Р Е Ш Е Н И Е
№ ….
гр. София, 28.10.2022
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯ ГРАДСКИ
СЪД, ПЪРВО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 12-ти състав,
в публично съдебно заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет
и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ МИХАЙЛОВА
при секретар Ирина
Василева, като разгледа докладваното от председателя гражданско дело № 5548 по
описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени от П.П.Х. срещу
Прокуратура на Република България обективно съединени осъдителни искове с
правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
Ищецът П.П.Х. твърди, че му е повдигнато обвинение за
извършване на престъпления по чл. 321, ал. 3, пр. 3, вр. с ал. 1 от НК и по чл.
354а, ал. 2, изр. 2, алт. 4, т. 1, предл. 2, вр. с ал. 1, предл. 3 и 4, вр. чл.
20, ал. 2, вр. с ал. 1 от НК – за образуване и ръководене на организирана
престъпна група (ОПГ),
създадена с цел да върши престъпления по чл. 354а ал. 1 от НК и за придобиване и
държане с цел разпространение на високо рисково наркотично вещество -
марихуана, в изпълнение на решение на ОПГ.
Сочи, че, въпреки че било извършено претърсване и изземване в
жилището и автомобила му, и не били открити доказателства в подкрепа на повдигнатото
му обвинение, той е бил задържан първоначално за 24 часа, а с постановление на
СГП от 15.06.2011 г. - за още 72 часа от момента на повдигане на обвинението (15.06.2011
г.), като впоследствие му била определена мярка за неотклонение „задържане под
стража“, изменена с определение на САС от 22.05.2012 г. в мярка за неотклонение
„парична гаранция“, в размер на 3 000 лева. По повдигнатото му обвинение
прекарал в ареста общо 11 месеца и 7 дни, като в досъдебното производство му
била наложена и забрана за напускане на страната.
Твърди, че с постановление от 24.03.2016 г. на СГП, воденото
срещу него наказателно производство по всички повдигнати му обвинения било
прекратено, поради липса на събрани доказателства за участие в ОПГ или за
държане на наркотични вещества. Излага, че извършените експертизи на иззетите
телефони и лаптоп установили, че ищецът не участва в ОПГ.
В исковата молба се твърди, че, към момента на задържането,
ищецът бил семеен с едно дете на 1 г. и 6 месеца, болно от епилепсия, а
съпругата му била бременна с второ дете, като основните доходи на домакинството
му били от възнаграждение по трудовия му договор, от работа на сергия, която
развивал самостоятелно като търговец, и от възнаграждение от сключен договор за
озеленяване на хотелски комплекс в к.к. „Слънчев бряг“. Твърди, че редовно
плащал месечен наем за ползване на две сергии с оглед извършване на търговия,
като двамата със съпругата му имали изтеглени потребителски кредити към момента
на задържането му.
Сочи, че докато бил в ареста, съпругата му през цялото време
била сама, сама осигурявала издръжката на домакинството и грижата за детето,
включваща специални грижи, с оглед влошеното му здравословно състояние, с
плащане на кредитите, както и с плащане на наема за сергиите, поради което изпаднала
в депресия и родила преждевременно второто му дете, което също било болно от
епилепсия. Ищецът загубил работата си вследствие дългия престой в ареста.
Сочи, че преди
обвинението и задържането му никога не е бил осъждан или задържан, не е
криминално проявен. След отмяната на мярката за неотклонение „задържане под
стража“ и излизането му от ареста, за ищеца било изключително трудно да
възобнови търговската си дейност или да се върне на работа, тъй като всички го
отбягвали и не желаели да работят с него, поради повдигнатото му обвинение.
Взаимоотношенията му със съпругата му се влошили, тъй като тя мислела, че той
ще влезе в затвора, а с оглед цялата ѝ тегоба по време на задържането му
под стража, тя изпаднала в депресия и загубила доверието си в него, като
впоследствие бракът им бил прекратен с развод. Твърди, че всички негови близки
и приятели загубили доверие в него, вследствие обвинението, и го отбягвали.
Всички тези обстоятелства, както и породеният в него страх предвид възможността
да влезе в затвора, довели до изпадането му в депресия. Излага оплаквания, че
по време на задържането му в ареста търпял притеснения от това, че е
несправедливо обвинен и изпитвал страх от осъждане за престъпление, което не е
извършил, a в резултат на воденото в продължение на няколко години досъдебно
производство е търпял физически и психически дискомфорт, влошило се здравословното
му състояние, както и взаимоотношенията в семейството му, като бил лишен и от
възможност да вижда децата си. Описаните страдания ищецът оценява на 170 000
лева и претендира присъждането им от ответника, ведно със законната лихва.
Наред с горното, ищецът претендира имуществени вреди, в
размер на общо 191 527.50 лева, ведно със законната лихва, представляващи
неполучени за времето от привличането като обвиняем до края на 2015 г. доходи
от търговска дейност. Сумата ищецът изчислява като разлика от реализираната
печалба за първото полугодие на 2011 г., в размер на 27 776.87 лева и
финансовия резултат на дружеството му за всяко полугодие на следващите години
до 2015 г., включително.
Ищецът претендира и имуществени вреди, в размер на сумата от
16 910.00 лева, ведно със законната лихва, съставляващи нереализирани
доходи от трудово възнаграждение в размер на минималната работна заплата за
периода 01.02.2012 г. – 01.03.2016 г.
Предвид изложеното, ищецът моли да бъде постановено решение,
с което ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 170 000.00 лева,
обезщетение за причинените неимуществени вреди и 208 437.50 лева, обезщетение
за причинените имуществени вреди, ведно със законната лихва. Ищецът претендира
и направените по делото разноски.
В
законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК, ответникът Прокуратура на Република България оспорва претенциите като
неоснователни. Навежда доводи, че няма доказателства за реално претърпени
неимуществени вреди, както и за пряка причинно-следствена връзка с дейността на
Прокуратурата. Ответникът
възразява и срещу размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди,
като сочи, че същото е завишено и не съответства на чл. 52 ЗЗД.
Твърди, че наложената забрана да напуска страната е действала за сравнително
кратък период от време – в промеждутъка на 16.07.2013 г. – 15.10.2013 г., като
не е доказано реално да са търпени вреди вследствие тази мярка. Оспорва
верността на твърденията относно сключения трудов договор, с оглед твърденията
за паралелно развивана търговия. Сочи, че договорът за озеленяване е изпълнен и
деклариран пред НАП преди повдигането на обвинение, поради което не съставлява
пропусната полза.
Съдът, като прецени относимите доказателства и доводите
на страните, приема за установено следното:
С постановление от
15.06.2011 г. на СГП е привлечен като обвиняем П.П.Х. за престъпления по чл. 321, ал.
3, пр. 3, вр. с ал. 1 от НК и по чл. 354а, ал. 2, изр. 2, алт. 4, т. 1, предл.
2, вр. с ал. 1, предл. 3 и 4, вр. чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 от НК и му е взета мярка за
неотклонение „задържане под стража“ за период до 72 часа. С определение от
18.06.2011 г. СГС, НО, 19 състав, е взел мярка за неотклонение „задържане под
стража“ по отношение на ищеца, като в определението е посочено, че същото
подлежи на незабавно изпълнение, на основание чл. 64, ал. 5, изр. първо от НПК.
С определение от 17.05.2012 г. Софийски градски съд, НО, 9 състав (л. 88 от
делото), е изменил така определената мярка за неотклонение в мярка „гаранция в пари“, в размер на 5000 лева. Видно от
текста на съдебния акт, съдът е приел, че събраните след първоначалната
преценка за взимане на мярка за неотклонение „задържане под стража“
доказателства не само не разколебават обоснованото предположение, че
обвиняемият е извършил престъпление, но го и подкрепят. Въпреки това, при
проверка на втората предпоставка по чл. 64, ал. 4, вр. чл. 63, ал. 1 НПК, съдът
е установил, че срокът на първоначално взетата мярка за процесуална принуда
доближава максимално предвидения в закона срок, че възприетият първоначално
риск за осуетяване на наказателното презследване е смекчен и неутрализиран, с
изтичане на определен период от време, както и че обвиняемият Х. е в трайна
семейна обвързаност, с две деца с влошено здравословно състояние, което изисква
активна и постоянна родителска грижа. Поради това, съдът е приел, че
задържането към онзи момент е прекомерно ограничение, което нарушава разумния
баланс между личните ограничения на правата на даден гражданин и зашитата на
обществения интерес, и е изменил мярката в „гаранция“. Определението е
обжалвано и изменено от Софийски
апелативен съд, в „гаранция“, в размер на 3000 лева. Определението на
апелативния съд е влязло в сила на 22.5.2012 г.
Видно от справка от Министерство на правосъдието, Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ (л. 68), ищецът П.Х. е бил задържан за
периода от 15.06.2011 г. до 22.05.2012 г. в арест „Д-р Г. М. Димитров“ при ОСИН
София, с мярка за неотклонение „задържане под стража“.
С
постановление от 16.07.2013 г. на СГП (л. 82-3) на П.П.Х. е наложена забрана за
напускане на пределите на Република България.
С постановление от 15.10.2013 г. (л. 86-7) взетите мерки
за процесуална принуда – гаранция и забрана за напускане пределите на страната,
са отменени, на основание чл. 234, ал. 8 НПК.
С постановление
от 24.03.2016 г. на СГП е прекратено наказателното производство по отношение на
ищеца по повдигнатите обвинения. Няма данни постановлението да е било обжалвано
по съдебен ред, включително в административната система на съда, поради което,
и на основание чл. 183 НПК, постановлението е влязло в сила, считано на 30.03.2016 г.
При тези факти, наказателното
производство по отношение на ищеца е с продължителност от 4 години, 9 месеца и
14 дни, която обхваща единствено движението на делото във фазата на досъдебното
производство. В рамките на този период ищецът е бил с взета мярка „задържане
под стража“ в продължение на 11 месеца и 4 дни, и с мярка „забрана за напускане
на страната“, в продължение на 3 месеца. Визираното престъпление е „тежко“ по
смисъла на чл. 93, ал. 7 от НК.
От показанията
на свидетеля Г.К.В., които показания съдът намира за последователни,
непротиворечиви и подкрепящи се от събраните по делото писмени доказателства, и
преценени по реда на чл. 172 от ГПК кредитира с доверие, се установява, че
ищецът бил притеснен от воденото срещу него наказателно дело, до степен на депресия,
изпитвал срам от този факт и се чувствал неудобно, в продължение на около 3-4
години след привличането като обвиняем. Свидетелства, че ищецът не се чувствал
добре и от породените от обвинението проблеми с развитието на започнатия
бизнес, както и заради семейните му проблеми.
От ангажираните пред съда писмени
доказателства се установява (л. 49, 50 и л. 100), че считано от 2009 г. ищецът
е полагал труд по сключен с „Б.“ ООД трудов договор, прекратен на 29.03.2013 г., поради продължителния престой на ищеца в
ареста и липса на възможност от негова страна да представи документ, от който
да е видно, че наказателното преследване срещу него е прекратено. С
допълнително споразумение от 01.01.2011 г., страните са договорили
възнаграждение за труда, в размер на 310 лв. за 8-часов работен ден – малко над
минималната работна заплата към момента на сключване на договора.
В настоящото производство е изслушано и
прието заключение на съдебно счетоводна експертиза, която настоящият състав
намира за компетентно и обективно дадено и кредитира с доверие. Отчитайки
измененията на МРЗ за страната през съответните години, вещото лице е заключило,
че за периода м. февруари 2012 г. - м. март 2016 г., в случай че ищецът е полагал
труд по представения трудов договор, е щял да получи сума, в общ размер на
16 910 лева.
От представените по делото договори за наем
и фактури за извършени плащания (л. 51 – 59), по делото безспорно се установи,
че от месец април 2011 г. ищецът е извършвал търговия на плодове и зеленчуци
посредством две наети от него сергии, чийто месечен наем е на обща стойност от
900 лева. От справките от НАП се установява, че за извършената през първото
полугодие работа, ищецът е реализирал чиста печалба, в размер на 27 776,87
лева.
От представения препис от влязло в сила
решение № 1378 от 22.02.2016 г. по гр. дело № 33097/2015 г. по описа на СРС, 86
с-в (л. 114), се установява, че бракът между ищеца П.Х. и Т.Х.е прекратен,
считано от 22.02.2016 г., с развод по взаимно съгласие.
При
така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Предпоставките, включени във фактическия състав на правната
норма по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, обуславящи основателността на исковата претенция за претендирано
обезщетение са свързани с установяване на следните правно релевантни факти:
повдигнато обвинение за извършено престъпление срещу ищеца, влязъл в сила акт в
рамките на досъдебното производство, с който производството по отношение на
ищеца е прекратено, претърпени вреди, както и пряка причинна връзка между
вредите и деянието, извършено от правозащитните органи.
Съгласно § 1 от ЗР на ЗОДОВ за неуредените въпроси се прилагат
разпоредбите на гражданските закони.
По отношение на неимуществените
вреди трайната съдебна практика приема, че съдът дължи да отчете: тежестта
на обвинението, продължителността на наказателното производство, срокът на
изтърпяване на мярката за неотклонение "задържане под стража" и
„гаранция“, данните за психическото състояние и негативните последици,
претърпени от ищеца в личния и социалния му живот, а също и редица други
обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и
въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост
да присъди за неимуществени вреди, като например: наличието или не на увредено
или влошено здравословно състояние, вкл. психическо, вследствие на незаконното
обвинение; степента на засягане на личния и социален живот от наказателното
преследване, доколкото търпяните болки и страдания са произтекли от съдебни
дела; съдебното минало и налични предишни осъждания
с оглед преценка личността на ищеца и интензитета на негативните изживявания;
медийни публикации, направили обществено достояние обвинението; обществено –
икономическата конюктура в страната и др. В горепосочената практика на ВКС по
чл. 290 ГПК изрично е изтъкнато, че при определяне размера на обезщетението,
макар то да е глобално - за всички неимуществени вреди, които са настъпили в
резултат на незаконните обвинения, по които ищецът е оправдан, в случай че са
повече от едно, съдът следва не само да обсъди всички установени по делото,
релевантни в конкретния случай, обективно съществуващи обстоятелства, но и да
извърши и да отрази в мотивите си своята преценка относно тяхното конкретно
значение за определянето на справедливия размер на обезщетението (арг. от гр.
дело № 871 по описа за 2018г. на Трето ГО на ВКС).
В конкретния случай по
делото бе установено, че е налице влязло в сила постановление на СГП, с което наказателното
преследване по отношение на ищеца е прекратено по всички, повдигнати срещу него
обвинения.
Установява се, че спрямо ищеца е взета
мярка за неотклонение „подписка“.
С оглед на общата продължителност на образуваното
наказателно производство, настоящият съдебен състав приема, че е допуснато
нарушение на правото на ищеца за разглеждане и решаване на делото в разумен срок.
Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ,
държавата отговаря за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка
и непосредствена последица от увреждането, независимо от това дали са причинени
от виновно длъжностно лице. От така цитираната разпоредба следва, че държавата
носи пълна имуществена отговорност - осигурява пълна обезвреда на претърпените
вреди, пропуснатите ползи, болките и страданията, които са претърпели
гражданите от незаконосъобразното поведение на държавните органи и служители.
Отговорността на държавата по ЗОДОВ е гаранционна и обективна, което означава,
че не е необходимо вредите да са причинени виновно от длъжностните лица – чл. 4 от ЗОДОВ.
Ограничението на правната сфера на едно лице чрез
висящо досъдебно производство за извършено от престъпление е законосъобразно и
оправдано само доколкото соченият за извършител действително е извършил
престъплението. В този случай лицето следва да понесе съответни ограничения на
личната си сфера, като последица от и като санкция за извършеното от него
престъпление. Когато обаче производството е прекратено поради липса на
престъпление, въпросното посегателство върху личната му сфера не може да бъде
считано за законосъобразно, независимо от това, че по време на наказателното производство
са спазени всички изисквания на процесуалните закони. Въпросните изисквания на
процесуалните закони съставляват единствено гаранция за обвиняемия, че няма да
бъдат засегнати други негови права и няма да претърпи други неоправдани
ограничения и вмешателства в личната си сфера. Те обаче не представляват
основание за изключване на отговорността на държавата и на съответните нейни
органи за вреди от това, че необосновано са приели едно лице да е извършило
престъпление. С прекратяване на производството прокуратурата признава, че
липсва извършено престъпление и че съответните органи на съдебната система
неоснователно и незаконосъобразно са предприели наказателно преследване с
посочване на ищеца като извършител.
Кредитирайки събраните по делото писмени доказателства, изслушаното
заключение на допуснатата ССчЕ и показанията на разпитания по делото свидетел, съдът
приема за установен негативния ефект от наказателното производство върху ищеца
в личен план, свързани с притеснения при участие в процесуалноследствени
действия, очакване на присъда, увредено психическо състояние, вследствие на
незаконното обвинение, засягане на личния и социален живот от наказателното преследване.
Съдът приема, че негативните последици върху личността и
психиката на обвинено в извършване на престъпление лице се подразбират и от
естеството на упражнената спрямо ищеца наказателна репресия. В случая за
процесния период - от привличането на ищеца към наказателна отговорност до
прекратяване на наказателното производство спрямо ищеца, последният е имал
неблагоприятни психични изживявания, породени от пребиваването в ареста в
продължение на 11 месеца – почти максималния 12-месечен срок, съгласно НПК,
породени от обстоятелството, че съпругата му е принудена сама, докато е бременна,
да полага неимоверни усилия за отглеждане на първото им дете, от това, че не
може да присъства на раждането на второто си дете и да има контакт с него дълго
време след раждането му, както и породени от събитията след освобождаването му
от ареста, свързани с отритването от семейна, бизнес и приятелска среда. Посочените
неблагоприятни изживявания представляват неимуществени вреди, подлежащи на
репариране от държавата.
В практиката си ВКС приема, че обезщетение за неимуществени
вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ се дължи дори и когато не са ангажирани доказателства за тях,
тъй като е нормално такива вреди да са търпени (Решение № 427 от 16.06.2010 г.
на ВКС по гр. д. № 273/2009 г., III г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290 от ГПК).
Ето защо, при наличие на едно прекратено спрямо ищеца наказателно производство,
без съмнение за него са произтекли неимуществени вреди, чийто размер следва да
се определи от съда по справедливост.
При това положение съдът приема, че са налице предпоставките
за ангажиране на отговорността на ответника по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за причинените вследствие на незаконосъобразните действия на
правозащитните органи неимуществени вреди и в полза на ищеца е възникнало
вземане за обезщетение за вреди от незаконно повдигане и поддържане на
обвинение за престъпление, производството по което е било прекратено поради
недоказаност на обвинението.
Съгласно т. II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г. понятието
"справедливост" е свързано с преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при
определяне размера на обезщетението. Наред с изложените мотиви за определяне
размера на обезщетението, съдът отчита и икономическия стандарт в страната по
време на провеждане и приключване на наказателното производство.
При съблюдаване на горепосочените критерии, съдът съобрази
общият период, през който ищецът е имал качеството на обвиняем (близо 4 години
и 10 месеца), че по отношение на него е била взета мярка за неотклонение
„задържане под стража“ за период от почти година, докато по това време не се
установява спрямо ищеца да са извършвани много на брой и/или интензивни
процесуално – следствени действия, включително и след изменението на мярката,
до постановлението за прекратяване на производството по отношение на него, през
2016 г. Обект на преценка е и обстоятелството, че повдигнатото срещу ищеца
обвинение е било за „тежко“, по смисъла
на чл. 93, ал. 7 от НК престъпление, и цялостното отражение, което всичко
това е имало върху живота на ищеца и на неговите близки. Съдът съобрази още и
възрастта на ищеца към момента на повдигане на обвинение в досъдебното
производство, в която възраст човек е трудоспособен и социално активен,
обстоятелството, че същият е имал две малолетни деца, нуждаещи се от активна
родителска грижа, в периода, в който е бил в ареста, както и обстоятелството,
че повдигането и поддържането на обвинение за такъв тип престъпление естествено
води до накърняване честта и доброто име на личността.
Следва да се вземе предвид и обстоятелството, че в случая,
образуваното наказателно производство се е отразило негативно на ищеца и в
професионален план, на авторитета и на репутацията му.
При отчитане на всички тези критерии, съдът приема, че
справедливото обезщетение за претендираните неимуществени вреди е в размер на 8
000.00 лева. Следва да се отбележи, че размерът на обезщетението е съобразен с
критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД,
който включва освен обективно установените по делото факти и обществената мяра
за справедливост, произтичаща от конкретните икономически условия и
обективирана в съдебната практика като ориентир за размерите на обезщетенията.
Настоящият състав приема, че сумата от 8 000.00 лева в пълна степен отговаря на
така посочените критерии за справедлива компенсация за претъпените от ищеца
неимуществени вреди.
Предмет на разглеждане по настоящото дело е иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Част от основанието на този иск е и продължителността на
наказателното производство и продължителността на извършените с участието на
ищеца процесуални действия, които обстоятелства са част и от преценяваните от
съда критерии при определяне на дължимостта и размера на обезщетението за
неимуществени вреди (в този смисъл - решение № 358/16.01.2015 г. по гр. д. №
2026/2014 г. и решение № 57/9.02.2016 г. по гр. д. № 4641/2015 г. на ВКС, ІV г.
о. и др.).
Продължителността на наказателното производство е и част от
основанието на претенцията в административното производство по реда на глава трета
"А" от ЗСВ, респ. на иска по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ. Не може да се приеме обаче, че това дава право на две
самостоятелни обезщетения за неимуществени вреди за увреденото лице - такова по
чл. 2, ал. 1, т. 3 и такова по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ.
Противното би означавало, че вредите от един и същи увреждащ факт (продължителността
на наказателното преследване) биха се обезщетили двукратно. При това житейски
невъзможно е неимуществените вреди в хипотезите на чл. 2, ал. 1, т. 3
и чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ да бъдат различни по вид - касае се до едни и същи болки и
страдания, причинени от самата висящност на наказателното производство, които
следва да бъдат обезщетени само еднократно, иначе би се стигнало до
неоснователно обогатяване. Следователно, основанието на иска за неимуществени
вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ поглъща основанието на иска по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, така както поглъща и основанието на иска по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ - така т. 13 от ТР № 3/22.04.2004 г. на ВКС - ОСГК. По тази
причина те не могат да бъдат предявени кумулативно, а евентуално присъдено
по-ранно обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ (или в административното производство) следва да бъде
приспаднато от размера на последващо обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, с което глобално ще бъдат обезщетени всички вреди от воденото
наказателно производство.
Предвид изложените съображения настоящата инстанция намира
за справедливо обезщетение в размер на 8 000 лева за неимуществените вреди, до
който предявеният иск е основателен и доказан, а за разликата до пълния
предявен размер от 170 000 лева, искът е неоснователен и недоказан и следва да
се отхвърли.
По отношение на имуществените
вреди, трайната съдебна практика, обективирана и в решение № 66 от
14.6.2011 г. по гр.дело № 1725/2009 г. на ВКС, ГК, IV ГО, приема, че вредата, като засягане на правно защитимо благо, обхваща
неимуществените и имуществените щети, като последните - в двете им
разновидности - претърпени загуби и пропуснати ползи. Пропуснатата полза като
вид имуществена вреда, настъпила в резултат на непозволено увреждане, се
изразява в невъзможността да бъде реализирано определено имущество или парично
оценим интерес. Всяко неосъществено увеличаване на имуществото, което е щяло да
настъпи със сигурност, ако не би било осуетено от деликта, съставлява
пропусната полза. Такава е както печалбата, която увреденият е можел да получи
от изпълнението на договор, осуетен от противоправното поведение на делинквента
(действие или бездействие),
така и всяка друга имуществена облага, която със сигурност пострадалият би
реализирал, ако вредоносното действие би настъпило.
„Пропуснатата полза“ се дефинира в доктрината и съдебната
практика като неосъщественото увеличаване на имуществото на кредитора, тъй като
пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда. Съгласно ТР № 3
от 12.12.2012 г. по т.д. № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС, предположението за
състоянието на имуществото на увреденото лице, ако увреждането не беше
настъпило, винаги трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно
увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане за
закономерно настъпване на увеличаването. За да бъдат обезщетени пропуснатите
ползи, като претърпени вреди, то същите трябва да са реално настъпили, а не
хипотетични вреди. Наличието на пропуснати ползи следва да се приема въз основа
на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото на търсещия
обезщетение и не може да се основава само на логическо допускане на
евентуалното увеличаване на неговото имущество. Поради това и при липса на
изрично установена в закона презумпция за настъпването ѝ, пропуснатата
полза не се предполага, а следва да бъде доказана с допустимите доказателствени
средства в процеса. Само ако бъде доказано, че имуществото на ищеца е могло да
бъде увеличено, но тази възможност е пропусната единствено по причина на
противоправно действие или бездействие на ответника, само тогава претенцията за
обезщетение на пропуснати ползи може да се приеме за основателна. Тежестта на
доказване е на ищеца, в съответствие с правилото на чл.154 ал.1 ГПК той следва
да докаже при условията на пълно главно доказване, така че да създаде у съда
сигурно убеждение, че твърденият факт е осъществен, че със сигурност би получил
увеличаване на имуществото си през процесния период, ако не беше настъпило
увреждането.
Във връзка с гореизложеното, съдът намира искът за
обезщетение на пропуснати ползи от нереализирана печалба на ищеца, чрез
търговия, за неоснователен. В конкретния случай, освен представената годишна
данъчна декларация, от която се установява годишна данъчна печалба за конкретна
година, ищецът не ангажира никакви доказателства за безспорно установяване на реалната
възможност за сигурно увеличаване на имуществото си, като например сключени
договори за периодична доставка на плодове и зеленчуци, сключени договори за
озеленяване и поддръжка на обекти, с неприключило действие, и др., от естество
да докажат несъмнено настъпване на активи в правната сфера на ищеца преди и
след момента на задържането му. Поради липса на такива доказателства не е
възможно за съда да приеме еднозначно, че, продължавайки търговската си
дейност, ищецът ще реализира печалба в претендирания от него размер, като
вместо това, ищецът изгражда предположение, че през следващите години
закономерно ще реализира поне същата печалба, без да са налице данни в този
смисъл. В тази връзка следва да се посочи, че представеният договор за
озеленяване на обект в к. к. „Слънчев бряг“ е с приключило изпълнение преди
датата на привличането на ищеца като обвиняем, като по делото не са представени
други доказателства, от които да се установява, че договорът е бил продължен.
Поради това, съдът намира иска за имуществени вреди под
формата на пропуснати ползи, в размер на 191 527.50 лева за недоказан,
поради което и изцяло за неоснователен, поради което същият следва да се
отхвърли.
Наред с горното,
съдът намира предявеният иск за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати
ползи от получаване на трудово възнаграждение, в размер на 16 910.00 лева,
за частично основателен.
От приложената по делото и обсъдена във фактическата част на
решението служебна бележка от бившия работодател на ищеца се установява, че
неговото трудово правоотношение е прекратено, считано от 29.03.2012 г.
Посоченото доказателство съдът кредитира като вярно отразяващо обективната
действителност, доколкото изхожда от незаинтересовано по делото трето лице.
Следователно недоказано по делото остана твърдението на ищеца, че трудовото му
правоотношение е прекратено, считано от 01.02.2012 г. и от този момент следва
да се изчисли пропуснатото, вследствие незаконното обвинение, възнаграждение за
труд. Видно от представеното заключение по съдебно- счетоводна експертиза, при
изчислението си, вещото лице е взело предвид и заплатата за м. февруари, поради
което е получило сума в размер, по-голям от действително пропуснатия, с 310 лева.
Въз основа на това, искът за имуществени вреди е основателен до размера от 16 600.00
лева, като за разликата до пълния предявен размер от 16 910.00 лева, искът
е неоснователен и недоказан и следва да се отхвърли.
Върху
всяка от посочените суми по признатите за основателни искове лихва е дължима
считано от 30.03.2016 г. Съгласно
т. 4 от ТР № 3/2005 год. на ОСГК на ВКС отговорността на държавата за вреди от
незаконни действия на правозащитни органи възниква от момента на влизане в сила
на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство, съответно
това е и началният момент на забавата.
Относно
разноските по производството
Предвид изхода от спора и на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ на ищеца следва да се присъдят направените разноски в
размер на 239.46 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение и
внесена държавна такса. Неоснователно е
възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение – същото не е със
съществено превишение спрямо минималните размери, предвидени в Наредба № 1/2004
г.
Ответникът
следва да бъде осъден да заплати в полза на СГС разноски за вещо лице в размер на 350.00 лв., на
основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ.
Така мотивиран, съдът
ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРАТА НА
РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, с адрес: гр. София, бул. „Витоша“ № 2, да заплати на
П.П.Х., ЕГН **********,***, адв Д.П., на
основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ сума, в размер на 8 000.00
лева, обезщетение за претърпени неимуществени вреди, поради незаконно повдигнато
срещу ищеца обвинение, прекратено с постановление от 24.03.2016 г. на СГП, ДП №
163/2013 г., влязло в сила на 30.03.2016 г., ведно със законната лихва от
30.03.2016 г. до окончателното изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ исковата претенция за сумата
до пълния предявен размер от 170 000.00 лв.
ОСЪЖДА
ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ,
с адрес: гр. София, бул. „Витоша“ № 2, да
заплати на П.П.Х., ЕГН **********,***, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ сума, в размер на 16 600 лева,
обезщетение за претърпени имуществени вреди, под формата на пропуснати ползи от
трудово възнаграждение, поради незаконно повдигнато срещу ищеца обвинение,
прекратено с постановление от 24.03.2016 г. на СГП, ДП № 163/2013 г., влязло в
сила на 30.03.2016 г., ведно със законната лихва от 30.03.2016 г. до
окончателното изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ
исковата претенция за сумата до пълния предявен размер от 16 910.00 лв., ведно със
законната лихва и за сумата от 191 527.50 лв., ведно със законната лихва,
представляващи неполучени за времето от привличането като обвиняем до края на
2015 г. доходи от търговска дейност.
ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРАТА НА
РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, с адрес: гр. София, бул. „Витоша“ № 2,
да заплати на П.П.Х., ЕГН **********,***, на
основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ сумата
от 239.46 лв., представляваща разноски по делото пред СГС.
ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРАТА НА
РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ,
с адрес: гр. София, бул. „Витоша“ № 2 да заплати по сметка на Софийския
градски съд на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ разноски за вещо лице в размер
на 350.00 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
СЪДИЯ: