Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 02.12.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, I - 5 състав, в публичното съдебно заседание на петнадесети декември през две хиляди двадесет
и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕСИСЛАВА ЯНЕВА
при участието на секретаря Н.Първанова, като разгледа
докладваното от съдията гражданско дело № 8282 по описа за 2019 год. на СГС, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск по чл. 2б от ЗОДОВ във вр. с чл.
6, § 1 от КЗПЧОС.
Ищецът Н.Р.Ю. твърди, че е един от пряко
пострадалите от деянията, които са предмет на разследване по сл. дело №
1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, впоследствие
преобразувано в сл. дело № 780 - II/1998 г. по описа на ВОП - София, а сега ДП № II – 048/1999 г. по описа на ВОП-София. Твърди, че през м.ноември 1984г. бил задържан от служители на МВР-Крумовград и жестоко
изтезаван, а след освобождаването му не получил медицинска помощ, тъй като
хората се страхували да му помогнат. През периода 1985 г. до 1986г. бил
задържан и лишен от свобода на остров
Белене. Подложен бил на нечовешки мъчения, психически тормоз и зверски
изтезания. През целия престой в лагера в Белене постоянно бил заплашван със
смърт, не знаел дали ще излезне жив оттам. През първите месеци нямал право да се
свързва с роднините си, нито имал право на свиждане. Поради тежките и
нехигиенични битови условия, често боледувал. След тези множество и системни
психически изтезания получил панически атаки, нощно подмокряне и други
физически и психически проблеми. След освобождаването му от Белене се завърнал
в дома си и започнал работа в АПК, но нямал право да напуска града без
разрешение, системно и често бил викан на разпит. След известен период от време
бил освободен от работа, без да му се обяснява защо. Наложило се да изкарва
прехраната си с градинарство, но поради продължаващия тормоз от властта, от
това пострадала и работата му. След
целия този тормоз той и съпругата му
заедно с децата им били принудени през 1989 г. да напуснат страната. Заселили се
в съседна Турция, където животът им започнал отначало – без работа, без
подслон, без пари. Твърди, че заедно с други хора, пострадали от възродителния
процес, учредили сдружение по турското законодателство, което да подпомага
усилията им за подобаващо възмездие чрез съд на виновните за възродителния
процес. Твърди, че предмет на наказателното производство били извършените от длъжностни лица по време на
възродителния процес престъпления. Заявява, че било издадено постановление от 04.10.2018 г. за
спиране на наказателното производство по ДП № II - 048/1999 г. по описа
на Военно - окръжна прокуратура. Твърди, че в резултат на нарушаване на разумната
продължителност на наказателното производство му били причинени неимуществени вреди,
изразяващи се в притеснение, очакване и безпокойство за резултата от това
производство, фрустрация от бавенето, тревоги и страх, че същото се води формално, разочарование и загуба на
доверие в институциите, правосъдието и справедливостта. Посочва, че към настоящия момент
част от обвиняемите били починали, а по отношение на повдигнатото обвинение на единствения жив
обвиняем била изтекла абсолютната давност. Моли съда да се постанови решение, с
което да осъди ответника да му заплати сумата от 100 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, причинени му от нарушаване на правото на разглеждане и
решаване на посоченото дело в разумен срок, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от 21.06.2019 г. до окончателното изплащане. Претендира направените
разноски.
Ответникът оспорва иска. Твърди, че чл.2б от ЗОДОВ
няма обратно действие и не може да бъде прилаган спрямо случаи, предхождащи
неговото приемане. Поддържа, че ищецът не е посочил кое процесуално действие не
е извършено в разумен срок след датата на приемане на чл.2б от ЗОДОВ. Твърди,
че под „незаконно бездействие“ следвало да се разбира неизвършването на
предписано от закона действие, а не въздържане от каквото и да било действие.
Поддържа становището, че липсвали доказателства прокуратурата да не е изпълнила
свое задължение, произтичащо от закона. Твърди, че ищецът не бил страна в
наказателното производство. Поддържа, че разумността на срока следвало да бъде
определена, с оглед на фактическата и правна сложност на производството и многобройните
следствени действия, съдебни поръчки и периоди, през които делото се намирало в
съда. Оспорва ищецът да е претърпял неимуществени вреди. Оспорва
неимуществените вреди да се намират в причинно-следствена връзка със
следственото дело. Оспорва размера на иска.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната взаимна връзка, приема за установено от фактическа страна
следното:
Със заповед № I -349/25.02.1985 г. на началник на МВР на Нуритин Р.Ю. е наложена административна мярка
по чл.39, ал.1, т.1 от Закона за милицията – принудително установяване в
Белене, Плевенски окръг, за срок от 3 години. Като фактическо основание за налагане на мярката е
посочено – противопоставя се на мероприятията по националното осъзнаване на турчеещите
се се българи и подмяната на турско-арабските
имена, като е направил опит да организира безредици в гр.Крумовград.
Представено е удостоверение от Министерство на
вътрешните работи от 07.12.2001 г. в уверение на това, че с административен акт
по политически причини ищецът е бил въдворен в трудововъзпитателно общежитие лагер
„Белене“ на основание чл.39, ал.1 от ЗНМ за времето от 03.01.1985 г. до
18.01.1986г.
От удостоверение за идентичност на имена за лице,
придобило турско гражданство, се установява, че ищецът с имена Николай Русев
Юриев е придобил турско гражданство на 18.07.1991г.
По делото е безспорно между
страните, а и от събраните в настоящото исково производство писмени доказателствени
средства, се установява, че наказателното производство по сл.дело № 1 от 1991 година
по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, образувано с постановление от
31.01.1991 г. на Прокурор при Прокуратурата на въоръжените сили, впоследствие преобразувано в
сл. дело № 780-ІІ от 1998 година на СВОП, а по-късно преобразувано като
досъдебно производство (ДП) № ІІ-048 от 1999 г. на ВОП, за разследване на
извършени през време на „възродителния процес“ престъпления, е висящо.
Наказателното производство е
било образувано през 1991 г., като разследването по него първоначално се е
водило срещу петима обвиняеми по повдигнато обвинение за извършено престъпление
по чл. 162, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, затова че през периода от 1984
г. до 1988 г. при условията на продължавано престъпление всеки от обвиняемите в
съучастие с други лица проповядвали и подбуждали към национална вражда и
омраза, а впоследствие по обвинение за извършено престъпление по чл. 387, ал. 2
във вр. с ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от НК, затова че през периода от 1984 г. до
1988 г. при условията на продължавано престъпление обвиняемите в съучастие
злоупотребили и превишили властта си с цел постигане на консолидация на
българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в
страната, включваща принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани,
принудително затваряне в лагери на остров Белене, преместване принудително от
работа и дисциплинарно уволнение, поради несъгласие с промяната.
Обвиняемите по производството
са предавани на съд с внасяне на обвинителен акт на 20.07.1993 г. и на
19.12.1997 г., като образуваните въз основа на тях съдебни производства са
прекратявани, поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, изразяващи
се в непосочване на пострадалите лица за определяне на характера и размера на
вредите от инкриминираното деяние, засягащо както правото на защита на
обвиняемите, така и правата на пострадалите лица при образуване на съдебното
производство - чл. 54 и 55 от НПК (отм.), неясно изложение на обстоятелствата
или липсата на такова относно състава на престъплението по чл. 387, ал. 2 във
вр. с, ал. 1 от НК, за което е повдигнато обвинение, противоречия в
обвинителния акт и нарушения на правото на защита на обвиняемите. Наказателното
производство е било върнато от съда на Прокуратурата за отстраняване на така
допуснатите нарушения съответно на 09.02.1995 г. и 28.04.1998 г., като след
прекратяването му през 1998 г. - 1999 г. по отношение на двама от обвиняемите
поради настъпилата им смърт, същото е продължило само спрямо обвиняемия Г.А..
Този обвиянем е разпитан на 07.12.2012 г., когато е поискал производството да бъде прекратено, поради изтичане на давността
относно наказателното преследване за престъплението, по което му е повдигнато
обвинение.
С постановление от 04.10.2018 г. по ДП № II-048/1999 г. по описа
на ВОП –София производството по досъдебното производство е спряно до
изпълнението на възложена съдебна поръчка за разпит на очевидци на извършеното
деяние. Във връзка с досъдебното
производство в Софийски градски съд през 2018 г. са образувани множество дела по чл. 368 от НПК за ускоряване на
наказателното производство и дела по чл. 244 от НПК срещу постановлението за
спиране на наказателното производство, включително и по жалба на ищеца.
С решение на Народно събрание, публикувано в Държавен
вестник, бр.44/01.06.1990г. е обявена политическа и гражданска реабилитация на
неоснователно лишените от свобода и въдворени в Белене общо 517 лица във връзка
с насилствената промяна на имената на една част от българите и са изброени тези
лица, сред които е и ищецът.
Представени са документи във
връзка с учредяване в Република Турция и осъществяването на дейност на Сдружение за правосъдие, права, култура и солидарност на Балканите, както и молби на пострадали от възродителния
процес лица, адресирани до различни държавни органи в Република България.
Във връзка с търпените от ищеца неимуществени вреди са събрани по делото
гласни доказателствени средства и е изслушано заключение на
психиатрическа експертиза.
От разпита на св.Х./съпруга на ищеца/ се установява,
че след като е започнала смяната на
имената /в края на 1984 г./ съпругът й е участвал в протести срещу този насилствен процес. В протестите участвал
и съпругът й. Няколко пъти служители на МВР го взимали от дома им и го водели в
районното управление, където го биели. През
м.януари 1985 г. пак го прибрали от дома им и около три месеца семейството му
не знаело къде е и дали все още е жив. Майка
му и баща му няколко пъти ходили в МВР да питат за него, но не им казвали къде
е. После научили, че бил изпратен в Белене, където имало още около 100 души. Свидетелката
и двете им деца отишли на свиждане в Белене. Не знаели кога ще се се върне. В Белене ищецът останал 13 месеца. Когато се
прибрал, разказвал, че условията били много лоши – било студено, прозорците
били счупени, влизал сняг през зимата, разполагал само с едно одеяло да се
завие, храната не била достатъчна. След
Белене започнал работа в Крумовград в АПК, после на друго място като железар,
но върху него постоянно бил оказван психически
натиск от властта и той не оставал дълго на работа, принуден бил да напуска
работните си места. Без никаква причина го гонели от работа. Впоследствие се
занимавал с производство на зеленчуци. През 1989 г. от
полицията отново го прибрали и жестоко го били. Когато се прибрал в къщи, бил „навсякъде
черен“, имал рани и кръв по главата. След около седмица им казали, че трябва да
напуснат България. Ищецът и свидетелката не искали да напускат страната, но им
дали паспорти и им казали за два часа да
напуснат града и България. Първоначално тръгнали с паспортите за Австрия с
двете си деца. По пътя в Югославия отишли в турското консулство и оттам заминали
за Истанбул, където живяли 10 години. В Истанбул имали роднини, там живеела и
сестрата на свидетелката. След още 10 години се установили в Бурса. След падането
на Живковия режим научили, че в България е започнало дело за възродителния
процес срещу виновните лица. Съпругът й се събирал с другарите си, с които бил
в Белене, и си говерели за миналото, търсели начин да защитят правата си,
искали виновните да бъдат осъдени. Съпругът й идвал няколко пъти в България –
един или два пъти, разпитван бил като свидетел. Споделял със съпругата си, че
това дело върви бавно и че нищо няма да стане. Понякога губел надежда, че виновните ще получат наказание. По време на възродителния процес той преживял
физически и психически тормоз, на който станали свидетели и членовете на
семейството му. Една година отсъствал от къщи, децата питали къде е баща им, а
свидетелката не знаела какво да им каже. Обяснявала им, че работи в София. Едва
след години децата научили какво се е случило.
По делото е прието и заключение
на съдебнопсихиатрична експертиза, което съдът приема като компетентно и обективно дадено. Според
заключението, в резултат на понесените физически и психически травми при
неколкократните му задържания и изтезания от органите на милицията, ищецът е развил
„остра стресова реакция“, преминала по-късно в „посттравматично стресово
разстройство“ с характерните за него кошмарни сънища и оживяване на спомена за
преживяното, което, с намаляваща интензивност, се установява и сега. При изследването
е установена емоционална тревожност, напрегнатост, лабилност, ищецът се просълзява
и гласът му затреперва, когато се засегне темата за преживените мъчения и
лишаването от свобода, за тежките условия в лагера и постоянния физически и
психически тормоз, налице са и данни за разстроен сън с кошмари, оживяване на
спомена за преживяното, актуални неврастеноподобни оплаквания и когнитивни
нарушения.
Що се отнася до продължителността на т.нар. „дело за
възродителния процес“ експертът е установил, че неприключването на
наказателното производство също се е отразило негативно на ищеца – породило е у
него чувство на неудовлетвореност, недоволство, протест, фрустрация,
раздразнение и гняв, обезверяване в институциите и загуба на надежда, че ще
получи възмездие за преживяното. Тези чувства продължават да владеят и
понастоящем душевния му мир.
При така установените факти съдът приема от
правна страна следното:
Предявеният иск е с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ, вр. чл. 6, § 1 от КЗПЧОС.
За да бъде уважен иск по чл.
2б, ал. 1 от ЗОДОВ ищецът следва да ангажира доказателства за следните обстоятелства: 1/за
обстоятелството, че притежава качеството на пострадал по смисъла на чл. 74 от НПК в образуваното наказателно производство; 2/за продължителността на
проведеното наказателно производство и за обстоятелството, че е нарушено
правото на разглеждане и решаване на делого в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1
от КЗПЧОС; 3/ за претърпените неимуществени вреди; 4/ за наличието на
причинно-следствена връзка между допуснатото нарушение на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС
и претърпените вреди ; 5/ да докаже размера на дължимото обезщетение.
Последователно съдебната
практика приема, че в обхвата на разпоредбата на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС попадат
както страните в едно наказателно производство, включително и гражданският
ищец, така и всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко и
решаващо от производството.( решение № 210 от 15.06.2015 г. на ВКС по гр. д. №
3053/2014 г., ІІІ г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК ; определение №
362 от 13.07.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 675/2015 г., I г. о., ГК,
постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК ).
Съгласно чл. 2б, ал. 1 и 2 от ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от нарушение на
правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1
от Конвенцията. Разумността се преценява, с оглед обстоятелствата по делото,
като се търси баланс между интересите на лицето възможно най - бързо да получи
решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на
наказателното производство. При преценката си за разумността на релевантния
период, съдът прилага критериите по чл.2б, ал.2 от ЗОДОВ: общата
продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна
сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни
представители, поведението на останалите участници в процеса и на
компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното
решаване на спора.
Отговорността на Прокуратурата на Република България се основава на разпоредбата на чл. 46, ал. 1 от НПК, съгласно която прокурорът ръководи разследването и осъществява постоянен
надзор за законосъобразното му и своевременно провеждане. Същевременно,
съгласно чл. 22, ал. 2 от НПК, прокурорът и разследващите органи са длъжни да
осигурят провеждането на досъдебното производство в предвидените в този кодекс
срокове. В този смисъл Прокуратурата на Република България е пасивно материалноправно
легитимирана да отговаря по предявения иск, тъй като действията по разследване
са извършени от лица под нейното ръководство. Част от правомощията на
наблюдаващите прокурори е и задължението да следят за спазването на принципа за
разглеждане и решаване на делата в разумен срок.
Разгледан по същество, искът е
частично основателен, поради следните съображения:
Процесното наказателно дело е започнало през м. септември 1991 г. и към
настоящия момент не е приключило. Предмет на
разследване е престъпление по чл. 387, ал. 1, вр. ал. 2 от НК: "Който злоупотреби с властта или със служебното си положение, не изпълни
задълженията си по служба или превиши властта си и от това произлязат вредни
последици, се наказва с лишаване от свобода до три години, а съгласно, ал. 2
"Ако от деянието са настъпили тежки последици или то се извършва системно от началник
към подчинен, наказанието е лишаване от свобода от една до осем години".
От представените доказателства се установява, че общият брой на пострадалите лица от деянията,
предмет на наказателното производство, е 446.
От представената по делото заповед за наложена мярка по отношение на Нуритин Р.Ю. – принудително установяване в Белене, както и от решението на Народното събрание от 01.06.1990 г.
се установява, че ищецът е едно от тези общо 446 пострадали лица./в решението на Народното
събрание е посочен с българските имена Николай Русев Юриев/.
Решаващият фактор за определяне приложимостта на
чл. 6 § 1 ЕКЗПЧ в гражданскоправния му аспект, по отношение на наказателно дело,
е дали висящото наказателно производство е от значение за съдебната защита
на съответното гражданско право, принадлежащо на жертвата на престъплението.
Изисква се връзка между правото, което се твърди че е нарушено и наказателно
правния спор, който предстои да бъде решен. Преценката за това дали правото е
гражданско се прави в зависимост от неговото материално съдържание и последици,
определени съобразно приложимото вътрешно право и целта на КЗПЧОС. Значение има
характера на конкретното право и дали изходът на производството ще засегне /ще се отрази/ на
това право. В практиката си Съдът неизменно разглежда като гражданскоправни спорове - исковете, предявени от жертви
на твърдяно престъпление в рамките на воденото наказателно производство
/напр. Saoud v. France/. В разглеждания случай предметът на
наказателното производство е свързан с установяване на отговорността на лицата за
действия, които са довели до лишаване на ищеца от негови граждански права: чл.
5, т. 1 - право на свобода и сигурност, чл. 8 - право на личен и семеен живот, като и
нарушаване на чл. 3 - забрана за изтезания. При така установеното настоящият
съдебен състав приема, че доколкото процесното наказателно производство е
свързано с разследване на престъпления, при които са нарушени граждански права на
ищеца, поради което същият има качеството на пострадал, то за последния е
възникнало правото на разглеждане и решаване на същото в разумен срок. / в
този смисъл решение № 72 от 1.06.2022 г. постановено по гр. д. № 4037/2021 г.
по описа на ВКС, III Г. О./.
В своите решения ЕСПЧ приема, че е налице оборима прозумция, че всяка
неразумна продължителност на производството води до причиняване на
неимуществени вреди. Обичайните такива са свързани с обстоятелството, че за
дълъг период от време лицето е поставено в ситуация да изпитва притеснения и
безпокойство, накърнено е чувството му за справедливост, страда от недоверие в институциите, че те
ще си свършат по най-добрия начин работата, така че резултатът от престъпното
деяние да бъде обезвъзмезден.
В случая извън тези обичайни
вреди са налице и допълнително установени произтичащи от следното: конкретната
продължителност на производството значително надхвърля законоустановените
срокове и забавянето на производството е довело
още през 2000 г. до изтичане на абсолютната давност за деянията, предмет на
обвинителния акт.
Съдът съобрази и конкретното отражение на забавеното производството
върху по пострадалия, установено въз основа на показанията на св.Х.и заключението на психиатричната експертиза по делото - ищецът изпитва чувство на
неудовлетвореност, недоволство, протест, раздразнение и гняв, обезверяване в
институциите и загуба на надежда, че ще получи възмездие.
Съобразявайки изложеното и практиката на ВКС по сходни казуси/напр. определение № 50796/04.11.2022 г. по гр.д. №
1564/2022 г. на ВКС, III г.о, решение № 73/02.06.2022 г. по гр.д. № 94038/2021
г. на ВКС, трето гр.отделение, решение № 50709/05.10.2022 г. по гр.д. №
1085/2022 г. на ВКС, четвърто гр.отделение/, съдът определи размера на обезщетението за конкретно установеното нарушаване на правото
на разглеждане на делото в разумен срок на 15 000 лв., до който размер
искът е основателен, а в останалата част до пълния предявен размер от 100 000
лв. - следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
Ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца, на основание чл.10, ал.3 от ЗОДОВ,
направените по делото разноски в размер на 10.97 лв., а на СГС разноски за вещо
лице в размер на 250 лв.
Мотивиран така, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА Прокуратура на
Република България, гр.
София, бул.“Витоша“ № 2 да заплати на Н.Р.Ю., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***, офис №1
– за адв. К., на основание чл. 2б от ЗОДОВ, вр. чл. 6, §
1 от КЗПЧОС, сумата 15 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени
вреди, претърпени в резултат на нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок
на следствено дело №1/1991 година по описа на
Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл.дело № 780-ІІ/1998 година по описа на Военноокръжна
прокуратура - София, а понастоящем в ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на Военноокръжна прокуратура - София, за периода
от образуването му през м. януари 1991 година до 21.06.2019 г., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от 21.06.2019 г. до окончателното й
изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска в останалата част до
пълния предявен размер от 100 000 лв.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на
Н.Р.Ю. на основание чл.10, ал.3 от ЗОДОВ, направените по делото разноски за
държавни такси в размер на 10.97 лв.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на
държавата, по сметка на СГС, разноски за вещо лице в размер на 250 лв.
Решението може да се обжалва
с въззивна жалба пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването на страните.
СЪДИЯ: