№ 26
гр. С., 24.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С., ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет
и четвърта година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Гергана Огн. Симеонова
при участието на секретаря Нина Б. Кънчева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско
дело № 20232200500477 по описа за 2023 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите
от ГПК.
Обжалвано е първоинстанционно решение № 738 от 10.10.2023г. по гр.
дело № 20232230102387/23г. на Районен съд С., с което е:
- признато за установено по отношение на Сити кеш ООД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление гр.С., ул.С.** и С. И. Ж., ЕГН
**********, от гр.С., ул.Г.И. **, че сключеният договор за потребителски
кредит №491605 от 30.01.2021г. е нищожен, тъй като противоречи на
чл.26, ал.1, пр.1 и 2 от ЗЗД чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, чл. 19, ал. 4 от ЗПК;
- осъдено Сити кеш ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
гр.С., ул.С.** да заплати на С. И. Ж., ЕГН **********, от гр.С., ул.Г.И. **
на основание чл. 55, ал.1, предложение първо от ЗЗД във вр. чл. 23 от ЗПК и
чл. 22 от ЗПК сумата от 154.26 лв., представляваща, получена, без
основание от Сити кеш ООД, ведно със законната лихва за забава от
датата на подаване на исковата молба 13.06.2023 г. до окончателното
изплащане на сумата;
- осъдено Сити кеш ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
гр.С., ул.С.** да заплати на адвокат Д. В. М. на основание чл. 78, ал. 1 от
ГПК, във връзка чл.38,ал.1, т.2 от ЗА адвокатско възнаграждение в размер
1
на 1041.60лв, както и държавна такса в размер на 117.16лв.
Против това решение е постъпила въззивна жалба от ответника в
първоинстанционното производство.
Въззивникът обжалва цитираното решение, като твърди, че то е
неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Заявява, че в исковата молба
се твърди, че в процесния договор за кредит нарушава чл. 11 ал. 1 т. 10 от
ЗПК, тъй като не е включена неустойката в посочения в него ГПР и се иска
прогласяване на целия договор за нищожен на основание чл. 26 ал. 1 пр. 1 от
ЗЗД вр чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, евентуално – на основание чл. 26 ал. 1 пр. 2
от ЗЗД да се прогласи за нищожна клаузата на чл. 11 от договора, като
евентуално е предявен и установителен иск за нищожна да се обяви
клаузата на чл. 6 от договора на основание чл. 26 ал. 1 пр. 2 от ЗЗД и
кумулативно е предявен осъдителен иск по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД, а ответникът
е признал предявения като евентуален иск за прогласяване нищожността на
клаузата за неустойка. Счита обаче, че съгл. чл. 26 ал. 3 от ЗЗД,
нищожността на една клауза не влече нищожност на целия договор.
Нищожните части се заместват с императивните законови
правила.въззивникът намира, че при правилно установена фактология,
първоинстанционният съд е достигнал до неправилни и незаконосъобразни
правни изводи, тъй като е налице действителен договор, като клаузата за
неустойка действително се явява нищожна, но е следвало съдът да прогласи
само нея за нищожна, а не, както е сторил – целия договор за кредит.
Твърди още, че ГПР е правилно определен, развива подробни доводи в тази
насока и счита, че са спазени всички изисквания на чл. 19 ал. 1 от ЗПК.
Непосочването на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин
само по себе си не е от естество да обоснове порок на клаузата от
договора, уреждаща ГПР, тъй като смисълът на закона е
кредитополучателят да се запознае предварително с размера на сумата,
която ще върне на финансовата институция под формата на ГПР, което
изискване в случая е спазено - чл. 3, т. 12 от договора за кредит и
приложения погасителен план към него. Неправилно е твърдението на РС-С.,
че в ГПР следва да бъде включен и размерът на уговорената в чл. 11, ал. 1 от
договора неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение. Подобно твърдение е в пряко противоречие, както с разпоредба
та на чл. 19, параграф 2 от Директива 2008/48/ЕО, така и с нормата на чл.
19 ал. 3 т. 1 от ЗПК. Следователно, процесната неустойка не попада в
общите разходи по кредита и не може да се вземе предвид при изчисляване
на ГПР. Оттук следва, че неустойката не следва да се калкулира в посочения
размер на ГПР и същата не може да се приравнява на лихвата, тъй като
според уговореното между страните, тя няма такава функция.
Въззивникът сочи още, че не е назначена експертиза, която да
установи колко процента е ГПР с включена неустойка, поради което
2
констатацията на съда относно завишения размер на ГПР не следва да се
възприема, тъй като не се е установила по законовия ред.
С оглед всичко изложено въззивникът иска да бъде отменено като
неправилно атакуваното решение и вместо това постанови решение, с
което договорът за паричен заем да бъде обявен за действителен и да му
присъди разноските, включително юрисконсултско възнаграждение в размер
на 300 лв.
Сочи нов адрес за връчване на книжа и съобщения на хартиен носител,
или желае връчването да се извърши чрез ССЕВ.
Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или други
процесуални искания за въззивната фаза.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен
отговор, с който оспорва изцяло въззивната жалба като неоснователна.
Заявява, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно. Излага
подробна аргументация по същество, като оборва последователно всички
релевирани с въззивната жалба оплаквания. Намира, че правилно
първостепенният съд е преценил, че с предвиждането на заплащане на
неустойка се заобикаля разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, а поради
невключване на уговорките за заплащане на разходи за неустойка в размера
на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от
кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на
размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между
страните, представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на
чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т. 1 от Закона за защита на потребителите и правилно
районният съд е прогласил недействителността на договора за кредит и му
е присъдил платената на несъществуващо основание сума, както и
разноските по делото.
С оглед изложеното въззиваемата иска да се остави без уважение
въззивната жалба, да се потвърди обжалваното решение като правилно и
законосъобразно и да й се присъдят разноските за тази инстанция.
Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания
за въззивната фаза на производството.
В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з. за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява
3
процесуален представител по закон или пълномощие.
В с.з. въззиваемата, редовно призован, не се явява и не се представлява.
С писмено становище, подадено от процесуален представител по
пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорва въззивната жалба, поддържа
отговора и моли съда да потвърди решението на СлРС, развива подробна
аргументация относно основателността на исковете. Претендира
присъждане на разноски, представя списък по чл. 80 от ГПК.
Въззивният съд намира, че въззивната жалба е редовна и допустима,
отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в
законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес
от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед обхвата на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно,
поради което следва да бъде потвърдено.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
Предявени са осъдителен иск за връщане на платено без основание и
обуславящи го установителни искове, в условията на евентуалност помежду
си, за обявяване недействителността на договор за потребителски кредит
или на отделни негови клаузи.
Главният правопораждащ факт, от който ищцата черпи основанията
си, а ответникът – възраженията си, е сключването на 31.01.2021г. на
договор за потребителски кредит № 491605 между нея и ответника „Сити
кеш“ ООД, гр. С., по силата на който вторият, в качеството си на
кредитор, е отпуснал на първата паричен кредит в размер на 1000 лв.,
платим на 23 седмични вноски, от които две погасителни вноски от по 7, 79
лв. и 21 вноски по 51, 80 лв., с установен ГПР 48, 47 %, с ГЛП 40, 05%, като
общата сума за плащане била посочена като 1 103, 38 лв.
Кредитополучателката удостоверявала с подписа си, че е получила сумата в
брой в момента на подписването на договора.
4
Като неразделна част от договора бил подписан и погасителен план, в
който са посочени в отделни графи главница, лихва, вноска, неустойка и
вноска с неустойка, като последната била в общ размер за периода – 1 679
лв.
В чл. 6 от ДПК е уговорено, че „страните се споразумяват, че
договорът за потребителски кредит ще бъде обезпечен с поне едно от
посочените обезпечения – 1. – банкова гаранция; 2 – поръчител, отговарящ
на условията на чл. 33 от ОУ към договора за кредит“, а в чл. 8, че „с
подписването на настоящия договор кредитополучателят декларира, че му
е известно и се счита, за уведомен, че ако не предостави договореното в чл.
6 от настоящия договор обезпечение в тридневен срок от сключването му
или представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл. 23
от ОУ към договора за кредит, кредитополучателят дължи на кредитора
неустойка в размер на 575, 62 лв., с начин на разсрочено плащане, посочен в
Приложение 1 към настоящия договор за кредит.“
Разпоредбата на ОУ на „Сити кеш“ ООД за заеми Кредирект,
регламентираща обезпеченията, към която ДПК препраща, гласи: „Когато
това е предвидено за съответния продукт, за обезпечаване изпълнението на
договора за заем, при сключване на индивидуалния договор страните могат
да уговорят предоставянето на някое от следните обезпечения:
1. Поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят
кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер
на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за
страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход
на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната
работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем,
сключени от Заемодателя; не са Заематели по сключени и непогасени
договори за заем, сключени със Заемодателя; нямат кредити към банки или
финансови институции с класификация различна от „Редовен”, както по
активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на
ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или
друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход;
2. Предоставяне на безусловна банкова гаранция, издадена от
лицензирана в БНБ търговска банка, за период, включващ от сключване на
5
договора за заем до изтичане на 6 месеца след падежа на последната
редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер
на два пъти общата сума за плащане по договора за заем, включваща
договорената главница и лихва.
(2) Заемодателят си запазва правото еднолично и без да се мотивира
да прецени дали предложеното му обезпечение е годно да обезпечи заема и да
откаже сключване на договор за заем, докато не бъде предоставено искано
обезпечение или да откаже сключване на договор за заем при непредставяне
на исканото обезпечение.“ Тези общи условия са общодостъпни, тъй като
са публикувани на страницата на ответното дружество.
Кредитополучателката е внесла на 30.01.2021г. сумата 73 лв., а на
17.02.2021г. е погасила предсрочно кредита със сумата 1 081, 26 лв.
Претендира се връщането на даденото поради липса на основание,
което ищцата-кредитополучателка свързва с нищожност на договора,
респективно – на клаузите за обезпечение и неустойка по чл. 6 и чл. 8 от
ДПК.
С оглед качеството на страните, предмета на договора и характера
на правоотношението, съдът счита, че ищцата има качество на
потребител и приложение намират специалните разпоредби на ЗЗП и ЗПК,
във връзка с общите норми на ЗЗД.
Точките на противопоставяне между страните са има ли
неравноправни клаузи в процесния ДПК и дали те влекат нищожност на
целия договор, съответно – дали платеното от ищцата е било на или без
правно основание.
Неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, съгласно чл. 3
143 ал. 1 от ЗЗП, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
в т. 5 е визирана хипотеза на задължаване на потребителя при неизпълнение
на негови задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка. Съгласно чл. 146 ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договора
са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от
посочената разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени
каузите, които са били изготвени предварително и поради това
6
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им
особено в случаите на договор при общи условия. Освен това, съгласно чл. 22
от ЗПК, „когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7
- 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.“
Приведени към настоящия случай, горните разпоредби намират
своето пълно проявление - както в посока нарушение на изискването за
задължително съдържание на договора за потребителски кредит, така и
чрез наличието на неравноправни /и като такава - нищожни/, клаузи, които
именно, са довели до несъответствие с изискуемото съдържание на ДПК,
превръщайки го в недействителен.
Признанието от страна на ответника, на нищожността на клаузата
за неустойка, не променя крайния извод за недействителност на договора и
произтичащите от него последици, по следните съображения:
В представения договор за потребителски кредит от 30.01.2021г. има
включена неустоечна клауза. От една страна, видно от типовия характер на
целия ДПК може да се приеме, че той, включително и тази клауза, е бил
предварително изготвен и ответницата-потребител не е имала
възможност да повлияе върху съдържанието му, респективно – на
условието за неустойка. От друга страна настоящият състав намира, че
категорично следва да се признае характер на неравноправност на тази
клауза по следните причини: В чл. 4. ал. 1 е посочено, че
кредитополучателката с подписа си удостоверява получаването в брой на
заетата сума от 1 000 лв. на датата на сключването на договора –
30.01.21г., в чл. 6 е уговорено обезпечение, отговарящо на изискванията на
ОУ, а в чл. 8 – че ако обезпечението не се представи в тридневен срок от
сключването на договора или то не отговаря на условията, посочени в чл. 23
от ОУ към договора за кредит, кредитополучателят дължи на кредитора
неустойка.
Както бе посочено по-горе – видовете задължително обезпечение са:
поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят
кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер
на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за
страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход
7
на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната
работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем,
сключени от Заемодателя; не са Заематели по сключени и непогасени
договори за заем, сключени със Заемодателя; нямат кредити към банки или
финансови институции с класификация различна от „Редовен”, както по
активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на
ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или
друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход или
безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска
банка, за период, включващ от сключване на договора за заем до изтичане на
6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема
и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане
по договора за заем, включваща договорената главница и лихва.
Клаузата на чл. 8 от ДПК предвижда, че непредставянето на
обезпечение в тридневен срок от сключването му или неотговарянето на
условията по ОУ, водят до заплащане от страна на кредитополучателката
на неустойка от 575, 62 лв., която се включва в погасителните вноски по
приложение № 1 от ДПК.
Така описаното съдържание на съглашенията за обезпечение и за
неустойка противоречат на изискването за добросъвестност и по силата
на основната хипотеза на чл. 143 от ЗЗП придобиват характер на
неравноправност, защото, на първо място, е видно, че осигуряването на
„поръчител“ или „банкова гаранция“, не е опционално, а ултимативно
заложено изискване и неосъществяването му по дефиниция е свързано със
задължителна „санкция“ на потребителя. От една страна
кредитодателят, за заета сума от 1000 лв., изисква от кредитополучателя
осигуряване на поне един поръчител, за когото е поставил редица
квалификационни изисквания, първото от които е за осигурителен доход в
размер на не по-малко от 7 пъти размера на минималната работна заплата
за страната, като освен това всичките изброени условия, за да се докажат
като покрити – липса на кредити и че не е поръчител по други заеми -
изискват снабдяване с удостоверения от различните институции –
работодател, НОИ, НАП, БНБ, ЦКР и други институции. Нещо повече –
кредитодателят е обявил, че ще зачете за годно това обезпечение, ако то
бъде представено в срок от 3 дни от сключването на договора, а в
8
цитирания чл. 4 ал. 1 е посочено, че договорът се счита сключен от
предаването на сумата, а предаването й е станало в момента на
подписването му от кредитополучателката. Аналогични доводи могат да се
изложат и за „избираемото“ обезпечение – банкова гаранция, също
необходимо да бъде представено в 3 дневен срок от усвояването на заема,
като този специфичен банков инструмент не е винаги достъпен, а
процедурата по издаването му следва законов протокол. Абсолютно
недискутируемо е, че това не е разумен срок за представяне на обезпечение,
категорично липсва технологическата възможност за осъществяване на
това изискване, което го прави изначално неизпълнимо и моментално
привежда в действие съставената за тази цел клауза по чл. 8 от ДПК. 6 Със
същия текст е внедрена допълнителна сума от 575, 62 лв. и тя е включена в
алтернативен „погасителен план“ в приложение 1, като е определена и
месечна вноска с неустойката в размер на 73 лв., при общо задължение от
вече 1 679 лв., но без това да е повлияло и довело до корекция на
първоначално определените ГЛП и ГПР, които са посочени в антетната
част на договора за дължима сума от 1 103, 38 лв.
От друга страна самото обезпечение, по начина на създаването му, е
изцяло перфидно и несъобразено с конкретните параметри на
правоотношението. Перфидността се изразява в това, че по принцип
правната обосновка на механизма на обезпечението произтича от реалната
опасност кредиторът да не може да се удовлетвори от имуществото на
прекия длъжник, което, при кредит в размер на 1000 лв., е изключително
малко вероятно, тоест – обективно няма необходимост за обезпечаване на
кредита чрез поръчител. Разбира се, този въпрос все пак е в дискресията на
договарящите се, с оглед предоставената им свобода, но горното
обстоятелство идва да потвърди констатацията, че ДПК е типов,
предварително изготвен, клаузата относно обезпечението не е съобразена с
конкретната хипотеза. Правната фигура на неустойката е призната и
уредена в ЗЗД и по определение не противоречи на правилата за
добросъвестност и не създава дисбаланс в отношенията между търговеца и
потребителя. В случая обаче тя не е уговорена в съответствие с
предназначението си – да обезпечи своевременното изпълнение на
основното договорно задължение и съгласно целта – да обезщети вредата
на кредитора без да е необходимо да я доказва. Ответникът - кредитодател
9
е използвал неустоечна клауза не за да възстанови евентуални вреди от
неизпълнението/забавеното изпълнение на договорното задължение –
връщане на заетата сума – а я е свързал с неизпълнение /съгл. чл. 8 от ДПК/
на задължението за предоставяне на обезпечение – което представлява
превратно използване на законови права. Представянето на обезпечение
може да е предварително изискване на заемодателя, за да вземе решение
дали да сключи договор за заем или не, но самото то не може да е основно
договорно задължение. Така тази неустойка се събира от заемодателя
наред с главното задължение за връщане на заема, без изобщо да е
настъпило неизпълнение /забава на изпълнението/ на същото.
Обезпечаването на изпълнението на задължението по един договор, само по
себе си, е отделно правоотношение и не се превръща в главно задължение по
този договор. Следователно самата уговорка противоречи на добрите нрави
и създава по-големи от обичайните задължения на потребителя. Извън това
липсва и баланс между обезпечителната нужда и обезпечителното
средство – за заетата сума от 1000 лв. заемодателят е предвидил избор
между две обезпечения – банкова гаранция или поръчителство от 1 или 2
ФЛ, освен това уговорената неустойка е в необосновано висок размер на
575, 62 лв., представляваща почти 60 % от сумата, което нито отговаря на
целите на обезпечителния институт, нито на правилата за
добросъвестността, дължима от всеки търговец. С нормата на чл. 143 т. 5
от ЗЗП изрично се придава неравноправен характер на клауза, с която се
задължава потребителя при неизпълнение на негови задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка, като в случая следва да се
подчертае отново казаното по-горе, че вземането фактически няма
правните белези на неустойката.
Всичко това води до заключението, че клаузата за неустойка по чл. 11
от ДПК е неравноправна, а оттам и нищожна съгл. чл. 146 ал. 1 от ЗЗП .
По принцип нищожността на една клауза не влече нищожността и на целия
договор, но в случая наличието на тази клауза е повлияла на съдържанието
на ДПК и в светлината на разпоредбите на ЗПК. Както се посочи по-горе –
уговорката за предоставяне на обезпечение е дефинитивно и изначално
неизпълнима и това активира незабавно неустоечната клауза по чл. 8 от
договора, тоест – още в момента на сключването му задължението на
заемателката се е състояло от вноски както по главицата, така и по
10
неустойката – в посочения в чл. 8 размер от 575, 62 лв. и това е било
известно на кредитодателя при съставянето на погасителния план и
изчисляване на ГЛП и ГПР по кредита. Включването на тази клауза за
неустойка представлява скрито оскъпяване на кредита без обаче да се
изпълни изискването по т. 10 на чл. 11 ал. 1 от ЗПК и да се посочат ясно и
разбираемо „годишният процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин“. В случая са посочени само абсолютни стойности на лихвения
процент по заема, ГПР на заема и общата дължима сума по кредита, но не
е описана методиката на формиране на ГПР – какви компоненти се
включват в него и как е формиран размер от 48, 47%. Макар годишният
процент на разходите да не надвишава петкратния размер на законовата
лихва от 50 %, тъй като във вноските, с оглед описаните по-горе нищожни
клаузи, е включена и сумата за „неустойка“, чийто общ размер спрямо
кредита от 1000 лв. представлява почти 60 % от него, тя не е включена в
ГПР по кредита. Това е в нарушение както на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, така
и на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, тъй като при това положение ГПР надхвърля
петкратния размер на законовата лихва и се получава значително
нарастване кредита. Тук следва да се посочи, по повод релевираното с
въззивната жалба оплакване, че не е назначена експертиза, че не са
необходими специални знания за отчитане на надвишаването на процента,
тъй като това е обикновено математическо изчисление от
общообразователен характер, освен това самият въззивник не е направил
доказателствено искане в тази насока.
Заплащането на така наречената неустойка е предвидено
предварително и то без да е обвързано с неизпълнение на главното договорно
задължение, което я превръща фактически в част от кредита, която
формално е изведена извън него, но води до реалното му оскъпяване, без
едновременно с това да е калкулирана в ГПР по кредита. Тъждествено е и
положението с посочения ГЛП, който също не е изчислен при отчитане на
тази неустойка, която, както многократно се посочи, фактически е
включена в задължението за връщане на заетата сума.
В обобщение – клаузите за обезпечение и неустойка са нищожни на
11
общо основание по смисъла на чл. 146 от ЗЗП, а установяването им в
договор за потребителски кредит пък предизвиква и недействителност на
последния с оглед нарушаване по този начин и на императивни изисквания на
ЗПК. Така, от една страна е видно, че са налице неравноправни по смисъла
на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП клаузи, които са нищожни съгл. чл. 146 от ЗЗП, а от
друга – щом именно те са и причина за несъответствието на
съдържанието на ДПК с изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК и
надхвърляне на максималния размер на ГПР по чл. 19 ал. 4 от ЗПК – то
процесният договор за потребителски кредит, съгласно чл. 22 ал. 1 от ЗПК,
се явява недействителен. Може да се посочи още, че това се окачествява и
като нелоялна търговска практика съгласно чл. 6, пар. 1 от Директива
2005/29/ЕО, а скритите клаузи, възлагащи допълнителен размер на сумата,
която следва да плати потребителят, са неравноправни съгласно чл. 4, пар.
1 от Директива 93/13/ЕО.
Това означава, че обуславящият, първи главен установителен иск за
признаване недействителността на ДПК е основателен и следва да се
уважи, поради което по евентуалните установителни искове не се дължи
произнасяне. Следва да се посочи, че тази недействителност е специална,
регламентирана в ЗПК и макар да произтича от общите правила по чл. 26
от ЗЗД, се изследват основанията за наличието й по специалния закон, въз
основа на които се и прогласява тя.
В резултат на това пък, се активира правилото на чл. 23 от ЗПК,
съгласно което „Когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита“ .
Поради това, след като на 30.01.21г. ищцата е внесла 73 лв., а на
17.02.2021г. предсрочно е погасила задължението си като е внесла сумата 1
081, 26 лв. /или общо е внесла 1 154, 26 лв./, а тя е дължала само чистата
главница от 1000 лв., то остатъкът от 154, 26 лв. е недължимо платен при
начална липса на основание.
Така тази сума от 154, 26 лв. следва да бъде върната на основание чл.
55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД.
Основателността на главния установителен иск обуславя
основателността и съответно – уважаването на втория главен осъдителен
12
иск по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД, като се присъди и обезщетение за забава в размер
на законовата лихва, което е поискано от датата на завеждане на
исковата молба до окончателното изплащане.
Щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат,
въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата
жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва
да бъде потвърдено, включително по отношение на разноските.
С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази
инстанция следва да се възложи на въззивника, който следва да понесе
своите както са направени.
Въззиваемият е представляван от адвокат по реда на чл. 38 от ЗА, и
на същия следва да се определи възнаграждение по чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА,
вр. чл. 7 ал. 2 т. 2 от Наредба № 1/2004г., с оглед броя на исковете, вида и
сложността на спора, в минималния размер от 1041,60 лв., с включен ДДС,
като въззивникът следва да заплати тази сума на адвоката на въззиваемия.
Ръководен от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно решение решение № 738
от 10.10.2023г. по гр. дело № 20232230102387/23г. на Районен съд С..
ОСЪЖДА „Сити кеш“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр.С., ул.С.** да заплати на осн. чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА на
адвокат Д. В. М. като процесуален представител по пълномощие на С. И.
Ж., адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер на
1041.60лв. с ДДС.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
13
2._______________________
14