Р Е Ш
Е Н И Е
№ 184
гр. Севлиево
05.06.2018 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Севлиевският районен съд, в ОТКРИТО
заседание
на четиринадесети май
през
две хиляди и осемнадесета
година, в състав:
Председател:
ВАЛЕРИЯ АВРАМОВА
при секретаря ИВЕЛИНА
ЦОНЕВА
като разгледа докладваното от съдията АВРАМОВА гр.д. № 262 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 37в, ал. 5 ЗСПЗЗ.
В жалбата жалбоподателят ДЕА ЕООД гр.Велико Търново обжалва заповед №
РД-ЗА-234 от 02.10.2017 г. на Директор Областна дирекция „Земеделие“ – Габрово, с която на осн.чл. 37в, ал. 4 от
ЗСПЗЗ е извършено служебно разпределение за стопанската 2017/2018 г. на
масивите с начин на ползване обработваеми земи в землището на с.П.С., С.община.
Твърди, че заповедта е нищожна, незаконосъобразна, постановена при съществени
нарушения и отклонения от административното производство, неправилна,
необоснована и некореспондираща с действителното правно положение, по подробно
изложени съображения. Моли съда да обяви нищожността на заповедта, а
алтернативно същата да бъде отменена като незаконосъобразна. Претендира и
разноските по делото.
В срока по чл. 163, ал. 2 АПК ответникът Директор
Областна дирекция „Земеделие“ – Габрово
не е представил писмен отговор. Становище по жалбата е взел в писмото, с което
е изпратил жалбата и преписката по заповедта на Административен съд Габрово.
Счита, че обжалваната заповед е правилна и законосъобразна и моли съда да я
отхвърли.
В срока по чл. 163, ал. 2 АПК никоя от заинтересованите
страни, конституирани по делото с разпореждане № 259 от 21.02.2018 г., не е
представила писмен отговор.
По делото се събраха писмени и гласни
доказателства.
От съвкупната им преценка съдът намира за
установено следното:
Предмет на оспорване е заповед № РД-ЗА-234 от
02.10.2017 г. на Директор Областна дирекция „Земеделие“ – Габрово, с която на осн.чл. 37в, ал. 4 от
ЗСПЗЗ е извършено служебно разпределение за стопанската 2017/2018 г. на
масивите с начин на ползване обработваеми земи в землището на с.П.С., С.община.
На първо място съдът следва да се произнесе по
твърдението на жалбоподателя, че издадената заповед е нищожна. Основният мотив
за това твърдение е фактът, че тя не отговаря на изискванията за форма и че
липсват мотиви.
В действащото българско законодателство няма
легално определение на понятието нищожен административен акт. Нищожността е
форма на незаконосъобразност и в зависимост от степента на допуснатия от
административния орган порок, актът се преценява или като нищожен, или като незаконосъобразен.
В първия случай се обявява неговата нищожност, а във втория – се отменя на
някое от основанията, изрично посочени в чл. 146 АПК.
И в АПК не съществуват изрично формулирани
основания за нищожност, но теорията и съдебната практика са възприели критерия,
че такива са петте основни основания за незаконосъобразност по чл. 146 АПК, но
само тогава, когато нарушенията са особено съществени и порокът е толкова
тежък, че да прави невъзможно и недопустимо оставането на административния акт
в правната действителност. Нищожният административен акт трябва да страда от
толкова сериозен порок, че актът изначално, от момента на издаването му не
поражда правните последици, към които е насочен.
Ето защо, за да прецени дали оспореният
административен акт е нищожен, съдът следва да разгледа поотделно основанията по
чл. 146 АПК, още повече, че съгласно чл. 168, ал. 1 АПК съдът не разглежда само
основанията, посочени от жалбоподателя, а е длъжен въз основа на представените
от страните доказателства да провери законосъобразността на оспорения
административен акт на всички основания.
Между страните не съществува спор, че оспорената
заповед е издадена от административен орган, разполагащ с материална и
териториална компетентност. Правомощието на директора на областната дирекция
„Земеделие“ следва директно от разпоредбата на чл. 37в, ал. 4 ЗСПЗЗ. Заповедта
е издадена на 02.10.2017 г. при посочен законов срок до първи октомври на
текущата година, т.е. извън законоустановения срок в ЗСПЗЗ и след започване на
стопанската година. Постоянна и трайна обаче е съдебната практика, че този срок
не е преклузивен и не погасява нито правото, нито задължението на
административния орган да издаде заповед по чл. 37в ЗСПЗЗ. Касае се за
инструктивен срок, свързан пряко и с началото на следващата стопанска година. В
този смисъл не се касае за нарушение.
Не е налице и порок във формата. Формата е начин
на външно изразяване на волеизявлението и тя е предписана от закона. В
настоящия случай е изискуема писмената форма на заповедта и тя е спазена.
Заповедта съдържа и разпоредителна част.
Съществените нарушения на
административнопроизводствените правила са основания за нищожност само, ако са
толкова сериозни, че нарушението е довело до липса на волеизявление /например –
при липса на кворум/. Съдът не установява такова нарушение, тъй като са спазени
разпоредбите на специалния ЗСПЗЗ, уреждащи процедурата по издаване на
процесната заповед.
От съдържанието на заповедта е видно, че тя е
издадена във връзка с Доклад изх.№ РД-02-2970 от 29.09.2017 г. на Комисията,
назначена за съответното землище – л. 92 и сл. от адм.д.и изготвен проект за служебно разпределение – л.
69 и сл. от адм.д.
Следващото основание за оспорване е несъответствие
с целта на закона или т.нар.превратно упражняване на власт. Само ако
преследваната цел не може да се постигне с никакъв акт, посоченият порок води
до нищожност. В разглеждания случай със заповедта се постига целта, а тя е служебно
разпределение на обработваемите земи в землището на с.П.С..
Последното основание е нарушение на материалния
закон. Всъщност такова нарушение касае правилността на акта, а не неговата
валидност, поради което нищожен би бил на това основание само този акт, който
изцяло е лишен от законова опора – т.е. не е издаден на основание на нито една
правна норма и същевременно засяга по отрицателен начин своя адресат.
Настоящият казус не е от категорията, при която материалната
незаконосъобразност да води до толкова тежък порок и съответно до нищожност на
административния акт.
Мотивиран от горното съдът счита, че оспореният
административен акт не е нищожен и е породил правните последици, произтичащи от
него.
Основното релевирано оплакване е за немотивираност
на административния акт, което се свързва с това, че не отговаря на
изискванията за форма по смисъла на чл. 59, ал. 1 и 2 АПК. Всъщност жалбоподателят
прави смесване на формата на акта като условие за валидност с мотивирането на
административния акт. По-горе беше посочено защо актът не страда от порока
липса на форма.
Съдебната теория и практика приема, че липсата на
фактически основания е нарушение на чл. 59, ал. 1 АПК относно изискването за
мотивираност на административния акт. Всъщност мотивите не са същинското
волеизявление на административния орган, а обосновка по издаването на акта. Но
ако той няма мотиви не може да се осъществи контрол от страна на съда върху
дейността на органа по издаването на акта. Липсата на мотиви във всички случаи
води до унищожаемост на акта, а не до неговата нищожност.
Както от приетата експертиза, така и от
показанията на свид.Н. става ясно, че служебното разпределение е извършено въз
основа и след проведени многократни разговори между заинтересованите страни с
цел постигане на доброволно споразумение между тях. Свид.Н. заяви: „тук
масивите са разпределени по желание на всички ползватели, т.е. няма зададен алгоритъм
за разбъркване на масивите, т.е. това са масивите, които те са се събрали и
решили да ги получат“. Официално обаче доброволно споразумение не е било
сключено, не е представен и негов проект пред съда.
Безспорен факт е, че служебно разпределение се
извършва, ако собствениците и/или ползвателите на земеделските земи не сключат
споразумение по реда на чл. 37в, ал. 1 и 2 ЗСПЗЗ. В чл. 37в, ал. 2, изр.посл. ЗСПЗЗ е записано, че „Споразумението влиза в сила, при условие че
обхваща не по-малко от две трети от общата площ на масивите за ползване в
съответното землище.“ Но в споразумението следва да са включени всички собственици и/или
ползватели. В тази връзка съдът ще отбележи какво приема съдебната
практика, ако споразумението не е подписано от някоя от участващите страни.
Сключването на споразумение представлява по своята същност договор между
страните. Но с оглед спецификата на отношенията, които се уреждат с това
споразумение и целта на закона да се извърши комасиране на земеделските земи с
оглед реалното им обработване от собственици и арендатори, законът е предвидил,
че споразумението влиза в сила и когато обхваща поне 2/3 от общата площ на
масивите в землището. Това е така, защото обществените интереси, които се
защитават по този начин са поставени над интересите на отделния собственик или
ползвател.
Поради липсата на споразумение, комисията по чл. 37в, ал. 1 ЗСПЗЗ е съставила проект за
разпределение на ползването и доклад до административния орган, въз основа на
който да бъде издадена заповед по чл. 37в, ал. 4 ЗСПЗЗ. От проекта за
разпределение – л. 69 и сл. от адм.д. и
доклада – л. 92 и сл.от адм.д. е видно, че фирма „ДЕА“ въобще не е включена в
това разпределение. Тя не фигурира и в процесната заповед, а е безспорно, че в
това землище тя притежава около 68 дка съобразно подадената декларация, а като
годни за разпределение са определени около 60 дка. Затова
и в.л. приема в заключението си, че при служебното разпределение не са спазени
изискванията на чл. 37в, ал. 3, т.1 от ЗСПЗЗ.
Всъщност от съдържанието на заповедта е напълно
неясно кой законов ред е използван за разпределение на земите. Чл. 37в, ал. 3
ЗСПЗЗ посочва две различни възможности за разпределение, съобразно вида на
терена. По т.1 правото на ползване на отделния масив се предоставя на ползвателя
с най-голям дял собствена, арендована или наета земя. Правилото е императивно и
цели да обезпечи, че на всеки участник ще бъде разпределена най-малко площ,
равна на ползваната от него на годно правно основание. В този смисъл съдът
категорично не приема тезата на ответника, че „прилагането на предвиденото в
чл. 37в, ал. 3, т. 1 ЗСПЗЗ правило е факултативно“ и че то не е императив. Нормата на чл. 37в, ал. 3, т.2 ЗСПЗЗ касае
друг вид терени – за които няма сключени договори и не са подадени декларации
от собствениците им или т.нар. „бели петна“. Именно те, а не тези по т.1, се
разпределят между ползвателите пропорционално на площта и съобразно начина на
трайно ползване на собствената, арендована или наета земя в землището.
При изготвяне на доклада и заповедта на
административния орган въобще не са изложени фактически основания относно
спазване на изискванията по т. 1 и/или т. 2 на чл. 37в, ал. 2 ЗСПЗЗ. От
заповедта не е ясно защо конкретен масив е разпределен именно на определен
ползвател, дали на ползвателите е разпределено количество земя съобразно
подадените декларации или не. Остава напълно неясно по какъв начин следва да
бъде обезщетена фирмата жалбоподател, след като не са й разпределени земи
въпреки притежаваните от нея.
Ответникът се позовава на ползването на софтуерен
продукт при изготвяне на служебните разпределения, предоставен от
Министерството на земеделието, храните и горите. Извън обстоятелството, че този
продукт като че ли не е използван в конкретния случай /както посочи свид.Н./, не
може да се установи на какъв принцип действа този продукт и доколко чрез него
се спазва законовата разпоредба за разпределение на земите. Съдът напълно
разбира, че разпределението е една много сложна процедура и че е много трудно
тя да задоволи всички участници в процеса, но точно поради тази причина е
следвало в доклада и заповедта подробно да се изложат мотиви, за да се разбере
как точно е извършено това разпределение.
Липсата на мотиви води до невъзможност съдът да
прецени действителността на фактите, послужили като основание за издаване на
заповедта, тъй като тези факти не са посочени. В този смисъл съдът намира, че е
налице нарушение на изискването, предвидено в чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК, което
съставлява основание за отмяна и по чл. 146, т. 2 АПК.
Съдът намира, че естеството на оспорения
административен акт е обстоятелство по чл. 173, ал. 2 АПК, което не позволява
на съда да реши спора по същество. Затова оспорената заповед следва да бъде
отменена.
Компетентният административен орган следва да
прецени налице ли са предпоставките за издаване на нова заповед за стопанската
2017/2018 г. при положение, че делото в първата инстанция приключва във втората
половина на тази стопанска година, а страните имат възможност и за касационно
обжалване.
Искането на жалбоподателя за заплащане на
направените от него разноски следва да бъде уважено и ответникът осъден да му
заплати сумата от 625 лв., от които 500 лв. адвокатско възнаграждение, 50 лв. д.т.
и 75 лв. за в.л. Извършването на тези разноски е документирано.
Мотивиран от горното съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ,
като незаконосъобразна ЗАПОВЕД № РД-ЗА-234 от 02.10.2017 г. на
Директор Областна дирекция „Земеделие“ –
Габрово, с която на осн.чл. 37в, ал. 4 от ЗСПЗЗ е извършено служебно
разпределение за стопанската 2017/2018 г. на масивите с начин на ползване
обработваеми земи в землището на с.П.С., С.община.
ВРЪЩА
преписката на директора на Областна дирекция „Земеделие“ Габрово за произнасяне
съобразно дадените с настоящото решение указания.
ОСЪЖДА Областна
дирекция „Земеделие“ Габрово да заплати на
ДЕА ЕООД ЕИК ********* със
седалище гр.Велико Търново и адрес на управление ул.Седми юли № 23, представлявано от управител Т.К.П.направените
по делото разноски в размер на 625 лв. /шестстотин двадесет и пет/.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Габровски административен съд в 14-дневен
срок от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: