№ 427
гр. Пловдив, 05.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
седми март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Мирела Г. Чипова
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Мирела Г. Чипова Въззивно гражданско дело
№ 20225300500160 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и следващите ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Д. А.. К., ЕГН: **********,
подадена чрез пълномощника адвокат Т.И., против Решение № 1924 от
29.10.2021 г., постановено по гр. дело № 17534 по описа на РС – Пловдив за
2020 г., с което са отхвърлени предявените от жалбоподателката против
„СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК: *********, съединени в условията на евентуалност
искове за прогласяване нищожността на сключения между нея и ответника на
18.06.2020 г. договор за кредит, а при условията на евентуалност – за
прогласяване нищожността на клаузата от договора, предвиждаща заплащане
на неустойка в размер на 53,74 лева, като противоречаща на добрите нрави,
заобикаляща материалноправните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща
разпоредбите на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК относно същественото съдържание на
потребителските договори за кредит.
Във въззивната жалба са изложени подробни съображения за
неправилност на решението. Оспорва се изводът на районния съд за
недоказаност сключването между страните на процесния договор за кредит,
като се поддържат наведените в хода на производството пред първата
инстанция доводи за неговата недействителност. Отправя се искане до
въззивния съд за отмяна на обжалвания съдебен акт и постановяване на друг
по съществото на спора.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
1
от въззиваемото дружество „СИТИ КЕШ” ООД, подаден чрез пълномощника
му юрисконсулт П., в който жалбата се оспорва като неоснователна и се
отправя молба за потвърждаване на решението като правилно и
законосъобразно.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
При извършената служебна проверка на обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл. 269, изр. 1 ГПК съдът намери, че същото
е валидно и допустимо, поради което на основание чл. 269, изр. 2 ГПК следва
да бъде проверена неговата правилност съобразно посоченото в жалбата,
като се следи служебно и за спазването на императивните материалноправни
норми – т. 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК, ВКС.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
доводите на страните, както и пределите на въззивната проверка, съдът
намира следното:
Производството пред първата инстанция е образувано по предявен от
ищцата Д. А.. К. против ответника „СИТИ КЕШ“ ООД иск за установяване в
отношенията между страните, че сключеният между тях договор за паричен
заем от 18.06.2020 г. е нищожен на основание чл. 22 ЗПК. В условията на
евентуалност, при неоснователност на главно предявената претенция, от съда
се иска да прогласи недействителността на клаузата от договора,
предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 53,74 лв., като
противоречаща на добрите нрави, в нарушение на изискванията на чл. 19, ал.
4 ЗПК и на чл. 11, т. 9 и т. 11 ЗПК. В исковата молба са наведени твърдения,
че на 18.06.2020 г. между страните бил сключен договор за кредит, по силата
на който на ищцата били предоставени заемни средства в размер на 200 лева,
при фиксиран лихвен процент по заема 40, 05 %, годишен процент на
разходите – 50 % и срок за погасяване на заема 11 седмични вноски, една от
които в размер на 1,56 лв., а останалите десет в размер на 20,87 лв. В чл. 6 от
договора се предвиждало задължение за кредитополучателя да представи
едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител, отговарящ
на чл. 9, ал. 2 от ОУ към договора, а именно: едно или две физически лица,
които отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход
общо в размер на наймалко 7 пъти размера на минималната работна заплата за
страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на
всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна
заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от
заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем,
сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови
институции с класификация, различна от „Редовен“, както по активни, така и
по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да
представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ
2
документ за размера на получавания от тях доход. В случай на неизпълнение
от страна на кредитополучателя на посоченото задължение се дължала
неустойка в размер на 53,74 лв., която следвало да се престира разсрочено,
заедно с погасителните вноски по кредита. Твърди се още, че ищцата усвоила
изцяло заемния ресурс, но не дължи плащания за лихва и неустойка, тъй като
договорът за кредит бил нищожен поради противоречието му с нрави, както и
на основание чл. 22 ЗПК поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1,
т. 9 и т. 10 ЗПК. Излагат се доводи и за нищожност на уговорената в договора
неустоечна клауза поради противоречие с добрите нрави.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба,
в който е изразил становище за неоснователност на предявените искове. В
отговора си ответникът е посочил, че не оспорва наведените в исковата молба
твърдения за сключен между страните договор за потребителски кредит от
18.06.2020 г., по силата на който ищцата получила в заем сумата от 200 лв.,
както и че заемните средства били предоставени от дружеството съобразно
посочените в договора условия. Оспорва да са налице сочените от ищцата
основания за недействителност на договора, както и на отделните му клаузи.
За да постанови обжалвания съдебен акт, с който е отхвърлил като
неоснователни и недоказани предявените в условията на евентуалност искове,
първоинстанционният съд е приел, че по делото не е доказано сключването на
договор за паричен заем.
Според настоящия състав на съда от съвкупния анализ на събраните по
делото доказателства и становищата на страните може да се направи извод за
наличието на сключен между тях договор за паричен заем от 18.06.2020 г.
Действително към исковата молба ищцата е приложила заверен препис от
своя екземпляр от договора, който не е подписан от нея в качеството на
заемател. По тази причина районният съд е приел, че по делото не е доказано
между страните да е сключен твърденият от ищцата договор. Така
направеният извод не може да бъде споделен. Това е така, доколкото в
приложения по делото екземпляр липсва подписът именно на ищцата, т.е. на
страната, която се позовава на неговото сключване. Същият от своя страна
носи подписа на представител на ответното дружество в качеството му на
заемодател. Следва да се има предвид също така, че в първоинстанционното
производство ответникът не е оспорил твърденията на ищцата, че на
18.06.2020 г. между страните е сключен описаният в исковата молба договор
за паричен заем. Както бе посочено по-горе, още в отговора си по чл. 131 ГПК
той изрично е заявил, че не оспорва това обстоятелство. На практика по този
въпрос не е бил налице спор в производството пред първата инстанция.
Предвид горното, настоящият състав на съда намира за установено по делото,
че на процесната дата между страните е сключен договор за паричен заем, по
силата на който ответното дружество е предоставило на ищцата сумата от 200
лв. срещу задължението на последната да я върне разсрочено на 11 седмични
вноски, една от които в размер на 1,56 лв., а останалите десет в размер на
20,87 лв. От съдържанието на договора е видно, че същият е сключен при
3
следните условия: фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,95%,
годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 50% и обща дължима от
заемателя сума, възлизаща на 210,26 лв. Съгласно клаузата на чл. 6 от
договора страните са уговорили същият да бъде обезпечен с поне едно от
следните обезпечения: банкова гаранция или поръчители, отговарящи на
условията на чл. 9, ал. 2 от ОУ към договора за заем. В чл. 8 се предвижда, че
в случай че заемателят не предостави уговореното обезпечение или то не
отговаря на условията, то той дължи неустойка в размер на 53,74 лв., платима
разсрочено съобразно погасителния план, представляващ приложение № 1
към договора. В него се предвижда заплащането на неустойката да се
осъществява на 11 седмични вноски, една от които в размер на 22,44 лв., а
останалите в размер на 3,13 лв.
Във връзка с наведените от ищцата Д. А.. К. доводи за
недействителност на процесния договор съдът намира следното: Тъй като
възникналото между страните правоотношение е такова между търговец и
потребител, то в случая приложение намират нормите на ЗПК и ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. В чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК е предвидено изискването договорът да съдържа ГПР по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на неговото
сключване. Процесният договор формално отговаря на тези изисквания. В
него е посочен както ГПР, така и общата дължима от потребителя сума.
Настоящият състав на съда намира обаче, че размерите на тези величини не
съответстват на действителните такива. В случая и без да се ползват
специални знания е видно, че неустойката за непредоставяне на обезпечение
не е била включена в ГПР по кредита, въпреки че разходите за заплащането
са пряко свързани с договора за кредит и съобразно императивните
разпоредби на чл. 19, ал. 1 ЗПК и §1, т. 1 от ДР на ЗПК е следвало да бъдат
включени при изчисляването му. Този извод се подкрепя и от заключението
на приетата в хода на производството пред първата инстанция
съдебносчетоводна експертиза, неоспорена от страните. От него се
установява, че в ГПР са включени само разходите за лихви в размер на 10,26
лв., но не и други разходи по кредита. Въззивният съд намира, че
предвидената в договора неустойка не се характеризира с присъщите за
неустойката обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. Нейната
цел не е да обезпечи изпълнението на основното задължение на заемателя по
договора – да върне предоставената сума в уговорения срок, и съответно да
обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, а да послужи като
допълнително възнаграждение за последния (т. нар. скрита възнаградителна
лихва), уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в
гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на чл.19, ал. 4
ЗПК, предвиждаща максимален размер на ГПР. Неустойката е предвидена за
неизпълнение на едно вторично задължение на заемателя, а именно
4
задължението за представяне на обезпечение в предвидения кратък тридневен
срок от сключването на договора, като в случая още при сключването му и
без да е изтекъл посоченият срок, в погасителния план е предвидено
разсрочено заплащане на неустойката за неизпълнение на посоченото
задължение, заедно с погасителните вноски по кредита. Непредставянето на
обезпечение само по себе си не може да се приеме, че води до някакви вреди
за кредитора. Такива биха възникнали едва при неизпълнение на главното
задължение по договора и невъзможност за удовлетворяване от имуществото
на заемателя. Следва да се има предвид, че съобразно правилото на чл. 16
ЗПК кредиторът е длъжен още при сключването на договора да извърши
оценка на платежоспособността на потребителя и да предложи добросъвестно
цена за ползване – договорна лихва, съответна на получените гаранции. В
случая уговорената неустойка води до едно фактическо оскъпяване на
предоставения заем, тъй като позволява на заемодателя да получи сигурно
завишено плащане и то в размер съизмерим с повече от една четвърт от
кредита, без това оскъпяване да е било надлежно обявено на потребителя при
сключването на договора. Така, като не е включил посоченото задължение в
ГПР и в общата сума, дължима от потребителя, кредиторът е заобиколил
изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест на кредита
за длъжника и е ограничил възможността на последния да прецени
икономическите последици от сключването на договора. Съгласно
разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е
нищожна. По тази причина нищожни се явяват клаузите от договора,
отнасящи се до общата сума за погасяване и годишния процент на разходите.
Това, от своя страна, налага извода, че в настоящия случай не е спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което на основание чл. 22 ЗПК влече
след себе си недействителност на целия договор за кредит.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира
подадената въззивна жалба за основателна, което налага отмяна на
първоинстанционното решение и постановяване вместо него на друго с
уважаване на предявения иск за недействителност на сключения между
страните договор за паричен заем. С оглед уважаването на главния иск съдът
не следва да разглежда евентуалния такъв, доколкото не е възникнало
вътрешнопроцесуалното условие за това.
При този изход на спора право на разноски има ищцата. В нейна полза
следва да бъдат присъдени сторените в производството пред първата
инстанция разноски за заплатена държавна такса в размер на 50 лв. и депозит
за съдебносчетоводна експертиза в размер на 100 лв., както и сторените в
производството пред въззивната инстанция разноски за заплатена държавна
такса в размер на 25 лв., за които са представени надлежни доказателства. На
основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА в полза на процесуалния
представител адвокат Т.И. следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение за двете инстанции, което съдът съобразно правилото на чл.
5
7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения определя в размер на 300 лв. – за първата, и в
размер на 300 лв. – за въззивната инстанция.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 1924 от 29.10.2021 г. по гр. дело № 17534 по
описа на РС – Пловдив за 2020 г., като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА за установено в отношенията между страните Д. А.. К.,
ЕГН: **********, и „СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК: *********, че сключеният
между тях договор за паричен заем от 18.06.2020 г. към искане № 501911 е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК: *********, да заплати на Д. А..
К., ЕГН: **********, сумата от 150 лв. – разноски в производството пред
първата инстанция, и сумата от 25 лв. – разноски в производството пред
въззивната инстанция.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК: *********, да заплати на адвокат
Т.И. от АК – Пловдив, личен № **********, със служебен адрес: гр. Пловдив,
ул. „Опълченска“ № 13, ет. 1, офис 3, сумата от 300 лв. – адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство на Д. А.. К., ЕГН:
**********, в производството пред първата инстанция, и сумата от 300 лв. –
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на Д. А.. К.,
ЕГН: **********, в производството пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6