Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.
София, 20.11.2018 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на тридесет и първи май през
две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
мл. съдия Боряна Воденичарова
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 15144 по описа за 2017
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 21.09.2017 г., постановено по гр.д.№ 1884/ 2015 г. на Софийски
районен съд, ІІ ГО, 71 състав, са отхвърлени предявените от „К.“
ЕООД- *** /ЕИК ********/ срещу „П.Б.Б.)“ ЕАД- гр. София /ЕИК ********/
обективно съединени искове с правно основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане
на суми, платени без основание- въз основа на нищожни договорни клаузи, както
следва: 9 593.10 лв.- надплатено поради неправилно изчисляване на
възнаградителната лихва по кредит съгласно Договор за инвестиционен кредит-
прокредит развитие № 010-341130/ 15.08.2007 г. за периода от 15.08.2007 г. до
15.01.2015 г., и 92.29 лв.- недължимо платено за начислена наказателна лихва
върху цялата усвоена и непогасена главница по кредита за периода от 1.08.2014
г. до 15.01.2015 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба в съда- 15.01.2015 г., до изплащане на вземането и разноските по
делото. На основание чл.78, ал.3 и ал.4 ГПК
ищецът „К.“
ЕООД е осъден да заплати на ответника „П.Б.Б.)“ ЕАД сумата 1 112.40 лв.- разноски по делото.
Постъпила
е въззивна жалба от „К.“ ЕООД- *** /ищец
по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на
постановеното от СРС отхвърлително решение, с искане да бъде постановена отмяната
му и да бъде постановено решение за присъждане на горните суми на основание
чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД, ведно със законната лихва и разноски за двете съдебни
инстанции.
Въззиваемата
страна „П.Б.Б.)“ ЕАД- гр. София /ответник по делото/ оспорва жалбата и моли
постановеното от СРС решение като правилно да бъде потвърдено, като претендира
разноски за въззивното производство.
Предявени са искове с
правно основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата,
с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е
процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
По
същество постановеното от СРС решение е правилно като краен резултат и следва
да бъде потвърдено, макар и при различни от изложените от първоинстанционния
съд съображения.
Предявените
от „К.“ ЕООД осъдителни искове по чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД са неоснователни и
следва да бъдат отхвърлени.
Фактическият
състав на чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на
нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване
липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго. Основанието трябва да липсва не само при получаване на
имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на
даденото. В тежест на ищеца е да установи при условията на пълно главно
доказване факта на плащане на процесните суми, а ответникът дължи доказване, че
е налице основание за получаването, съответно задържане на полученото /чл.154 ГПК/.
Съвкупната
преценка на събраните в процеса доказателства- кредитен договор, анекси към
него и погасителни планове /двустранно подписани/ и експертно заключение на
съдебно- счетоводна експертиза, прието като неоспорено от страните и възприето
от въззивния съд като компетентно и обективно дадено, обосновава приемането на
извод за неоснователност на иска по чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на сумата
9 593.10 лв., претендирана като надплатена възнаградителна лихва по
договор за кредит, като за сумата 817.32 лв.- поради погасяване на вземането по
давност, а за останалата част до пълния предявен размер от 9 593.10 лв.-
поради несъществуването на такова вземане за ищеца.
Безспорно
е по делото, а се установява и от събраните писмени доказателства, че на 15.08.2007
г. между страните е бил сключен Договор за
кредит- прокредит развитие № 010-341130/ 15.08.2007 г., по силата на
който ответната банка „П.Б.Б.)“ ЕАД отпуснала на ищеца „К.“ ЕООД кредит в
размер на 90 000 лв. с инвестиционна цел за срок от 120 месеца. Не е спорно, че
сумата е усвоена от кредитополучателя по открита заемна сметка, като за
обезпечаване на дълга са сключени договори за учредяване на договорни ипотеки
върху недвижими имоти и договор за залог на движими вещи в полза на банката. За
усвоения кредит кредитополучателят се задължил да заплаща на банката-
кредитодател годишен лихвен процент,
формиран от два компонента: тримесечният SOFIBOR плюс договорна лихвена
надбавка от 4.5 пункта- съгласно чл.1 от договора. Посочено е в сключения на 15.08.2007
г. договор, че тримесечният SOFIBOR се определя на всеки тримесечен
период и се фиксира,
както следва: за
Л.2 на Реш. по гр.д.№ 15144/ 2017 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
първия тримесечен период размерът му е 4.7650
% и е фиксиран към 13.08.2007 г., т.е. два работни дни преди датата на
подписване на договора, а за всеки следващ тримесечен период лихвеният процент
ще се фиксира на база тримесечния SOFIBOR за последния работен ден преди датата на последната вноска
по погасителния план за предходния период, при спазване размера на договорената
надбавка. Съобразно така уговорените параметри на възнаградителната лихва е
изготвен погасителен план, според който първоначално процесният кредит е
олихвяван при годишна лихва от 9.2650 % /видно
от представения от ищеца първи погасителен план към договора, неоспорен от
ответника/. Съгласно чл.6 от цитирания договор неразделна част от същия са: а/
Общите условия за кредитиране; б/ Тарифата за ФЛ/ ЮЛ; и в/ Общите търговски
условия по банкови операции на „П.Б.Б.)“ АД.
Към
сключения между страните на 15.08.2007 г. кредитен договор са сключени общо седем
анекса, приложени като доказателства по делото, от които се установява
следното: 1/ с Анекси от 23.10.2007 г. и 27.11.2007 г. са подписани нови
погасителни планове между страните, като е променена датата на отпускане на
втори транш по кредита. Посоченият в погасителните планове към двата анекса
годишен лихвен процент е първоначално договореният между страните- 9.265 %; 2/
с Анекс от 16.11.2009 г. е подписан
нов погасителен план между страните- при посочен лихвен процент от 12.436 % и при зачитане на договорен с анекса 6-
месечен гратисен период за погасяване на дълга по кредита; 3/ с Анекс от 31.03.2010 г. е подписан нов
погасителен план между страните- при посочен лихвен процент от 12.436 % и при зачитане на договорени с анекса 2-
месечен нулев период и 1- месечен гратисен период за погасяване на дълга по
кредита; 4/ с Анекс от 22.12.2010 г.
е договорена промяна на минималния размер на лихвения процент по кредита- от
12.436 % на 10.000 %, считано от 23.10.2010 г. /чл.1.4 от
анекса/, като за оставащия срок на кредита договорената лихва е 3- месечният
СОФИБОР + 4.500 %, минимум 10.000 %. Подписан е нов погасителен план при лихвен
процент от 10 % за погасяване на остатъка от дълга по кредита; 5/ с Анекс от
16.11.2012 г. е подписан нов погасителен план между страните при зачитане на
договорен с анекса 2- месечен гратисен период за погасяване на дълга по кредита;
и 6/ с Анекс от 22.01.2013 г. е
договорено между страните, че размерът на възниградителната лихва е сбор от 3-
месечния СОФИБОР + 4.500 %, но не по- малко от 10.000 % /чл.1.4 от анекса/.
Съгласно
спорните договорни клаузи, на чиято
нищожност ищецът се позовава: “неразделна част от сключения на 15.08.2007
г. кредитен договор са: а/ Общите условия за кредитиране; б/ Тарифата за ФЛ/
ЮЛ; и в/ Общите търговски условия по банкови операции на „П.Б.Б.)“ АД“- чл.6 от договора; „кредитополучателят е
запознат с Тарифата за ФЛ/ ЮЛ, Общите условия за кредитиране и Общите търговски
условия по банкови операции на „П.Б.Б.)“ АД и безусловно ги приема“- чл.8.2 от договора; „кредитополучателят
е уведомен и се съгласява, че всички промени в Тарифата за ФЛ/ ЮЛ, Общите условия
за кредитиране и Общите търговски условия по банкови операции на „П.Б.Б.)“ АД
се обявават от Банката чрез поставянето им в помещенията, до които клиентите
имат достъп и са в сила по отношение на тях от датата на поставянето им“- чл.8.3 от договора; „неразделна част от
сключения на 16.11.2012 г. анекс към договора са: Общите условия за
кредитиране/ общите условия за платежни услуги и Тарифата за ФЛ/ ЮЛ на „П.Б.Б.)“
АД, публикувани на интернет- страницата на банката“- чл.6 от цитирания анекс;
„кредито-получателят безусловно приема Общите условия, представляващи
неразделна част от договора и анекса от 16.11.2012 г.“- чл.7.2 от анекса; „Общите условия са предоставени на
кредитополучателя към момента на сключване на анекса в предвидената от закона
писмена форма“- чл.7.3 от анекса; „кредито-получателят
се съгласява, че промените в приложимите към договора и анекса ОУ и Тарифа за
ФЛ/ ЮЛ на банката стават действащо право между страните, считано от датата на
обявяване на интернет- страницата на банката“- чл.7.4 от анекса от 16.11.2012 г.; „олихвяване на остатъка от
кредита при лихвен процент, не по- нисък от 10.000 % на годишна база“- чл.2, изр. последно от Анекс от 22.01.2013 г.
По
делото е безспорно установено наличието на договор за банков кредит, който е
формален /изискуемата от закона форма за действителност е писмена- чл.430,
ал.3 ТЗ/, срочен,
двустранен, възмезден и консенсуален. Кредитодателят е банка, която
извършва публично привличане на влогове или други възстановими средства и
предоставя кредити или друго финансиране за своя сметка и на собствен риск-
чл.2, ал.1 ЗКИ. По силата на сключения на 15.08.2007 г. кредитен договор банката-
кредитор е имала задължение да отпусне уговорената парична сума, а
кредитополучателят е имал няколко насрещни задължения: да върне главницата,
заедно с уговорената лихва по кредита; да използва кредита по предназначение;
да даде на банката необходимите сведения във връзка със сключването и
изпълнението на договора и да даде обезпечение.
Нормативните
актове, регламентиращи банковата дейност, не препятстват едностранното
изменение на лихвата по сключените от банката договори, но условията, при които
това е допустимо, следва стриктно да бъдат регламентирани, в която насока са
относимите към процесния случай разпоредби на чл.57, ал.2 ЗКИ. Само по себе си
уговарянето в кредитния договор на възможност за предоговаряне на приложимия
към кредита годишен лихвен процент, водещо до промяна в задълженията на
кредитополучателя за плащането на анюитетни вноски в друг размер, не
противоречи на добрите нрави. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26,
ал.1, изр.3 ЗЗД е налице, когато при договаряне на насрещните задължения на
страните се нарушават принципите на справедливостта, на добросъвестността в
гражданските и
Л.3 на Реш. по гр.д.№ 15144/ 2017 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
търговските взаимоотношения и на недопускането
на неоправдано имуществено разместване. В случая оспорените от ищеца договорни
клаузи на сключения на 15.08.2007 г. кредитен договор и на сключените на
16.11.2012 г. и 22.01.2013 г. анекси към него не предвиждат възможност за
едностранна промяна на приложимия относно процесния кредит годишен лихвен
процент, която да е извършена от банката- кредитодател с оглед неизвестни
/респ. непрозрачни/ за дружеството- кредитополучател основания, при които
последният не би могъл да предвиди евентуалните промени в него, съответно- не
водят до значително неравновесие между правата и задълженията на ответната банка
и ищеца и то във вреда на последния, т.е. отговарят на изискването за
добросъвестност, поради което и не може да се приеме, че са нищожни- като
накърняващи добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД.
Независимо,
че посочените договорни клаузи не са нищожни, по делото се установява
фактическа обстановка, според която, без да е налице едностранна промяна на
годишния лихвен процент по кредита, ответната банка неправилно е начислила и
събрала от ищеца възнаградителна лихва в размер, по- голям от договорения,
което е довело до нарушаване на принципа за недопускане на неоснователно
обогатяване.
Според
събраните в процеса писмени доказателства- кредитен договор и анекси към него,
за периода 15.08.2007 г.- 16.11.2009 г. приложима в отношенията между страните
е била лихвена конвенция с променлива компонента- тримесечният индекс СОФИБОР,
и непроменлива компонента- фиксирана надбавка от 4.5 %- съгласно чл.1 от
сключения на 15.08.2007 г. кредитен договор, а за останалата част от процесния
период, считано от 16.11.2009 г. до края на процесния период- 14.01.2015 г.,
лихвената конвенция между страните е била двукратно изменена, като с Анекс от 16.11.2009
г. е бил договорен непроменлив годишен лихвен процент от 12.436 % за погасяване
на останалата част от дълга по кредита, приложим до 22.11.2010 г., когато е
сключен Анексът от 22.12.2010 г.- с
договорен непроменлив годишен лихвен процент от 10.000 % за погасяване
на останалата част от дълга по кредита, който не е променен до края на исковия
период /14.01.2015 г./- според направените в експертното заключение на съдебно-
счетоводната експертиза констатации.
Визираната
в процесния кредитен договор променлива компонента- индексът СОФИБОР
представлява фиксинг на котировките на необезпечени депозити в български
левове, предлагани на българския междубанков пазар, и се изготвя за набор от
срочности в 11:00 ч. /местно време/ всеки работен ден като средна величина от
котировките „продава", подадени от представителна група банки.
Към
датата на сключване на процесния договор на 15.08.2007 г. тримесечният индекс
СОФИБОР е бил в размер на 4.796 %, през периода от 22.11.2007 г. до 21.08.2009
г.- в размери от 6.429 % до 5.966 %, а през периода от 22.08.2009 г. до
4.11.2014 г.- в размери от 5.2 % до 0.653 %, с постоянна тенденция към
намаление. Според доказателствата до 22.11.2008 г. тримесечният СОФИБОР
последователно е нараствал, достигайки ниво от 7.936 %, а след посочената дата
последователно е намалявал, достигайки до ниво от 0.653 % към м.11.2014 г.
Съгласно
заключението на изслушаната в първоинстанционното производство съдебно-
счетоводна експертиза /с дата 27.09.2016 г./, прието като неоспорено от
страните, през периода 28.08.2007 г.- 23.11.2007 г. към процесния кредитен
договор е прилаган годишен лихвен процент /ГЛП/ от 9.265 %, през периода
23.11.2007 г.- 23.02.2008 г.- годишен лихвен процент от 10.929 %, през периода
23.02.2008 г.- 23.05.2008 г.- ГЛП от 11.154 %, през периода 23.05.2008 г.-
23.08.2008 г.- ГЛП от 11.391 %, през периода 23.08.2008 г.- 23.11.2008 г.- ГЛП
от 11.814 %, през периода 23.11.2008 г.- 23.12.2010 г.- ГЛП от 12.436 %, и през
периода 23.12.2010 г.- 14.01.2015 г.- ГЛП от 10.000 %. При приложение на
минимален лихвен процент, т.е. когато лихвеният процент е образуван от сумата
на тримесечния СОФИБОР + надбавка от 4.50 пункта /без да се вземат предвид
фиксираните лихвени проценти от 12.436 % и 10 %/, надвзетите суми по договора
за кредит- според вещото лице, възлизат на общо 9 593.10 лева.
При
съобразяване на горепосочените доказателства въззивният съд намира, че само за
периода 23.02.2009 г.- 22.11.2009 г. /9 месеца/ кредитополучателят е заплащал
на банката- кредитодател по- висок размер от договорените месечни погасителни
вноски в резултат на неправилно изчисление на дължимата възнаградителна лихва и
неспазване от банката на собствената й методология за начисляване на лихвите,
като превишението на дължимите за този период суми възлиза на общо 817.32 лв. Това е така, тъй като само
за посочения 9- месечен период годишният лихвен процент, формиран от
тримесечния СОФИБОР и фиксирана надбавка от 4.5 пункта /съобразно действащата
между страните до 22.11.2009 г. лихвена конвенция/, е бил в размери, по- малки
от приложения от банката лихвен процент от 12.436 %. Вярно е, че към 22.11.2008
г. тримесечният СОФИБОР е достигнал най- високото лихвено ниво за целия
процесен период- 7.936 %, вследствие на което годишният лихвен процент по процесния
кредит е определен на 12.436 % /7.936 + 4.5 = 12.436 %/, но след 22.02.2009 г.
е започнала трайна тенденция към намаляване на тримесечния СОФИБОР, съответно
на 6.681 %, 5.966 % и 5.2 %, в който случай годишният лихвен процент по
процесния кредит е следвало да бъде съответно намаляван до нива от 11.181 %,
10.466 % и 9.7 %. Като е начислявала възнаградителната лихва за посочения
период при ГЛП от 12.436 %, вместо при горепосочените по- ниски лихвени
проценти, банката- ответник е начислила и събрала суми, надвишаващи с 817.32
лв. дължимите по кредита, поради което и тази именно сума е заплатена от
кредитополучателя без основание.
При
тези съображения за „К.“ ЕООД е възникнало вземане по чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД в
размер на 817.32 лв., представляващо
надвзета
Л.4 на Реш. по гр.д.№ 15144/ 2017 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
за периода 23.02.2009 г.- 22.11.2009 г.
възнаградителна лихва по договора. Независимо от възникването на такова вземане
за ищеца, обаче, искът по чл.55, ал.1 изр.1 ЗЗД за посочената сума не може да
бъде уважен, тъй като вземането е погасено по давност- с изтичане на визирания
чл.110 ЗЗД петгодишен давностен срок. Посочените задължения по кредита датират
от периода 23.02.2009 г.- 22.11.2009 г. Падежите на анюитетните вноски са
настъпили на 23- то число на всеки от посочените 9 месеца, последният от които
е на 23.10.2009 г., като няма твърдения на ищеца, нито данни и доказателства тези
погашения по договора да са били извършени след 15.01.2010 г., когато е
започнал да тече 5- годишният давностен срок. При това положение искът за
присъждане на горепосочената сума на основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД следва да
бъде отхвърлен като неоснователен, поради погасяване на вземането по давност.
За
останалата част от процесния период, считано от 23.11.2009 г. до 14.01.2015 г.,
независимо от трайната тенденция към намаляване на тримесечния СОФИБОР,
приложимият в отношенията между страните годишен лихвен процент е 12.436 %- за
периода 23.11.2009 г.- 22.12.2010 г., и 10 %- за периода след 23.12.2010 г.,
тъй като в този смисъл е действащата между страните лихвена конвенция.
Независимо
от промените в тримесечния СОФИБОР, трайно намаляващ през посочения период, между
страните по кредитното правоотношение е бил договорен друг лихвен процент, в
резултат на което кредитополучателят е заплащал погасителни вноски в увеличен
размер. Това е станало въз основа на сключени на 16.11.2009 г. и 22.12.2010 г.
анекси към кредитния договор, придружени с двустранно подписани погасителни
планове, неоспорени от ищеца, с първия от които между страните бил договорен
непроменлив годишен лихвен процент от 12.436
%, а с втория- ГЛП от 10.00 %. Тъй като са сключени при
зачитане на действащия и в търговските отношения принцип на договорната
автономия по чл.9 ЗЗД, при налично взаимно съгласие на страните по кредитния
договор за прилагане на посочените непроменливи лихвени проценти към кредита,
не може да се приеме в случая, че тези допълнителни споразумения не отговарят
на изискването за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения
и че водят до значително неравновесие между правата и задълженията на
насрещните страни по правоотношението. Не се установява по делото фактическа и
правна обстановка, при която ответната банка- като икономически по- силната
страна в договорното правоотношение, едностранно да е променила приложимия
относно процесния договор лихвен процент в посока увеличение, без да се
позовава на ясно разписани правила за това. Не се касае за извършена от
ответната банка едностранна промяна- в посока повишение, на приложимия за
процесния кредитен договор годишен лихвен процент, а до съгласувана между двете
страни по договора промяна в този смисъл.
При
тези съображения се налага извод, че за периода след 16.11.2009 г. ищецът е
заплащал възнаградителна лихва по договора съобразно уговореното, поради което
и не е налице неоснователно обогатяване за банката- ответник вследствие
обедняването на ищеца, обосноваващо уважаване на иска по чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД
за горницата над сумата 817.32 лв. до пълния предявен размер от 9 593.10
лв.
Неоснователен е и искът на „К.“
ЕООД по чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на сумата 92.29 лв.- надплатена
наказателна лихва по договора за периода 1.08.2014 г.- 15.01.2015 г.
Съгласно
приетото по делото като неоспорено от страните и възприето от въззивния съд
като компетентно и обективно дадено допълнително заключение на съдебно-
счетоводната експертиза общата сума на начислената по процесния договор за
периода 1.08.2014 г.- 15.01.2015 г. /датата на подаване на исковата молба/
наказателна лихва, която е заплатена от ищеца на ответника, възлиза на 92.29
лв.
Според
събраните по делото доказателства, вкл. цитираното експертно заключение, ищецът
е погасявал анюитетните вноски по кредита със закъснение, за което през горепосочения
период му е начислена процесната наказателна лихва, в действителност представляваща
задължение с неустоечен характер.
Спорната
наказателна лихва е уговорена в действащите между страните Общи условия към
кредитния договор /ОУ за кредитиране/, според т.10 от които при нарушаване на
сроковете за погасяване на главницата и/или лихвата по кредита, както и в
случаите на обявена предсрочна изискуемост на вземанията по кредита,
кредитополучателят дължи наказателна лихва до датата на пълното и окончателно
погасяване на просроченото задължение лихва за просрочие, възлизаща на 5 %
годишно- за кредити, погасявани на вноски, която се начислява едновременно с
лихвата за редовния дълг. Ищецът твърди, че приложимият за наказателната лихва
лихвен процент е 2 %, а според цитираните ОУ към договора наказателната лихва е
в размер на 5% върху просрочената и редовната главница, поради което и не се
установява наличието на надвзета наказателна лихва по договора за периода след
1.08.2014 г.
От страна на ищеца не е проведено доказване
на обосноваващите това спорно материално право факти и обстоятелства и в
частност, че не е било налице основание за начисляването на такава лихва от
ответната банка, респ. че е бил изправна страна по кредитния договор, като е
погасявал задълженията си за плащане на анюитетните вноски в уговорения срок,
което води до извод, че не налице неоснователно обогатяване на банката-
ответник за сметка обедняването на ищеца с тази сума и като краен резултат- до
отхвърляне на иска по чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за сумата 92.29 лв. като
неоснователен и недоказан.
При
тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по
съществото на спора, макар и при различни правни съображения, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено.
Л.5 на Реш. по гр.д.№ 15144/ 2017 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
При
този изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК право на разноски
има въззиваемата страна, но по делото не са представени доказателства между
страните по мандатното правоотношение- ответната банка и адвокат- пълномощникът
й, да е договорено претендираното адвокатско възнаграждение, поради което и
такива разноски на страната с настоящото въззивно решение не следва да бъдат
присъдени.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение
от 21.09.2017 г., постановено по гр.д.№ 1884/ 2015 г. на Софийски районен съд,
ІІ ГО, 71 състав.
Решението
може да се обжалва при условията на чл.280 ГПК с касационна жалба в 1- месечен
срок от съобщаването му на страните пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.