РЕШЕНИЕ
№ 232
гр. Пловдив, 24.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Величка З. Запрянова
при участието на секретаря Елена П. Димова
като разгледа докладваното от Недялка Д. Свиркова Петкова Въззивно
гражданско дело № 20215300502929 по описа за 2021 година
Производство по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
Образувано по въззивна жалба от А. В. Р. с ЕГН **********; против
решение № 1439/10,08,2021 г., постановено по гр. д. № 3538/2021 г. на РС
Пловдив, 3 гр. състав. С оплакване за незаконосъобразност на решението
поради необоснованост и противоречие с материалния закон, от въззивния
съд са иска да го отмени и вместо това – да уважи предявените като главни
искове за установяване нищожност на договор за потребителски кредит.
Ответникът „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД – гр. София, ЕИК *********;
изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и иска
потвърждаване на обжалваното решение.
Постъпила е и частна жалба от адв. С.Ж. П. против определение №
7155/16,09,2021 г., постановено по постановено по гр. д. № 3538/2021 г. на РС
Пловдив, 3 гр. състав, с което е оставено без уважение искането му за
изменение на посоченото по-горе решение в частта за разноските. От
въззивния съд се иска да отмени обжалваното определение и вместо това – да
1
постанови исканото по реда на чл. 248 от ГПК изменение на решението
досежно разноските.
Ответникът по частната жалба „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД – гр. София,
ЕИК ********* изразява становище за неоснователност на същата и иска
потвърждаване на обжалваното определение.
След преценка на събраните по делото доказателства във връзка със
становищата на страните, съдът приема следното:
Производството е образувано по иск обективно съединени искове с
правна квалификация чл. 26 ал. 1 пр. трето от ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 11
т. 9, 10 и 11 от ЗПК. Предявени от А. В. Р. с ЕГН **********; против „ТИ БИ
АЙ БАНК“ ЕАД – гр. София, ЕИК *********.
От съда се иска да постанови решение, с което да признае за
установено в отношенията между страните, че сключеният между тях договор
за потребителски кредит за закупуване на стока № *** г., е нищожен поради
нарушение изискванията на чл. 5 и чл. 11 ал. 1 т. 9,10 и 11 от ЗПК. При
условията на евентуалност – в случай на отхвърляне на главо предявените
искове, се иска признаване за нищожна на клаузата на чл. 7.1 от посочения
по-горе договор за кредит, предвиждаща заплащане на „еднократна такса за
оценка на риска“, на основание нарушение на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.
Ответникът оспорва основателността на предявените искове и иска
същите да се отхвърлят.
С обжалваното решение РС е приел главно предявените искове за
установяване нищожност на процесния договор за неоснователни и е
отхвърлил същите. Уважил е предявения при условие на евентуалност иска
като е признал за недействителна поради нарушение на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК
клаузата на чл. 7.1 от посочения по-горе договор за кредит, предвиждаща
заплащане на „еднократна такса за оценка на риска“.
При извършената проверка на валидността и допустимостта на
обжалвания съдебен акт, не се констатираха основания за нищожност или
недопустимост на същия.
Относно законосъобразността на първоинстанционното решение, в
рамките на служебно дължимата проверка относно правилното приложение
на материалния закон и предвид предявените във въззивната жалба
2
оплаквания, съдът приема следното:
Безспорно между страните е обстоятелството, че помежду им е
сключен посочения по-горе договор за кредит. Със същия ответникът е
предоставил на ищеца потребителски кредит за закупуване на стока в размер
на 255,20 лв., а ответникът се е задължил да върне кредита, ведно с лихви и
разноски – при обща дължима сума в размер на 278,18 лв., в срок до
05,10,2018 г., на 6 погасителни вноски, посочени по падеж и размер в чл. 11
от договора. В чл. 9 от договора е посочена уговорената между страните
възнаградителна лихва – 9,66 % годишен лихвен процент, който се изчислява
ежемесечно по метода на простата лихва „върху остатъчния размер на
главницата по кредита“. В чл. 10 от договора е посочен размер на ГПР 31,59
%, както и размер на общо дължимата от потребителя сума – 278,18 лв. Не се
спори, че уговореният кредит е предоставен от ответника на ищеца.
Процесният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1,
т. 7- 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Ищецът е
предявил като основания за нищожност твърдения за нарушения на чл. 5, чл.
11 ал. 1 т. 9, т. 10; т. 11 от ЗПК. По тези оплаквания съдът приема следното:
Неоснователно е оплакването за нарушение изискването на чл. 5 ал.
1 от ЗПК за своевременно предоставяне на информация на
потребителя,даваща възможност за сравняване на предлаганите от кредитора
условия и вземане на информирано решение за сключване на договора за
потребителски кредит. Видно от изричното изявление в чл.25.13.1 от
процесния договор, преди сключването му на потребителя е предоставен
„стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация“, с което
посоченото изискване е изпълнено.
Неоснователно е оплакването за нарушение изискването на чл. 11 ал.
1 т. 9 от ЗПК за посочване на лихвения процент по кредита, и условията за
прилагането му. В конкретният случай в чл. 9 от договора е посочена
уговорената между страните възнаградителна лихва – 9,66 % годишен лихвен
процент който се изчислява ежемесечно по метода на простата лихва върху
3
остатъчния размер на главницата по кредита след заплащане на месечната
погасителна вноска. С това е изпълнено изискването на чл. 11 ал. 1 т. 9 от
ЗПК.
Неоснователно е и оплакването за неспазване изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване размер на ГПР и размер на общата дължима
от потребителя сума. В конкретният случай това изискване е спазено,
доколкото в чл. 10 от договора тези размери са посочени – 31,59 % ГПР и
278,18 лв. – обща дължима от потребителя сума. Наред с това е посочено, че
при просрочие сумата ще бъде увеличена с лихвите и разходите по чл. 15,
поради което и изискването на чл. 11 т. 10 от ЗПК е спазено.
Неоснователно е и оплакването на ищеца за неспазване
изискванията на чл. 11, ал. 1, 11 от ЗПК, тъй като в съдържанието на договора
– чл. 11, са посочени условията за издължаване на кредита, включващи
погасителен план с посочване на размерите, броя, периодичността и падежите
на отделните погасителни вноски. Доколкото приложимият лихвен процент е
фиксиран и не се предвижда заплащане на различните суми при различни
лихвени проценти, с това посочване е изпълнено изискването на чл. 11 т. 11
от ЗПК.
Изложеното обуславя извод за неоснователност на главно
предявените искове за прогласяване нищожност на процесния договор за
потребителски кредит. РС е достигнал до същия извод по съображения, които
настоящата инстанция споделя изцяло, поради което и препраща към същите
на основание чл. 272 от ГПК.
С оглед отхвърляне на главно предявените искове, правилно РС е
разгледал евентуално предявения иск за установяване недействителност на
клаузата на чл. 7,1 от процесния договор, с която се уговаря заплащане на
„еднократна такса за оценка на риска“. С решението този иск се приема за
основателен и въззивната жалба не съдържа оплакване относно този извод.
Постановеното от РС решение по спора е законосъобразно и следва да бъде
потвърдено.
По частната жалба:
С постановеното по спора решение РС е присъдил на ищцата
разноски заплатената от нея държавна такса, съразмерно с уважената част от
иска, както и е осъдил ищцата да заплати на ответника част от определеното
4
юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част от
исковете, не е присъдено в полза на пълномощника на ищеца възнаграждение
за осъщественото от него представителство при условията на чл. 38 от ЗА.
С молба вх. № 45662/12,08,32021 г. представителят на ищеца е
поискал изменение на постановеното по делото решение в частта относно
разноските, като му се присъди възнаграждение на основание чл. 38 от ЗА.
С обжалваното определение искането е оставено без уважение като
РС е риел, че не са налице основания за постановяване на исканото изменение
на решението, доколкото разноските, претендираните с молбата по чл. 248 от
ГПК, не са включени в претендираните с представения от страната списък по
чл. 80 от ГПК. Настоящата инстанция споделя този извод, в същия смисъл е
постановена и практика на ВКС, цитирана от първоинстанционния съд. С
оглед изложеното обжалваното определение се приема за правилно и ще бъде
потвърдено.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1439/10,08,2021 г., постановено по
гр. д. № 3538/2021 г. на РС Пловдив, 3 гр. състав.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 7155/16,09,2021 г., постановено
по постановено по гр. д. № 3538/2021 г. на РС Пловдив, 3 гр. състав.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5