О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ V-260403 19.02.2021 г. Град Бургас
Бургаският окръжен съд, гражданско отделение, V-ти въззивен състав
На деветнадесети февруари, две хиляди двадесет и първа година
В закрито заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вяра Камбурова
ЧЛЕНОВЕ: Галя Белева
мл.с.
Александър Муртев
Секретар: -
Прокурор: -
като разгледа докладваното от съдия Белева
частно гражданско дело № 2483 по описа за 2020 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е
образувано по частна жалба, подадена от “Ай тръст” ЕООД, ЕИК:*********, със
седалище и адрес на управление гр.София, район „Триадица“, бул. „Витоша” № 146
/сграда А/, ет.4, Бизнес център „България“, чрез юрисконсулт Маркова.
Обжалва се разпореждане №14555 от
2.09.2020г., постановено по ч.гр.д.№5037 по описа за 2020г. на Районен съд- Бургас,
с което е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за
изпълнение по реда на чл.410 ГПК, за следните суми: 52,90 лв. дължимо
възнаграждение по Договор за предоставяне на поръчителство, 31,65 лв.-
договорна лихва за периода от 12.05.2017г. до 20.10.2017г., 143,65 лв.-
наказателна лихва за периода от 21.06.2017г. до 3.08.2020г. и 31,49 лв.-
административни разноски в полза на заявителя.
Сочи се, че в обжалваната
част разпореждането е неправилно,
незаконосъобразно и необосновано, като са изложени подробни съображения. Намира
за неправилен извода на съда за това, че клаузата за възнаградителна лихва
противоречи на закона е нищожна поради противоречие с добрите нрави и цели
неоснователно обогатяване, тъй като същата е в противоречие с трайната съдебна
практика и разпоредбите на ЗПК, в който законодателят посочил праг на ГПР от
50%, в който ГЛП бил компонент. Намира за неотносима съдебната практика,
цитирана от БРС, тъй като е постановена преди приемането на ЗПК, а и предвид
особеностите на разгледания в нея случай- заем в значителен размер, при
уговорено обезпечение с различен характер- ипотека. Неоснователен бил и извода
на БРС за неравноправност на клаузите, с които било уговорено начисляване на
наказателна лихва, възнаграждение за предоставяне на поръчителство и за
претендираните административни разноски. Според жалбоподателя нито една от
хипотезите на чл.411, ал.2 и 3 ГПК не била приложима в случая. Длъжникът не бил
длъжен да сключи договор за предоставяне на поръчителство при сключването на
кредит, а това била само възможност, която длъжникът сам избрал. Наред с това,
сключването на договора за поръчителство била една от възможностите за
обезпечаване на сключения от длъжника договор за кредит с Кредисимо- да сключи договор
за необезпечен кредит, договор за поръчителство или да предостави банкова
гаранция. Затова клаузата за възнаграждение за поръчителство не била нито
неравноправна, нито вероятно неравноправна, доколкото не създавала
неравнопоставеност между кредитор и длъжник и предоставяла възможност за
обезпечаване на кредита изцяло по волята на длъжника. Ай Тръсте не се явявало
кредитор към момента на сключването на договора за предоставяне на
поръчителство. Дружеството встъпило в правата на кредитора по договора за
кредит едва с изпълнението на задълженията си по договора за предоставяне на
поръчителство и то само поради това, че длъжникът сам не изпълнил задълженията
си към Кредисимо.
Неправилно били намерени за
неравноправни или вероятно неоснователни клаузите за наказателна лихва и
административни разноски. Първата била уговорена в общите условия на договора и съобразена с
чл.33, ал.2 от ЗПК, а втората била уговорена в чл.7, раздел VI от ОУ вр. с чл.2.6., раздел VIII от ОУ и начислена за
действително извършени разноски по изпращани покани и съобщения за длъжника, за
което бил съставен протокол.
Моли обжалваното разпореждане да
бъде отменено, като вместо него се постанови издаването на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК за всички претендирани суми. Претендира и да бъде
присъден и пълния размер на заплатената държавна такса при подаване на
заявлението по чл.410 ГПК, както и разноските по настоящото производство.
Частната жалба е с правно основание
чл.413, ал.2 от ГПК. Същата е подадена в законоустановения срок против подлежащ
на обжалване съдебен акт, от надлежно упълномощен представител на страна, която
има правен интерес от обжалването. Ето защо съдът намира частната жалба за допустима.
Бургаският окръжен съд като взе
предвид становището на частния жалбоподател и събраните по делото доказателства,
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Частно гражданско дело № 5037 по
описа за 2020г. на Районен съд- Бургас е
образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК,
подадено от „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, чрез пълномощник- юрисконсулт.
Иска се издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 и изпълнителен лист против В.И. ***,
за следните суми:
- 300 лв. главница по договор за кредит
№875673, сключен на 12.05.2017г. между „Кредисимо“ ЕАД в качеството на
заемодател и В.И. в качеството на заемополучател, обезпечен чрез сключен на 12.05.2017г.
договор за предоставяне на поръчителство между „Ай тръст“ ЕООД в качеството на
поръчител и В.И. в качеството на потребител;
- 31,65 лв., представляващи договорна
лихва за периода от 12.05.2017г. до 20.10.2017г.;
- 143,65 лв.- наказателна лихва
за периода от 21.06.2017г. до 3.08.2020г.;
- както и законната лихва от
датата на подаване на заявлението до изплащане на вземането;
- 31,49 лв. административни
разноски;
- 157,44 лв.- възнаграждение по
договор за предоставяне на поръчителство.
Изложени са доводи, че кредитополучателят
следвало да върне заетата сума, ведно с възнаграждението на заемодателя
съобразно погасителния план до 20.08.2019г. Същият не изпълнил задълженията си,
поради което, след положени усилия за доброволно уреждане отношенията с
длъжника, на 5.08.2020г. заемодателят поканил поръчителя, който бил солидарно
задължен заедно с кредитополучателя, да погаси всички задължения на последния.
На 10.08.2020г. „Ай тръст“ ЕООД изпълнило задължението си и погасило процесните
задължения на длъжника към „Кредисимо“ ЕАД, включително за извършени
административни разходи във връзка с опитите за извънсъдебно погасяване на
задължението. На същата дата длъжникът бил уведомен от „Ай тръст“ ЕООД за
плащането и встъпването в правата на „Кредисимо“ ЕАД, включително за дължимото
възнаграждение на поръчителя- 52, 90 лв.
Претендират се и деловодни
разноски- 25 лв. държавна такса и юрисконсултско възнаграждение- 50 лв. Към
заявлението са приложени пълномощно, квитанция за внесена държавна такса и
списък на разноските.
Като доказателства са представени:
Договор за потребителски кредит от 12.05.2017г. със страни „Кредисимо“ АД и В.И.,
приложение №1- условия на кредита, включващи и погасителен план, ОУ за
предоставяне на кредити; Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителски кредити; договор за поръчителство от 12.05.2017г.
между „Кредисимо“ АД и „Ай тръст“ ЕООД, както и договор за предоставяне на
поръчителство от 12.05.2017г. между „Ай тръст“ ЕООД и В.И., ведно с Приложение
№1 към последния, касаещо възнаграждението на поръчителя.
Районният съд е издал заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК за сумата от 300 лв.,
представляваща главница по договор за кредит №875673, сключен на 12.05.2017г. с
„Кредисимо“ ЕАД и платена на последното от дружеството, в качеството му на
поръчител по Договор за поръчителство, във връзка със сключен с кредитополучателя
договор за предоставяне на поръчителство, двата от същата дата, ведно със
законната лихва, считано от 27.08.2020г. до окончателното плащане, както и
сумите 13,40 лв. разноски по делото за държавна такса, съразмерно с уважената
част от заявлението и 50 лв. юрисконсултско възнаграждение.
С обжалваното разпореждане,
инкорпорирано в заповедта за изпълнение, районният съд е отхвърлил искането за
издаване на заповед за изпълнение за останалите претендирани суми, тъй като
искането било в противоречие с добрите нрави- чл.411,ал.2, т.2 от ГПК вр. с
чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД /основание за нищожност, което било различно от това
по чл.19, ал.5 от ЗПК/- ГЛП от 41,24% надвишавал значително трикратния размер
на законната лихва, съответно- клаузата, с която е уговорена, се явявала
нищожна. Цитирани са решения на ВКС по гр.д.№1106/2003г. на II г.о., по гр.д. №315/2005
на същото отделение; гр.д.№ 5093/2007г. на същото отделение; определение по
гр.д.№6295/14г. на ВКС, IV г.о., като е посочено, че
тази практика е все още актуална, тъй като голяма част от
заемните правоотношения не попадали в обхвата на ЗПК и поставянето на
субектите, предоставящи потребителски кредити в по-благоприятно положение от
другите заемодатели, било недопустимо. Отделно от това към настоящия момент
лихвите по банковите кредити, както и по депозитите , били значително по-ниски от
тези преди 10-15 години, което предполагало значително неоснователно
обогатяване, чрез годишна възнаградителна лихва над 30 до 50%. Относно
останалите претендирани вземания се сочи най-общо, че е налице обоснована
вероятност искането да се основава на неравноправни клаузи- чл.411, ал.2 т.3 от ГПК или да се касае до хипотеза на заобикаляне на закона, във връзка с
определянето на ГПР по договора за кредит.
Бургаският окръжен съд, като взе
предвид доводите на жалбоподателя и събраните по делото доказателства, приема от
фактическа страна следното:
Безспорно е, че вземанията на
заявителя се основават на уговореното в три договора, сключени на една и съща
дата 12.05.2017г., между три различни лица.
С договорът за потребителски кредит, със страни „Кредисимо“ АД и
длъжника В.И.И., „Кредисимо“ АД се е
задължило да предостави на И. в качеството на кредитополучател потребителски
кредит в размер и при условия, посочени в договора, при условие, че подаденото
от кредитополучателя заявление е одобрено от
„Кредисимо“ АД. В договора не се съдържат конкретните параметри на кредита,
като в чл.2 /1/ е посочено, че приложените към него Общи Условия и Заявление
/каквото по делото не е представено/, представляват цялостно и единно
споразумение между страните с посочения по-горе предмет. В чл.6 е посочено, че
кредитополучателят погасява кредита съгласно Приложение №1, според чл.17 това
приложение представлява неразделна част от договора.
Съгласно Приложение №1 към
процесния договор за потребителски кредит, последният е от вид „потребителски
кредит с Условие с погасителен план“, кредитният продукт е „Кредисимо плюс“.
Общият размер на кредита е 300 лв., за срок от 5 месеца, платим на 5
погасителни вноски с размер от 66,33 лв. Лихвеният процент по кредита е 41,24%,
а ГПР- 50 %. В т.9 от Приложение №1 е посочено, че общия размер на всички
плащания е 331,65 лв. В т.10 се съдържат конкретните данни от погасителния
план- номер на вноските, падежната дата на всяка от тях, размера на главницата,
размера на лихвата и общата сума на всяка погасителна вноска. Данните относно
параметрите на кредита са идентични с посочените в Стандартния европейски
формуляр /СЕФ/ за предоставяне на потребителски кредит. В част II, т.8 от СЕФ е посочено, че
кредитополучателят може, по своя преценка, да предостави обезпечение на
кредита- банкова гаранция или поръчителство.
В чл.4, ал.1 от договора за
потребителски кредит е посочено, че в случай, че в заявлението
кредитополучателят е посочил, че ще предостави обезпечение / в която хипотеза
заявлението се разглежда в срок от 24 часа от предоставяне на обезпечението,
след което в срок от 24 часа кредитодателя, а в рамките на 24 часа от
одобрението кредиторът е длъжен да предостави кредита на кредитополучателя- чл.VIII.1.2/, той следва в да предостави
това обезпечение в срок от 10 дни за представяне на банкова гаранция и 48 часа
за сключване на договор за поръчителство с одобрено от „Кредисимо“ АД лице.
Според чл.4.2, в случай, че кредитополучателят е заявил кредит без обезпечение,
срокът за одобрение на заявлението е 14 дни от подаването на заявлението, а ако
заявлението не бъде одобрено след изтичането на срока, договорът за
потребителски кредит не поражда действие.
Вторият договор е договор за предоставяне на поръчителство,
сключен между „Ай тръст“ ЕООД, в
качеството на поръчител, получил от предложение и избрал да сключи договор с „Кредисимо“ АД по отношение на
потребителя В.И.И.. С него
поръчителят се е задължил да сключи договор за поръчителство с „Кредисимо“ АД,
по силата на който да отговаря пред „Кредисимо“ АД солидарно с потребителя за
изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора
за потребителски кредит, както и за всички последици от неизпълнението на
задълженията по този договор. Текстът на ал.2, в който е очертан предметът на
договора, не е отразен на приложения препис от първата страница на същия, но от
уговорката в чл.6, ал.1 е видно, че насрещното задължение на потребителя е да
заплати на поръчителя възнаграждение по този договор за обезпечаването на
изпълнението на задълженията на потребителя по договора за потребителски
кредит. Според чл.8, ал.1, възнаграждението е в размер и при условия, съгласно
Приложение №1.
Според т.I от Приложение №1 към Договора за
предоставяне на поръчителство, задължението е за потребителски кредит с условие
за погасителен план, размерът на кредита е 300 лв., падежът е 10.10.2017г.,
погасителният план е на 5 вноски, като в табличен вид са описани поредните
номера на вноските, падежа на всяка от тях и размера на вноската.
В т.II от приложението, озаглавена
„размер на възнаграждението на поръчителя“ е посочено, че възнаграждението на
поръчителя е в размер на 30,58 лв. на месец за периода на действие на договора
за кредит. Посочено е още, че в случай, че между датата на усвояване на кредита
и първата дата на плащане по кредита съгласно погасителния план по т.I.4 има по-малко от 20 дни,
размерът на възнаграждението на поръчителя за периода от сключването на
договора за предоставяне на поръчителство до датата на първото плащане по
кредита е 30,58 лв. Срокът за плащане на възнаграждението е посочен в т. III- възнаграждението се дължи на
датата на падежа на съответното плащане по кредита съгласно погасителния план
по т.I.4.
Третият договор е договор за
поръчителство, сключен между „Кредисимо“ АД и „Ай тръст“
ЕООД. С него „Ай тръст“ ЕООД в качеството на поръчител се е задължил да
отговаря пред „Кредисимо“ АД в качеството на кредитор /заемодател/, съгласно
договор за потребителски кредит с В.И.И., за сумата от 300 лв. със срок на
погасяване 20.10.2017г., солидарно с потребителя за изпълнението на всички задължения
на потребителя, възникнали съгласно договора за потребителски кредит, както и
за всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по
договора за потребителски кредит. Тези задължения са описани подробно в раздел II, чл.2 и включват главница,
възнаградителна лихва, разноските във връзка със сключването и изпълнението на
договора за кредит, лихва за забава или друго обезщетение за неизпълнение,
разноските за извънсъдебно или съдебно събиране на вземането.
Заявителят- сега частен жалбоподател,
е посочил, че след изтичането на падежа на последната вноска е погасил всички
задължения на потребителя /длъжника по делото/ към „Кредисимо“ АД, поради което
е встъпил в правата му по договора, като му се дължи и възнаграждението по
договора за предоставяне на поръчителство.
Предвид така установените факти
въззивният съд приема следните правни изводи:
Основателно е оплакването на
частния жалбоподател, че районният съд неправилно е приел, че уговореното
възнаграждение за договорна лихва в договора за потребителски кредит
противоречи на добрите нрави.
Въззивната инстанция споделя
доводите на жалбоподателя, че изводът на районния съд, че уговорената от
страните годишна договорна лихва в размер на 41,24 % противоречал на добрите
нрави, понеже надхвърлял трикратния размер на законната лихва, почива на
съдебна практика, която не е относима към конкретния казус. Същата е
постановена по времето, когато в закона липсваше законоустановена горна граница
на договорната лихва при потребителските кредити /т.е. липсваше императивна
правна норма, регулираща размера на възнаградителната лихва/, поради което
единственото ограничение на свободата на договаряне на страните по този въпрос
според разпоредбата на чл. 9 ЗЗД бяха правилата на добрите нрави. Понастоящем
обаче, за потребителските кредити, попадащи в обхвата на ЗПК такава горна
граница има и това е 5-кратният размер на законната лихва, посочен в чл.19,
ал.4 от ЗПК. Вярно е, че тази разпоредба касае размера на годишния процент на
разходите, но същата е приложима, защото в ГПР по дефиниция се включват всички
разходи по кредита, включително годишния лихвен процент, от което може да се
изведе, че максималната горна граница на ГЛП е размера на допустимия ГПР по
чл.19, ал.4 ЗПК. Тъй като процесната възнаградителна лихва не надвишава
посочения размер, тоест е договорена в рамките на закона, тя не противоречи на
добрите нрави. Презумпцията е, че след като една уговорка не противоречи на
закона, тя не може да противоречи на правилата на добрите нрави.
Принципно верни са доводите на районния
съд, че за останалите кредити, извън обхвата на ЗПК, за които не важи
ограничението на чл.19, ал.4 ЗПК, цитираната от БРС съдебна практика продължава
да е актуална. Но настоящият казус касае именно договор за потребителски кредит,
за който са приложими правилата на ЗПК /не попада в изключенията по чл.4, ал.1 ЗПК/, поради което тази практика е неотносима. Освен това несъстоятелен е
доводът на съда, че с въведеното разграничение за максималния размер на
договорната лихва при кредити по ЗПК и по останалите кредити /респективно- договори
за заем/, кредиторите по последните били неравнопоставени. В заповедното
производство съдът следи служебно единствено за защитата на потребителите, но не
и за тази на трети лица. Освен това следва да се отбележи, че за останалите
кредитори /заемодателите/ не важат и разпоредбите на ЗПК, предвиждащи специални
хипотези за нищожност и недействителност на договорите за потребителски кредит. Т.е., като баланс на засилената защита на
потребителите по ЗПК, в сравнение с тези останалите заеми, законодателят
изрично е предвидил по- благоприятни условия за кредиторите по ЗПК, в сравнение
с останалите.
Въпреки гореизложеното,
въззивният съд намира, че възнаградителна лихва по договора за потребителски кредит
в случая не се дължи, както не се дължат и останалите претендирани с настоящата
жалба вземания.
В чл.11, ал.1, т.10 ЗПК е
посочено, че договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и
съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин.
В приложение №1 към процесния
договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 50%, т.е. формално е
изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.10 ГПК. Този размер не надвишава
максималния по чл.19, ал.4 ЗПК. Но, според настоящият съдебен състав този размер
не е правилно определен, тъй като не включва част от разходите за кредита, а
именно- възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство, сключен
от потребителя с „Ай тръст“ ЕООД като задължително условие за одобряване на
заявлението за отпускане на кредит и което задължение потребителят е длъжен да
заплаща на всяка падежна дата на кредита, независимо от това дали длъжникът
погасява редовно кредита си. Това възнаграждение според съда се включва в
общите разходи по кредита за потребителя по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК.
В цитираната разпоредба е дадена
следната дефиниция на понятието
"Общ разход по кредита за потребителя": всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси“.
Съгласно
чл.19, ал.1
ЗПК, годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Следователно, възнаграждението по договора за предоставяне на
поръчителство следва да бъде включено в ГПР по процесния договор за
потребителски кредит, тъй като представлява косвен разход по кредита. В
процесния случай това очевидно не е сторено, поради което посочения размер на
ГПР в договора за потребителски кредит /Приложение №1/ не е определен правилно.
При това положение се налага
извод, че договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като в него липсва действителния процент на ГПР.
Очевидно е, че текстът на последната норма не следва да се възприема буквално,
а именно- при посочен, макар и неправилно определен ГПР да се приема, че е
изпълнено изискването на закона за съдържание на договора. Годишният процент на
разходите е част е същественото съдържание на договора за потребителски кредит
/и въобще на договорите за кредит/, въведено от законодателя с оглед
необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на
договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните
кредитни продукти и да направи своя информиран избор. С други думи, след като в
договора за потребителски кредит е посочен ГПР, който е занижен и в резултат на
това се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, то на основание чл.21, ал.1
от ЗПК във връзка с чл.19, ал.5 ЗПК клаузата на т.8 от Приложение №1 /л.16 от
делото на БРС/ към договора за потребителски кредит е нищожна и следва да се
приеме за несъществуваща.
Налага се извод, че не е спазено
изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК да се посочи действителния ГПР по
договора за потребителски кредит, поради което на основание чл.22, ал.2 от ЗПК
следва да се приеме, че договорът за потребителски кредит е недействителен. Когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита- така чл.23 ЗПК.
Ето защо, на основание чл.411,
ал.2, т.2 ГПК неоснователно се явява искането на частния жалбоподател за
издаване на заповед за изпълнение за възнаградителната лихва по договора за
потребителски кредит, за наказателна лихва по договора за кредит и за
административни разноски по договора за кредит.
Неоснователно е и искането за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за възнаграждението по договора
за поръчителство. Според настоящият съдебен състав, клаузите на т.II, 1 и 2 от Приложение №1 към
договора за предоставяне на поръчителство не са достатъчно ясни и разбираеми за
средния потребител, тъй като не е посочен общият размер на дължимото
възнаграждение за поръчителя за целия срок на договора /152,90 лв., за кредит в
размер на 300 лв./, нито отделните задължения с конкретните падежни дати /както
например е сторено за задълженията за връщане на главницата и договорната лихва
по договора за потребителски кредит/. При това положение, за съда е налице
възможност да извърши проверка за неравноправност на клаузата за
възнаградителна лихва по договора за предоставяне на поръчителство /така- чл.145,
ал.2 ЗЗП/. В случая е налице и общата
предпоставка на чл.143, ал.1 от ЗПП- уговорката
за възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство е във вреда на потребителя, не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, поради което е неравноправна. Съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП, неравноправните клаузи са
нищожни.
Предвид изложеното, въззивният
съд намира, че с оглед конкретните факти по делото може да се направи извод, че
искането на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение за
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство се основава на
клауза, за която е налице обоснована
вероятност да е неравноправна /в тежест на кредитора е да докаже, че клаузата е
била индивидуално уговорена, което не може да стане в рамките на заповедното
производство/, поради което и на основание чл.411, ал.2, т.3, предл.2 от ГПК
същото е неоснователно и следва да се остави без уважение.
Поради съвпадане на крайните
изводи на двете инстанции обжалваното разпореждане следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото,
неоснователно е искането за присъждане на разноски за двете инстанции.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане №14555
от 2.09.2020г., постановено по ч.гр.д.№5037 по описа за 2020г. на Районен съд-
Бургас, с което е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на
заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК, за следните суми: 52,90 лв.
дължимо възнаграждение по Договор за предоставяне на поръчителство, 31,65 лв.-
договорна лихва за периода от 12.05.2017г. до 20.10.2017г., 143,65 лв.-
наказателна лихва за периода от 21.06.2017г. до 3.08.2020г. и 31,49 лв.-
административни разноски в полза на заявителя.
Определението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.