№....................
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-А въззивен състав, в публичното съдебно заседание на трети
октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
с участието на секретаря Емилия Вукадинова, като
разгледа докладваното от мл. съдия Димитров в. гр. д. № 2991 по описа на съда за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 543387/22.11.2018г., постановено по гр. д. № 48343/2016г. по описа на Софийски районен
съд (СРС), е признато за установено по предявения от „Е.М.“ ООД срещу С.Г.Д.
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
съществуването на вземане на ищеца в размер на 359,83лв., представляващо
неплатена главница по договор за издаване на национална кредитна карта
„РайКАРТ“ от 03.04.2007г., ведно със законната лихва от 11.03.2016г. до
окончателното плащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК по ч. гр. д. № 13803/2016г. по описа на СРС.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от ответника С.Г.Д. срещу
първоинстанционното решение. В жалбата се поддържа, че изводите на районния съд
за основателност на исковата претенция са неправилни и не почиват на събраните доказателства.
Сочи се, че неправилно е прието, че е налице валидно правоотношение между ищеца
и ответника, както и че е налице надлежно уведомяване за извършената цесия.
Твърди се, че неправилно е изчислена изискуемостта на вземането и че същото
следва да се плати на 14 вноски до 03.05.2011г. Поддържа се, че направеното
възражение за погасителна давност не е преклудирано, тъй като е направено още в
заповедното производство. Съобразно изложеното се моли за отмяна на решението и
постановяване на друго, с което да се отхвърли предявения иск.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемия ищец, в който се посочва, че постановеното
решение е правилно. Поддържа се, че ответникът е редовно уведомен за
извършената цесия, но дори да се приеме, че това не е сторено с изпратеното
съобщение до него, то с връчване на исковата молба, към която е приложен и
договорът за цесия, страната е узнала за прехвърлянето на вземането. Моли се
потвърждаване на решението и присъждане на разноски.
Софийски градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните,
намира за установено следното:
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд
проверява правилността на първоинстанционното решение в рамките на релевираните
оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност,
допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми
на материалния закон (т. 1 на ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Съобразно така установените си задължения, настоящият съдебен състав
намира, че първоинстанционното решение е валидно и е допустимо в обжалваната
част, а по същество
е неправилно по следните съображения:
Софийски районен съд е бил сезиран с установителен иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ.
От представения договор от
03.04.2007г. за издаване на национална кредитна карта „РайКАРТ“ се установява,
че между „Райфайзенбанк България“ ЕАД и ответникът е сключен договор, съгласно
който банката открива разплащателна сметка и издава национална кредитна карта
на ответника с одобрен кредитен лимит в размер на 1000лв., който не може да
бъде надвишаван. Срокът на договора е три години, като се подновява автоматично
за нов период, в случай че картодържателят не е в просрочие към момента на
изтичане валидността на картата и не е уведомил банката, че не желае картата му
да бъде подновена.
От представената банкова
справка (извлечение) за периода 19.04.2007г.-07.09.2010г. се установява, че
кредитът е бил отпуснат от банката и поетапно е бил усвояван и погасяван на
части от длъжника.
Събраните в
първоинстанционното производство писмени доказателства – договор за цесия от
07.09.2010г., ведно с приложение № 1 към него, и потвърждение за извършена
цесия, установяват, че „Райфайзенбанк България“ ЕАД е прехвърлила на ищеца
процесното вземане. До ответника е изпратено уведомление за извършеното
прехвърляне от цедента, но видно от представената обратна разписка същото не е
получено. Независимо от това обаче, настоящият съдебен състав споделя съдебната
практиката, обективирана в редица решения на ВКС, сред които Решение №
3/16.04.2014г. по т. д. № 1711/2013г., I T.O. на ВКС, Решение №
123/24.06.2009г. по т. д. № 12/2009г., ІІ Т. О. на ВКС, Решение №
78/09.07.2014г. по т. д. 2352/2013г., II T. O. на ВКС и др., съгласно която изходящото от цедента уведомление,
приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея,
съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с
което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99,
ал. 4 ЗЗД. Като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване
на иска, извършеното по този начин уведомление следва да бъде съобразено от
съда по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК при разглеждане на иска на цесионера срещу
длъжника. Представеното по делото уведомление изхожда от стария кредитор „Райфайзенбанк
България“ ЕАД, каквото е изискването на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, съдържа данни
относно основанието на вземането и личността на новия кредитор, достигнало е до
знанието на ответника - длъжник в момента, когато му е връчено като приложение
към исковата молба на новия кредитор „Е.М.“ ЕООД и е приобщено като
доказателство към делото по предвидения за това процесуален ред. С връчване на
уведомлението цесията е породила действие в отношенията между ищеца - нов
кредитор и ответника - длъжник, съгласно изричната разпоредба на чл. 99, ал. 4 ЗЗД, поради което възраженията на ответника в тази насока се явяват
неоснователни.
С оглед изложеното, основният
спорен въпрос между страните остава дали е изтекла предвидената в закона
погасителна давност за процесното вземане. Изводът на първоинстанционния съд,
че направеното от ответника възражение за погасителна давност е преклудиро, е
неправилен. Действително ответникът е подал отговор на исковата молба извън
срока по чл. 131, ал. 1 ГПК. Но с възражението по чл. 414 ГПК длъжникът е
посочил, че счита вземането на заявителя за погасено по давност. Съгласно
задължителните разяснения, дадени в т. 11а от ТР № 4/2014г. по тълк. дело №
4/2013г., ОСГТК на ВКС, в производството по иска, предявен по реда на чл. 422, респ.
чл. 415, ал. 1 ГПК, е допустимо да се разгледат обоснованите във възражението
на длъжника по чл. 414, ал. 1 ГПК оспорвания за вземането на кредитора, дори
ответникът да не е подал отговор на исковата молба или да не е направил подобни
възражения в срока за отговор. Процесуалните последици от предявяването на иска
по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК настъпват с подаването на искова молба, но
от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
което обуславя допустимостта на разглеждане в исковото производство на
направените оспорвания на вземането от длъжника във възражението по чл. 414,
ал. 1 ГПК. Възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК е депозирано по време на висящността
на процеса, адресирано е до съда и е подадено преди да е започнал да тече
срокът за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК. Съдът следва да
разгледа в производството по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК обоснованите във
възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК оспорвания на вземането на кредитора, като
например: на основанието, от което произтича вземането; за недействителност на
това основание; за погасяване на
вземането; за неистинност на документа,
въз основа на който е издадена заповедта за изпълнение. Следователно
направеното от ответника възражение за погасителна давност не е преклудирано.
За да се даде отговор на
правния въпрос дали е настъпила погасителната давност на вземането, следва в
съответствие с чл. 20 ЗЗД да се изследва действителната обща воля на страните,
залегнала в сключения между тях договор, като се установи кога е настъпила
изискуемостта на процесното вземане.
Съгласно раздел II, т. 2 от договора, банката одобрява кредитен лимит на картодържателя в
размер на 1000лв., който не може да бъде надвишаван. Съгласно т. 11 и 12,
картодържателят дължи заплащане на минимална погасителна вноска в размер на 5%
от общата дължима сума, формирана от дължимия ползван лимит плюс сумата на
дължимите лихви, такси и комисионни, но не по-малко от 25 лв., като срокът за
плащане е до 15-то число на месеца, в който е изготвено извлечението, което
извлечение от своя страна се изготвя до 5-то число на месеца, следващ месеца на
извършените транзакции.
Съгласно раздел IV, т. 39 срокът на действие на договора е три години и се подновява за нов
период, в случай че картодържателят не е в просрочие към момента на изтичане
валидността на картата и не е уведомил банката, че не желае картата да му бъде
подновена. В т. 43 е посочено, че банката прекратява достъпа на картодържателя
до неизползвания кредитен лимит по сметката, ако след изтичане валидността на
картата (разбирай договора) лицето има непогасен дълг към банката. В т. 47 е
уредена възможността усвоеният и непогасен кредитен лимит, ведно с дължимите
такси, разноски, лихви и неустойки, да стане автоматично незабавно платим, без
да се уведомява картодържателя, в случай че последният не е платил четири
поредни минимални погасителни вноски в срок.
От банковата справка –
извлечение е видно, че на 26.08.2008г. ответникът внесъл по разплащателната
сметка сумата от 900лв. След тази дата ответникът не е извършвал други
погасявания на задължението. Към 15.12.2008г. банката е разполага с
възможността да обяви кредита за предсрочно изискуем, но по делото няма данни
да го е сторила. Както ищецът сам признава, след изтичане срока на договора –
03.04.2010г., ответникът повече не е могъл да усвоява суми по кредита, тъй като
към този момент вече е имал непогасени задължения. По същата причина и
договорът не се е подновил автоматично. С оглед на това, съдът приема, че
най-късно към датата на изтичане срока на договора ответникът е следвало да
върне цялата сума по кредита. Вземането на банката за невъзстановения размер на
предоставения кредитен лимит е станало изискуемо и е подлежало на връщане с
изтичане крайния срок на договора, респективно от момента на обявяване на
предсрочната му изискуемост, каквато не се твърди.
Съгласно чл. 114 ЗЗД давността
започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, който ден в
случая е 03.04.2010г. Доколкото вземанията на кредитор по договор за кредит,
включително револвиращ, не са периодични плащания, тъй като е налице неделимо
плащане, приложима е общата 5-годишна давност. Към датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 11.03.2016г., която дата е
релевантна по правилото на чл. 422, ал. 1 ГПК, че искът за съществуване на
вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението, претендираните
вземания са били погасени по давност. Възможността за събирането на твърдените
вземания със средствата на държавната принуда е изтекла на 03.04.2015г.
По изложените съображения,
първоинстанционното решение е неправилно и като такова следва да бъде отменено,
а вместо него да бъде поставено друго, с което да се отхвърли предявения иск.
При този изход на спора, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски за заповедното и исковото
производство има ответникът, но такива не са поискани от страната, поради което
не следва да бъдат присъждани.
С оглед цената на иска, въззивното решение не подлежи на
касационно обжалване по арг. от чл. 280, ал. 3 ГПК вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 543387/22.11.2018г., постановено по гр.
д. № 48343/2016г. по описа на Софийски районен съд, Второ гражданско отделение,
52-ри състав, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Е.М.“ ЕООД, ЕИК: *******,
със седалище и адрес на управление:***, р-н „Витоша“, ж. к. „Малинова долина“, ул.
„*******6, срещу С.Г.Д., ЕГН: **********,
с адрес: ***, иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал.
1 ТЗ за установяване съществуването на вземане на ищеца в размер на 359,83лв., представляващо незаплатени
суми по договор № 0704030127577195 за издаване на национална кредитна карта
„РайКАРТ“ от 03.04.2007г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 13803/2016г. по описа на СРС, поради погасяване на вземането по давност.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.