Решение по дело №127/2020 на Административен съд - Русе

Номер на акта: Не е посочен
Дата: 9 юли 2020 г.
Съдия: Йълдъз Сабриева Агуш
Дело: 20207200700127
Тип на делото: Касационно административно наказателно дело
Дата на образуване: 24 февруари 2020 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

                                                    

гр.Русе, 09.07.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РУСЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в открито заседание на десети юни, през две хиляди и двадесета година, в състав:

 

Председател:ЙЪЛДЪЗ АГУШ

        Членове:ВИЛИАНА ВЪРБАНОВА

                                                                           ИВАЙЛО ЙОСИФОВ

при секретаря НАТАЛИЯ ГЕОРГИЕВА и с участието на прокурора ВАЛЕНТИНА ЛИЧЕВА, като разгледа докладваното от съдия Агуш к.а.н.д. № 127 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е касационно по чл.63, ал.1, изр.2 от ЗАНН във вр. чл.208 и сл. от глава XII от АПК.

Образувано е по касационна жалба на ЕТ „Дея-И.Е.“, със седалище в гр.Русе, чрез процесуалния му представител, против решение № 74/17.01.2020г., постановено по АНД № 2208/2019 г. по описа на РРС, с което е потвърдено наказателно постановление № 38-0001456/28.10.2019 г. на началника ОО „Автомобилна администрация“ – Русе. С наказателното постановление, на основание чл.96г, ал.1, пр.2 от ЗАвПр, за нарушения по чл.7а, ал.2, пр.3 от същия закон, на касатора са наложени две административни наказания „имуществена санкция“ в размер по 3000 лева, за всяко едно от нарушенията. Като касационно основание се сочат допуснати нарушения на материалния закон. По подробно изложените в жалбата оплаквания се иска отмяната на обжалваното решение и решаване на делото по същество чрез отмяната на наказателното постановление.

Ответникът по касационната жалба – ОО „Автомобилна администрация“ – Русе не е депозирал писмен отговор. В съдебно заседание не изпраща представител и не взема становище.

Представителят на Окръжна прокуратура – Русе дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила решението на РРС.

Съдът, като взе предвид изложените в жалбата оплаквания, становищата на страните и събраните по делото доказателства, след касационна проверка на обжалваното решение по чл.218, ал.2 от АПК, приема за установено следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Касационната инстанция напълно споделя изложените от районния съд съображения по тълкуването и приложението на закона, към които тя препраща на основание чл.221, ал.2, изр.второ от АПК вр.чл.63, ал.1, изр.второ от ЗАНН.

Въпросът дали ръкописният текст в съставения акт за установено административно нарушение (АУАН) е четлив или не до голяма степен е въпрос на лична и субективна преценка. Касационната инстанция се солидаризира със становището на районния съд, че текстът в АУАН е четлив и позволява на извършителя на нарушението да се запознае със съдържанието му, както изисква разпоредбата на чл.43, ал.1 от ЗАНН, поради което правото на защита на последния не е нарушено.

Неоснователни са и оплакванията в касационната жалба, според които в АУАН и наказателното постановление не било посочено мястото на извършване на нарушението. Видно и от състава, по който е била ангажирана административнонаказателната отговорност на касатора – чл.96г, ал.1, пр.2 от ЗАвПр, извършеното нарушение представлява предвиден в закона (вж. чл.10 от ЗАНН) случай на допустителство и е от категорията на продължените нарушения като се осъществява чрез бездействие посредством допускането от наказаното лице да бъде осъществяван международен обществен превоз на товари от водач, който през определен период не е притежавал валидно удостоверение за психологическа годност. Константна е практиката на ВКС, според която административните нарушения, осъществени чрез бездействие, се считат извършени там, където е било дължимо съответното правнорелевантно действие. В случая това е гр.Русе, както е посочено и в наказателното постановление и както правилно е приел районният съд, в което място превозвачът има своето седалище и развива стопанската си дейност и където именно последният е дължал правомерното активно поведение – да не допуска водач без валидно удостоверение за психологическа годност да извършва обществен превоз на товари.

Не е налице и твърдяното неправилно приложение на материалния закон – чл.7, ал.2, пр.3 от ЗАвПр.

Текстът на чл.7а, ал.2, пр.3 от ЗАвПр, в относимите му части, изисква лицензираните превозвачи, какъвто е и касаторът, да осъществява превоз на товари само с водачи, които отговарят на изискванията за психологическа годност, определени с наредбите по чл.7, ал.3 и чл. 152, ал.1, т.2 от ЗДвП. Тук следва да се отбележи, че наредбата по чл.12б, ал.1 от ЗАвПр, а именно Наредба № Н-8 от 27.06.2008 г. за условията и реда за извършване на превоз на пътници и товари за собствена сметка, в случая е неприложима, тъй като тя се отнася само до извършването на превози за собствена сметка, какъвто процесният случай не е. Касационната инстанция намира, че не съставлява процесуално нарушение липсата на препращане към Наредба № 11 от 31.10.2002 г. за международен автомобилен превоз на пътници и товари (наредбата по чл.7, ал.3 от ЗАвПр) и Наредба № 36 от 15.05.2006 г. за изискванията за психологическа годност и условията и реда за провеждане на психологическите изследвания на кандидати за придобиване на правоспособност за управление на МПС, на водачи на МПС и на председатели на изпитни комисии и за издаване на удостоверения за регистрация за извършване на психологически изследвания (наредбата по чл.152, ал.1, т.2 от ЗДвП) при описанието на нарушението в наказателното постановление. Според чл.57, ал.1 от Наредба № 11 от 31.10.2002 г., лицето по чл. 2, ал. 1 (т.е. лицензираният превозвач) допуска до управление на превозните средства за международни превози на пътници и товари само водачи, които са психологически годни, а според чл.58, ал.1, т.3 от същата наредба тази годност се доказва от водачите чрез притежаването на валидно удостоверение за психологическа годност по смисъла на наредбата по чл.152, ал.1, т.2 от ЗДвП. Начинът на издаване и реквизитите на това удостоверение са регламентирани в глава шеста от Наредба № 36 от 15.05.2006 г. Следователно, за да е надлежно описано нарушението, е достатъчно в наказателното постановление да бъде посочено, че лицензираният превозвач е допуснал извършването на международен обществен превоз на товари от водач, който не притежава удостоверение за психологическа годност, без да е необходимо да се препраща към конкретни разпоредби от посочените две наредби, които уреждат реда за неговото издаване и преповтарят задължението на превозвача, което е уредено в самия закон – чл.7а, ал.2, пр.3 от ЗАвПр.

 На последно място, районният съд е изложил убедителни съображения защо нарушението не е маловажно по смисъла на чл.28, б.“а“ от ЗАНН, които също се споделят от касационната инстанция.

По изложените съображения следва да се приеме, че районният съд не е допуснал нарушения на материалния закон и процесуалните правила и е постановил едно правилно решение, което следва да бъде оставено в сила.

Доколкото в касационното производство ответникът по касация не е бил представляван, не е представил доказателства за направени разноски и не е направил искане за тяхното присъждане, такива не му се следват.  

Така мотивиран и на осн. чл.221, ал.2, пр.1 от АПК, съдът

Р   Е   Ш   И  :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 74/17.01.2020г., постановено по АНД № 2208/2019 г. по описа на РРС.

Решението е окончателно.

                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ:                              

 

ЧЛЕНОВЕ: