№ 10569
гр. София, 05.03.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в закрито заседание на
пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20231110158834 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 248 ГПК.
Постъпила е молба с вх. № 272297/26.08.2024 г. от адв. А. З. Д., процесуален
представител на ищцата П. Г. Н., за изменение на решение № 15680/15.08.2024 г. по гр. д. №
58834/2023 г. по описа на СРС, 48 състав, в частта за разноските.
Излагат се съображения, че съдът е следвало да присъди адвокатско възнаграждение
по всеки от предявените искове, независимо от общия материален интерес. Поддържа се, че
съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения (НМРАВ) адвокатското възнаграждение се определя съобразно вида и броя
на предявените искове, за всеки един от тях поотделно, в който смисъл е формирана трайна
практика на ВКС. Сочи се, че съгласно чл. 68 ГПК цената на иска е паричната оценка на
предмета на делото, като под материален интерес по смисъла на чл. 7, ал. 2 НМРАВ се има
предвид цената на всеки от обективно кумулативно съединените искове, а не техният сбор.
В допълнение на това с твърди, че присъденото адвокатско възнаграждение не е в
достатъчен размер, като присъдените разноски следва да са разумни и пропорционални, с
позоваване на практика на СЕС. Моли се за изменение на решението в частта за разноските
и за осъждане на ответника да заплати на адв. А. Д. разноски за адвокатско възнаграждение
по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. в пълния предявен размер по всеки от уважените искове.
Ответниците „К.Г.“ ЕООД и „К,К.М.“ ЕАД са депозирали становища, с които молят
молбата да бъде оставена без уважение, тъй като делото е с ниска фактическа и правна
сложност, проведено е само едно открито съдебно заседание, а двата иска произтичат от
едно правоотношение, поради което не се дължат отделни адвокатски възнаграждения.
Искането по чл. 248, ал. 1 ГПК е подадено в срок и от легитимирано лице –
процесуален представител на страна в производството, като е представен списък по чл. 80
ГПК, поради което е допустимо.
Разгледано по същество, искането е неоснователно, като съображенията за това са
следните:
Настоящият състав счита, че правилно е определил дължимото адвокатско
възнаграждение в полза на процесуалния представител на ищцата, по изложените в
мотивите на решението съображения.
Относно изложените от молителя доводи, че следва да се присъди възнаграждение по
всеки иск, както и цитираната от молителя практика на ВКС, съдът намира, че същите не са
относими към настоящия момент с оглед постановеното Решение на СЕС по дело С-438/22
от 25.01.2024 г. С цитираното решение СЕС е постановил, че член 101, параграф 1 ДФЕС във
1
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба,
която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения
член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за
адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор
за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. На следващо място, СЕС е посочил, че
член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият
клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен
с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и
от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък
от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по
смисъла на тази разпоредба. На последно място е уточнено, че ако установи, че наредба,
която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член
101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
Настоящата съдебна инстанция е обвързана от горепосоченото решение на СЕС и
изводите в него, поради което и с оглед гореизложеното е длъжна да откаже да приложи
националната правна уредба, в случая чл. 2, ал. 5 НМРАВ.
На следващо място, в Решение от 28.07.2016 г. по дело C-57/15 СЕС дава принципни
тълкувания и разяснения относно приложението на института на съдебните разноски в
светлината на правото на ЕС. В § 21 е припомнено, че член 14 от Директива 2004/48
прогласява принципа, че направените от спечелилата делото страна разумни и
пропорционални съдебни разноски по принцип се поемат от загубилата делото страна, освен
ако това е недопустимо поради съображения за справедливост. Съдът е извел задължение на
националния съд да гарантира присъждане на разумния размер на подлежащите на
възстановяване разноски, съблюдавайки принципа на пропорционалност, справедливост,
като при необходимост, оставя неприложена всяка разпоредба на националното
законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква
или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен
ред. Следва да се отбележи също така, че в Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C-
427/16 и C-428/16 на СЕС се приема, че „запитващата юрисдикция следва да провери дали с
оглед на конкретните условия за прилагането й такава правна уредба действително отговаря
на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е
необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели“. Или за конкретния
случай съдът следва да прецени дали минималният размер на адвокатското възнаграждение
по Наредбата отговаря на тези цели и критерии: фактическа и правна сложност на спора,
достъп до правосъдие, качество на услугата, справедливост и необходимост загубилата
страна да понесе поне значителна част от разноските на противната страна, направени за
защита по делото.
Съобразявайки цитираната съдебна практика, съдът е определил присъденото
адвокатско възнаграждение, като са взети предвид ниската фактическа и правна сложност на
делото, обусловена от конкретния предмет на исковите претенции, насочени към оспорване
действителността на договор за потребителски кредит и договор за възлагане на
поръчителство, които договори са взаимно свързани и обусловени и не налагат отделна
защита по тях, предмета на доказване по всеки иск и еднаквите основания за
недействителност на договорите, релевирани от страна на ищцата, липсата на ангажирани
многобройни и разнородни доказателства и приключване на делото в рамките на едно
открито съдебно заседание, без допълнително събиране на доказателства, както и конкретно
извършените действия от процесуалния представител на ищцата, изразяващи се в
2
депозиране на искова молба и молба по хода на делото, без представителство в откритото
съдебно заседание. Според настоящия съдебен състав определеното възнаграждение в
размер на общо 540 лв. с ДДС удовлетворява критериите за справедливост и разумност на
разноските.
Следва да се допълни, че съдът е отчел и актуалната съдебна практика на ВКС при
присъждане на разноски за безплатна правна помощ. Действително съгласно изричната
разпоредба на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, за процесуално представителство, защита и съдействие по
граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените
искове, за всеки един от тях поотделно. В настоящия случай обаче съдът следва да се
съобрази именно с горецитираната практика на СЕС, която има превес над националната
такава, като на ищцата бъдат присъдени разумни, пропорционални и справедливи разноски
за адвокатско възнаграждение (така и определение № 1251/26.01.2024 г. по ч. гр. д. №
571/2024 г. на СГС, II-Е въззивен състав). При определяне на размера им следва да се
съобразят освен посочените по-горе критерии и принципът по чл. 3 ГПК за недопускане на
злоупотреба с права, при отчитане, че при справка в ЕИСС се установява, че от ищцата има
заведени 15 дела срещу различни кредитни институции – например гр. д. № 49403/2023 г. по
описа на СРС, 48 състав; гр. д. № 49364/2023 г. по описа на СРС, 161 състав; гр. д. №
49399/2023 г. по описа на СРС, 38 състав; гр. д. № 50310/2023 г. по описа на СРС, 151 състав;
гр. д. № 50312/2023 г. по описа на СРС, 166 състав; гр. д. № 50311/2023 г. по описа на СРС,
166 състав; гр. д. № 50313/2023 г. по описа на СРС, 85 състав; гр. д. № 49408/2023 г. по описа
на СРС, 34 състав и др. и присъждането на разноски в по-голям размер не би преследвало
легитимни цели. Съобразявайки посоченото, съдът приема, че не е налице основание за
присъждане на допълнителни разноски в полза на молителя.
Поради изложеното молбата по чл. 248 ГПК следва да се остави без уважение.
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с вх. № 272297/26.08.2024 г., подадена от адв. А.
З. Д., процесуален представител на ищцата П. Г. Н., за изменение на решение №
15680/15.08.2024 г. по гр. д. № 58834/2023 г. по описа на СРС, 48 състав, в частта за
разноските.
Определението подлежи на обжалване на основание чл. 248, ал. 3 ГПК с частна жалба
в двуседмичен срок от връчване на препис на страните пред Софийски градски съд.
ДА СЕ ВРЪЧИ препис от определението на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3