№ 108
гр. Благоевград, 08.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети
февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Атанас Иванов
при участието на секретаря Герасим Ангушев
като разгледа докладваното от Атанас Иванов Въззивно гражданско дело №
20211200501096 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Въззивното производство е образувано по въззивна жалба от „Ф...” Е., с
ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр. С., район „О.“, ул. „В.” №*,
представлявано от Д. П. М. и З. А. С., чрез адв. Щ.Н., против решение №
502455/ 28.06.2021 г., постановено по гр. д. № 1119/ 2018 г. по описа на РС –
Разлог, в частта, с която искът е отхвърлен срещу ответника Т.А. и само в
частта за дължимата главница.
Във въззивната жалба се правят оплаквания за недопустимост на
атакувания акт, както и оплаквания, които могат да се квалифицират като
такива за постановяване на атакувания съдебен акт в противоречие с
материалния закон и противоречие с процесуалния закон. Навежда се, че
изводите на съда са необосновани, тъй като е извършил преценка на
доказателствата избирателно.
Прави се искане пред въззивният съд за отмяна на решение № 502455/
28.06.2021 г., постановено по гр. д. № 1119/ 2018 г. по описа на РС – Разлог,
като съдът постанови друго такова, с което да уважи иска за главница.
Прави се искане за присъждане на разноски, направени при
второинстанционната проверка.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, е постъпил отговор по въззивната
жалба от въззиваемата страна Т.А.. Посочва се в отговора, че
първоинстанционото решение е правилно и законосъобразно, издадено изцяло
1
с съответствие с процесуалните правила и материалния закон. Посочва се, че
първоинстанционният съд правилно е приел, че главницата и лихвите са
погасени по давност и то по отношение на всички ответници - длъжник и
поръчители по договора за кредит. Сочи се, че началният момент, от който за
въззиваемия е започнала да тече погасителна давност е 26.08.2010 година,
когато кредиторът е обявил кредита за изцяло предсрочно изискуем. В тази
връзка съдът е обосновал изводите си именно въз основа на събраните по
делото доказателства и дори е изложил мотиви защо не приема възражението
на ищеца, че банката не е могла да извърши валидно това действие, тъй като
била цедирала вземането си към нас. Към датата на обявяване на
предсрочната изискуемост на кредита „Ц...” А. все още не е била прехвърлила
вземането си, т.е. именно тя е била надлежния кредитор. Навежда се, че във
връзка с предприетите от кредитора - „Ц...” А., продължени и от ищеца
действия по реализиране на предсрочната изискуемост на кредита, съдът
обстойно е изложил мотиви, че същите са били изоставени от тях и към
датата на депозиране на исковата молба по иска, цялото вземане е било
погасено по давност.
Поддържа се, че съдът се е произнесъл по всички направени от страните
искания, твърдения и възражения, като в мотивите на акта си е дал отговор на
същите. В тази връзка обстойно е обяснил въз основа на какви доказателства
и законови разпоредби е приел за доказани и/или недоказани определени
обстоятелства, както и основателността на претенциите на страните. Оспорва
се като неоснователно оплакването във въззивната жалба, че съдът
неправилно и слабо обосновано е аргументирал акта си. Съдът е направил
изводите си именно въз основа на доказателствения материал по делото и
разпоредбите на закона. Същият не е имал задължението да обсъжда
житейската логика и обстоятелства, които не са дори наведени като твърдения
в хода на производството, а още по-малко пък въз основа на тях е следвало да
направи изводите си при произнасянето си по съществото на спора.
Оспорва се като неоснователно оплакването, че М. А. е била
заинтересована от изхода на делото и в този смисъл съдът не е следвало да
кредитира показанията й. В ГПК не съществува забрана съпруг да бъде
свидетел в производство, водено срещу другия съпруг. Съдът обаче е длъжен
да обсъди показанията му във връзка с останалите доказателства, събрани в
хода на производството. Това изискване е спазено и съдът е отчел
отношенията между ответниците (тъй като свидетелката освен, че ми е
съпруга, е и дъщеря на А.А.) и свидетеля, но същевременно е приел
показанията за достоверни и съответстващи с целия доказателствен материал.
Навежда се, че от представените от ищеца банкови извлечения се
установява, че вноските, направени след 2010 година (с изключение на една)
са правени от М. А., в какъвто смисъл са и показанията на свидетелката.
Същата е посочила, че още през 2010 година категорично е отказал да
погасява вноските по кредита, което обстоятелство се установявало и от
твърдението на „Ц...” А., направено пред съда още в хода на проведеното
2
заповедно производство във връзка с обявената предсрочна изискуемост на
кредита и предприетите действия по събиране на задължението.
Навежда се, че е нововъдено твърдението, че М. А. е работила като
касиер в банката, потвърждава заявеното от нея пред съда, че е правила
вноски по кредита без мое знание и въпреки категоричното ми несъгласие за
плащане по същия.
Поради това и съдът правилно е кредитирал показанията на М. А., а
мотивирайки акта си и върху тях не е допуснал нарушение на
съдопроизводствените правила.
Поддържа се, че договорът за кредит създава облигационни отношения
между страните, които са го подписали и са се задължили съобразно клаузите
на същия. Тези задължения са лични, а не представляват СИО, поради което и
е невъзможно съпругът на страна по такъв договор да предоговаря и
преурежда приетите права и задължения по него и задължава страните с нови
условия по този договор. В този смисъл и извъндоговорно плащане или
плащане, извършено с нова договорка между М. А. и цесионера не ангажира
правно нито нас - поръчителите, нито кредитополучателя Т.А..
Оспорва се искането за събиране на писмени доказателства. Прави
искане за присъждане на разноски по делото.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, е постъпил отговор по въззивната
жалба от въззиваемата страна А. Н. А.. Посочва се в отговора, че
първоинстанционото решение е правилно и законосъобразно, издадено изцяло
с съответствие с процесуалните правила и материалния закон. Посочва се, че
първоинстанционният съд правилно е приел, че главницата и лихвите са
погасени по давност и то по отношение на всички ответници - длъжник и
поръчители по договора за кредит. Сочи се, че началният момент, от който за
въззиваемия е започнала да тече погасителна давност е 26.08.2010 година,
когато кредиторът е обявил кредита за изцяло предсрочно изискуем. В тази
връзка съдът е обосновал изводите си именно въз основа на събраните по
делото доказателства и дори е изложил мотиви защо не приема възражението
на ищеца, че банката не е могла да извърши валидно това действие, тъй като
била цедирала вземането си към нас. Към датата на обявяване на
предсрочната изискуемост на кредита „Ц...” А. все още не е била прехвърлила
вземането си, т.е. именно тя е била надлежния кредитор. Навежда се, че във
връзка с предприетите от кредитора - „Ц...” А., продължени и от ищеца
действия по реализиране на предсрочната изискуемост на кредита, съдът
обстойно е изложил мотиви, че същите са били изоставени от тях и към
датата на депозиране на исковата молба по иска, цялото вземане е било
погасено по давност.
Поддържа се, че съдът се е произнесъл по всички направени от страните
искания, твърдения и възражения, като в мотивите на акта си е дал отговор на
същите. В тази връзка обстойно е обяснил въз основа на какви доказателства
и законови разпоредби е приел за доказани и/или недоказани определени
3
обстоятелства, както и основателността на претенциите на страните. Оспорва
се като неоснователно оплакването във въззивната жалба, че съдът
неправилно и слабо обосновано е аргументирал акта си. Съдът е направил
изводите си именно въз основа на доказателствения материал по делото и
разпоредбите на закона. Същият не е имал задължението да обсъжда
житейската логика и обстоятелства, които не са дори наведени като твърдения
в хода на производството, а още по-малко пък въз основа на тях е следвало да
направи изводите си при произнасянето си по съществото на спора.
Оспорва се като неоснователно оплакването, че М. А. е била
заинтересована от изхода на делото и в този смисъл съдът не е следвало да
кредитира показанията й. В ГПК не съществува забрана съпруг да бъде
свидетел в производство, водено срещу другия съпруг. Съдът обаче е длъжен
да обсъди показанията му във връзка с останалите доказателства, събрани в
хода на производството. Това изискване е спазено и съдът е отчел
отношенията между ответниците (тъй като свидетелката освен, че ми е
съпруга, е и дъщеря на А.А.) и свидетеля, но същевременно е приел
показанията за достоверни и съответстващи с целия доказателствен материал.
Навежда се, че от представените от ищеца банкови извлечения се
установява, че вноските, направени след 2010 година (с изключение на една)
са правени от М. А., в какъвто смисъл са и показанията на свидетелката.
Същата е посочила, че още през 2010 година категорично е отказал да
погасява вноските по кредита, което обстоятелство се установявало и от
твърдението на „Ц...” А., направено пред съда още в хода на проведеното
заповедно производство във връзка с обявената предсрочна изискуемост на
кредита и предприетите действия по събиране на задължението.
Навежда се, че е нововъдено твърдението, че М. А. е работила като
касиер в банката, потвърждава заявеното от нея пред съда, че е правила
вноски по кредита без мое знание и въпреки категоричното ми несъгласие за
плащане по същия.
Поради това и съдът правилно е кредитирал показанията на М. А., а
мотивирайки акта си и върху тях не е допуснал нарушение на
съдопроизводствените правила.
Поддържа се, че договорът за кредит създава облигационни отношения
между страните, които са го подписали и са се задължили съобразно клаузите
на същия. Тези задължения са лични, а не представляват СИО, поради което и
е невъзможно съпругът на страна по такъв договор да предоговаря и
преурежда приетите права и задължения по него и задължава страните с нови
условия по този договор. В този смисъл и извъндоговорно плащане или
плащане, извършено с нова договорка между М. А. и цесионера не ангажира
правно нито нас - поръчителите, нито кредитополучателя Т.А..
Оспорва се искането за събиране на писмени доказателства. Прави
искане за присъждане на разноски по делото.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и отговаря
4
на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, поради което е процесуално
допустимо.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият състав на Окръжен съд - Благоевград, ГО, IV въззивен,
счита, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Производството пред РС – Благоевград е образувано по иск, предявен от
„Ф...” Е., с ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр. С., район „О.“, ул.
„В.” №*, представлявано от Д. П. М. и З. А. С., чрез пълномощника К. К. –
юрисконсулт против Т. И. А., с ЕГН **********, от гр. Б., ул. „Д. Г.” №*, А.
Н. А., ЕГН ********** от гр. Р., ул. „Б. М.” № *, Г. И. К., ЕГН **********, от
гр. Р., ул. „Ч.” № *.
Прави се искане съдът да постанови решение, с което да осъди
ответниците солидарно да заплатят на ищеца следните суми: - 9 696.34 лв. –
главница по Договор за потребителски кредит № * от 29.11.2007 год.; - 3
653.59 лв. – просрочена договорна лихва за периода от 01.05.2013 г. до
01.12.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба – 31.05.2018 г. до окончателното изплащане на задължението, както и
сторените по делото разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответниците представят писмени отговори, с
които правят възражение за недопустимост и неоснователност на исковете,
като оспорват изцяло всички фактически твърдения в исковата молба.
Оспорват твърдението, че между ищеца и ответниците е сключван договор за
потребителски кредит, обезпечен с поръчителство. Оспорват редовността и
валидността на сключената между ищеца и „И...“ А. цесия. Правят
възражение за нищожност на клаузите, посочени в чл. 4, ал. 1 и 3, чл. 5, ал. 3,
чл. 6, ал. 1 и чл. 13, ал. 6 от Договора. Същите са неравноправни по смисъла
на чл. 143, ал. 1 от Закона за защита на потребителите.
Ответниците А. Н. А. И Г. И. К. правят изрично възражение за
неоснователност на иска, поради предявяването му след законоустановения
шестмесечен срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД.
След като съобрази доводите на страните и извърши преценка на
събраните доказателства съдът приема за установена следната фактическа
страна на спора, както и правна страна:
От приетите по делото писмени доказателства се установява, че Т.А. е
получил банков заем в размер на 15 000.00 лева, като А.А. и Г.К. са се
задължили към банката като поръчители по този договор за кредит. Крайният
срок за връщане на заетата сума, ведно с лихвите е не по-късно от 01.12.2017
година.
По делото не е спорно, че банката изрично е декларирала, че е обявила
кредита за изцяло предсрочно изискуем, считано от 26.08.2010 година.
5
Обявяване на предсрочна изискуемост е предвидена в договора и закона
възможност в резултат на неизпълнение на задължение от страна на
кредитополучателя да се промени падежът на вземането на кредитора.
Предвид предприетите действия, изискуемостта на цялото вземане по
договора за потребителски кредит е настъпила на 26.08.2010 година. От този
момент е започнала да тече и погасителна давност за предприемане на
действия по събиране на вземането от страна на кредитора, респ. встъпилия в
правата му цесионер. След обявяване предсрочната изискуемост на кредита,
банката-кредитор, преди съобщаването на цесията е предприела действия по
реализиране на правата си от така обявената предсрочна изискуемост като е
депозирала в съда заявление по чл. 417 от ГПК. В същото отново изрично е
декларирал, че е обявил кредита за изцяло предсрочно изискуем, считано от
26.08.2010 година. Това от своя страна е довело до промяна на падежа на
издължаване на цялото задължение по договора за кредит и същият се счита
дължим от датата на предсрочната му изискуемост - 26.08.2010 година. След
този момент, вземането по кредита е цедирано на настоящия въззивник-ищец,
което цесия е съобщена на длъжника.
Съдът намира, с оглед релевираното възражение за давност, че от този
момент – 26.08.2010 г., до датата на образуване на настоящето производство -
01.06.2018 г., са изминали повече от 5 години, поради което и към настоящия
момент вземането на ищеца-въззивник, като цесионер на кредитора по този
договор, е погасено по давност.
Според настоящия съдебен състав, така поетото задължение по
договора за потребителски кредит е погасено по давност, поради изтичане на
5-годишен срок от настъпване на падежа по същия. От събраните по делото
доказателства се установи, че с уведомления до всеки от ответниците
кредиторът „Ц...” А. е обявила кредитът за изцяло предсрочно изискуем,
считано от 26.08.2010 година. Към този момент все още не е бил сключен
договорът за цесия, поради което и неоснователно се явява възражението на
ищеца, че банката не е имала право да обяви предсрочна изискуемост на
вземането си.
Въз основа на това становище – че кредита е предсрочно изискуем от
26.08.2010 г., праводателят на ищеца – цесионер, е предприел действия по
събиране на цялото си вземане по договора за кредит. Волеизявление на
банката в тази посока е налице и дори в нейна полза има издадени заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист за същото вземане, предмет и на
исковата молба.
След обявяване на пълната предсрочна изискуемост от страна на
Банката, последната е бездействала по отношение на длъжника и
поръчителите повече от седем години. С обявяването на кредита за
предсрочно изискуем по отношение на кредитополучателя е настъпил
падежът на плащане на цялото задължение от негова страна.
Относно възражението във въззивната жалба, че са извършвани
6
плащания по банков път от Т.А., поради което е налице признаване на
вземането от длъжника, поради което давността е прекъсната, съдът намира
за неоснователно.
На първо място, не е установено по несъмнен начин, че Т.А. след 2011
година е погасявал задължението си, поради което и с всяко плащане е
прекъсвал давността. Представените вносни бележки, относно вноски по
договора за кредит, както и извлечения от банкова сметка, не установяват че
Т.А. след 2011 година е погасявал задължението си. Представените писмени
доказателства не съдържат подпис, който да установи авторството на тези
документи.
От друга страна, признание на вземането от длъжника по смисъла на чл.
116, ал. 1, б. „А“ от ЗЗД е налице, когато се признава съществуване на
задължението, което кореспондира на признатото право. Признаването е
едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено
заявява, че е задължен към кредитора. За да е налице признаване на вземането
по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на
давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се
отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на
фактите, от които произхожда – така и решение № 100 от 20.06.2011 г., пост.
по т. д. № 194/ 2010 г. на ВКС, II т. о., ТК. Това е така, тъй като признаването
на фактическия състав все още не означава признаване на последиците от
този фактически състав към момента на признаването. Признаването на дълга
може да бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите да
манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди
съществуването на конкретния дълг към кредитора. В настоящия случай,
няма установени по несъмнен начин факти и обстоятелства, от които да се
изведе воля на длъжника, че потвърждава съществуването на конкретния дълг
към кредитора. Ето защо, липсата на признаване на вземането от длъжника,
обуславя основателността на извода, че е изтекла погасителната давност, тъй
като последната не е прекъсвана.
Предвид горното, искът срещу Т.А., относно дължимата главница в
размер на 9 696.34 лв., се явява неоснователен, а обжалваното решение - в
частта, с която искът е отхвърлен срещу ответника Т.А. и само в частта за
дължимата главница, е правилно.
По изложените съображения, предявените искове следва да бъдат
отхвърлени, а решението в обжалваната част, следва да се потвърди.
Не е налице нарушение на императивни материални и процесуални
норми.
Относно разноските по делото, съдът намира, че следва да се присъдят,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на въззиваемия Т.А., разноски за адвокат във
въззивното производство в размер на 830.00 лв.
Относно искането за присъждане на разноски за адвокат на въззиваемия
А.А., съдът намира за неоснователно. Настоящето въззивно производство е
7
образувано по въззивна жалба от „Ф...” Е., с ЕИК *, със седалище и адрес на
управление: гр. С., район „О.“, ул. „В.” №*, представлявано от Д. П. М. и З. А.
С., чрез адв. Щ.Н., против решение № 502455/ 28.06.2021 г., постановено по
гр. д. № 1119/ 2018 г. по описа на РС – Разлог, само в частта, с която искът е
отхвърлен срещу ответника Т.А. и само в частта за дължимата главница. В
останалата част, решението не е обжалвано, поради което е влязло в сила.
В този смисъл, деволутивния ефект на въззивната жалба е обусловил
процесуално правоотношение на въззивната инстанция с Т.А., със предмет на
спора, касаещ само дължима главница по договор за кредит, но такова
правотноошение не е настъпило по отношение на А.А.. Обстоятелството, че
поради грешка на първостепенния съд при администриране на въззивната
жалба е изпратил препис от нея и на другите страни в производството – А.А.
и Г.К., не променя горния извод, тъй като независимо че са конституирани
като страни във въззивното производство чрез връчване препис от въззивната
жалба, то те са ненадлежни в настоящето производство, тъй като поради
липса на въззивна жалба относно решението в частта, обуславящо край по
спора с ответна страна А.А. и Г.К., то не е възникнало процесуално
правотношение с по-горната инстанция – въззивната инстанция, поради което
не е налице основанието по чл. 78, ал. 3 ГПК, за присъждане на разноски с
оглед резултата по спора във въззивната инстанция.
Водим от гореизложеното и на основание чл. 271 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 502455/ 28.06.2021 г., постановено по гр.
д. № 1119/ 2018 г. по описа на РС – Разлог, в частта, с която искът е отхвърлен
срещу ответника Т.А. и в частта за дължимата главница в размер на 9 696.34
лева.
ОСЪЖДА „Ф...” Е., с ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр.
С., район „О.“, ул. „В.” №*, представлявано от Д. П. М. и З. А. С. да заплати
на Т. И. А., с ЕГН **********, сумата в размер на 830.00 лв. (осемстотин и
тридесет лева), представляваща сторени по делото разноски за адвокат във
въззивната инстанция.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането А.А. за присъждане на разноски
за адвокат, като неоснователно.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от съобщаването на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
8
2._______________________
9