със Заповед №ЗЦУ-386/09.04.2015г.,
която била законосъобразно издадена във връзка с образувано срещу него
наказателно производство, а със Заповед №3.2446/17.07.2019г. служебното му
правоотношение било прекратено съобразно постановените съдебни актове и
окончателната присъда по НД №1010/2018г., с която служителят бил осъден на
лишаване от свобода за умишлено престъпление от общ характер. Поради това за
органа по назначаването не съществувало задължение да отменя своята заповед,
издадена на отпаднало основание. Претендира се отхвърляне на иска изцяло.
Представя се заверено копие на служебното досие на ищеца и се сочи, че
заповедта за временното му отстраняване му е връчена на 30.04.2015г. и считано
от тази той е отстранен от служба, не е оттегляна и/или отменяна от органа по назначаване
в НАП. По молбата за възстановяване от 26.06.2017г. няма произнасяне и няма
образувани съдебни производства за отмяна на мълчаливия отказ на ИД за
възстановяване, нито на заповедта за отстраняване на ищеца.
По повод уточняващите
молби от ответника е изразено писмено становище за несъгласие с доводите в тях.
Изтъква се, че за отговорността по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ наличието на
незаконосъобразен административен акт е не само елемент от фактическия състав,
а и процесуална предпоставка за допустимостта на иска. С оглед ТР
№3/22.04.2005г. по т.гр.д.№3/2004г. на ОСГК на ВКС считат, че вземането за
обезщетение за вреди възниква след признаване по законен ред на
незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на органа или на
длъжностното лице, от който момент обезщетението станало изискуемо и започва да
тече погасителната давност. Тъй като чл.58, ал.1 от АПК мълчаливият отказ е
приравнен на индивидуален административен акт, само след отмяната му като
незаконосъобразен по административен или съдебен ред можело да се предяви иск
за обезщетение по ЗОДОВ. Освен, че в процесното исково производство сочат като
приложим АПК, а не ГПК, по аргумент от забраната в чл.17, ал.2 от ГПК съда да
се произнася инцидентно по законосъобразността на административните актове,
считат за необосновани и неоснователни доводите в уточняващата молба на ищеца.
Тъй като в случая нямало спор, че формирания „мълчалив отказ“ по искането за
възстановяване не бил отменен от административният орган, нито е обжалван по
съдебен ред и отменен с влязъл в сила съдебен акт, не била налице необхосимата
процесуална предпоставка на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за допустимост на иска. Поради
това изразяват становище за недопустимост на предявения от Н.Н. иск и молят
административното дело да бъде прекратено.
При проверката за
редовност и допустимост на исковата молба, Съдът достигна до извода, че е процесуално
недопустима.
Предявената от Н. Н.Н.
с исковата молба и уточняващите я молби искова претенция срещу НАП-София е за присъждане
на обезщетение в размер на 38110лв. за периода от 20.05.2016г. до 17.07.2019г. на
основание чл.1 от ЗОДОВ във вр. с чл.100, ал.4 от ЗДСл, ведно със законната
лихва от датата на завеждане на иска до окончателното изплащане.
В чл.100 от ЗДСл е регламентирано
временното отстраняване от служба на държавния служител от органа по
назначаването му, като съгласно чл.100, ал.4 от ЗДСл, държавният служител,
който е бил незаконно отстранен от работа, има право на обезщетение при
условията и по реда на ЗОДОВ.
Към 20.05.2016г.
ищецът е бил временно отстранен от заеманата от него длъжност – гл. публичен
изпълнител в отдел „Входящ контрол и координация“ дирекция „Събиране“ в ТД на
НАП-Варна със Заповед №ЗЦУ-386/09.04.2015г. издадена от ИД на НАП на основание
чл.100, ал.2 от ЗДСл, считано от датата на връчването й - 30.04.2015г. до
отпадане на предпоставките за отстраняването. Тази Заповед е административен
акт, който Н. не е оспорил като незаконосъобразна през 2015г. и е влязла в
сила. Тази заповед не е отменена след обнародването на Решение №5/12.05.2016г.
на КС на РБ в ДВк бр.38/20.05.2016г., с което е обявена за
противоконституционна разпоредбата на чл.100 ал.2 от ЗДСл. Ищцът не твърди и не
представя доказателства Заповед №ЗЦУ-386/09.04.2015г. с която временно е бил
отстранен от длъжност да е била отменена като незаконосъобразна по
административен или съдебен ред. Поради това не е налице изискуемото в чл.1,
ал.1 от ЗОДОВ, респ. в чл.100, ал.4 от ЗДСл и чл.204, ал.1 от АПК условие за
допустимост на иска за присъждане на обезщетение за вреди – постановен и влязъл
в сила акт, с който да е констатирано по надлежния ред, че Заповед
№ЗЦУ-386/09.04.2015г. е незаконосъобразна, че с нея незаконно ищецът е бил
отстранен от работа.
Основателно е
възражението за недопустимост на исковата претенция с твърдение за осъществено
незаконосъобразно бездействие от органа по назначението по подадената на
26.06.2017г. от ищеца молба за възстановяването му на работа, с оглед мотивите
в постановеното Решение №5/12.05.2016г. на КС на РБ обнародвано в ДВк
бр.38/20.05.2016г. Както е възприето и в съдебната практика /например Решение №9061
от 03.07.2018г. по адм.д.№ 12757/2017г., V отд. на ВАС/ с оглед влязлото в сила
Решение на КС е отпаднало основанието посочено в заповедта за временно
отстраняване от длъжност, но фактическия състав за възстановяване на служебното
правоотношение включва освен искане на лицето и насрещно изрично волеизявление
на органа по назначаване – т.е. произнасяне на ИД на НАП-София с изричен акт.
Поради това непроизнасянето по искането за възстановяване в 7-дневен срок по
чл.57 от АПК от ИД на НАП-София формира мълчалив отказ за издаване на акт за
възстановяване по чл.58, ал.1 от АПК. Този мълчалив отказ е приравнен на
административен акт и подлежи на оспорване по законосъобразност.
Ищецът не твърди и не
представя доказателства да е оспорил формирания мълчалив отказ на ИД на
НАП-София по молбата му от 26.06.2017г. за възстановяване на работа и той да е бил
отменен като незаконосъобразен по административен или съдебен ред. С оглед формирането
на мълчалив отказ на ИД на НАП-София, който е административен акт, не е налице
незаконосъобразно бездействие на този орган. При липсата на установена с влязъл
в сила акт по надлежния ред незаконосъобразност на този мълчалив отказ, не е
налице предпоставката за предявяване на искова претенция за обезщетение на
вредите, които се твърди, че е причинил. Поради това не е налице изискуемото в
чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, респ. в чл.100, ал.4 от ЗДСл и чл.204, ал.1 от АПК условие
за допустимост на иска за присъждане на обезщетение - незаконно отстраняване на
ищеца от работа, осъществено чрез отказ за възстановяването му, респ. чрез
недопускането му до работа.
Съгласно чл.203, ал.1
от АПК исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически
лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни
органи и длъжностни лица, се разглеждат по реда на тази глава. Условие за
допустимост на иска за обезщетение, основан на твърдения за вреди, настъпили в
резултат на незаконосъобразно издаден административен акт е той да е бил
оспорен своевременно от ищеца и отменен като незаконосъобразен по съответния
ред. След като няма спор, че ищецът Н. не е обжалвал в сроковете по чл.149 от АПК нито Заповед №ЗЦУ-386/09.04.2015г. за временното му отстраняване от работа,
нито мълчаливият отказ на ИД на НАП-София по молбата му от 26.06.2017г. за
възстановяване на работа, още преди години е преклудирана правната възможност
да бъде установена с акт по надлежния ред основателността на твърденията му, че
са незаконосъобразни. Предвид неупражнетото в срок право на оспорването им от Н.,
в случая не е приложима хипотезата на чл.204, ал.2 от АПК, съгласно която искът
за обезщетение може да се предяви заедно с оспорването на административния акт.
Тъй като
установяването на незаконосъобразността на цитираните по-горе актове с влезли в
сила актове е условие, за формиране на извода за незаконност на отстраняването
на адресата им от работа, наличието им е абсолютна процесуална предпоставка за
допустимост на иска както по специалния ЗДСл, така и по общия закон АПК. Когато
се претендира обезщетение за период, за който ищецът твърди, че е бил незаконно
отстранен от работа, трябва актът за отстраняването му, респ. актът с който е
отказано да бъде възстановен на нея да е бил оспорен в срок и да е отменен по
един от способите за това и актът за отмяна да е влязъл в сила, т.е. да е
необжалваем. В този смисъл са постановените съдебни актове: Определение №10782/16.07.2013г.
по адм.д.№7357/2013г., ІІІ отд. на ВАС; Определение № 8279/05.07.2016г. по адм.
д. № 6810/2016 г., III отд. на ВАС; Определение № 6461/16.05.2018
г. по адм. д. № 5541/2018 г., I отд. на ВАС. Наличието
на влязъл в сила акт, с който по съответния ред е обявена незаконосъобразността
на акта за временно отстраняване от работа на държавния служител по чл.100 от
ЗДСл, респ. на акта, с който е отказано възстановяването му на работа, са
предпоставки, които обуславят допустимост на иска за обезщетяване за незаконното
му отстраняване от работа по чл.100, ал.4 от ЗДСл при условията и по реда на
ЗОДОВ.
В случая ищецът не
твърди, а потвърждава, че не е оспорил и не е констатирана по надлежния ред
незаконосъобразността на актовете за отстраняването и недопускането му до
работа, поради което предявената от него исковата молба срещу Национална
агенция за приходите–гр.София за присъждане на обезщетение за периода от
20.05.2016г. до 17.07.2019г. на основание чл.1 от ЗОДОВ във вр. с чл.100, ал.4
от ЗДСл, в който твърди, че е бил незаконно отстранен от работа следва да бъде
оставена без разглеждане като недопустима, а образуваното по повод на нея
съдебно производство – да бъде прекратено.
Водим от това и на
основание чл.130 от ГПК, приложим на основание чл.204 ал.4 от АПК, Съдът
О П
Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ
РАЗГЛЕЖДАНЕ постъпилата с вх.№16197/01.11.2019г. искова молба от Н.Н.Н. ***
срещу Национална агенция за приходите–гр.София за присъждане на 38110лв. като
обезщетение за периода от 20.05.2016г. до 17.07.2019г. на основание чл.1 от ЗОДОВ във вр. с чл.100, ал.4 от ЗДСл, ведно със законната лихва върху тази сума
от завеждане на иска до окончателното й изплащане.
ПРЕКРАТЯВА
производството по адм.дело №2999/2019г. по описа на Административен съд -
гр.Варна.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи
на обжалване с частна жалба в 7- дневен срок от съобщаването му пред Върховен
административен съд- София по реда на глава ХІІІ от АПК.
СЪДИЯ: