№ 170
гр. София, 31.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20211100509495 по описа за 2021 година
Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 14.05.2021 год., постановено по гр.дело №40279/2020 год. по описа на
СРС, ГО, 88 с-в, е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от ЗК
„Л.И.“ АД срещу С.О. иск с правно основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ вр. с чл. 49 вр. с чл. 45,
ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 577.92 лв., представляваща регресно
вземане за заплатено застрахователно обезщетение и ликвидационни разноски по
имуществена застраховка „Каско“ с полица №93001710008371 за вреди на лек автомобил
„Ауди А7“ с рег.№****, причинени от пътнотранспортно произшествие, настъпило на
02.04.2017 год. в гр.София, ул.“Коньовица“, срещу №4, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 04.06.2020 год. до окончателното й изплащане, за която сума е била
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №22192/2020 год. по описа на
СРС, ГО, 88 с-в и ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените разноски в исковото производство в размер на 390 лв. и направените разноски
в заповедното производство в размер на 75 лв.
Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника С.О..
Жалбоподателят поддържа, че по делото не било доказано настъпването на твърдяното
застрахователно събитие – попадане в дупка на посочените дата и място. Липсвали
доказателства при какви обстоятелства бил настъпил инцидентът. Не били установени
наличието на виновно поведение на служители на ответника и причинно-следствена връзка,
1
в т.ч. че уврежданията по процесния автомобил са настъпили в резултат на твърденото
пътнотранспортно произшествие /ПТП/. Изводите на първоинстанционния съд били
необосновани – те почивали единствено на волеизявлението на лицето, подало уведомление
до застрахователя, което не било потвърдено от никакви други доказателства. Още в
отговора на исковата молба ответникът бил възразил, че ищецът претендира обезщетение по
две различни преписки по щети, като търси обезщетение за щети, които бил изплатил по
друга щета. В представения протокол за ПТП били отразена като увредена задна лява гума.
Ищецът бил представил по делото документи по изплатена щета №0000-1201-17-251449 за
предна лява гума, предна лява джанта и задна лява гума, като в друга щета с №0000-1261-17-
251449 отново били изброени тези щети, за които вече било изплатено обезщетението.
Ищецът носел тежестта да установи правопораждащите факти по чл. 49 ЗЗД. Протоколът за
ПТП бил съставен по данни на водача на процесния лек автомобил и в частта, в която бил
отразен механизмът на настъпилото ПТП не бил официален свидетелстващ документ по
смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, поради което не притежавал материална доказателствена сила
и съдът не можел да формира своята правосъдна воля въз основа на обективираните в него
правнорелевантни факти, респ. въз основа на обективираните в него обстоятелства не
можело да се установи чрез пълно и главно доказване причинно-следствената връзка между
несигнализираната дупка на пътя и настъпилия вредоносен резултат. Протоколът бил
съставен след настъпване на събитието, което събитие било отразено единствено въз основа
на волеизявлението на водача. Липсвал снимков материал от произшествието. Когато
протоколът за ПТП бил съставен от длъжностно лице, посочено в Наредба №1-167 от
24.10.2002 год., като мястото на произшествието било посетено от съставителя след
настъпилото ПТП и удостоверените в него факти относно механизма на произшествието
били въз основа на уведомление от пострадалия, то в този случай този протокол
представлявал единствено доказателство за авторството на направените пред длъжностното
лице изявления от водача, но не и за тяхната вярност, тъй като обстоятелствата не били
възприети лично от съставителя, той само възпроизвеждал дадените от пострадалото лице
сведения. Следователно по отношение на описания механизъм на ПТП – мястото на
настъпване, причината – необезопасена дупка, връзката с увреждането, представеният по
делото протокол за ПТП не се ползвал с обвързваща съда доказателствена сила и с оглед
заявеното от страна на ответника оспорване на тези факти, ищецът следвало да проведе
пълно и главно доказване на същите, което същият не бил сторил по делото. Заключението
на вещото лице по съдебната автотехническа експертиза било изготвено въз основа на
документите, представени от ищеца и без използването на специални методи – данни за
размер и дълбочина на дупката на пътното платно, скоростта на движение на лекия
автомобил, поради което било необосновано и не доказвало, че твърдените вреди са
настъпили в резултат на ПТП, реализирано по посочения от ищеца начин. В отговора на
поставената трета задача вещото лице било посочило номера на щетата 1201, която била
изплатена вече от застрахователя, цитирана в описа на увредените детайли. Поради липсата
на преки доказателствени средства, установяващи по безспорен начин механизма на
настъпване на произшествието, както и обстоятелствата, при които е бил увреден
2
застрахованият при ищеца лек автомобил, в това число, че ПТП е станало именно на път,
стопанисван от ответника, поради неизпълнение на задълженията на същия да поддържа
изправността на състоянието на пътната настилка, пътните съоръжения и пътната
маркировка, по релевираната претенция била неоснователна. От приложените доказателства
следвал извода, че претендираните щети: предна лява гума, предна лява джанта и задна лява
гума, били изплатени от застрахователя по щета с номер №0000-1201- 17/251-449. Ето защо
моли обжалваното решение да бъде отменено, а искът – отхвърлен. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по жалбата ЗК „Л.И.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено. Поддържа, че изводът на първоинстанционният съд за основателността на
предявения иск бил направен въз основа на съвкупната преценка на събраните доказателства
по делото. Установено било наличието на валидно застрахователно правоотношение,
настъпването на застрахователното събитие и предпоставките за възникването на регресно
вземане срещу ответника. Въз основа на заключението на вещото лице по съдебната
автотехническа експертиза били доказани механизма на ПТП, както и причинно-
следствената връзка между настъпилото ПТП и щетите по процесния автомобил. Правилно
СРС бил приел, че размерът на изплатеното обезщетение кореспондира с претърпените
имуществени вреди – нещо повече съдът бил приел по-висока стойност за възстановяване на
увредения автомобил от претендираната от ищеца. Установено било също така, че
ответникът е отговорен за поддържането на процесния участък от пътната мрежа и
виновното и противоправно поведение на негови служители е довело до настъпването на
вредоносния резултат. Протоколът за ПТП по своето естество представлявал официален
свидетелстващ документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК за всички факти и обстоятелства,
възприети от длъжностното лице в рамките на неговата компетентност и като такъв
следвало да бъде изцяло кредитиран, както бил приел и СРС. Трябвало да се има предвид и
че процесното ПТП било посетено на място от компетентните органи на ОПП-СДВР и те
били възприели непосредствено фактите и обстоятелствата около настъпване на
произшествието. Неоснователно се явявало възражението на жалбоподателя, че по делото са
представени документи по две различни преписки по щети, тъй като било допусната
техническа грешка при образуване на щетата. Първоначално преписката било образувана
под №0000-1201-17-251449, като впоследствие номерът й бил променен на 0000-1261-17-
251449. Преценката на доказателствата по делото сочела, че става въпрос за една и съща
щета, с оглед датата на огледите на автомобила, датата на ПТП. Претендира и присъждането
на юрисконсултско възнаграждение.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 410,
ал. 1, т. 2 КЗ вр. с чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
3
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Ангажирането на отговорността по чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ вр. с чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1
ЗЗД е обусловено от установяването на следните кумулативни предпоставки: 1/ наличието
на валиден договор за имуществено застраховане между увреденото лице и
застрахователното дружество /ищец/; 2/ заплащане на застрахователното обезщетение от
страна на дружеството-ищец; 3/ предпоставките по чл. 49 ЗЗД – вреди; тези вреди да са
причинени от лице, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД е възложил работа; вредите да са
причинени вследствие противоправно деяние при или по повод на възложената работа;
причинителят да е действал виновно. Вината се предполага – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Основният спорен между страните въпрос е свързани с това дали е настъпило
твърдяното ПТП, в резултат на което на застрахования автомобил са били нанесени
твърдените имуществени вреди, в т.ч. с неговия механизъм, респ. дали е настъпило покрито
от застрахователния договор събитие и съответно ищецът е бил в риск.
В производството по чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ ответникът е трето лице по отношение на
застрахователното правоотношение и той би могъл да противопостави на застрахователя
всички свои възражения, които има срещу застрахования. Той разполага с възможността да
направи възражения, които се основават на застрахователното отношение, в т.ч. и за липсата
на валиден застрахователен договор, или за отсъствие на една от предпоставките, посочени
в чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ – виж Решение № 64 от 15.06.2010 год. на ВКС по т. д. № 667/2009
год., І т. о., ТК.
Установено е по делото, а и не се спори, че на 26.01.2017 год. между ищеца, като
застраховател и Й.В.П., като застрахован, бил сключен договор за имуществено
застраховане, клауза 1 /Всички рискове/, с обект лек автомобил „Ауди А7“ с рег.№****
/собственост на застрахованата – видно от свидетелство за регистрация – част ІІ/, срок на
застрахователно покритие от 00.00 ч. на 27.01.2017 год. до 24.00 ч. на 26.01.2018 год. и
уговорена застрахователна премия в размер на 3 123.37 лв., платима на четири вноски – за
този договор е предвидена писмена форма за действителност, която е спазена, а доколкото е
сключен във формата на застрахователна полица, същата съдържа всички необходими
задължителни реквизити по чл. 345, ал. 1 КЗ. Несъмнено е също така, че съществувалият
между страните договор за застраховка е включвал и обезщетяване при настъпването на
щети на застрахованата вещ в резултат на пътнотранспортно произшествие – виж т. 7 от
раздел ІІI на Общите условия на ищеца за застраховане на сухопътни превозни средства, без
релсови превозни средства, както и че застрахованата е заплатила изцяло дължимата
4
застрахователна премия.
Съгласно разпоредбата на чл. 123, ал. 1, т. 3 ЗДвП, водачът на пътно превозно средство,
който е участник в ПТП е длъжен, когато при произшествието са причинени само
имуществени вреди да окаже съдействие за установяване на вредите от произшествието.
Когато между участниците в произшествието има съгласие относно обстоятелствата,
свързани с него, те попълват своите данни в двустранен констативен протокол за ПТП и
съвместно уведомяват съответната служба за контрол на МВР на територията, на която е
настъпило произшествието /чл. 123, ал. 1, т. 3, б. „б” от закона/, а когато такова съгласие не
може да бъде постигнато между участниците в произшествието, те уведомяват съответната
служба за контрол на Министерството на вътрешните работи на територията, на която е
настъпило произшествието, и изпълняват дадените им указания /чл. 123, ал. 1, т. 3, б. ”в” от
закона/.
Съответно службите за контрол на МВР имат задължението да посетят мястото на ПТП
в случаите, установени в чл. 125 ЗДвП, в т.ч., когато между участниците в произшествието
има разногласие относно обстоятелствата, свързани с него, а едно от моторните превозни
средства не е в състояние да се придвижи на собствен ход поради причинените му при
произшествието щети /т. 7/ и когато произшествието е с един участник и моторното
превозно средство не е в състояние да се придвижи на собствен ход поради причинените му
от произшествието вреди /т. 8/.
На основание чл. 125а, ал. 2 ЗДвП и във връзка с чл. 294, ал. 7 КЗ е издадена Наредба №
Iз-41 от 12.01.2009 год. за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни
произшествия и реда за информиране между Министерство на вътрешните работи,
Комисията за финансов надзор и Информационния център към Гаранционния фонд /обн.,
ДВ, бр. 8 от 30.01.2009 год., в сила от 30.01.2009 год./. В този подзаконов нормативен акт са
регламентирани видовете документи, които се съставят за настъпило ПТП, а именно: 1/
констативен протокол за ПТП с пострадали лица; 2/ протокол за ПТП с материални щети и
3/ двустранен констативен протокол за ПТП /чл. 2, ал. 1/. Съгласно чл. 5, ал. 1 от наредбата,
когато при произшествието са причинени само материални щети и между участниците в
произшествието има съгласие относно обстоятелствата, свързани с него, те попълват своите
данни в двустранен констативен протокол за ПТП /приложение № 3/.
Същевременно в нормата на чл. 6, т. 4 от наредбата е указано, че не се посещават от
органите на МВР – „Пътна полиция” и не се съставят документи за повреди на МПС, които
не са причинени от друго ППС, освен когато повредите са причинени в резултат на
пътнотранспортно произшествие с един участник и МПС не е в състояние да се придвижи на
собствен ход.
В разглеждания случай е установено, че след настъпването на ПТП службите за контрол
на МВР са посетили мястото на ПТП и са изготвили протокол №1677768 от 02.04.2017 год.
Последният е официален свидетелстващ документ и като такъв се ползва с обвързваща
материална доказателствена сила относно удостоверените в него, непосредствено възприети
от длъжностното лице факти, относими към механизма на ПТП. Когато фактът съставлява
5
волеизявление, направено от участник в ПТП, протоколът има доказателствена сила само
относно съдържащите се неизгодни факти за лицето, чието изявление се възпроизвежда от
съставителя на документа. Ищецът, който претендира обезщетение за вреди, твърдейки, че е
встъпил в правата на увреденото лице, носи тежестта на доказване на механизма на ПТП,
поради което той следва да ангажира и други доказателства, когато протоколът за ПТП не
удостоверява всички релевантни за механизма на ПТП обстоятелства или преценката им
изисква специални знания, които съдът не притежава /в този смисъл Решение № 24 от
10.03.2011 год. на ВКС по т.дело № 444/2010 год., I т. о., ТК, Решение № 85 от 28.05.2009
год. на ВКС по т.дело № 768/2008 год., II т. о., ТК, Решение № 73 от 22.06.2012 год. на ВКС
по т.дело № 423/2011 год., I т. о., ТК, Решение № 98 от 25.06.2012 год. на ВКС по т.дело №
750/2011 год., II т. о., ТК и Решение № 15 от 25.07.2014 год. на ВКС по т.дело №1506/2013
год., I т. о., ТК/.
Видно е от направените отбелязвания в процесния протокол за ПТП, че същият е
съставен от служител на ОПП-СДВР при посещение на място и съдържа преки възприятия
на длъжностното лице, в т.ч. възпроизведени в схема, относно състоянието на пътя,
препятствията по него, разположението на лек автомобил „Ауди А7“, както и видимите
щети по него. В случая не е оспорена автентичността на протокола за ПТП или
удостоверителната компетентност на неговия съставител или реда, по който е съставен
протоколът. Ответникът е оспорил единствено механизма на ПТП.
Настоящият съдебен състав приема, че събраните по делото писмени доказателства и
заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебна автотехническата експертиза, което при преценката му по реда на чл.
202 ГПК следва да бъде кредитирано, обсъдени в съвкупност, установяват деликта и
причинната връзка с вредите – вещото лице изрично сочи, че от техническа гледна точка
щетите съответстват на механизма на произшествието, описан в протокола за ПТП. В този
смисъл следва да се приеме, че на 02.04.2017 год., около 01.20 ч., при движение по
ул.“Коньовица“ в гр.София, с посока от ул.“Троян“ към бул.“Константин Величков“
застрахованият лек автомобил е попаднал в несигнализирана и необезопасена дупка на
платното за движение, в резултат на което са били увредена: предна лява гума, предна лява
джанта и задна лява гума.
Тезата на жалбоподателя /ответника/ за друг механизъм на произшествието не се
подкрепя от данните по делото. Неоснователни се явяват и възраженията на жалбоподателя,
че увреждането на автомобила в резултат на процесното ПТП не представлява
застрахователно събитие, обуславящо изплащането на застрахователно обезщетение, както
и че ищецът претендира обезщетение по две различни преписки по щети – няма съмнение,
че всички представени от ищеца документи, оформени в преписка след приемане на
уведомлението-претенция за изплащане на застрахователно обезщетение, подадено на
02.04.2017 год. от В.Н.Ц. /макар да е отразено, че част от тях са получени или издадени по
преписка по щета №0000-1201-17-251449, а друга част – по №0000-1261-17-251449/, се
отнасят именно до процесното застрахователно събитие.
6
Доказано е въз основа на писмените доказателства по делото, а и е безспорно във
въззивното производство, че на 19.01.2018 год. ищецът е заплатил на застрахованата Й.В.П.
застрахователно обезщетение в размер на 567.92 лв.
Не се спори между страните, че пътят, на който е реализираното произшествието, е
републикански по смисъла на чл. 3, ал. 2 от Закона за пътищата – ЗП, поради което и с оглед
разпоредбите на чл. 19, ал. 1, т. 1 и чл. 30, ал. 1 ЗП, следва да се приеме, че задължен да
осъществява дейностите по поддържането и ремонта му е именно ответникът Агенция
„Пътна инфраструктура”. Същият като юридическо лице осъществява дейностите по чл. 30,
ал. 1 ЗП чрез своите служители или други лица, на които е възложила изпълнението. В
конкретния случай именно бездействието на последните по изграждането, ремонта и
поддържането на процесния път е довело и до неизпълнение на задължението по чл. 30, ал.
1 ЗП, поради което ответникът носи отговорност за причинените при процесното ПТП
вреди, свързани с неизпълнение на задълженията на неговите служители или други
изпълнители.
Произходът на установената дупка на пътната настилка е ирелевантен за ангажиране на
деликтната отговорност, тъй като ЗП предвижда общо и абстрактно задължение на
ответника да поддържа републиканските пътища, без значение под въздействието на какви
фактори е настъпила частичната им негодност за осигуряване на безопасен пътен трафик.
В контекста на изложеното въззивният съд счита, че увреденият – собственикът на
застрахованото МПС, има срещу ответника вземане по чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Застрахователят е встъпил в правата на увредения по силата на факта, че е заплатил
обезщетение за причинените с деликта вреди и за него е възникнало регресно право срещу
деликвента.
По отношение на размера на дължимото застрахователно обезщетение, въззивният съд
приема, че разпоредбата на чл. 386, ал. 2 КЗ предвижда, че застрахователното обезщетение
трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на събитието и целта е
да се стигне до пълно репариране на вредоносните последици. В съдебното производство
дължимото обезщетение от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” се
остойностява с размера на действителната стойност на вредата към деня на настъпване на
събитието – чл. 499, ал. 2 КЗ, а не съгласно прилаганата от застрахователя методика към
Наредба № 49 от 16.10.2014 год. Също така обезщетението не може да надвишава
действителната /при пълна увреда/ или възстановителната /при частична увреда/ стойност на
застрахованото имущество, т.е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество
може да се купи друго от същия вид и качество – чл. 400, ал. 1 КЗ, съответно стойността,
необходима за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качеството, в това
число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на
обезценка – чл. 400, ал. 2 КТ и съответно е лимитирано от застрахователната сума по
договора – чл. 386, ал. 1 КЗ.
В частност от събраните писмени доказателства и заключението по съдебната
автотехническа експертиза се установява, че стойността на ремонта на увредения автомобил
7
по средни пазарни цени – с нови части, без отчитане на овехтяване, възлиза на 696.14 лв. с
ДДС /която сума е в по-висок размер от заплатената и претендирана от ищеца – 567.92 лв./,
както и че ищецът е направил разноски по определянето на застрахователното обезщетение
в размер на 10 лв., поради което и законосъобразно и при съобразяване на диспозитивното
начала в гражданския процес първоинстанционният съд е приел, че релевираната претенция
се явява изцяло основателна, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по окончателното
изплащане /чл. 422, ал. 1 ГПК/.
Ето защо въззвината жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 1 ГПК вр. с чл. 37 ЗПП вр. с 25, ал. 1 НЗПП
жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 100 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 14.05.2021 год., постановено по гр.дело №40279/2020
год. по описа на СРС, ГО, 88 с-в.
ОСЪЖДА С.О., с адрес: гр.София, ул.”****, да заплати на ЗАСТРАХОВАТЕЛНА
КОМПАНИЯ „Л.И.“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.София,
бул.“Симеоновско шосе“ 67А, на основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 1 ГПК сумата от 100 лв.
/сто лв./, представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8
9