Р Е Ш Е Н И Е
№ 67
гр. Велико
Търново, 18.03.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Административен
съд – Велико Търново, касационен състав в открито съдебно заседание на
осемнадесети февруари две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА
КОСТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВТИМ БАНЕВ
ИВЕЛИНА
ЯНЕВА
при
участието на секретаря С.Ф. и прокурора от Великотърновска окръжна прокуратура
Весела Кърчева разгледа докладваното от съдия Банев КАД № 768/ 2021 г., и за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 208 и
сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във вр. с чл. 285, ал. 1, изр.
второ от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/.
Образувано е по две касационни жалби,
подадени от ст. ***Х.О. като пълномощник на Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ и от *** В.В. от ВТАК като пълномощник на С.Л.Б. с ЕГН **********,
понастоящем изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в затвора в гр. Ловеч,
срещу Решение № 341/ 15.11.2021 г. по адм. дело № 385/ 2021 г. по описа на
Административен съд – Велико Търново. С обжалваното решение състав на АС –
Велико Търново на основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, е осъдил Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ да заплати на С.Б. сума в размер на
2 400,00лв. ведно с лихва за забава в размер на 126,00 лв., изчислена за
периода от 23.12.2020 г. до 29.06.2021 г., както и законната лихва от
29.06.2021 г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение
за причинени неимуществени вреди при престой в следствения арест в гр. Велико
Търново за периодите от 12.07.2016 г. до 25.08.2016 г., от 20.07.2018 г. до
19.11.2018 г. и от 12.08.2020 г. до 23.12.2020 г., и е отхвърлил исковата молба
на С.Б. за разликата над 2 400,00 лв. до пълния предявен размер от
5 000,00 лева.
Касаторът Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ – гр. София обжалва решението в частта, с която е уважен
предявеният иск за сума в размер на 2 400,00 лв., ведно с лихва за забава
в размер на 126,00 лв. от 23.12.2020 г. до 29.06.2021 г., както и законната
лихва от 29.06.2021 г. до окончателното изплащане на сумата. Счита, че
решението в тази му част е неправилно, поради нарушение на материалния закон,
съществено нарушение на съдопроизводствните правила и необоснованост. Счита, че
неправилно е приложена разпоредбата на § 47 от ПЗР към ЗИД на ЗИНЗС, във връзка
с което незаконосъобразно е присъдено обезщетение за периода от 12.07.2016 г.
до 25.08.2016 година. Освен това счита, че за този период не е било налице
законово изискване за минимална жилищна площ, а обстоятелството за
„пренаселеност“ в килиите намира за недоказано от свидетелските показания.
Оспорва фактите относно времевия престой в килия № 3 през 2018 г., липсата на
достатъчно осветление в килията, както и наличието на дървеници. Излага доводи,
че не е налице нарушение на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС. Възразява срещу правните
изводи за нечовешко и унизително отношение към Б., което е обосновано от общо
позоваване на ЕКЗПЧОС и константната съдебна практика. Изразява несъгласие с
мотивите, че вътрешно ведомствените актове за провеждане на престой на открито
в закрити помещения противоречат на нормативни актове от по-висока степен и са
неотносими, както и че няма законодателно изискване за санитарен възел в
килиите, което е и архитектурно невъзможно. Поддържа, че след като в ареста са
извършвани дезинсекция и дератизация, то не може да се приеме, че на лицето са
причинени вреди от специализираните органи по изпълнение на наказанията. В
обобщение посочва, че при престоя на Б. в ареста са му осигурени минимални
битови и хигиенни стандарти, претендираните вреди са останали недоказани и няма
основание за ангажиране на отговорността по чл. 284 от ЗИНЗС. Оспорва
обезщетението като неправилно определено и моли за отмяна на решението в тази
част, алтернативно претендира обезщетението да бъде редуцирано, тъй като го
намира за завишено. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
В открито съдебно заседание
процесуалният представител на ГД „ИН“ поддържа касационната жалба. Моли да
същата да бъде уважена по доводите, изложени в нея. Оспорва жалбата на С.Б.,
като счита, че заявените в нея съображения са недоказани и неоснователни. Моли
за отхвърлянето й.
От този касатор е подаден писмен отговор
срещу касационната жалба на С.Б.. Същата се оспорва като неоснователна и
недоказана и на това основание се иска да бъде изцяло отхвърлена. По повод оплакването
за смесването на пушачи и непушачи от ГД „ИН“ се изтъква, че при настаняване на
лицето в спалните помещения това обстоятелство винаги е било съобразявано, а
при разходките администрацията няма задължение да осигурява свободна от цигарен
дим среда. Относно възражението, че е нарушена тайната на разговорите с
адвокат, в отговора е посочено, че правото на телефонни разговори е осигурено и
липсват данни за тяхното възпрепятстване, а присъствието на служители от
надзорно-охранителния състав не може да се определи като неприемливо поведение.
Касаторът С.Л.Б., чрез служебния си
защитник *** В.В., обжалва решението в частта, с която е отхвърлен предявеният
иск до разликата на претендираното обезщетение от 5 000,00 лева. Счита, че
решението в тази част е неправилно поради нарушение на материалния закон и
необоснованост. Възразява срещу несъобразяването на оплакванията за нарушена
тайна на разговорите с ***и за съвместно настаняване на пушачи и непушачи и
счита, че мотивите в тази връзка не са обосновани от доказателствата по делото.
Намира, че порочно е занижен размерът на присъденото обезщетение, който не
отговаря на моралната категория справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. По
тези съображения касаторът моли за отмяна на решението в обжалваната от него
част и произнасяне по същество, с което искът да бъде уважен в пълен размер
заедно с лихвите.
В открито заседание касаторът Б. лично и
чрез процесуалния си представител поддържа касационната жалба с направеното в
нея искане. В изявлението си пред съда Б. изтъква, че инфлацията за м. януари е
9% и присъденото му обезщетение е прекалено малко.
Този касатор също е подал писмен отговор
срещу касационната жалба на ГД „ИН“. Изразява мнение, че неоснователно се
поддържа недопустимост на иска за периода 12.07.2016 г. – 25.08.2016 г., тъй
като § 47 от ПЗР към ЗИД на ЗИНЗС разширява приложното поле на чл. 284, ал. 1
от ЗИНЗС. Развива съображения, че дори за 2016 г. да не е действала нормата на
чл. 43, ал. 3 от ЗИНЗС относно изискването за минимална жилищна площ, на
основание чл. 3 от ЕКПЧ администрацията е длъжна да осигури нормални условия за
пребиваване. Счита, че осигуряването на луминисцентно осветление не санира
нарушението за неосигуряване на пряк достъп до дневна светлина и естествено
проветрение. Намира, че дезинсекция веднъж или два пъти месечно е неефективна
предвид биологичния цикъл на дървениците и свидетелските показания за
последиците от ухапванията са достоверни. По отношение на престоя на открито намира,
че със заповед административният орган може единствено да определи
продължителността на престоя на открито, но не и да въвежда отклонения от
законовите изисквания. Не споделя възражението за недоказаност на
неимуществените вреди, като се позовава на оборимата презумпция на чл. 284, ал.
5 от ЗИНЗС. Моли касационната жалба да бъде отхвърлена.
Участващият в делото прокурор от Окръжна
прокуратура – Велико Търново заема становище за неоснователност на двете
касационни жалби. Намира обжалваното решение за правилно и законосъобразно и
предлага да бъде оставено в сила.
Административният съд – Велико Търново,
като прецени допустимостта на жалбите и наведените в тях касационни основания,
съгласно чл. 218 от АПК приема за установено следното:
Касационните жалби са подадени в срока
по чл. 211, ал. 1 от АПК от лица с надлежна процесуална легитимация по чл. 210,
ал. 1 от АПК, като страни в първоинстанционното производство, за които
решението е неблагоприятно в съответните обжалвани части. Съгласно чл. 285, ал.
1 от ЗИНЗС, касационният контрол върху първоинстанционните решения в този вид
производства се осъществява от тричленен състав на същия съд. По форма и
съдържание касационните жалби отговарят на изискванията на чл. 212, ал. 1 от АПК, подадени са против съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване, и са
процесуално допустими за разглеждане по същество.
Разгледани по същество и двете
касационни жалби са неоснователни.
Въз основа на събраните по делото
доказателства първоинстанционният съд безпротиворечиво е установил фактическата
обстановка.
Прието е, че за периода от 12.07.2016 г.
до 24.08.2016 г. С.Б. е бил задържан в Следствения арест на Велико Търново в
килия № 8; от 20.07.2018 г. до 19.11.2018 г. - в килия № 3 и от 12.08.2020 г.
до 23.12.2020 г. - в килия № 7. Общото времетраене на задържането е 9 месеца и
22 дни, като единствено през 2020 г. не е съжителствал с повече от едно лице.
Арестът в гр. Велико Търново се намира
на третия етаж в сградата на ОД „Полиция” Велико Търново. В експлоатация е от
1982 г. и според изискванията към този момент килиите са без външни прозорци.
Над вратата на всяка килия има прозорец. Самите врати са масивни и дублирани с
решетка, което позволява да бъде отваряна масивната врата при заключена
решетка. Светлина се осигурява от луминисцентни лампи и чрез отваряне на
плътните врати на килиите към коридора. Осветлението в килиите е слабо и не е
възможно да се чете без затруднения за очите на задържания. Помещенията се
проветряват чрез прозорци над вратите и през самите врати към коридора. Всяка
от килиите е с площ от 8 кв. м. и е оборудвана с 4 бр. легла /две по на два
етажа/, маса, два стола и шкаф. В ареста е налице един общ санитарен възел с
течаща вода, ежедневно хигиенизиран и дезинфекциран. Извеждането до санитарния
възел се извършва по сигнал на задържаните лица покилийно с цел запазване
сигурността в ареста. Задържаните се извеждат до санитарен възел при заявено
тяхно желание по всяко време на денонощието. Мястото за престой на свеж въздух
се намира на четвъртия етаж в ареста и представлява помещение с два прозореца с
решетки за проветрение и достъп до естествена светлина, където задържаните се
раздвижват и разхождат по график в рамките на работния ден. Дезинсекцията и
дератизацията се извършва съгласно договор от фирма по график и извънредно при
възникнала необходимост. При престоя си в ареста Б. е провеждал телефонни
разговори както със свои близки, така и с адвокат. Телефонните разговори се осъществяват в мястото за престой на свеж въздух,
като постовият застава максимално далеч, за да не чува разговорите, но да има
визуален контрол с цел гарантиране на сигурността в ареста. На С.Б. са извършвани медицински прегледи, но по делото не са доказани
увреждания на физическото му здраве. Хапели са го дървеници, но няма данни за
алергии или засягане на здравето извън причинените сърбеж и неудобство от
самите ухапвания. Заявеното от задържания обстоятелство, че не е пушач е
съобразявано от администрацията на Ареста при подбора на съжителстващите в
килиите при възможност, но в помещението за престой на чист въздух на четвъртия
етаж, е бил изложен на тютюнев дим като пасивен пушач.
При
така установеното от фактическа страна, съдът е приел, че искът е предявен в
петгодишния давностен срок от прекратяване на незаконосъобразното бездействие,
за всеки от посочените периоди. За доказано е прието, че в процесните периоди С.Б.
е бил поставен в ареста в гр. Велико Търново в нечовешки и унизителни условия,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, на дневна светлина и свеж
въздух в спалното помещение, липса на течаща вода и постоянен достъп до
тоалетна в килията, липса на престой на открито, както и наличието на дървеници
в килиите, които са го хапали, представляващи нарушение на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС и чл. 3 от Конвенцията за защита на правата на човека. Не е установено
нарушение, при което Б. да е бил настанен в килия с пушачи, поради което да е
получил увреждане на белите дробове, с постоянна кашлица с отделяне на храчки. Недоказано
е останало оплакването, че телефонните му разговори се подслушвали от
надзирателите. Съдът е приел, че по делото няма данни за извършени умишлени
действия или бездействия на длъжностни лица, довели до целенасочено поставяне
на ищеца в неблагоприятни условия, до унизително отношение, което уронва
човешкото достойнство на осъдения и до емоционални и физически страдания, но
липсата на подобна цел не може категорично да изключи нарушението на чл. 3 от
ЕКЗПЧОС. Липсата на осигурени елементарни хигиенни и битови стандарти неминуемо
водят до потискане, унижаване, и неблагоприятно засягане на личността. При
отчитане на кумулативния ефект на описаните отделни аспекти на конкретните
условия, при които е поставен С.Б. в следствения арест през заявените периоди,
съдът е приел, че те действително са причинили у него негативни преживявания,
емоционално и морално страдание, които надвишават неизбежното ниво, присъщо на
изпълнението на мярката за неотклонение „задържане под стража“.
Съобразно това и предвид оборимата
презумпция, въведена с чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС, решаващият състав е приел, че са
налице основанията за ангажиране на отговорността на Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ по реда на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, във вр. с чл.
203 от АПК и е осъдил Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ да заплати на
С.Б. сума в размер на 2 400,00 лв., ведно със законната лихва, считано
от 23.12.2020 г. /датата на прекратяване на бездействието/ до депозиране на
исковата молба /126 лева/, както и законната лихва от датата на исковата молба
до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за причинени
неимуществени вреди при продължилия 292 дни престой в следствения арест в гр.
Велико Търново. Отхвърлил е искова молба на С.Б. за
разликата над 2 400,00 лв. до пълния предявен размер от 5 000,00
лева.
Така постановеното решение е валидно и
допустимо.
По касационната жалба на Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“, насочена срещу осъдителната част на съдебното
решение.
Обратно на поддържаното от този касатор,
решението на първостепенния съд в осъдителната му част, е обосновано от
доказателствата по делото. Същото е постановено при напълно изяснена фактическа
обстановка. Фактическите констатации на съда са основани на годни
доказателства, събрани по приложимия процесуален ред и обсъдени поотделно и в
тяхната съвкупност с излагане на мотиви кои се кредитират и защо. В
производството пред касационната инстанция нови фактически установявания са недопустими
по аргумент от чл. 220 от АПК, поради което простото несъгласие на касатора с
възприетите от съда факти не е белег за необоснованост на решението. Примерно
по конкретното възражение срещу възприетата липса на минимална жилищна площ и
„пренаселеност“ в килиите и съображенията на касатора, че не следва да се
кредитират свидетелските показания в този смисъл, следва да се подчертае, че
свидетелските показания са в пълна кореспонденция с доказателствата,
представени от ГД „ИН“ с отговора на исковата молба. Тоест от самата
администрация на ареста е посочено, че в по-голямата част от времето Б. е
пребивавал в едно помещение поне с още двама, а нерядко и с трима души.
Съобразно това, основани на установените по делото факти са изводите на съда, че
площта, която същият е обитавал е била по-малка от нормативно установения
минимално допустим размер /чл. 43, ал. 3 от ЗИНЗС, в редакцията до 07.02.2017
г., чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС, в сила от 07.02.2017 година/. Съдът е направил
задълбочен анализ и извод, че съгласно § 13 от ПЗР към ЗИД на ЗИНЗС, тази
разпоредба влиза в сила от 01.01.2019 г., но въпреки това на основание чл. 3 от
ЕКПЧ администрацията е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване в
местата, където се изтърпяват наказания, наложени с влезли в сила присъди.
Съобразно установените от първата
инстанция факти, безспорно е че в периодите от 12.07.2016 г. до 24.08.2016 г.,
от 20.07.2018 г. до 19.11.2018 г. и от 12.08.2020 г. до 23.12.2020 г. С.Б. е
поставен в описаните в обжалваното решение условия, изразяващи се липса на
достатъчно жилищна площ, на дневна светлина и свеж въздух в спалното помещение,
липса на течаща вода и постоянен достъп до тоалетна в килията, липса на престой
на открито, както и наличието на дървеници в килиите, които са го хапали.
Следва еднозначния извод, че при правилно установена фактическа обстановка
първоинстанционният съд обосновано е приел, че условията, при които е
пребивавал касаторът Б. са такива, които обуславят неблагоприятно въздействие върху
него до степен на понасяне на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване по
реда на ЗИНЗС.
По всички поддържани в касационната
жалба на ГД „ИН“ възражения решаващият съдебен състав е изложил задълбочени,
подробни и обосновани мотиви, които в пълнота се споделят от настоящия състав,
поради което на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ от АПК касационният съд
препраща към тях. Несъгласието с правилно установените факти и изведените от
тях правни изводи, заявено от касатора, не опорочава постановения от него акт
до необоснованост. Необосноваността
като касационно основание по чл. 209, т. 3, предл. последно от АПК се проявява
в погрешно формиране на вътрешното убеждение на съда относно спорните или
релевантните за спора факти, поради което се е достигнало до погрешни изводи по
съществото на спора, каквото в случая не е налице. Обстоятелството, че крайните
изводи на първоинстанционния съд не съвпадат с тезите на касатора, не
представлява и нарушение на съдопроизводствените правила.
Неоснователно се поддържа и оплакване за
нарушение на материалния закон.
Неоснователно се поддържа от ГД „ИН“
възражението, че първоинстанционният съд се позовава общо на нормативни
текстове и съдебна практика, за да обоснове извода си за унизително отношение
към задържания Б.. Първостанционният съд е направил детайлен анализ, както на
приложимите правни норми на ЗИНЗС, така и на ЕКПЧ, а и на останалите
международни правила, които е приел за приложими, както и адекватното се е
позовал на относими съдебни решения, и настоящият съд споделя изцяло изводите
му за тяхното нарушаване.
Неоснователни са доводите на касатора ГД
„ИН“ за неправилно приложение на § 47 от ПЗР към ЗИД на ЗИНЗС, вр. чл. 284, ал.
1 от ЗИНЗС за периода от 12.07.2016 г. до 25.08.2016 г., тъй като предявяването
на исковата претенция извън 6 месечния срок по § 47 от от ПЗР към ЗИД на ЗИНЗС
не може да бъде разглеждано като процесуална пречка, релевираща недопустимост
на иска по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС. Срокът не може да се разглежда като
преклузивен такъв за предявяването на иска. Обратното разбиране би било в
противоречие с чл. 13 от ЕКЗПЧОС, тъй като въвежда пречка за ефективното
упражняване на правото на компенсаторна защита пред националния съд за
допуснати нарушения на чл. 3 от ЕКПЧ от органите по изпълнение на наказанията.
Правилно положението, в което е бил
поставен С.Б. при престоя си в ареста в гр. Велико Търново, е квалифицирано от
съда като нарушение на забраната за нечовешко и унизително отношение спрямо
задържаното лице, визирана в чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС и чл. 3 от ЕКЗПЧОС. Правилен
е изводът на съда, че липса на достатъчно жилищна площ, на дневна светлина и
свеж въздух в спалното помещение, липса на течаща вода и постоянен достъп до
тоалетна в килията, липса на престой на открито, както и наличието на дървеници
в килиите, които са го хапали, са въздействали върху психиката на задържания и
са причинили у него негативни преживявания, емоционално и морално страдание,
които надвишават неизбежното ниво, присъщо на изпълнението на мярката за
неотклонение „задържане под стража“. Изводът на съда е съобразен с приложението
на чл. 284 от ЗИНЗС, като следва да се отбележи, че чл. 284, ал. 5, вр. с ал. 2
от ЗИНЗС презюмира, че щом са доказани нарушенията на забраната за нечовешко и
унизително отношение /както в случая/, то неимуществените вреди са настъпили и
са в причинна връзка с нарушението по чл. 3 от ЗИНЗС. В тази връзка
оплакването, че не е доказано нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС и настъпването на
увреда е неоснователно. Както е отбелязано и в обжалваното решение, ирелевантно
за основателността на исковата претенция е обстоятелството, че съществуват
обективни трудности за привеждане на арестантските помещения в съответствия с
изискванията и европейските стандарти за условията в арестите. Въпросът е
разгледан в пилотното Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото „Нешков и
други срещу България“, като е прието, че липсата на ресурси или други
структурни проблеми не са обстоятелства, които изключват или намаляват
отговорността на държавата, тъй като задължение на държавата е да организира
своята пенитенциарна система по начин, който не води до поставянето на лишените
от свобода и задържаните под стража лица в унижаващи човешкото им достойнство
условия, независимо от финансовите или логистични затруднения. Вън от това
обосновано е позоваването от решаващия състав и на националното
законодателство, въвеждащо изискването всеки арест да разполага с необходимите
жилищни, битови и други помещения за поддържане на физическото и психическото
здраве и уважаване на човешкото достойнство на задържаните лица /чл. 43, ал. 2
от ЗИНЗС/. Противно на твърденията на касатора, осигурените в ареста според
него минимални битови и хигиенни стандарти, не водят до други изводи и не
компенсира липсата на безспорно доказаните екзистенциални условия за живот. В
тази връзка правилно от съда е прието за доказано поставянето в неблагоприятни
условия за изтърпяване на мярката „задържане под стража“, имащо за своя
закономерна последица негативните преживявания на лицето, физическия дискомфорт,
емоционалните и морални страдания. Съобразно това доказани пред първата
инстанция са както нарушение на закона и чл. 3 от Конвенцията за защита на
правата на човека и основните свободи от страна на администрацията, така и
претърпени от задържания неимуществени вреди.
Необосновано се поддържа възражението за
завишен размер на присъденото обезщетение. Обезщетението за претърпените
неимуществени вреди подлежи на определяне от съда по справедливост на основание
чл. 52 от ЗЗД съгласно препращащата разпоредба на чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС. В
случая съдът е съобразил съотношението на времето на неблагоприятно
въздействие, което е понесъл Б., както и интензитетът на това въздействие,
характера и обема на вредите, които е причинило това въздействие. Определеният
от съда размер на обезщетението отговаря на законовите изисквания, доколкото е
справедливо определено, тъй като в съдебния акт е фиксиран паричен еквивалент,
съответстващ на негативните преживявания.
По изложените съображения касационната
жалба на Главна дирекция „Изпълнение
на наказанията“ е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
По
касационната жалба на С.Л.Б.. Извън оплакванията, касаещи фактически
установявания, единственото възражение, с което този касатор обжалва съдебното
решение, касае размера на присъденото обезщетение, като посочва, че същото
противоречи на чл. 52 от ЗЗД, занижено е и не може да възмезди понесените от
него вреди, като освен това не отчита инфлацията. Това възражение настоящият
състав също намира за неснователно.
Обезщетението за
претърпените неимуществени вреди /претендирано от касатора Б. в размер на
5 000,00 лв./, подлежи на определяне от съда по справедливост на основание
чл. 52 от ЗЗД, съгласно препращащата разпоредба на чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС.
Понятието „справедливост“ е морално-етична категория и включва съотношението
между деянието и възмездието. Установената съдебна практика непротиворечиво
приема, че „справедливост“ не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката
на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики, за да се
намери паричният еквивалент на необходимото и дължимо обезщетение. Такива са
характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено,
последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения,
обществено и социално положение. Като база за определяне на паричния еквивалент
на неимуществените вреди следва да служат още икономическият растеж, стандартът
на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните
възможности в страната към датата на увреждането, както и обстоятелството, че
осъждането само по себе си също има ефект на репарация. Същевременно размерът
на обезщетението не следва да бъде и източник на обогатяване за пострадалия,
като от значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към
аналогични случаи. Отправна точка в това изследване е обстоятелството, че
„справедливостта“ до голяма степен е изпълнена с морално съдържание и отразява
обществената оценка на засегнатите нематериални блага. Поради това недопустимо
е и обезщетението за претърпените от конкретно лице вреди, да бъде разглеждано
като някакъв вид санкция върху администрацията или способ за стимулирането й
към избягване на бъдещи нарушения от същия вид. За постигането на посочените
цели са налице редица нормативно установени механизми, но обезвредата на
основание чл. 284 от ЗИНЗС не е измежду тях и не това е нейният разум. В
конкретния случай правилно съдът е приел, че при определяне размера на
обезщетението следва да бъде взета предвид и практиката на ЕСПЧ, включително че
размерът на присъжданото от националните съдилища не следва да пада под 30% от
присъжданото от ЕСПЧ. Ето защо правилно първоинстанционният съд се е позовал
както на решението „Нешков и други срещу България“, така и на актуалната
практика на ЕСПЧ по отношение размера на присъденото обезщетение, като е
ползвал съотношението на времето на неблагоприятно въздействие, което е понесъл
касатора и интензитетът на това въздействие, с преценка на характера и обема на
вредите, които същото е причинило, ведно с поведенческите особености на лицето
и актуалния към процесния момент стандарт на един работещ социално слаб.
Правилно при съобразяване с периода на пребиваване от 292 дни и посочените
по-горе обстоятелства, решаващият съд е приел размер на дължимото на касатора
справедливо обезщетение от общо 2 400,00 лева. Неотносими са
съображенията, касаещи инфлацията за м. януари 2022 г. и в този смисъл правилно
решаващият съд е посочил, че от значение са обстоятелствата и критериите за
справедливост към момента на увреждането и не цели да е адекватен доход
понастоящем. Изложените в тази част от решението мотиви на решаващия състав са
подробни, обосновани и правилни, поради което напълно се споделят от настоящата
инстанция.
По изложените съображения настоящият
състав намира за правилно определен размера на дължимото на касатора
обезщетение, с оглед на което решението не е постановено в нарушение на
материалния закон.
Като краен извод съдът намира, че
обжалваното решение не страда от визираните в касационните жалби пороци, поради
което следва да бъде оставено в сила.
Предвид изхода на спора пред настоящата
инстанция, искането на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за
присъждане на разноски, е неоснователно.
Водим от горното и на чл. 221, ал. 2,
предл. първо от АПК, във вр. с чл. 285, ал. 1, изр. второ от ЗИНЗС,
Административния съд – Велико Търново, тричленен състав
Р Е
Ш И :
Оставя в сила Решение №341/ 15.11.2021
г. по адм. дело №385/ 2021 г. по описа на Административен съд – Велико Търново.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.