Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 29.12.2020г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І-1 състав, в
публичното заседание на тринадесети октомври през
две хиляди и двадесета година,
в състав:
СЪДИЯ: Екатерина Стоева
при секретаря Весела Станчева разгледа гр.д. № 4948 по описа за 2019г. на
съда и за да се произнесе взе предвид следното:
Предмет на производството е предявен от Ц.М.М. против Е.А.К.
установителен иск по чл.422 ГПК за съществуване вземането за сумата 175 140лв.
по запис на заповед от 06.01.2010г., ведно със законната лихва от 16.08.2017г.
до изплащането, предмет на издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№
56326/2017г. по описа на СРС, 65 състав, съединен в условията на евентуалност с
осъдителен иск за сумата 175 140 с правно основание чл.534, ал.1 ТЗ.
Твърденията са за издаден от ответницата в полза на ищеца
запис на заповед на 06.01.2010г., с който се задължила да му заплати 175 140лв.
на 06.07.2017г. и място на плащане гр.София. Сумата не била платена на падежа,
поради което има изискуемо и неудовлетворено парично вземане в посочения
размер, за което се снабдил със заповед за незабано изпълнение по чл.417 ГПК. В
случай, че по възражение на ответницата съдът намери менителничния ефект за
прескибиран или преюдицииран, претендира осъждането й за сумата, с която се
обогатила за негова сметка.
В писмения отговор ответницата оспорва да е подписала
записа на заповед, респ. да е направила волеизявление за поемане задължение по
него с противопоставено възражение за нищожност на основание чл.26, ал.1 ЗЗД
поради липса на съгласие. В тази връзка твърди, че не се е подписвала на
издадени от нея документи в България на латиница, а подписът е бил пренесен от
други документи. Навежда, че дори и положеният в менителничния ефект подпис да
е автентичен, то е налице кражба на подпис поради полагането му на празен лист
с последващо нанасяне на текста. Аргументира се с обстоятелството, че записът
на заповед е напечатан на пишеща машина, каквато лично не ползвала към
посочената в него дата на издаване, а този начин на изготвяне бил избран за
улеснение при разполагането на текста след като бил положен подписа. Оспорва
съществуването на каузално правоотношение с ищеца, по повод на което да е бил
издаден записа на заповед и да е дължима паричната сума. Излага, че е съдружник
и управител на „Е.” ООД, от което притежава 50% от капитала, а останалите 50%
били притежание на К.К.. Последната починала през 2014г. и наследена от Е.К.-племенница
на ответницата и съпруга на ищеца, която участвала в дейността на дружеството.
В полза на последното било учредено право на строеж на сграда върху имот в
гр.София, за реализирането на която ищецът изготвил архитектурен проект. В хода
на строителството отношенията й с ищеца и съпругата му силно се влошили, в
резултат на което били образувани няколко съдебни производства с претенции на Е.К.
да е съдружник в дружеството, както и за множество заповедни производства
против нея, в тази част настоящото, за парични суми по записи на заповед по
чл.417 ПК, претендирани от ищеца и съпругата му възлизащи на около
1 000 000 лева. Целта била Е.К. да поеме контрола и управлението на
дружеството, както и да се облагодетелства имуществено. Твърди, че към деня на
процесния запис на заповед е била финансово обезпечена и не е имала нужда от парични
суми, а отделно от това ищецът и съпругата му не са разполагали с такива средства.
Навежда още, че поемане на задължения в такъв голям размер в напреднала възраст
към 2007г. спрямо свои родственици, с които е в силно влошени лични отношения и
при липса на необходимост от имуществено разместване, е нелогично не само
житейски, но и неморално и противоречащо на добрите нрави, поради което исковата
сума не се дължи. Поради липсата на валидно възникнало задължение по
менителничния ефект счита за неоснователен и предявения евентуален осъдителен
иск за неоснователно обогатяване по чл.534, ал.1 ТЗ.
В допълнителната искова молба ищецът оспорва възраженията
на ответницата за нищожност на записа на заповед на посочените в отговора
основания с наведени доводи за неговата действителност. Отрича процесния
менителничен ефект да е бил издаден по повод и в обезпечение на договор за заем
с ответницата, поради което счита за ирелевантно дали заедно със съпругата си
са имали възможност да осигурят парични средства възлизащи на близо 1 000
0000лв. Не оспорва ответницата да е съдружник в „Е.” ООД, в полза на което
дружество било учредено право на строеж за жилищна сграда в имот в гр.София,
ул.******, съпругата му да е единствен наследник на другия съдружник и
родственица на ответницата, както и да е изготвил архитектурния проект. Оспорва
личните отношения и тези във връзка с дейността на дружеството между тримата да
са се развили и като последица влошили по описания в писмения отговор начин.
Твърди, че участието му и това на съпругата му по намиране на инвеститор и
изготвяне на архитектурния проект във връзка с учреденото право на строеж е
било по желание и настояване именно на ответницата, а не натрапено от другия
съдружник. След като през 2005г. съсобствениците на имота отстъпили право на
строеж на „Е.а” ООД, дружеството сключило договор за строителство за етап груб
строеж с „К.И.” ООД. Впоследствие ищецът и съпругата му били уведомени от „Е.а”
ООД, че няма да успее да осигури финансирането и не е в състояние да се справи
с построяването на сградата. Така през м.08.2005г. майката на съпругата му К.К.
и ответницата закупили дружествените дялове на „Е.” ООД, с което поели
ангажимент да финализират строежа на жилищната сграда при условията на
реализираното вече право на строеж. Вложените от К.К. и Е.К. средства били гарантирани от нарочно съставен
баланс 500 000лв., който отговарял на реално вложените техни средства, а
действителната стойност на строително-монтажнита работи, в пъти по-висока, била
заплатени с пари на ищеца и съпругата му. Като краен резултат сградата била
построена към 2007г., въведена в експлоатация и станала собственост на
дружеството. Излага се, че намеса в
отношенията между тримата имат и трети лица, под чието давление ответницата
вземала решения.
В отговора на допълнителната искова молба ответницата
поддържа първоначалните си твърдения и възражения, както и оспорва изложеното в
допълнителната искова молба.
С молба по делото от 23.01.2020г. във връзка с дадени от
съда указания ищецът, чрез процесуалния си представител, изрично заявява, че не
твърди каузално правоотношение по повод и във връзка с което е издаден записа
на заповед, като основава вземането си единствено на менителничния ефект. От
своя страна ответницата също поддържа твърдението си за липса на каузално
правоотношение.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени
доказателствата по делото, намира следното:
Записът на заповед е ценна книга, материализираща правото
на поемателя да получи от издателя сумата, за плащането на която последният се
е задължил с издаването му. За да служи като доказателство за вземането и
основание за плащането записът на заповед трябва да отговаря на императивните
изисквания за форма и съдържание по чл.535 ТЗ, т.е. да е редовен от външна
страна менителничен ефект. Обратно, по силата на чл.536, ал.1 ТЗ документ,
който не съдържа някой от реквизитите по чл.535 ТЗ, не е запис на заповед, с
изключение на случаите посочени в ал.2-4.
Ищецът основава вземането си на запис на заповед от 06.01.2010г.,
с който ответницата безусловно се задължила да му заплати без протест и без
разноски на 06.07.2017г. сумата 175 140
лв.
Записът на заповед /представен в оригинал по делото/ е в
предписаната от закона писмена форма и съдържа изискуемите по чл.535, т.1-7 ТЗ
реквизити- наименованието "запис на заповед" в текста на документа;
безусловно обещание да се плати определена сума пари; падеж на определен ден в
съответствие с чл.486, ал.1, т.4 ТЗ; място на плащането; името на лицето, на
което трябва да се плати-ищеца; дата на издаването и подпис на издателя. Липсва
посочване мястото на издаване, но съгласно чл.536, ал.4 ТЗ запис на заповед, в
който не е посочено мястото на издаване се смята издаден в мястото, посочено до
името на издателя.
Ответницата е оспорила да е автор на положения в записа
на заповед подпис и в този смисъл качеството си на издател, във връзка с което
е открито производство по чл.193, ал.1 ГПК.
По делото е изслушано заключение на вещо лице по СГр.Е,
направено въз основа изследване на записа на заповед в оригинал и представен
сравнителен материал от условно-свободни и експериментални образци от почерка и
подписа на ответницата. Според заключението подписът за издател хе положен от
ответницата Е.К.. Същият не е пренесен от друг документ, няма техническа
подправка и не е откопиран от някой от подписите положени върху дуриг осемв
записа на заповед, излопзвани като сравнителен материал. Текстът е нанесен в
документа с помощта на пишеща машина през черна машинописна лента, като вещото
лице е посочило, че не може да се установи дали името на Е.К., изписано на
латиница, е изписано на листа преди текста на записа на заповед поради липса на
пресечни точки между тях. Експертът е посочил, че не може да се докаже
съставянето на документа да е извършено чрез т.нар. “кражба“ на подпис при
липса на установени преки или косвени признаци за това, но не отхвърля и тази
хипотеза.
Съдът намира експертното заключение за обективно, пълно и
компетентно дадено. Изводите на вещото лице не се опровергават от други
доказателства, респ. липсват данни, които да подлагат на съмнение неговата
правилност, поради което съдът го кредитира и въз основа на него приема за
установено ответницата да е автор на положения в записа на заповед подпис за
издател.
От съдържащите се по делото документи и представените
такива-сравнителни образци е видно, че ответницата се подписва както чрез
изписване на двете си имена с латински букви, така и с подпис, представляващ смесена
буквена и щрихова транскрипция, състояща се от букви Е и К с елементи от
средната част и примковидна парафна част. В процесния зцапис на заповед е
положен подпис по първия начин и при доказаност тя да е негов автор е без
правно значение по какъв начин се подписва на документи в България или друга
страна.
Възражението за неистинност на
записа поради „кражба“ на подпис е неоснователно. Кражбата на подпис е форма на
неавтентичност на документ, изразяваща се в полагане на подпис на празен лист с
последващо попълване на текст над него, чието съдържание не съответства на
волята на подписалото го лице. Установяването на това обстоятелство има за
последица оборване формалната доказателствена сила на документа по чл.180 ГПК и
ще се счита, че материализираното в него волеизявление не принадлежи на лицето,
което е положило подписа. При оспорване в този случай на основание чл.193, ал.3 ГПК доказателствената тежест е на този, който е подписал документа, т.е.
ответницата. Единственото доказателство в тази посока е заключението на вещото
лице по СГр.Е, което не е констатирало признаци за „кражба“ на подпис, като същевременно
не отхвърля тази възможност, но без да са установени признаци сочещи на
противното. Липсата на категоричност на експерта може да се възприеме само като
хипотетична възможност, но не и като доказателство за съществуването на
твърдяния факт съдържанието на документа да е било поставено след полагане на
подписа и то при липса на знание, респ. съгласие от ответницата. Обстоятелството,
че записът на заповед е напечатан на пишеща машина само по себе си не може да
послужи като аргумент в подкрепа на твърдението. Други доказателства, които по несъмнен
и категоричен начин да установяват заявената неавтентичност не са ангажирани,
поради което съдът следва да приеме, че формалната доказателствена сила на
записа на заповед не е оборена, от което следва, че обективираното в записа на
заповед волеизявление принадлежи на ответницата. Това обуславя неоснователност
на възражението за нищожност на менителничния ефект поради липса на съгласие по
чл.26, ал.1 ЗЗД.
Записът на заповед е абстрактна сделка, при която причината
за поемането на задължението не е елемент от задължителното съдържание и не е
условие за неговата действителност. Основанието за пораждане на задължението за
плащане от издателя е самия менителничен ефект. Но абстрактния характер на
записа на заповед не означава, че е лишен от основание, тъй като обичайно се
издава по повод и във връзка с друго правоотношение определяно като каузално. Разпоредбата
на чл.465 ТЗ, приложима съответно и към записа на заповед, допуска издателят да
противопостави на поемателя или приносителя личните си възражения, т.е. възражения
черпени от каузалното правоотношение, доказването на които биха имали за
последица погасяване на вземането по менителничния ефект.
Съгласно разрешенията дадени в т.17 от ТР № 4/2013г.,
ОСГТК на ВКС, по предявен иск по чл.422 ГПК при издадена заповед за изпълнение
по чл.417, т.9 ГПК въз основа запис на заповед предмет на делото е вземането по
редовен от външна страна менителничен ефект. С въвеждането на твърдения или
възражения от поемателя или издателя за наличието на каузално правоотношение,
по повод или във връзка с което е издаден записа на заповед, се разкрива
основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на
ценната книга. В тази хипотеза в производството по чл. 422 ГПК на изследване
подлежи и каузалното правоотношение доколкото възраженията, основани на това
правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на
заповед. По правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределение на
доказателствената тежест всяка от страните доказва фактите, на които основава
твърденията и възраженията си, и които са обуславящи за претендираното,
съответно отричаното право-за съществуването, респ. несъществуването на
вземането по записа на заповед. При редовен от външна страна менителничен ефект
и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да
сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва
възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него
като поемател и длъжника-издател по повод или във връзка с което е издаден
записът на заповед.
В исковата молба ищецът е основал вземането си единствено
на записа на заповед с изрично изявление, че не се позовава на и не сочи
каузално правоотношение. В тази хипотеза наличието на редовен от външна страна
запис на заповед, посочен в исковата молба като единствен източник на
установяваното по реда на чл.422, ал.1 ГПК парично вземане, освобождава ищеца-кредитор
от задължението да доказва съществуването на каузално правоотношение с издателя
като причина за издаване на записа на заповед. Доказването на каузалното
правоотношение в този случай е в тежест на издателя на записа на заповед, и то
при условие, че е въвел своевременно в процеса възражения за несъществуване на
вземането по записа на заповед, основани на каузално правоотношение. Такива
възражения ответницата не е навела, а е поддържала, че между нея и ищеца няма
други отношения извън записа на заповед и не е получавала пари от него, поради
което и не дължи исковата сума. Процесуалната позиция на ответницата следва да
се квалифицира като общо оспорване на вземането по записа на заповед и с оглед
указанията в ТР № 4/2013г., ОСГТК на ВКС, не създава задължение за ищеца да
сочи и доказва каузално правоотношение като основание за възникване на
вземането, чието съществуване е доказано с редовния от външна страна и
действителен запис на заповед /Решение № 17/16.02.32015г. по т.д.№ 116/2014г.,
ВКС, II т.о./.
Падежът за изпълнение на паричното задължение е настъпил
на 06.07.2017г. при липса на твърдения и доказателства за плащане или
погасяване по друг начин, от което следва, че в полза на ищеца е налице
изискуемо и неудовлетворено вземане, обуславящо основателност на иска по чл.422 ГПК вр. чл.535 ТЗ.
Поради забавата ответницата дължи и законната лихва от
деня на подаване заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК-16.08.2017г. до изплащането.
Осъдителния иск с правно основание чл.534, ал.1 ГПК е
предявен в условията на евентуалност при отхвърляне на главния по чл.422 ГПК. С
оглед извода на за основателност на главния иск не са налице предпоставките за
разглеждане и произнасяне по евентуалния, поради което не следва да се
разглежда.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК
ответницата следва да заплати на ищеца разноски в настоящото производство от 3502.80лв.,
представляващи заплатена държавна такса.
Видно от представения договор за правна защита и
съдействие е представляван от адвокат безплатно на основание чл.38, ал.1 ЗА,
поради което и на основание чл.38, ал.2 ЗА ответницата следва да заплати на
адв.В.В.-САК адвокатско възнаграждение от 6038.40лв. с ДДС за уважения иск,
изчислено в съответствие с чл.7, ал.2 от Наредба № 1/09.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения и съобразно представеното
доказателство за регистрация на адвоката по ЗДДС.
Ответницатат дължи и разноските в заповедното
производство от 7002.80лв., за които съобразно ТР № 4/2013г., ОСГТК на ВКС,
съдът дължи произнясане с осъдителен диспозитив.
Водим от горното съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по
отношение Е.А.К., ЕГН **********, с адрес ***, по иска по чл.422 ГПК на Ц.М.М., ЕГН **********,***, че
дължи сумата 175 140лв. на основание чл.535 ТЗ по запис на заповед от 06.01.2010г.,
ведно със законната лихва от 16.08.2017г. до изплащането.
ОСЪЖДА Е.А.К., ЕГН **********, с адрес ***,
да заплати на Ц.М.М., ЕГН **********,***, разноски в настоящото исково
производство на основание чл.78, ал.1 ГПК от 3502.80лв. и разноски в
заповедното производство от 7002.80лв.
ОСЪЖДА Е.А.К., ЕГН **********, с адрес ***,
да заплати на адв.В.В.-САК с адрес ***, адвокатско възнаграждение на основание
чл.38, ал.2 ЗА от 6038.40лв.
Решението може да се обжалва в
двуседмичен срок пред Софийски апелативен съд от връчване препис на страните.
СЪДИЯ: