Р Е Ш
Е Н И Е
Номер V-146 Година
2018, 13 декември гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаският
окръжен съд,
пети въззивен граждански състав
на
двадесет и девети ноември година
две хиляди и осемнадесета,
в
откритото заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАЛИНА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ДАНИЕЛА МИХОВА
2.мл.с.ВАНЯ ВАНЕВА
секретар
Тодорка Стоянова
като
разгледа докладваното от съдия Даниела Михова
въззивно
гражданско дело № 1737 описа за 2018 година
Производството
е по чл.258 и сл.от ГПК и е образувано по въззивната жалба, подадена от адв.Елена
Кокалалома от БАК - процесуален представител на Д.М.У.
***, против решение № 211 от 22.10.2018 г. по гр.д.1015/2018 г. по описа
на Карнобатски районен съд, с което е наложена мярка за защита на М.С.
***, за осъществено на 11.09.2018 г. спрямо нея домашно насилие от съпруга й Д.М.У.,
като: въззивникът е
задължен да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо М.С.У.;
и е забранено на въззивника да
доближава на по-малко от 100 метра пострадалата М.У., обитаваното
от нея жилище находящо се на адрес гр.Карнобат, ул. Арда № 15, месторабота й,
местата й за социални контакти и отдих, за срок от 12 месеца; на основание
чл.5, ал.3 от ЗЗДН на въззивника е наложена глоба в размер на 200
лв в полза на държавата. Въззивникът е осъден да заплати на М.С.У.,
направените по делото разноски в размер на 400 лв, както и държавна
такса по сметката на КРС в размер на 25.00 лв. Постановено е да се издаде заповед
за защита по чл.15 от ЗЗДН и въззивникът е предупреден, че за
изпълнението на наложената мярка следят Полицейските органи, като при
неизпълнение на горната заповед полицейският орган, констатирал нарушението,
задържа нарушителя и уведомява незабавно органите на прокуратурата. Твърди се, че
обжалваното решението е неправилно, необосновано, постановено при неправилна
преценка на събраните по делото доказателствата и при процесуални нарушения,
подробно изброени в жалбата. Изложени са подробни доводи и по съществото на
спора. Претендира се отмяна на решението на КРС и постановяване на решение, с
което молбата на въззиваемата се отхвърля. Не са ангажирани нови доказателства.
Въззиваемата М.С.У. оспорва като
неоснователна въззивната жалба с писмен отговор в законовия срок, както и чрез
процесуалния си представител в съдебно заседание. Оспорват се твърденията на
въззивника в жалбата му и също се прави анализ на събраните по делото
доказателства. Твърди се, че обжалваното решение не страда от посочените в
жалбата пороци, поради което се иска потвърждаването му. Също не сочи нови доказателства.
Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.
Въззивната жалба е подадена против акт на
съда, подлежащ на обжалване, в законовия срок, от легитимирано лице, поради
което е допустима.
С оглед твърденията
на страните и ангажираните по делото доказателства, съдът приема от фактическа
и правна страна, следното:
Производството пред
първоинстанционния КРС е образувано по молбата на въззиваемата М.У. за налагане
на мерки за защита от домашно насилие, осъществено по отношение на нея на
11.09.2018 г. от нейния съпруг – въззивника Д.У., изразяващо се във физическо
насилие – притискане на молителката до оградата на бившата казарма в гр.Айтос и
стискане за гърлото, както в отправяне на заплахи, че ще убие молителката, но
няма да й даде развод. Молителката твърди, че това поведение на ответника на
11.09.2018 г. е било предшествано от многобройни и чести прояви на насилие и
агресия спрямо нея по време на краткия брак на страните, довело до решението й
да подаде молба за развод в края на м.юли 2018 г. Представена е декларация по
чл.9, ал.3 от ЗЗДН, в която са изложени същите обстоятелства и твърдения, както
в молбата.
Молбата е с правно
основание чл.8, т.1 от ЗЗДН.
Ответникът по молбата
– въззивник в настоящото производство, е оспорил твърденията на молителката. Не
оспорва, че на 11.09.2018 г. са се срещнали с молителката, с която са в процес
на развод, в гр.Айтос, на описаното от молителката място и време, както и, че е
слязъл от колата, в която е пътувал, когато е видял молителката, и се е върнал,
за да говори с нея за отношенията им. Не оспорва, че е е казал на молителката:
„Спри да поговорим“, както и, че тя му е отговорила, че не желае да говори с
него и че ще извика полиция. Оспорва твърденията на молителката, че е упражнил
спрямо нея физическо насилие, и изобщо, че я е докоснал, както и, че и е
отправял описаните от нея заплахи. Оспорва твърденията на молителката, че са
били във влошени отношения преди той да замине за три месеца в чужбина по
работа. Сочи, че свидетели, макар от разстояние, на срещата на страните в
гр.Айтос на 11.09.2018 г., са станали баща му и негови колеги, с които са
пътували заедно в един автомобил.
Страните са
ангажирали гласни доказателства в подкрепа на твърденията си.
С обжалваното решение
първоинстанционният съд е приел молбата за основателна и доказана, поради което
е наложил описаните по-горе мерки за защита от домашно насилие.
При извършената
проверка по реда на чл.269 от ГПК съдът констатира, че обжалваното решение е
валидно и допустимо. По отношение на допустимостта на решението следва да се
отбележи, че съдът намира за неоснователно оплакването на въззивника, че
решението на КРС е частично недопустимо поради произнасяне свръхпетитум по
отношение на наложената мярка по чл.5, ал.1, т.3 от ЗЗДН, забранявайки на
въззивника да доближава молителката на по-малко от 100 м., при поискана от
молителката мярка - забрана на въззивника да доближава молителката на по-малко
от 50 м. В настоящото производство определянето на подходящата мярка за защита
от домашно насилие е предоставено на съда.
По наведените във
въззивната жалба оплаквания за неправилност на решението, по които въззивният
съд дължи произнасяне, съдът приема следното:
Страните не спорят, а
се установява и от събраните по делото доказателства, че молителката и
ответникът по молбата – въззивник в настоящото производство, са съпрузи, чийто
брак е сключен на 23.09.2017 г. Не е спорно, че към момента страните са в
процес на развод, иницииран по подадената от молителката на 25.07.2018 г.
искова молба, по която е образувано гр.д.852/2018 г. по описа на РС Карнобат,
висящо към настоящия момент. Не е спорно, че от началото на брака си, страните
са живели в къщата на родителите на въззивника в с.Манолич, в което село
молителката е работела като * в ОУ „Св.Св.Кирил и Методий“. Не е спорно, че през
пролетта /м.април/ на 2018 г. въззивникът е заминал за три месеца да работи в
Германия. Не е спорно, че след края на учебната година, докато въззивникът все
още е бил в Германия, въззиваемата е напуснала семейното жилище и се е върнала
в дома на родителите си в гр.Карнобат, след което е подала исковата молба за
прекратяване на брака. Не е спорно, че след завръщането на ответника в
България, молителката е блокирала всички средства, по които той би могъл да се
свърже с нея – телефонния му номер, месинджър, фейсбук и пр.
Не е спорно, че на
11.09.2018 г. страните са се срещнали случайно в гр.Айтос, на улицата между
колелото на пътя Бургас-Карнобат, и автогарата на гр.Айтос, покрай бившите
казарми, където са провели кратък разговор.
Спорно по делото, и
релевантно за спора, е: как е протекла срещата на страните на 11.09.2018 г. в
гр.Айтос и по-конкретно – извършил ли е въззивникът действия, които биха могли
да се окачествят като акт на домашно насилие – физическо, емоционално и
психическо, притиснал ли е въззиваемата до оградата на казармите и отправял ли
й е заплахи. Останалите спорни между страните въпроси - били ли са влошени
отношенията на страните преди заминаването на въззивника за Германия, от кога и
по какви причини; финансовите им спорове относно парите от сватбата, и
получените от сватбата подаръци; отправял ли е въззивникът и друг път заплахи
към въззиваемата, вкл.по телефона, са ирелевантни за настоящото производство,
предмет на което е евентуално извършен от въззивника конкретен акт на домашно
насилие на 11.09.2018 г.
За доказване на
случилото се на 11.09.2018 г., всяка от страните е ангажирала доказателства –
ищцата е представила Декларация по чл.9, ал.3 от ЗЗДН и е довела свидетели,
ответникът също е ангажирал гласни доказателства, като се твърди, че
свидетелите му са и очевидци на случилото се.
В декларацията си по
чл.9, ал.3 от ЗЗДН, молителката описва действията на ответника като силно
дръпване за ръката, сграбчване с две ръце и допиране до „довара“ на бившата
казарма, „сграбчване за гърлото с една ръка, за да я души“, както и изричане на
заплахи „Теб ще те убия… никога няма да ти дам развод“ и „Искаш ли сега да те
убия“. В подкрепа на твърдения та на молителката, са показанията на нейната
леля – св.А.А.и на майката на молителката – св.С. Ш.. Нито една от двете
свидетелки не е присъствала на случилото се, и впечатленията си са придобили от
разказите на молителката, а св.Ахмедова – от личните си впечатления от
състоянието на молителката непосредствено след случилото се – „разтреперана и
разревана, в много лошо състояние … цялата червена“. Св.Ш.също твърди, че след
завръщането си в Карнобат, молителката е била силно изплашена – „трепереше,
жълто платно беше“. И двете свидетелки признават, че за случилото се знаят от
разказа на молителката и пресъздаденото от тях съвпада с твърденията в молбата
и в декларацията на молителката.
Водените от ответника
свидетели М.У.– баща на ответника и М.Х.– негов колега, твърдят, че са очевидци
на случилото се, доколкото са били в колата заедно с ответника, когато са
видели молителката и ответникът е слязъл, за да настигне молителката и да
говори с нея. И двамата свидетели признават, че са били на разстояние от
молителката и ответника (180-200 м. – св.У., 150-180 м. – св.Х.), и двамата
свидетели твърдят, че са наблюдавали страните, като не са чули викове и не са
видели „стискане за гърлото“. Св.У. твърди, че е ответникът е казал на М. да
спре да говорят, а св.Х. признава „не чувахме какво си говорят двамата“. Също
св.Х. твърди, че ответникът „само така направи с ръката като стоп“, „не видях Д.
да удря и блъска М.“.
При така събраните
гласни доказателства, съдът приема, че по делото не е доказано твърдението на
молителката, че въззивникът я е хванал за гърлото и я е душил. Дори да се
приеме, че св.У. като баща на въззивника е заинтересован, св.Х. е
незаинтересовано лице и от показанията му не се установява такъв физически
контакт, а той твърди, че е наблюдавал случващото се през цялото време. В това
отношение съдът приема, че доказателствената сила на декларацията е
опровергана.
Съдът намира, обаче,
че доказателствената сила на декларацията не е опровергана по отношение на
твърдението на молителката за отправени към нея заплахи, тъй като свидетелите
на ответника, макар да са имали достатъчна видимост и да са наблюдавали
случващото се, не са могли да чуват разговора между страните. Твърденията на
молителката за отправени към нея заплахи се потвърждават от показанията на
двете водени от нея свидетелки относно състоянието й след случката, показанията
на които свидетели съдът кредитира независимо от родствените им отношения с
молителката, поради кореспондирането им с признанието на ответника, че
молителката го е предупредила, че ще извика полиция.
Декларацията по чл.9,
ал.3 ЗЗДН,
съгласно чл.13,
ал.2, т.3
и ал.3
от ЗЗДН,
е доказателство, когато не е оборена от останалите събрани по делото
доказателства. Тежестта да опровергае подадената от молителя декларация по чл.9,
ал.3 от ЗЗДН,
лежи върху ответника по молбата – в случая – върху въззивника.
В настоящия случай, по изложените
по-горе съображения съдът приема, че никое от посочените от ответника по
молбата доказателство, не опровергава изложеното в представената от молителката
декларация да отправени към нея заплахи на 11.09.2018 г. от въззивника. Съдът
приема на следващо място, че описаните в молбата за образуване на настоящото
производство, както и в приложената към нея декларация по чл.9, ал.3 от ЗЗДН,
заплахи на въззивника към въззиваемата, следва да се квалифицират като акт на
домашно насилие по смисъла на чл.2 от ЗЗДН, тъй като представляват акт на психическо и
емоционално насилие, и като такова са били възприети и от молителката.
Ето защо настоящият съдебен
състав намира, че при липсата на други доказателства, които да установят
случилото се – разменените реплики между страните, респ.да опровергаят
изложените в декларацията твърдения, съгласно чл.13, ал.3 от ЗЗДН, молбата
следва да бъде уважена като се приеме, че същата е доказана от представената
декларация по чл.9, ал.3 от ЗЗДН.
Съдът намира за неоснователни
оплакванията в жалбата, че молбата неоснователно е била уважено, при положение, че по
делото не е доказано от молителката чрез пълно и главно доказване, наличието на
пряка и непосредствена опасност за живота и здравето й от твърдения акт на
физическо насилие. Разпоредбата на чл.2 от ЗЗДН определя като такова всеки акт
на физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие,
както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот,
личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в
родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо
съпружеско съжителство, като наличието на пряка и непосредствена опасност за
живота и здравето на молителя, не е поставено като условие за осъществяването
на акт на домашно насилие.
Неоснователни са на
последно място твърденията на въззивната страна, че съдът е игнорирал
противоречията в показанията на разпитаните свидетели; че липсва цялостен
анализ на събраните по делото доказателства, както и, че в случая е изопачена
функцията на това производство – вместо за защита на лица, които се намират
действително в риск, за уреждане на междуличностни спорове. Първоинстанционният
съд е изградил изводите си на база обсъждане на събраните доказателства, поради
което обжалваното решение е обосновано. Определената от съда мярка за защита от
домашно насилие, също е съобразена с характера и интензитета на осъществения
акт на домашно насилие.
По изложените съображения, съдът намира, че
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед постановения резултат, на
въззиваемата следва да се присъдят разноски за въззивното производство в размер
на 300 лв за заплатено адв.възнаграждение. За пълнота следва да се посочи, че
по принцип в настоящото производство въззивният съд не би могъл да присъди на
страните, направени от тях разноски в първоинстанционното производство, освен,
ако не отменя изцяло или частично обжалваното решение. В настоящия случай освен
това, на молителката са присъдени разноски за първоинстанционното производство.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен
съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 211 от 22.10.2018 г. по
гр.д.1015/2018 г. по описа на Карнобатски районен съд.
ОСЪЖДА Д.М.У., ЕГН **********,***, да заплати на М.С.У., ЕГН **********,***,
сумата от 300 лв (триста лева), представляваща направени във въззивното
производство разноски.
Решението е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.