Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 06.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател: Татяна Димитрова
Членове: Румяна Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина Тодорова като
разгледа докладваното въззивно гражданско дело № 7643 по описа за 2019 година
Производството е по реда на чл.
258 - 273 ГПК.
С решение № 49725 от
16.10.2018 г., постановено по гр. д. № 28982/2017 г. по описа на СРС, 151 с-в, „Н.” ЕООД /в ликвидация/ е
осъдено по предявения иск с правно основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД да опразни и
предаде на ищеца „И.о.” АД наетите по договор за наем № ПО – 16 – 68/05.07.2011г.
помещения, а именно: производствени помещения с площ 210 кв. м., складови
помещения с площ 59 кв. м. и обслужващи помещения с площ 65 кв. м., находящи се
в гр. „Велико Търново”, бул.”********.
Решението е обжалвано от „Н.”
ЕООД /в ликвидация/. Във
въззивната жалба се излагат подробни съображения, че решението е неправилно,
незаконосъобразно, необосновано, постановено в несъответствие със събраните
доказателства и при съществени процесуални нарушения. Поддържа,
че договорът не е прекратен, тъй като продължава да ползва имота. Моли се решението да
бъде отменено изцяло, а предявеният
иск да бъде
отхвърлен като
неоснователен.
В установения от
закона срок, въззиваемата страна - „И.о.”
АД, е
депозирала отговор на въззивната жалба. С него излага подробни съображения за
неоснователността на въззивната жалба. Претендира присъждане на сторените във
въззивното производство разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна
страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и
е процесуално допустима, а разгледана по същество - неоснователна.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с
мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението
съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от
ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е
ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към
спора факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Не се установи
при въззивната проверка нарушение на императивни материално правни норми.
Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни изводи,
основани на приетите по делото доказателства, които въззивният съд споделя и на
основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.
Относно правилността
на първоинстанционното решение,
въззивният съд намира наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
За да бъде уважен
искът по чл. 79,
ал. 1
във вр. с чл. 233, ал. 1,
изр. І от ЗЗД, ищецът следва да установи при условията на пълно и главно
доказване, че между него и ответника валидно е възникнало твърдяното облигационно
правоотношение, че имотът
продължава да се ползва от ответника, както и че действието на
договора е било валидно прекратено.
Разпоредбата на чл. 233, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД урежда
претенция с облига-ционно основание, при разглеждане на която въпросът за
собствеността не се изследва. Въпросът за собствеността не е елемент от
фактическия състав на иска по чл. 233,
ал. 1, изр. 1 от ЗЗД. Без
значение дали някоя от страните по наемното правоотношение е собственик на
имота - щом са страни по такова правоотношение, то наемателят е длъжен да върне
вещта на наемодателя след прекратяване действието на договора. Правото на
наемодателя да получи вещта обратно в състоянието, в което тя е била предадена
при сключване на договора, произтича от закона. Договорът е облигационен по
своя характер и поражда само облигационни последици.
От
представения по делото договор за наем, се установява, че между страните е било
налице валидно облигационно правоотношение.
Неоснователни са изложените във въззивната жалба
доводи, че не е установено прекратяване
на наемния договор.
Съгласно чл. 16 от договора, същият се прекратява
при наличието на някоя от следните хипотези: взаимно съгласие на страните,
/16.2/, с писмено уведомление от наемодателя
до наемателя, при закъснение плащането на наема с повече от 20 дни, като
наемодателят няма задължение да спазва срока на предизвестието /16.3/,
предсрочно, с едномесечно писмено предизвестие от всяка от страните, отправено
до другата страна /16.4/, без предизвестие в случай, че за която и да е от
страните по него, бъде открито производство по обявяване в несъстоятелност или
в ликвидация /16.5/.
Видно от т. IV от подписаната на
05.12.2016г. спогодба между страните, при условията на виновно неизпълнение на
задълженията от страна на „Н.” ЕООД, съгласно договора за наем и забава на
плащанията с повече от 20 дни от сроковете, посочени в спогодбата, договорът се
прекратява автоматично.
С нотариална покана рег.
№ 833/20.03.2017г. на нотариус М., връчена на ответното дружество на
05.04.2017г., ищецът уведомил същото, че прекратява договора на основание чл.
16.3 поради виновно неизпълнение на задълженията за плащане, като му е
предоставен срок от 7 дни да опразни и предаде имота. Ето защо, правило СРС е
приел, че договорът е развален от страна на ищеца.
В допълнение следва да се
отбележи, че прекратяването на договора е настъпило и по силата на т.16.5 от
договора - без предизвестие в случай, че
за която и да е от страните по него, бъде открито производство по обявяване в
несъстоятелност или в ликвидация. Съгласно т. IV от спогодбата от 05.12.2016г. при условията на
виновно неизпълнение на задълженията от страна на „Н.” ЕООД, съгласно договора
за наем и забава на плащанията с повече от 20 дни от сроковете, посочени в
спогодбата, договорът се прекратява автоматично. Забавата в плащанията се
установява от представените по делото доказателства. Ето защо, дори и без
изпращането на тази нотариална покана, договорът между страните е прекратен на
посочените по – горе основания.
Страните не спорят, че жалбоподателят и към момента
използва имота, поради което е налице и последната предпоставка за уважаване на
иска, а именно ответникът да владее имота.
Поради
съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението следва изцяло да се
потвърди.
На
01.12.2023г. е постъпила частна жалба от „Н.“ ЕООД – в ликвидация, с което се
обжалва протоколно определение от 23.11.2023г., с което е даден ход на делото.
Поддържа, че е бил нередовно призован.
Съдът намира,
че жалбата е недопустима. Определението на въззивния съд за даване ход на
делото не подлежи на самостоятелно обжалване, поради което същото не е в кръга
на тези, за които обжалването е допустимо. Ето защо, частната жалба следва да
се остави без разглеждане.
За пълнота на
изложението следва да се посочи, че съгласно чл. 42 ГПК, когато съобщението не
е връчено по реда на ал. 1 или ал. 2, съдът може да разпореди връчването да
стане от служител на съда чрез телефон, електронен адрес, телекс, факс или телеграма.
В настоящия случай са правени многобройни опити за призоваване на страната на
адреса, посочен като адрес за кореспонденция, като съобщенията не са били
връчвани, а са върнати като „непотърсени“. Делото има за предмет опразване на
имот. Поради това и съдът е разпоредил връчването на адресата по телефона на
ликвидатора на дружеството. Този телефон самият ликвидатор Н.В.Т. е посочвал в
подаваните от него молби. Удостоверено е от съдебния деловодител съобщаването
на адресата за датата на насроченото съдебно заседание на ликвидатора Н.Т. на
посочения от него телефон на 21.09.2023г., поради което и съдът е приел, че
въззивникът е редовно уведомен за датата на насроченото съдебно заседание.
По разноските
за въззивната инстанция:
С оглед изхода
на делото и на основание чл. 273 ГПК вр. 78, ал. 1 ГПК въззивникът следва да
бъде осъден да заплати направените разноски във въззивното производство в
размер на 100 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Воден от изложеното,
съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 49725 от
16.10.2018 г., постановено по гр. д. № 28982/2017 г. по описа на СРС, 151 с-в, с което „Н.” ЕООД /в
ликвидация/ е осъдено по предявения иск с правно основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД
да опразни и предаде на ищеца „И.о.” АД наетите по договор за наем № ПО – 16 –
68/05.07.2011г. помещения, а именно: производствени помещения с площ 210 кв.
м., складови помещения с площ 59 кв. м. и обслужващи помещения с площ 65 кв.
м., находящи се в гр. „Велико Търново”, бул.”********.
ОСЪЖДА „Н.” ЕООД /в ликвидация/, ЕИК*******да
заплати на „И.о.” АД, ЕИК ******* на основание чл.
273 вр. чл. 78, ал. 1, сумата от 100 лв., представляваща направените във
въззивното производство разноски.
ОСТАВЯ без разглеждане частна жалба вх. № 292129/01.12.2023г., подадена от
„Н.“ ЕООД – в ликвидация.
Решението, в частта, с което се оставя без разглеждане частната жалба, има
характер на определение и подлежи на обжалване с частна жалба пред Апелативен съд
София в едноседмичен срок от съобщението.
В останалата част решението е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК вр. с чл. 69, ал. 1, т.
5 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.