Р Е Ш Е Н И Е
№ ……
Гр. София, 18.11.2021 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д
А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на двадесет
и първи октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Здравка И.
ЧЛЕНОВЕ
: Цветомира
Кордоловска
Мл.
Съдия : Калина Станчева
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия И. в. гр. д.
№ 10270 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството
по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 118411/11.06.2020 г. по
гр. д. № 61250/2014 г. по описа на СРС, 44 с-в е признато
за установено, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал.
1 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че И.А.И., ЕГН ********** дължи
на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********сумата от 973, 58 лв. - главница, представляваща
неплатена цена на доставена топлинна енергия за битови нужди през периода от м.
07.2011 г. до м. 04.2013 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. „********аб.
№ 390417, ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК -
11.08.2014 г. до окончателното плащане, сумата от 161, 48 лв. - мораторна лихва
за периода от 31.08.2011 г. до 15.07.2014 г., за които суми е издадена заповед
за изпълнение по ч. гр. д. № 43645/2014 г. по описа на СРС, 44 с - в, като исковете
са отхвърлени, съответно главният иск - за разликата над 973, 58 лв. до 1 012, 46
лв. и за периода от м. 05.2011 г. до м.06.2011 г. вкл., а акцесорният иск - за
разликата над 161, 48 лв. до 170, 50 лв. и за периода от 30.06.2011 г. до
30.08.2011 г.
С решението са отхвърлени исковете с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване установено съществуването на
вземания на „Т.С." ЕАД, ЕИК ********срещу Н.И.И., ЕГН ********** за сумата
от 1 012, 46 лв. - главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия
за битови нужди през периода от м. 05.2011 г. до м. 04.2013 г. за посочения по
– горе имот, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението - 11.08.2014
г. до окончателното плащане и за сумата от 170, 50 лв. – лихва за забава за
периода от 30.06.2011 г. до 15.07.2014 г. С решението производството е прекратено
в частта, за признаване за установено съществуването на вземания на ищеца при условията
на солидарност на дълга срещу двамата ответници по исковете за останалата част
от исковите суми - до размера от 2 024, 91 лв. по главния иск и до размера от
340, 99 лв. по акцесорния иск. Страните са осъдени съразмерно за разноски в
исковото и заповедното производства.
Недоволен от решението само в
частта, в която исковете срещу ответницата Н.И.И. са отхвърлени за сумата от 1 012,
46 лв. - главница, представляваща неплатена цена на доставена топлинна енергия
за битови нужди през периода от м. 05.2011 г. до м. 04.2013 г. за посочения
имот, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението - 11.08.2014
г. до окончателното плащане и за сумата от 170, 50 лв. - лихва за забава за
периода от 30.06.2011 г. до 15.07.2014 г., е останал ищеца - „Т.С.” ЕАД. В жалбата се
излагат доводи, че в тази част решението е необосновано и незаконосъобразно. Твърди се, че неправилно СРС е отхвърлил
исковете като е приел, че Н.И. не е потребител на ТЕ по смисъла предвиден в ЗЕ. Ищецът се позовава на легалната
дефиниция на понятието потребител в пар. 1, т. 42 ДР на ЗЕ, вр. с чл. 153 ЗЕ. Според
него изводите на СРС не съответстват на събраните доказателства, които
неправилно са интерпретирани от съда. Поддържа още, че по делото е представен
нот. акт № 65, т. І, дело № 56/2006 г., според който Н.И. и другият ответник И.И.
са придобили имота в условията на СИО, като се установява, че върху имота е
учредена и договорна ипотека с нот. акт № 50 от 2007 г. Понеже ответницата Н.И.
е собственик на имота, тя се явява клиент за доставената в него ТЕ в периода,
по смисъла на чл. 153 ЗЕ. Ответниците не са ангажирали доказателства, че върху
имота е учредено вещно право на ползване по смисъла на ЗС. Поддържа се, че е без
значение факта кое лице реално е обитавало имота и е консумирало ТЕ за него в
периода. Този факт не е част от фактическия състав на нормата. Не е от значение
и на чие име се води партидата на имота. Достатъчно е установяване принципното
съществуване на облигационно правоотношение по договор за продажба на ТЕ, по
който е осъществена доставка, което е доказано в производството. Моли да се
отмени решението в оспорените части и исковете да се уважат. Претендират се направените пред СГС
разноски, включително за юрисконсултско възнаграждение, като се прави възражение на
прекомерност на разноските на насрещната страна.
Въззиваемата страна -
ответницата Н.И.И., в срока по чл. 263 ГПК,
чрез представителя си, е подала отговор на въззивната жалба, в който я оспорва изцяло.
Поддържа, че основателно СРС е приел, че не са представени доказателства за ползването
на имота от нейна страна. Решението е достатъчно мотивирано и обосновано.
Излага съображения, че през периода не е била в договорно правоотношение с
ищеца за доставката на ТЕ в имота, нито е ползвала имота, респ. услугите на
ищеца. Ищецът не е установил, че е подписан договор за доставка на ТЕ с ответницата.
Основателно СРС е направил извод, че исковете срещу нея са недоказани, а от там
неоснователни и ги е отхвърлил. Моли да се остави без уважение жалбата, а
решението да се потвърди в оспорените части. Претендира разноски за двете
инстанции.
Вторият ответник - И.А.И. не е
депозирал отговор в срока по чл. 263 ГПК, но в съдебно заседание, чрез
представителя си, оспорва жалбата на ищеца. Моли да се остави без уважение,
като се потвърди решението в оспорените от ищеца части. Поддържа, че в тези
части решението е съобразено с доказателствата и материалния закон. Претендира
разноски.
Третото лице помагач на ищеца „Т.” ООД не взема становище
по въззивната жалба.
Като съобрази приетите доказателства и установените по делото
факти, както и становищата на страните във въззивното производство, съдът
намира следното :
Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Решението не се оспорва в частите, в
които исковете са отхвърлени срещу втория ответник И.А.И. до
пълните размери, нито в частта, в която производството пред СРС е частично
прекратено - до пълните предявени размери на претенциите. Въззивната жалба на
ответника И.А.И. срещу решението на СРС, в частите, в които исковете са уважени
срещу него, е върната с определение № 264248/04.03.2021 г. на настоящия състав,
което не е било оспорено от ответника.
Следователно в
посочените необжалвани части решението на СРС е влязло в сила и не подлежи на
обсъждане.
Решение е валидно и процесуално
допустимо в оспорената от ищеца част, в която исковете с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ
и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД срещу ответницата Н.И.И. са отхвърлени за сумата от 1 012,
46 лв. - главница, представляваща неплатена цена на доставена топлинна енергия
за битови нужди през периода от м. 05.2011 г. до м. 04.2013 г. за посочения
имот, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението - 11.08.2014
г. до окончателното плащане, и за сумата от 170, 50 лв. - лихва за забава за
периода от 30.06.2011 г. до 15.07.2014 г. Производството в оспорената част - образувано след
подадено в срок възражение по реда на чл. 414 ГПК.
При постановяване на решението в
тази част не са допуснати нарушения на императивни материалноправни норми.
Заповедта от 20.08.2014 г., по чл. 410 ГПК по ч. гр. д.
№ 43645/2014 г. по описа на СРС, 44 с - в, по заявление на „Т.С." ЕАД на
11.08.2014 г., е издадена срещу ответниците И.А.И. и Н.И.И. за вземанията
посочени в заявлението, платими от длъжниците при условията на разделност - при
равни квоти. В същото време ищецът в исковата молба е заявил претенция по чл.
422, ал. 1 ГПК в рамките на сумите по заповедта, но при условията на солидарност
срещу двамата длъжници. Основателно СРС е направил извод, че доколкото заповедта
за изпълнение е издадена срещу длъжниците при условия на разделност,
предявените искове са допустими спрямо всеки от длъжниците за по 1/2 част от
заявените общо вземания - съответно за по 1 012, 46 лв. главница и по 170, 50
лв. мораторна лихва, за които е издадена заповедта, като съдът е прекратил
производството над тези размери до пълните предявени с исковата молба размери на
вземанията, претендирани за установяване при условията на солидарност на дълга.
Решението не се оспорва в тази част и е влязло в сила, както се посочи и по - горе.
На следващо място, основният мотив на СРС за
отхвърляне на исковете срещу ответницата Н.И.И. е недоказването на облигационно правоотношение
между нея и ищеца за доставка на ТЕ в исковия период в процесния имот.
По този въпрос, като взе предвид
доводите на ищеца във въззивната жалба и
в допълнение към изложените от СРС подробни съображения, които споделя, настоящият
състав намира следното :
По общите правила за разпределение на доказателствената
тежест, всеки е длъжен да установи всички положителни факти, на които основава
претенцията си (чл. 154, ал. 1 от ГПК) Ищецът следва да установи при условията
на пълно главно доказване следните правопораждащи факти, а именно: 1) по иска
за главницата - че спорното главно право е възникнало, в случая това са
обстоятелствата, свързани със съществуване на договорни отношения между
страните за доставката на топлоенергия, както и качеството на
ответника на потребител на такава топлоенергия, обема на реално доставената на ответника топлоенергия за процесния период, както и че нейната
стойност възлиза именно на спорната сума и 2) по иска за законната лихва за забава –
че главното парично задължение е възникнало и е настъпила неговата изискуемост, както и размера на
законната лихва. Ответникът може да противопостави защитни правопогасяващи или
правоизключващи възражения.
Както сочи и СРС, съгласно нормата
на чл. 153, ал. 1 ЗЕ (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012
г.), „клиенти“ на ТЕ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение. Така е
уредено понятието и според легалната дефиниция, дадена в пар. 1, т. 41 б
от ДР на ЗЕ (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от
17.07.2012 г.). Съгласно
нормата на пар. 1, т. 2 а. (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г.,
в сила от 17.07.2012 г.) „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител
гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или
природен газ за собствени битови нужди.
Според тълкуването, възприето в т. 1
от ТР № 2/2018 г. на ОСГК на ВКС, което е задължително за съда, „собствениците, респективно титулярите на ограниченото вещно право на
ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна
енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ в хипотезата, при която
топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно
правоотношение, освен ако между
ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през
времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови
нужди дължи цената й“.
Обосновано и
при съобразяване на посочената практика по въпроса, СРС е направил извод, че законът
е предпоставил възникването на качеството потребител на ТЕ от пълното и главно
доказване от ищеца на обстоятелството,
че ответникът е собственик, вещен ползвател или лице, което изрично е поискало откриване на партида на свое име при
доставчика на ТЕ, като ползвател на същата.
В случая
действително се установява, че имотът е бил собственост на двамата ответници в
условията на СИО, закупен с нот. акт за покупко - продажба № 65, т. І, рег.№
1459, нот. дело № 56/2006 г.
В същото време
обаче е представено заявление от 21.11.2006 г. за откриване партида на имота само
на името на ответника И.А.И..
Следователно, като е съобразил
даденото от ВКС тълкуване на качеството потребител на ТЕ, с когото е налице
облигационно правоотношение, СРС обосновано е приел, че в случая е налице
хипотеза, при която между лицето, което е
поискало откриване на партида на свое име при доставчика - И.А.И. и
топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия
за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят, като клиент на
топлинна енергия за битови нужди, дължи цената й. Не са ангажирани доказателства за
промяна на това обстоятелство.
Както се посочи,
когато лицето изрично поиска откриване на партида на свое име и по този начин
сключи писмен договор при публично известни Общи условия с
топлопреносното предприятие, то е материално отговорно за задълженията за
ползвана ТЕ в имота. Въззивният състав споделя изводите на СРС, че по делото е доказано
съществуване на договор за продажба на топлинна енергия само между ищеца и
ответника И.А.И., който следва да отговаря за неизпълнението на договорните
задължения с ищеца.
Въззивният съд също
като СРС приема, че ищецът, чиято е била тежестта на доказване в случая, не е
провел пълно и главно доказване на основния правопораждащ факт в процеса - че
ответницата има качеството потребител на топлинна енергия за процесния топлоснабден
имот през исковия период. Възраженията на ищеца в жалбата в обратния смисъл съдът намира за неоснователни.
Предвид
изложеното въззивният състав споделя решаващият извод на СРС, че в
производството не се установява между ищеца и ответницата Н.И.И. да е възникнало облигационно
правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия за процесния имот
през процесния период - т. е. ищецът не е доказал пасивната материалноправна легитимация на ответницата да
отговаря по исковете в претендираните за установяване размери. Ето защо както главните искове, така и акцесорните - за установяване дължимост на суми за лихва за забава върху
главното вземане са недоказани, а от там - неоснователни.
Доколкото изводите на настоящият
състав съвпадат изцяло с тези на СРС, решението следва да се потвърди в
оспорените части, в които са отхвърлени исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД срещу ответницата
Н.И.И. за сумата от 1 012, 46 лв. - главница, представляваща неплатена цена
на доставена топлинна енергия за битови нужди през периода от м. 05.2011 г. до
м. 04.2013 г. за посочения по – горе имот, ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението - 11.08.2014 г. до окончателното плащане, и за
сумата от 170, 50 лв. – лихва за забава за периода от 30.06.2011 г. до
15.07.2014 г., като
постановено при съобразяване с материалния и процесуален закон и
доказателствата по спора. В тежест на ответницата Н.И. не са
присъждани разноски пред СРС.
По разноските пред СГС :
Съгласно изхода от спора, право на
разноски има ответницата. Тя е представила доказателства за запратен адвокатски
хонорар от 600 лв. за въззивното производство.
Ищецът е направил възражение за
прекомерност на адвокатския хонорар, по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. Като
съобрази извършените в производството действия от представителя на ответницата,
фактът, че производството е приключило в едно заседание и интереса по спора, на
основание чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАН съдът намира, че в полза на ответницата
следва да се присъди 300 лв. адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.
При тези мотиви, Софийски градски
съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
118411/11.06.2020 г. по гр. д. № 61250/2014 г. по описа на СРС, 44 с - в, в частите, в
които са отхвърлени искове
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150,
ал. 1 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване установено
съществуването на вземания на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********срещу Н.И.И. ЕГН **********
за сумата от 1 012, 46 лв. - главница, представляваща неплатена цена на
доставена топлинна енергия за битови нужди през периода от м. 05.2011 г. до м. 04.2013
г. за посочения имот, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението - 11.08.2014г. до окончателното плащане, и за сумата от 170, 50 лв.
– лихва за забава за периода от 30.06.2011 г. до 15.07.2014 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 43645/2014 г. по описа на СРС, 44
с - в.
ОСЪЖДА „Т.С." ЕАД, ЕИК ********, с
адрес *** да заплати на Н.И.И., ЕГН **********, с адрес ***, кант. 9, чрез адв.
А., адвокатско възнаграждение пред СГС в размер на 300 лв., на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 78, ал. 5 ГПК, вр. с чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ.
РЕШЕНИЕТО е влязло в сила в цялата останала неоспорена част.
РЕШЕНИЕТО е
постановено при участието на третото лице помагач на ищеца „Т.“ ООД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.