Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 23.07.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Ивайло Д.
при
секретаря М.Митова,
като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №1886 по описа за 2021 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 17.12.2020 год., постановено
по гр.дело №39944/2018 год. по описа на СРС, ГО, 169 с-в, са отхвърлени предявените
от Д.И.Д. срещу „Ф.Т.Б.“ ООД искове с правно
основание чл. 128, т. 2 КТ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 25 851.42
лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода от м.май 2016
год. до м.декември 2017 год. /за периода от м.май 2016 год. до м.декември 2016
год. и от м.септември 2017 год. до м.декември 2017 год./, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане и за сумата от 2 765.68 лв., представляваща законна
лихва за периода от 01.06.2016 год. до 01.03.2018 год., като ищецът е осъден да
заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по
делото в размер на 2 788 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ищеца Д.И.Д..
Жалбоподателят поддържа, че в обжалваното решение били изложени най-общи
констатации, без да са формулирани конкретни правни и фактически изводи, т.е.
същото било немотивирано. Първоинстанционният съд се бил задоволил единствено
да посочи, че полагането на труд от ищеца, в рамките на предвидената длъжностна
характеристика, не е било доказано по делото /този факт дори не бил оспорен от ответника за целия период, а само за три месеца
от него/. Липсата на мотиви на съдебните актове винаги се квалифицирала
като съществено нарушение на съдопроизводствените правила, водещо до
неправилност и налагащо отмяна на съдебния акт, по отношение на който този
порок е констатиран. По делото било безспорно, че на 09.05.2016 год. между
страните бил сключен трудов договор, по силата на който ищецът бил назначен на длъжността
„Отговорен магистър фармацевт – ръководител склад за търговия на едро с
лекарствени продукти“, както и че на 21.11.2017 год. той подал молба по чл. 326 КТ за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, считано от
21.11.2017 год. Трудовото правоотношение било прекратено на 21.12.2017 год. с
изтичане на срока на предизвестието. Основният предмет на дейност на ответното
дружество била търговия на едро с
лекарствени продукти; търговия на едро с медицински изделия и консумативи;
покупка или производство на стоки с цел продажба. Условията, на които
търговците желаещи да осъществяват дейност свързана с търговия на едро с
лекарствени продукти и посредничество в областта на лекарствените продукти,
били регламентирани в Глава девета, чл. 195 и сл. от Закон за лекарствените
продукти в хуманната медицина /ЗЛПХМ/. Основно изискване за получаване на
лиценз и фактическото осъществяване на дейността законодателят сочи сключването
на трудов договор с квалифициран
персонал и отговорен магистър-фармацевт с най-малко две години трудов стаж по
специалността /чл. 197, т. 2 ЗЛПХМ/. Видно било от представените платежни
ведомости за периода май – декември 2016 год. и отчетни форми за периода
октомври – декември 2017 год., че ищецът бил единственият служител за посочения период в ответното дружество, който
отговарял на изискваните от чл. 197, т. 2 ЗЛПХМ образователен ценз, за да може
дружеството да осъществява търговска дейност на едро с лекарствени продукти. В
платежните ведомости ясно били посочени отработените от ищеца дни за
всеки месец, което свидетелствало за това, че той е бил на работа и е полагал труд
и че ответникът е извършвал търговска дейност /ако се приемело, че не е
осъществявал дейност, то коректното било във ведомостите да бъде посочено, че дружеството
е в престой/. Ответникът бил възразил в отговора на исковата молба, че ищецът
не се е явявал на работа в периода м.май
– м.август 2016 год. и в периода м.септември – м.декември 2017 год., но за факта на „неполагането на труд“ през м.май – м.август 2016 год. и
м.септември 2017 год. по делото не били ангажирани никакви доказателства. Видно
било от формата за октомври 2017 год., че на 2-ри и 3-ти ищецът бил на
работното си място. Във връзка с твърдяното неявяване на работното място в
периода м.октомври – м.декември 2017 год.., следвало да се има предвид, че
ответникът бил предприел действия по възпрепятстване на достъпа на ищеца до
работното му място, като не било вярно твърдението му, че причината за
неполагане на труд била „самоотлъчка“. Недопускането до работа се явявало
незаконно и на ищеца се дължало обезщетение за процесния период в размер на
брутното трудово възнаграждение – чл. 213, ал. 2 КТ. В този смисъл предявения
главен иск неправилно бил квалифициран от СРС. На следващо място сочи, че по
делото бяха разпитани двама свидетели – по негово искане и по искане на ответника,
като свидетелят на ответника бил негов служител от средата на м.ноември 2017
год., а достъпът на ищеца до склада бил ограничен от управителя на дружеството
на 26.10.2017 год. и в този смисъл няма как свидетелят да е виждала в офиса на дружеството.
Неправилно СРС бил приел, че показанията на свидетелката Г.не са достатъчни за
доказване на полагания от ищеца труд в процесните периоди, тъй като същата е
негова съпруга. При наличие на такива отношения обективността на показанията
трябвало да може да бъде изведена при преценката им с оглед на всички останали
събрани доказателства и със засилена критичност – чл. 172 ГПК, което не е
сторено от първоинстанционния съд. Показанията на свидетелката били последователни,
логични, вътрешно непротиворечиви и кореспондиращи с останалите доказателства
по делото и следвало да бъдат кредитирани. Видно било от заключението на вещото
лице по съдебдо-счетоводната експертиза, че за периода от м.май 2016 год. до
м.декември 2017 год. дължимите трудови възнаграждения били в размер на 43 332.88 лв. За месеците
октомври и ноември 2016 год. и за месеците януари, февруари, март 2017 год.,
както и за месеците септември, октомври, ноември и декември 2017 год. суми не били
превеждани. СРС бил игнорирал въпроса за неясното основание за осъществения на
11.04.2017 год. банков превод за сумата от 4 100 лв. Същият бил от значение и
за предмета на гр.дело №38373/2018 год. по описа на СРС, ГО, 170 с-в., но в заключението на същото вещо лице по това дело
въпросната сума била посочена като „заем“, а в заключението по настоящото дело
– като „заплата“. Предмет на гр.дело №38373/2018 год по описа на СРС,
ГО, 170 с-в, било връщането на сумите по претендирани от ответника като сключени
три неформални договора за заем между него и ищеца, в т.ч. заем от 11.04.2017 год.
за сумата от 4 100 лв. В същото време по настоящото дело работодателят твърдял точно
противоположното, че сумата в размер от
4 100 лв. преведена на 11.04.2017 год. е заплата. От общо дължимите 42 332.88
лв. били заплатени 22 988.96 лв. /в заключението си вещото лице извеждало
сумата от 27 088.96 лв., тъй като включвало и коментираната по-горе сума
от 4 100 лв., която обаче била осчетоводена от ответника като заем и чието
връщане се претендирало, като по делото вече имало постановено решение на
18.11.2020 год., с което ищецът бил осъден да върне сумата от 4 100 лв./.
Следователно ищецът имал право да получи остатъка от 20 343.92 лв., както
и лихва в размер на 1 365 лв. Ето защо моли обжалваното решение да бъде
отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото.
Ответникът
по жалбата „Ф.Т.Б.“ ООД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа,
че доказателствената тежест за установяване на полагане на труд по иск с правно
основание чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на дължимо трудово възнаграждение била
на ищеца /работника/служителя/, с оглед разпоредбата на чл. 154 ГПК. От
събраните по делото доказателства безспорно била установена липсата на трудова
престация от страна на жалбоподателя през процесния период, като същият изобщо
не се бил явявал на работа. Това било видно както писмените доказателства –
отчетни форма за явяване на работа за месеците в цитираните периоди, така и от
разпита на свидетелката Грета Михайлова. За обстоятелството, че ищецът не се
бил явявал на работа през процесния период били налице и негови признания,
обективирани в протокол от проведено на 17.12.2018 год. открито съдебно
заседание по НАХД №9286/2018 год. по описа на СРС, 109 с-в. В приложения по
делото протокол от проведено – същият бил заявил, че „ ... от 27 октомври не
съм посещавал работното си място. Считам, че ми се дължи трудово
възнаграждение, макар че не съм ходил на работа. “. След като ищецът не бил
изпълнил задълженията си към работодателя, то не му се дължало плащане на
възнаграждение. Във връзка с доводите на жалбоподателя, свързани с основния
предмет на дейност на ответното дружество следвало да се има предвид, че те
нямали връзка с факта на престирането на работна сила. Евентуалното нарушение
от страна на ответното дружество на ЗЛПХМ било ирелевантно и по никакъв начин
не обуславя извод за положен от жалбоподателя труд. Не ставало ясно също така как
явяването на служителя на работа в понеделник и вторник, т.е. 2 дни през месец
октомври, водело до извод за изпълнение на задължението за явяване на работа за
процесния период и обосновавало дължимост на трудово възнаграждение в посочения
размер. От събраните доказателства по делото било видно, че ищецът не е полагал
труд през м.октомври 2017 год., с изключение на посочените 2 дни. Видно било от
съдържанието на исковата молба, че ищецът претендирал присъжданото на трудови
възнаграждения, поради което и правилно исковете били квалифицирани по чл. 128,
т. 2 КТ. Липсвали твърдения, които да обуславят квалификация на спорното право
по чл. 213, ал. 2 КТ. Нещо повече, ако се приемело, че е предявен осъдителен
иск по чл. 213, ал 2 КТ, то той щял да е
недопустим, доколкото основанието за предявяването му щяло да различно от това по
издадената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявени
са за разглеждане осъдителни искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и с правно
основание чл. 245, ал. 2 КТ.
Акцесорната
претенция за обезщетение за забава върху главницата, представляваща неизплатено
трудовото възнаграждение, е квалифицирана от СРС по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вместо
по чл. 245, ал. 2 КТ. Погрешната
правна квалификация не води до недопустимост на решението, тъй като основанието
на един иск не е правната му квалификация, а фактите на които се основава и
които в случая правилно са били прецени и обсъдени от първоинстанционния съд /т.е., в случая
първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на диспозитивното начало в
процеса/. Отделно от това следва да се посочи, че определянето на
действителното правно основание е дейност на съда по приложението на закона.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но е частично неправилно.
Неоснователно е възражението на
жалбоподателя за недопустимост на обжалваното решение. Видно е от
обстоятелствената част на исковата молба, че ищецът твърди, че работодателят не
му е изплащал дължимото трудово възнаграждение за периода от м.май 2016 год. до
м.декември 2016 год. и за периода от м.септември 2017 год. до м.декември 2017
год., поради което претендира присъждането на сумата от 25 851.42 лв., както
и законна лихва за периода от 01.06.2016 год. до 01.03.2018 год. в размер на 2 765.68
лв. При това положение главните спорни права намират своето основание в чл. 128,
т. 2 КТ, както е приел и СРС, като в тази връзка следва да бъде съобразено, че ищецът
не сочи, че е положил необходими и достатъчни усилия да престира своя труд, но работодателят не го е допуснал до работа през
процесния период или част от него.
Според нормата на чл. 128 КТ, работодателят е
длъжен да плаща в установените срокове на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. При предявен
иск по чл.128 КТ в тежест на работника, респ. служителя, е да
докаже, че претендираното от него неизплатено възнаграждение /основно или допълнително/ действително е било уговорено с работодателя,
че то е било част от съдържанието на трудовото правоотношение, както и че е престирал
реално уговорената работа,
доколкото от тези положителни факти именно работникът черпи изгодни правни
последици, а в тежест на работодателя е да докаже, че дължимото възнаграждение
действително е било изплатено.
В разглеждания случай е установено по делото, а и не се
спори, че на 09.05.2016 год. между страните е бил сключен трудов договор, по
силата на който ищецът е заемал длъжността „Отговорен магистър фармацевт –
ръководител склад за търговия на едро с лекарствени продукти“, при условията на
пълно работно време, с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 2 600
лв., допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит от 0.6 % за
всяка прослужена година, като ищецът постъпил на работа на 11.05.2016 год. Трудовото
правоотношение между страните било прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ – по взаимно съгласие, считано от 14.02.2018 год.
Спорните между страните въпроси по същество във
въззивното производство са свързани с това дали ищецът е полагал труд през процесните
периоди, както и дали работодателят му е заплатил дължимото възнаграждение.
Трудовият договор е особен вид възмезден договор, което
се обуславя от съдържанието на основните насрещни престации по него – от страна
на работника или служителя – предоставяне на работодателя на работната си сила,
от страна на работодателя – заплащането на трудово възнаграждение,
представляващо цената на работната сила. Работникът или служителят е длъжен да
изпълнява работата, за която се е уговорил, и то точно и добросъвестно /в пълен
обем, срочно, с влагане на необходимите знания, умения и сръчности, съобразно
технологичните изисквания, с желание възложената работа да бъде изпълнена/ –
чл. 124 и 125 КТ, като работодателят му дължи уговореното трудово
възнаграждение за извършената работа – чл. 128 КТ. При непрестирането на
работна сила право на трудово възнаграждение съществува само в случаите, когато
това не се дължи на виновно поведение на работника или служителя, а именно: при
неизпълнение на трудовите норми /чл. 266, ал. 1 КТ/, при престой и
производствена необходимост /чл. 267 КТ/, при производство на некачествена
продукция /чл. 268, ал. 3 КТ/ – в този смисъл Решение № 171 от 10.03.2013 год.
на ВКС по гр.дело № 843/2012 год., IV г. о., ГК, Решение №
376 от 21.11.2011 год. на ВКС по гр.дело № 329/2011 год., III г. о., ГК.
Установено е въз основа на съвкупната преценка на
събраните писмени доказателства – платежни ведомости за периода от м.май 2016
год. до м.декември 2016 год. и за м.септември 2017 год., отчетни форми за
периода от м.октомври 2017 год. до м.декември 2017 год. /подписани от представител
на ответното дружество/, че работодателят е начислил на ищеца трудови възнаграждения
за периода от м.май 2016 год. до м.декември 2016 год. в общ размер на
16 977.04 лв., а именно: за м.май 2016 год. – 1 600.90 лв. /за
отработени 14 дни/; за м.юни 2016 год. – 2 192.58 лв. /за отработени 22
дни/; за м.юли 2016 год. – 2 192.58 лв. /за отработени 21 дни/; за
м.август 2016 год. – 2 192.58 лв. /за отработени 23 дни/; за м.септември
2016 год. – 2 192.58 лв. /за отработени 20 дни/; за м.октомври 2016 год. –
2 192.58 лв. /за отработени 21 дни/; за м.ноември 2016 год. –
2 206.62 лв. /за отработени 22 дни/ и за м.декември 2016 год. –
2 206.62 лв. /за отработени 8 дни/, както и за м.септември 2017 год. – в
размер на 2 196.32 лв. /за отработени 14 дни, като през посочения месец
ищецът е ползвал 5 дни платен отпуск/.
Въззивният съд счита, че начисляването на заплати във
ведомости от страна на ответника представлява извънсъдебно признание на
обстоятелството, че през горепосочените месеци ищецът е полагал труд, което при
преценката му по реда на чл. 175 ГПК с оглед останалите данни по делото,
въззивният съд приема, че отговаря на истината.
Видно е от също така от форма за отчет за м.октомври 2017
год., че ищецът е престирал работна сила на 02.10.2017 год. и 03.10.2017 год. –
обстоятелство, което ответното дружество не оспорва.
Същевременно ищецът не е ангажирал несъмнени
доказателства в подкрепа на твърденията си, че реално е престирал труд през
периода от м.октомври 2017 год. до м.декември 2017 год. /с изключение на 02.10.2017
год. и 03.10.2017 год./. Доказването в тази насока е следвало да бъде главно и
пълно. Ответникът, който не носи доказателствената тежест, е провел успешно
насрещно доказване, което може да бъде непълно /при което се създава вероятност
в съществуването или не на дадени факти и обстоятелства/. Въз основа на
съвкупната преценка на доказателствата по делото настоящият съдебен състав
приема, че през посочения период ищецът не се е явявал на работа. От
представения по делото и неоспорен протокол за проведено на 17.12.2018 год.
открито съдебно заседание по НАХД №9286/2018 год. по описа на СРС, НО, 109 с-в,
представляващ официален свидетелстващ документ за извършените пред съда
действия, се установява, че Д.И.Д., в качеството си на свидетел, е заявил, че
от 27.10.2017 год. не е ходил на работа. Това изявление има характера на
признание, което при преценката му по реда на чл. 175 ГПК трябва да се приеме,
че отговаря на истината. Показанията на свидетелката Грета Венциславова
Михайлова кореспондират с признанието на ищеца, като същите са ясни,
последователни и житейски логични, поради което следва да бъдат ценени.
По принцип показанията на свидетелите относно спорните
факти следва да бъдат ценени от съда по вътрешно убеждение с оглед останалите
доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност. Съгласно разпоредбата
на чл. 172 ГПК, заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя
от страните, се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на
възможната му необективност. Това означава, че към показанията на такива
свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност. Не съществува
забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти,
които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива,
които вредят на противната страна. Преценката обаче следва да бъде обоснована с
оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че
данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е
повлияла на достоверността на показанията му /виж например Решение
№ 131 от 12.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1/2013 г., IV г. о., ГК/. В разглеждания случай няма пречка показанията на свидетелката Нина
Методиева Г.– която е съпруга на ищеца, да бъдат ценени, доколкото същата
заявява, че от 26.10.2017 год. ищецът не е бил допускан до работа от страна на
работодателя, т.е., че е бил фактически лишен от възможността да престира своя
труд /ключът на склада бил сменен/.
При това положение и предвид правилото на чл. 128, т. 2 КТ, че трудово възнаграждение се дължи само за извършена работа,
законосъобразно първоинстанционният съд е счел, че исковете за периода от
04.10.2017 год. до м.декември 2017 год. са неоснователни. По принцип ако са
налице предвидените в нормата на чл. 213, ал. 2 КТ предпоставки отговорността
на работодателя би могла да бъде ангажирана на това основание, но не и по реда
на чл. 128, т. 2 КТ.
На следващо място, установено е от заключенията на вещото
лице по допуснатите и изслушани в първоинстанционното производство първоначална
и допълнителна съдебно-счетоводни експертизи, които при преценката им по реда
на чл. 202 ГПК подлежат на кредитиране, че работодателят заплатил на 29.12.2016
год. по банков път на ищеца сумата от 3 000 лв. – заплата за м.декември
2016 год. Начисленото трудово възнаграждение за периода от м.май 2016 год. до
м.ноември 2016 год. възлизало общо на 14 770.42 лв. /виж колона 3 от
изготвената рекапитулация в табличен вид/, като съответно на 23.12.2016 год.,
08.02.2017 год., 02.03.2017 год., 05.04.2017 год. и 11.04.2017 год. ответникът
е превел по банков път на ищеца заплати в общ размер на 13 100 лв. /виж
колони 4 и 5 от изготвената рекапитулация в табличен вид/. Законната лихва за
периода, считано от 30-то число на месеца, следващ месеца за който се дължи
трудовото възнаграждение, до съответната дата на плащане, респ. до 01.03.2018
год. възлизала на 673.34 лв. /виж колона 9 от изготвената рекапитулация
в табличен вид/. Не било изплатено част от трудовото възнаграждение за
м.ноември 2016 год. в размер на 1 670.42 лв. /14 770.42 лв. –
13 100 лв./. Не било изплатено и възнаграждение за м.септември 2017 год. в
размер на 2 188.96 лв., като законната лихва за периода от 30.10.2017
год. до 01.03.2018 год. възлизала на 73.21 лв.
В този смисъл и при съобразяване на отразените в
представените по делото платежни документи основания за осъществените от
работодателя плащания на суми по банковата сметка на ищеца /без значение е по
какъв начин ответникът е отразявал тези суми в счетоводството си/ следва да се
приеме, че релевираните главни претенции се явяват основателни за сумата в общ
размер на 4 059.05 лв., от
която 1 670.42 лв. – неизплатена част от трудово възнаграждение за
м.ноември 2016 год., 2 188.96 лв. – неизплатено възнаграждение за м.септември
2017 год. и 199.67 лв. – неизплатено възнаграждение за 02.10.2017 год. и
03.10.2017 год., чийто размер СГС определя по реда на чл. 162 ГПК при
съобразяване на заключението по допълнителната съдебно-счетоводна експертиза,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на
исковата молба до окончателното й изплащане.
Не се спори между
страните, че трудовото възнаграждение е следвало да се изплаща до 30-то число на месеца, следващ този за който същото се дължи, поради
което и доколкото ищецът се легитимира като кредитор на главни вземания и
ответникът е в забава, респ. плащанията на трудовите възнаграждения са
осъществени от него след уговорения срок за изпълнение, то релевираните акцесорни
претенции се явяват установени в своето основание за периода от 30.06.2016 год.
до 01.03.2018 год., а техният размер възлиза общо на 751.65 лв., от които 673.34 лв. – върху главницата,
представляваща трудови възнаграждения за периода от м.май 2016 год. до
м.ноември 2016 год., за периода от 30-то число на месеца, следващ месеца за
който се дължи трудовото възнаграждение, до съответната дата на осъщественото
от ответника плащане, респ. до 01.03.2018 год., 73.21 лв. – върху
главницата, представляваща трудово възнаграждение за м.септември 2017 год., за
периода от 30.10.2017 год. до 01.03.2018 год. и 5.10 лв. – върху
главницата, представляваща трудово възнаграждение за 02.10.2017 год. и
03.10.2017 год., за периода от 30.11.2017 год. до 01.03.2018 год.
Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено в частта
му, в която са отхвърлени предявените искове по чл. 128, т. 2 КТ и по чл. 245,
ал. 2 КТ за сумата от 4 059.05 лв.
– неизплатени трудови възнаграждения за м.ноември 2016 год., м.септември 2017
год. и за 02.10.2017 год. и 03.10.2017 год. и за сумата от 751.65 лв. – законна лихва за периода от 30.06.2016 год. до
01.03.2018 год., които претенции подлежат на уважаване. Първоинстанционното
решение трябва да бъде отменено и в частта му, в която ищецът е осъден да
заплати на ответника разноски за първоинстанционното производство за разликата
над 2 319.32 лв.
В останалата обжалвана част решението на СРС трябва да
бъде потвърдено, като правилно.
По отношение на
разноските:
Доколкото липсват данни жалбоподателят /ищецът/ да е
направил разноски в първоинстанционното и във въззивното производство, то СГС
намира, че няма основание за ангажиране на отговорността на ответника по реда
на чл. 78, ал. 1 ГПК.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят /ищецът/
следва да бъде осъден да заплати на ответника направените разноски във
въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на
2 152.94 лв., съразмерно с отхвърлената част от въззивната жалба, респ.
отхвърлената част от исковете.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде
осъден да заплати по сметка на СГС сумата от 192.43 лв. – държавна такса за
първоинстанционното производство и сумата от 96.21 лв. – държавна такса за
въззивното производство.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 17.12.2020 год., постановено по гр.дело
№39944/2018 год. по описа на СРС, ГО, 169 с-в, в частта му, в която са
отхвърлени предявените от Д.И.Д. срещу „Ф.Т.Б.“ ООД искове с правно основание
чл. 128, т. 2 КТ и с правно основание чл. 245, ал. 2 КТ /при дадена от СРС
правна квалификация по 86, ал. 1 ЗЗД/ за сумата от 4 059.05 лв. –
неизплатени трудови възнаграждения за м.ноември 2016 год., м.септември 2017
год. и за 02.10.2017 год. и 03.10.2017 год. и за сумата от 751.65 лв. – законна
лихва за периода от 30.06.2016 год. до 01.03.2018 год., както и в частта му,
в която ищецът Д.И.Д. е осъден да заплати на ответника „Ф.Т.Б.“ ООД разноски за
първоинстанционното производство за разликата над 2 319.32 лв., като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Ф.Т.Б.“ ООД, ЕИК ****,
със седалище и адрес на управление:***, ПС-****, офис 4, да заплати на Д.И.Д. с ЕГН **********, с
адрес: ***, по искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и с правно
основание чл. 245, ал. 2 КТ сумата от 4 059.05 лв., от която
1 670.42 лв. – неизплатена част от трудово възнаграждение за м.ноември
2016 год., 2 188.96 лв. – неизплатено възнаграждение за м.септември 2017
год. и 199.67 лв. – неизплатено възнаграждение за 02.10.2017 год. и 03.10.2017 год.,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на
исковата молба – 15.06.2018 год. до окончателното й изплащане и сумата от 751.65
лв. – законна лихва за периода от 30.06.2016 год. до 01.03.2018 год., от
която 673.34 лв. – върху главницата, представляваща трудови възнаграждения за
периода от м.май 2016 год. до м.ноември 2016 год., за периода от 30-то число на
месеца, следващ месеца за който се дължи трудовото възнаграждение, до
съответната дата на осъщественото от ответника плащане, респ. до 01.03.2018
год., 73.21 лв. – върху главницата, представляваща трудово възнаграждение за
м.септември 2017 год., за периода от 30.10.2017 год. до 01.03.2018 год. и 5.10
лв. – върху главницата, представляваща трудово възнаграждение за 02.10.2017
год. и 03.10.2017 год., за периода от 30.11.2017 год. до 01.03.2018 год.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 17.12.2020 год., постановено по гр.дело №39944/2018 год. по описа на СРС,
ГО, 169 с-в, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА Д.И.Д. с ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на „Ф.Т.Б.“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление:***, ПС-****, офис 4, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК аправените разноски
във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на
2 152.94 лв.
ОСЪЖДА „Ф.Т.Б.“ ООД, ЕИК ****,
със седалище и адрес на управление:***, ПС-****, офис 4, да заплати по сметка на Софийски градски съд
на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 192.43 лв., представляваща държавна
такса за първоинстанционното производство и сумата от 96.21 лв., представляваща
държавна такса за въззивното производство.
Решението подлежи на
обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1
ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/