№ 813
гр. София, 07.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-17, в публично заседание на седми
май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Валерия Р. Диева
при участието на секретаря Павлинка П. Славова
като разгледа докладваното от Валерия Р. Диева Търговско дело №
20241100901338 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 365 и сл. от Гражданския процесуален
кодекс (ГПК).
Ищецът „Димекс 2007” ЕООД твърди, че между него и ответника „Т и Т
Дистрибушън” ЕООД възникнали облигационни отношения от сключен на 15.02.2024
г. договор за продажба на стоки, представляващи 460 000 кг пшеница–реколта 2023 г.
Посочва, че на 19.02.2024 г. доставил на ответника 460 000 кг пшеница (количеството е
уточнено с молба от 08.07.2024 г., л. 36 от делото), чиято цена е 183 080 лв., за което е
съставена фактура № **********/ 16.02.2024 г. За ответника възникнало задължение
да заплати покупната цена за доставената пшеница, което той не е изпълнил нито на
падежа, нито след това. Ищецът заявява, че по негово искане била издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 14643/2024 г. по описа на Софийски районен
съд, 74 състав, с която било разпоредено ответникът да заплати на ищеца сумата от
25 000 лв., представляваща част от предявено вземане за получаване на покупна цена,
което било в общ размер от 183 080 лв. Ответникът не подал възражение срещу така
издадената заповед за изпълнение, поради което тя влязла в сила. Поради изложеното
ищецът моли ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 158 080 лв.,
представляваща остатък от неплатеното вземане за покупната цена за доставка на
460 000 кг пшеница, дължима по договор за продажба, сключен на 15.02.2024 г., за
което е издадена фактура № **********/ 16.02.2024 г.
Ищецът моли съдa, ако отхвърли предявения главен осъдителен иск, да вземе
предвид, че след като получил от ищеца 198 720 кг пшеница, ответникът продал тези
стоки на трето лице – на дружеството „Кофко интернешънъл България“ ЕООД, като
получил като насрещна престация по тази сделка покупната цена за това. Ответникът
се обогатил с размера на тази покупна цена. Същевременно ищецът обеднял, защото
прехвърлил на ответника собствеността върху посоченото количество пшеница, но не
получил от него дължимата покупна цена за това. Поради изложеното ищецът моли,
ако съдът отхвърли предявения главен осъдителен иск, да осъди ответника да му
1
заплати сумата от 158 080 лв., като такава, с която ответникът се обогатил, а ищецът
обеднял без наличие на правно основание за това.
Ответникът по исковете не е подал писмен отговор в срока по чл. 367 ГПК.
В писмена молба до съда с вх. на СГС № 27487 от 06.03.2025 г. (л. 92),
озаглавена „отговор на искова молба“, ответникът оспорва иска като неоснователен.
Уговорената между страните единична цена за тон пшеница била по-ниска от
посочената в договора. Последният бил подписан в резултат на измамливи действия от
страна на ищцовото дружество. Освен това ищецът не доставил уговореното
количество пшеница от 460 000 кг, а само 198 720 кг. Моли съда да отхвърли иска.
Съдът намира, че становището с вх. на СГС № 27487 от 06.03.2025 г. е подадено
след срока за отговор на исковата молба, поради което за отправените с него
възражение и искания са настъпили визираните в чл. 370 ГПК (аналогична разпоредба
– чл. 133 ГПК) последици.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и ги обсъди в
тяхната съвкупност, както и във връзка със становищата на страните и техните
възражения, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са два обективно съединени иска, главен иск с правна квалификация
чл. 327, ал. 1 ТЗ и евентуален иск с правна квалификация чл. 59 ЗЗД.
За основателността на претенцията по главния иск ищецът следва да докаже, че:
1) между страните е сключен валиден договор за търговска продажба на пшеница; 2)
продавачът е доставил на купувача посоченото в исковата молба количество пшеница;
3) за купувача е възникнало задължение за заплащане на покупна цена на доставеното
количество пшеница в размер на 158 080 лв.
Както се посочи по-горе, ответникът не е подал отговор на исковата молба в
законоустановения за това срок. Съгласно разпоредбата на чл. 133 във вр. с чл. 131, ал.
2, т. 5 ГПК, респ. чл. 370 във вр. с чл. 367, ал. 1 ГПК, с изтичане на срока за отговор се
преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на
съществуващи и известни му към този момент факти относно възникването,
съществуването или погасяването на спорното право. Това означава, че в срока за
отговор на исковата молба ответникът е длъжен да изчерпа и всички свои възражения,
като в доклада си по делото съдът е длъжен да посочи обстоятелствата, от които
претендираните права произтичат и съответните въведени от страните възражения
/Решение № 281 от 24.01.2019 г. по т. д. № 675/2018 г. на ВКС, II т.о. и цитираните в
него решения/. Същевременно трайната съдебна практика приема, че неподаването на
отговор на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК, респ. 367, ал. 1 ГПК, само по себе
си не прави иска основателен, нито освобождава ищеца от доказателствената тежест
по чл. 154, ал. 1 ГПК /така, Решение № 128 от 25.02.2015 г. по т.д. № 2611/2013 г. на
ВКС, II т.о./.
Ето защо, за да бъде уважен предявеният от „Димекс 2007” ЕООД срещу „Т и Т
Дистрибушън” ЕООД иск, ищецът следва да установи при условията на пълно и главно
доказване настъпването на всички посочени по-горе предпоставки.
Наред с това, в случая следва да бъде съобразено, че по подадено от ищеца
срещу ответника заявление по чл. 410 ГПК е образувано ч.гр.д. № 14653/2024 г. по
описа на Софийски районен съд 74 състав, по което на 26.03.2024 г. е издадена заповед
за изпълнение (л. 28, дело СРС) за сумата от 25 000 лв., представляваща част от
неплатената цена на доставена пшеница по Договор от 15.02.2024 г., за която е
издадена фактура № **********/16.02.2024 г., ведно със законната лихва от 13.03.2024
2
г. до окончателното изплащане на вземането. Заповедното производство е приложено
към настоящото дело. От него се установява, че срещу заповедта за изпълнение не е
подадено възражение от длъжника, поради което същата е влязла в сила и въз основа
на нея е издаден изпълнителен лист.
Съгласно разясненията, дадени в т. 2 от Тълкувателно решение 3/22.04.2019 г. по
т.д. 3/2019 г. на ОСГТК на ВКС решението по уважен частичен иск за парично
вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно основанието на иска,
индивидуализирано посредством правопораждащите факти, страните по материалното
правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно
материално право. Предмет на последващия процес за разликата до пълния размер на
вземането е съществуването на останала част от субективното право в незаявения
размер. Недопустимо е в хода на такъв процес да се пререшава въпросът за това дали
същото правоотношение е възникнало, респ. за правната квалификация. Влязлата в
сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо, аналогично с тази на
влязлото в сила съдебното решение и установява с обвързваща страните сила, че
вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение.
Липсва логика и основание кредиторът с неоспорено вземане, който не е водил иск по
чл. 422 ГПК да бъде поставен в по- неблагоприятно положение от този с оспорено
вземане (така, Определение № 480 от 27.07.2010 г. по ч.гр.д. № 221/2010 г. на ВКС, IV
г.о.; Определение № 443 от 30.07.2015 г. по ч.т.д. № 1366/2015 г. на ВКС, II т.о.;
Определение № 214 от 15.05.2018 г. по ч.гр.д. № 1528/2018 г. на ВКС, IV г.о.;
Определение № 3760 от 26.07.2024 г. по гр. д. № 93/2024 г. на ВКС, IV г.о. и др.).
Следователно за частично вземане, за което е издадена влязла в сила заповед за
изпълнение, са относими изброените по-горе положения относно частичното вземане,
признато с влязло в сила съдебно решение.
В настоящото производство ищецът иска осъждане на ответника да заплати
непредявена част от вземането, за което е издадена влязла в сила заповед за
изпълнение. Следователно в хода на делото съдът не може да пререшава въпроса за
съществуването на вземането, респективно за осъществяване на правопораждащите го
факти и неоспорения размер на вземането, а именно, че 1) на 15.02.2024 г. между
страните е сключен валиден договор за търговска продажба на пшеница; 2) е
доставена от продавача на купувача пшеница 3) за продавача е възникнало вземане за
доставената пшеница в частичен размер от 25 000 лв.
Спорен по делото остава въпросът дали е възникнало и съществува ли вземането
на ищеца за продажната цена на пшеницата за разлика от 25 000 лв. до 183 080 лв., т.е.
за предявения в настоящото производство размер от 158 080 лв. За да бъде отговорено
на този въпрос, следва да се установи какво е количеството доставена от ишеца на
ответника пшеница и каква е уговорената и дължима продажна цена.
По отношение на количеството доставено пшеница съдът приема следното:
В раздел I, чл. 1 от договора между страните от 15.02.2024 г. (л. 8 от делото) е
посочено, че ищецът в качеството на продавач се задължава да прехвърли на
ответника в качеството на купувач 460 000 кг „+/- 2%“ пшеница. По-нататък в раздел
II, чл. 1 е уговорено, че количеството на стоката се определя съгласно кантарна
бележка, подписана от страните. В изпълнение договореното в периода от 15.02.2024 г.
до 19.02.2024 г. ищецът е доставил и предал на ответника 198 720 кг пшеница. Това
обстоятелство се установява от представения на л. 9 от делото протокол от 19.02.2024
г., подписан от ищеца в качеството на „Предавател“ и от ответника – в качеството на
„Приемател“, с положени съответни подписи за „предал“ и „приел“. Документът е
3
представен от ищеца с исковата молба, като той не оспорва, че протоколът е подписан
от негов представител. В представеното от ответника становище също не се оспорва,
че са доставени 198 720 кг пшеница.
Същевременно обаче по делото не са представени никакви доказателства, от
които да се установи, че от ищеца на ответника е доставено останалото количество
пшеница до сочения размер от 460 000 кг. Ето защо и при липсата на ангажирани
доказателства, съдът намира за недоказано твърдението на ищеца, че е доставил на
ответника цялото количество пшеница и по-конкретно, че е доставил наред с
установените 198 720 кг пшеница, още 261 280 кг пшеница или общо 460 000 кг
пшеница.
По отношение на цената на доставената пшеница съдът приема следното:
В раздел III, чл. 1 от договора е указано, че цената за един тон (1000 кг)
пшеница е 398 лв. без ДДС (477.60 лв. с ДДС). Цената е определена не общо за цялото
уговорено количество, а на тон доставена пшеница, което позволява да се изчисли
цената съобразно реално доставеното количество пшеница. За доставените 198 720 кг
пшеница по единични цени от 398 лв./тон продажната цена е 79 090.56 лв. без ДДС
или 94 908.67 лв. с ДДС.
За сумата от 25 000 лв., представляваща част от продажната цена по сключения
между страните договор, са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист (л.
28, дело СРС). Следователно в настоящото производство исковата претенция следва
да се уважи за сумата от 69 908.67 лв., представляваща разлика между дължимата цена
за доставената пшеница в общ размер от 94 908.67 лв. и сумата от 25 000 лв. За
разликата до пълния предявен размер от 158 080 лв. искът следва да се отхвърли като
неоснователен.
Като законна последица от уважаване на иска следва да се присъди законната
лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 28.06.2024 г., до окончателното
плащане на сумата.
По отношение на евентуалния иск, съдът намира, че предвид частичното
уважаване на главния иск не е осъществена вътрешно процесуалната предпоставка за
разглеждане на евентуалния иск, поради което същият не следва да се разглежда (така,
Решение № 434 от 02.07.2024 г. по гр. д. № 646/2023 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 210
от 27.07.2015 г. по гр.д. № 5600/2014 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 135 от 26.09.2018
г. по т.д. № 230/2017 г. на ВКС, II т.о. и др.).
По присъждане на направените по делото разноски:
Предвид изхода на спора право на разноски имат и двете страни.
Разноски претендира единствено ищецът съобразно представения на л. 126 от
делото списък. Ищецът твърди, че е направил разноски за адвокатско възнаграждение
в размер на 7000 лв. и иска възлагането им в тежест на ответника, в която връзка
представя договор за правна защита и съдействие от 30.09.2024 г., както и
доказателства за заплащането на възнаграждението – два броя платежни нареждания
от 23.10.2024 г. и 10.03.2025 г., както и разписка от 04.11.2024 г. Ето защо, съобразно
уважената част от иска, на ищеца следва да се присъди сумата от 3 095.65 лв.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
4
ОСЪЖДА на основание чл. 327, ал. 1 ТЗ „ТиТ Дистрибушън“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление в гр. София, ж.к. „Люлин“, бл. 430, ет.
10, да заплати на „ДИМЕКС 2007“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в гр. Ямбол, ул. „Раковски“ № 23, ап. 7, сумата от 69 908.67 лв. с ДДС,
представляваща остатък от незаплатена цена на доставена пшеница по Договор от
15.02.2024 г. за покупко-продажба на пшеница, реколта 2023 г., за която е издадена
фактура № **********/ 16.02.2024 г., ведно със законната лихва от датата на подаване
на исковата молба /28.06.2024 г./ до окончателното плащане, както и на основание чл.
78, ал. 1 ГПК – сумата от 3 095.65 лв. – сторените в производството разноски
съобразно уважената част от иска, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над уважения
размер до пълния предявен размер от 158 080 лв.
Решението подлежи на обжалване пред Апелативен съд – гр. София в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
5