Решение по дело №16/2024 на Административен съд - Велико Търново

Номер на акта: 602
Дата: 20 февруари 2024 г. (в сила от 20 февруари 2024 г.)
Съдия: Георги Колев Чемширов
Дело: 20247060700016
Тип на делото: Административно дело
Дата на образуване: 8 януари 2024 г.

Съдържание на акта Свали акта

                                       РЕШЕНИЕ


№602


гр. Велико Търново, 20.02.2024г.


В ИМЕТО НА НАРОДА


Административен съд Велико Търново – Втори състав, в съдебно заседание на двадесет и девети януари две хиляди двадесет и четвърта година в състав:


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГЕОРГИ ЧЕМШИРОВ                                                                                                             

при участието на секретаря П. И. и прокурора ……………., изслуша докладваното от СЪДИЯ ЧЕМШИРОВ Адм. д. №16 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от АПК, вр. с чл. 172, ал. 5 от Закона за движение по пътищата/ЗДвП/.

Образувано е по жалба на ... Ир. М.-Г., в качеството й на пълномощник на И.П.И. от гр. В. Търново, срещу Заповед за налагане на принудителна административна мярка/ПАМ/ по чл. 171, т. 2а, буква „а“ от ЗДвП с №23-1275-000713/23.11.2023г. на началник сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР – В. Търново, с която на жалбоподателката на посоченото основание е наложено ПАМ „прекратяване на регистрацията на ППС“ за срок от 6 месеца, като е отнето СРМПС №*********. Жалбоподателката счита оспорваната заповед за незаконосъобразна поради противоречие с материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения. Излага съображения, че приложената от органа правна норма за налагане на ПАМ предполага наличието на предпоставките, визирани в чл. 171, т. 2а от ЗДвП, а в случая не е налице нито една от посочените хипотези. Моли съда да отмени обжалваната заповед. Претендира за присъждане на разноски по производството в хипотезата на чл. 38, ал. 3 от Закона за адвокатурата.

Ответникът по жалбата – началник сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР – В. Търново, не взема становище по жалбата.

Съдът, като прецени оспорвания административен акт, взе предвид становищата на страните и представените по делото доказателства, приема за установено следното:

С оспорваната Заповед за прилагане на принудителна административна мярка №23-1275-000713/23.11.2023г. на началник сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР – В. Търново е наложена ПАМ по чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП „прекратяване на регистрацията на ППС“ – лек автомобил „БМВ 320Д“, с рег. №..., собственост на оспорващия, за срок от 6 месеца, като е отнето СРМПС №*********. Като мотиви в заповедта административният орган е изложил, че на 21.11.2023г., около 17.50 часа, в гр. В. Търново жалбоподателката е допуснала посоченият лек автомобил да бъде управляван от трето лице – К.И.К., който управлява автомобила със СУМПС с образец от Великобритания, без да е подменено с българско СУМПС, след като водачът пребивава на територията на страната повече от 3 месеца. От така посочените факти ответникът е приел, че е налице хипотезата на чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП, при който посочената ПАМ следва да се наложи на собственика на ППС.

 

В хода на съдебното производство приобщени към доказателствения материал са приложените към жалбата документи по опис, както и изпратената от ответника административна преписка по издаване на процесната заповед. По делото са представени АУАН серия GA №1097582 от 21.11.2023г. и издадено въз основа на него наказателно постановление №23-1275-002630/08.12.2023г., с което на К.К. за нарушение по чл. 162, ал. 1 от ЗДвП на основание чл. 177, ал. 1, т. 2 от ЗДвП е наложено наказание „глоба“.

 Оспорваната Заповед за налагане на ПАМ с №23-1275-000713/23.11.2023г., издадена от началник сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР – В. Търново, е връчена на жалбоподателката на 11.12.2023г., което е видно от направеното отбелязване на самата заповед. Жалбата до съда е подадена чрез ОД на МВР – В. Търново и заведена там с вх. №127500-24620/22.12.2023г.

 При горната фактическа обстановка, съдът формира следните правни изводи:

Жалбата е процесуално допустима като подадена от активно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от оспорване, пред компетентния съд и в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК.

Разгледана по същество жалбата е основателна.

 

Съгласно разпоредбата на чл. 168, ал.1 от АПК съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а проверява законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК.

Оспорената по съдебен ред заповед е издадена от компетентен орган. Съгласно чл. 172, ал. 1 от ЗДвП принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1, 2, , 4, т. 5, буква "а", т. 6 и 7 се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. Съгласно Заповед №366з-2605/28.06.2022г. на директора на ОД на МВР – В. Търново/стр. 15 и сл. от делото/ са оправомощени да издават заповеди за налагане на принудителни административни мерки/ПАМ/ по ЗДвП по чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП полицейските инспектори в група „Охранителна полиция в РУ – за територията, обслужвана от районното управление, както и полицейските инспектори в звена „Териториална полиция“ в структурните звена на РУ при ОД на МВР – Велико Търново. С оглед на горното, съдът намира, че оспорената заповед е издадена от административен орган с териториална и материална компетентност.

Оспореният индивидуален административен акт е издаден в надлежната писмена форма и в него се съдържат изискуемите реквизити по чл. 59, ал. 2 АПК. При постановяването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.

Независимо от горното, оспорената заповед е издадена в противоречие с материалноправните разпоредби на закона и на неговата цел.

Съгласно  чл. 171, ал. 1 от ЗДвП, принудителните административни мерки се налагат за осигуряване безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения по този закон. Волеизявлението за налагане на принудителна административна мярка се обективира в заповед, която има характер на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК и се издава съобразно изискванията на този кодекс, като специалният закон въвежда и изрично изискването същата да е мотивирана.

Съгласно чл. 170, ал. 1 от АПК административният орган и лицата, за които актът е благоприятен, следва да докажат съществуването на фактическите основания, посочени в него, и изпълнението на законовите изисквания при издаването им.

По делото не е спорно от фактическа страна, че при извършена проверка на 21.11.2023г. полицейски служители са установили, че лек автомобил „БМВ 320Д“, с рег. №..., собственост на жалбоподателката, е управляван от К. Кирилов, който към момента на извършване на проверката не е спазил задължението по чл. 162, ал. 1 от ЗДвП, а именно – да не управлява МПС с чуждестранно национално свидетелство, когато то не е издадено от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария в срок до 3 месеца от датата на влизането им в страната. СУМПС на К.е издадено от Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия на 26.11.2014г. и е със срок на валидност до 06.02.2024г.

Съгласно текстът на разпоредба на чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП, за осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения се прилагат следните принудителни административни мерки: прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство на собственик, който управлява моторно превозно средство без да е правоспособен водач, не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство, или след като е лишен от право да управлява моторно превозно средство по съдебен или административен ред, или свидетелството му за управление е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 или по реда на чл. 69а от Наказателно-процесуалния кодекс, както и на собственик, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, за което са налице тези обстоятелства – за срок от 6 месеца до една година. В случая, за да приложи ПАМ по отношение на И.И., административният орган се е позовал на наличието на една от посочените в чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП хипотези, а именно – процесното МПС е управлявано от трето лице, без последното да притежава валидно СУМПС. Тези изводи не се споделят от настоящия състав.

При безспорно установена държава на издаване Великобритания и ноторния факт, че Споразумението за оттегляне на Обединеното кралство от Европейския съюз е в сила от 01.02.2020г., докогато тази държава е била пълноправен член на Съюза, органът е следвало да изложи мотиви защо приема, че издаденото на 26.11.2014г. свидетелство попада в обхвата на чл. 162, ал. 1 от ЗДвП, а не в този на чл. 161, т. 5 от ЗДвП, според който свидетелство за управление на моторно превозно средство, издадено от държава - членка на Европейския съюз или от страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, е валидно на територията на Република България за категорията, за която е издадено, и дава право на титуляра си да управлява МПС на територията на България без изискване за подмяна в определен срок. Няма и посочване на какво правно основание или с какъв акт свидетелството е прието за невалидно на територията на България след твърдяното изтичане на срока по чл. 162, ал. 1 от ЗДвП. Това е необходимо предвид факта, че тази разпоредба не урежда валидността на чуждестранни свидетелства за управление, а единствено дава ограничено със срок право на управление на МПС с чуждестранно свидетелство за управление от страни извън тези по чл. 161, т. 5 от ЗДвП.

Дори да се приеме, че Обединеното кралство не е страна членка и страна по Споразумението за ЕИП след изтичането на преходния период по Споразумението за оттегляне на Обединеното кралство от ЕС - 31.12.2020г., в Република България СУМПС, издадено от Обединеното кралство следва да бъде признавано като СУМПС, издадено от държава, която е договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата от 1968г. и отговарящо на изискванията на приложение №6 към конвенцията (доколкото и РБ и Обединеното кралство са страни по посочената конвенция). СУМПС на оспорващия съответства напълно на Приложение №1 към Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20.12.2006г. относно свидетелствата за управление на превозни средства. По силата на Споразумението за оттегляне Директива 2006/126/ЕО е приложима и в Обединено кралство само до края на преходния период - 31.12.2020г., в който именно период е издадено СУМПС на оспорващия. От това следва, че до 31.12.2020 г. страните-членки на ЕС и Обединено кралство взаимно признават, издадените от тях СУМПС. Преценката за валидност на СУМПС, издадени от Обединеното кралство преди 31.12.2020 г., със срок, изтичащ след тази дата, е предоставена на всяка отделна държава – членка на ЕС. След изтичане на преходния период в Република България СУМПС, издадено от Обединеното кралство следва да бъде признавано като СУМПС, издадено от държава, която е договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата от 1968г. и като отговарящо на изискванията на приложение №6 към нея. В действащото в Република България законодателство липсва разпоредба, която както да изключва валидността на издадените преди 31.12.2020г. от Обединеното кралство СУМПС, чийто срок все още не е изтекъл, какъвто е и процесния случай, така и разпоредба, която да признава валидността на такива СУМПС.

Отделно от посоченото, дори да се приеме, че след 30.12.2020г. посоченото трето лице  не може да управлява МПС на територията на Р България с издаденото му във Великобритания СУМПС след изтичане на определен срок, това не го прави неправоспособен водач. Необходимо е да се прави разграничение между невъзможността за управление на МПС с определен документ и правоспособността да се управлява МПС. В случая жалбоподателката не е допуснала собствения й автомобил да бъде управляван от неправоспособен водач, а единствено от водач, който не притежава българско СУМПС. От своя страна липсата на българско СУМПС не може да се приравни на липса на свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство. Хипотеза, съответстваща на гореописаната фактическа обстановка, липсва като изрично посочена в чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП, а спрямо цитираната разпоредба са неприложими разширително тълкуване и правоприлагане по аналогия. Поради това съдът приема, че в конкретния случай установените факти не попадат в приложното поле на хипотезите на чл. 171, т. 2а, б. 4а“ от ЗДвП, поради което дари да е налице нарушение по чл. 162, ал. 1 от ЗДвП, извършено от посоченото по-горе лице, няма основание за налагане на ПАМ по отношение на жалборподателката.

Ето защо, подадената жалба се явява основателна и оспорената с нея заповед следва да бъде отменена.

В настоящото производство процесуалният представител на жалбоподателката претендира заплащане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата и присъждане на заплатената държавна такса за образуване на делото. Искането е основателно. В приложения по делото договор за правна помощ от 19.12.2023г. е посочено, че е предоставена безплатна правна помощ на горното основание. Правото на адвоката да окаже безплатна адвокатска помощ на лице по  чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА е установено със закон. Когато в съдебното производство насрещната страна дължи разноски, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА адвокатът, оказал на страната безплатна правна помощ, има право на адвокатско възнаграждение в размер, определен от съда, което възнаграждение се присъжда на адвоката. За да упражни последният това свое право е достатъчно да представи сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който да посочи, че договореното възнаграждение е безплатно на цитираното основание. Посочените предпоставки в случая са налице, поради което ответникът по делото следва да бъде осъден да заплати на адвоката по делото адвокатското възнаграждение в размер на 500 лева. Претенции за присъждане на разноски за внесена държавна такса не са предявени.

 Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административният съд – В. Търново, ІІ-състав

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ по жалба на И.П.И. от гр. В. Търново, срещу Заповед за налагане на принудителна административна мярка по чл. 171, т. 2а, буква „а“ от ЗДвП с №23-1275-000713/23.11.2023г. на началник сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР – В. Търново.

ОСЪЖДА ОД на МВР – Велико Търново да заплати на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата на адвокат И.В.М.-Г. от АК – В. Търново, ЛН **********, разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500 (петстотин) лева.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 


                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: