№ 6053
гр. София, 06.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Мариана Георгиева
Членове:Димитър Ковачев
Анелия Ст. Янева
при участието на секретаря Галина Хр. Христова
като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело
№ 20231100504517 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 01.12.2021г., постановено по гр. дело № 54335/2019 год. по
описа на СРС, ГО, 56 състав, са отхвърлени предявените от Федерална
агенция по заетостта, Магдебург, Федерална Република Германия срещу ЗАД
„Б.В.И.Г.“ обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
213, ал. 1 от КЗ /отм./ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на следните суми: 18
212, 45 лева /левова равностойност на 9 311, 88 евро/, претендирана като
стойност на осигурителни плащания в полза на Д.Н.С. за периода от
15.09.2014г. до 14.04.2015г. – обезщетение за продължителна
нетрудоспособност, настъпила в резултат на реализирано на 19.07.2009г. в гр.
София пътно-транспортно произшествие по вина на лице със застрахована
при ЗАД „Б.В.И.Г.“ гражданска отговорност и за сумата от 6 936, 96 лева,
претендирана като обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за периода от 19.12.2015г. до 18.09.2019г.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК въззивна жалба от Федерална агенция по заетостта, Магдебург,
1
Федерална Република Германия, в която са изложени оплаквания за
неправилност на първоинстанционното решение поради допуснати
съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и за
нарушение на материалния закон. Твърди се, че съдът не е обсъдил всички
събрани по делото доказателства в тяхната взаимовръзка. Конкретно се сочи,
че начина на управление на автомобила от страна на неговия водач не е бил
съобразен с конкретните пътни условия. Излага, че всеки водач е длъжен да
вземе незабавни и адекватни мерки за безопасно движение – чрез намаляване
на скоростта или спиране на превозното средство при налична опасност на
движението, каквато в случая е била налице. Поддържа се становище, че в
случая първоинстанционният съд не само не е съобразил доказателствата по
делото, но и не е обосновал защо приема, че съответното деяние не е
противоправно. Във въззивната жалба са изложени оплаквания и срещу
изводите за основателност на релевираното от ответното дружество
възражение за погасяване на вземането по давност. Излага, че срокът на
погасителната давност може да се прекъсне и да започне да тече отново.
Хипотезата на прекъсването е налице, когато текат преговори между страните
/кредитора и длъжника/, като е достатъчно да има обмяна на кореспонденция
между тях. В случая пострадалият е подал молба за получаване на
обезщетение за безработица на 30.01.2015г. Данни за причинителя на вредата
и за конкретното ПТП са били получени от ищеца едва на 27.11.2015г. По
делото било установено, че пълномощникът на ищеца е осъществил
преговори с ответното застрахователно дружество, които са продължили до
13.03.2017г. Ето защо счита, че погасителната давност е започнала да тече на
01.01.2018г. и същата не е била изтекла към датата на подаване на исковата
молба. По тези съображения е направено искане за отмяна на обжалваното
решение и постановяване на друго, с което предявените искове да се уважат.
Въззиваемата страна ЗАД „Б.В.И.Г.“ не изразява становище.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно
и допустимо.
Българският съд е компетентен да се произнесе по настоящия спор като
2
съд на държава-членка, където е т.нар. местоживеене на застрахователя, срещу
когото се предявява искът, съгласно чл. 10, вр. чл. 11, т. 1, б. „а“ Регламент
/ЕС/ № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012
година /в сила от 10.01.2015г./ относно компетентността, признаването и
изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела.
Съобразно чл. 63, т. 1, б. "а", за целите на Регламент /ЕС/ 1215/2012, търговско
дружество или друго юридическо лице имат местоживеене в мястото, където
се намира тяхното седалище по устав. В случая ответникът е българско
застрахователно дружество със седалище в България, поради което и
българският съд притежава правораздавателната компетентност да реши
спора.
Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 213, ал. 1 от КЗ /отм./ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане
на сума, претендирана от ответника в качеството му на застраховател на
причинителя на увреждане, при заявени фактически твърдения, че ищецът е
встъпил в правата на увредения /имащ качеството на осигурено лице по риска
безработица/, в чиято полза е изплатено обезщетение за риска безработица.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства
и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен
акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
По отношение на иска по чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./:
По отношение на обуславящите регресното право извъндоговорни
правоотношения, възникнали от непозволено увреждане, включително и при
пътно-транспортно произшествие, приложение намира Регламент (ЕО) №
864/2007 на Европейския Парламент и на Съвета относно приложимото право
по извъндоговорни правоотношения/“Рим II“ и конкретно разпоредбата на чл.
4, т. 2 от този нормативен акт, съгласно която приложимо е правото на
държавата-членка, в която делинквентът и увреденото лице имат обичайно
местопребиваване, а именно – правото на Република България.
Съгласно чл. 213, ал. 1, изр. 1-во от КЗ /отм./ /в сила от 01.01.2006г. и
приложима като материално-правна норма към разглежданата хипотеза/ с
плащането на застрахователно обезщетение застрахователят встъпва в правата
на застрахования срещу причинителя на вредата до размер на платеното
обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне и
3
може да реализира пряк иск срещу деликвента. В случаите, когато
причинителят на вредата има сключена застраховка „Гражданска
отговорност”, застрахователят по имуществената застраховка встъпва в
правата на застрахования срещу причинителя на вредата или неговия
застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” – до размера на
платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото
определяне. Застрахователят по имуществена застраховка може да предяви
вземанията си направо към застрахователя по „Гражданска отговорност”.
Между страните по делото не са спорни следните обстоятелства: на
19.07.2009г. в гр. София е реализирано ПТП с участието на лек автомобил
„Мерцедес Ц 200“ с рег. № *******, управляван от К. Р.Д., и мотоциклет
„БМВ 650“ с рег. № *******, управляван от Д.Н.С.; гражданската
отговорност на водача на лекия автомобил „Мерцедес“ е била застрахована
към 19.07.2009г. при ответното дружество ЗАД „Б.В.И.Г.“; Д.С. е имал
качеството на осигурено лице във Федерална Република Германия, като в
периода от 15.09.2024г. до 14.04.2015г. на същия са изплатени от
осигурителната институция Федерална агенция по заетостта обезщетения за
риска безработица /обезщетение за оставане без работа и загуба на доход/ в
размер на исковата сума.
Ответното дружество е оспорило предявения иск по възражение за
погасяване на вземанията по давност; за недоказаност на твърдяното
противоправно поведение на застрахованото при тях лице по застраховка
„Гражданска отговорност“; с правоизключващо възражение по чл. 268, т. 9 от
КЗ /отм./, съгласно която разпоредба застрахователят не заплаща обезщетение
за възстановяване на плащания, извършени от системата на държавното
социално или здравно осигуряване при или по повод на смърт или телесно
увреждане вследствие на застрахователно събитие.
Настоящият съдебен състав споделя изцяло мотивите на
първоинстанционния съд за недоказаност на предявения иск и на основание
чл. 272 от ГПК препраща към същите. Във връзка с изложените във
въззивната жалба оплаквания съдът приема следното по отношение на
механизма на настъпване на пътно-транспортното произшествие:
В тежест на ищеца е да установи, при условията на главно и пълно
доказване, съобразно правилата на доказателствената тежест в гражданския
4
процес, настъпването на произшествието, неговия механизъм и
противоправното поведение на водача на лекия автомобил.
В практиката на ВКС е прието, че протоколът за пътнотранспортно
произшествие, съставен от длъжностно лице в кръга на служебните му
задължения съставлява официален документ по смисъла на чл. 179 ГПК.
Официалният свидетелстващ документ има материална доказателствена сила
и установява, че фактите са се осъществили така, както е отразено в този
документ. Оспорване, чрез опровергаването на съдържанието му е допустимо,
като оспорващата страна следва да установи твърденията си, които в случая
касаят механизма на ПТП. Така даденото общо тълкуване е доразвито в
практиката на ВКС с решение № 15 от 25.07.2014 г. по т. д. № 1506/2013 г., I т.
о., в което е разграничена доказателствената сила на протокола за ПТП в
зависимост от неговия вид - дали е издаден от органите на полицията при
задължително посещение на мястото на ПТП в случаите, очертани в чл. 125
ЗДвП, /констативен протокол за ПТП - при смърт или нараняване на човек и
протокол за ПТП при материални щети/ или е съставен без посещение на
мястото на ПТП от служителите за контрол на МВР, само въз основа на
данните, посочени от участника в ПТП в подаденото от него в седмодневен
срок от настъпване на събитието писмено заявление, при условие, че
компетентната служба на МВР е уведомена за произшествието в срок от 24
часа от настъпването му. Даденото тълкуване е, че протоколът за ПТП е
официален свидетелстващ документ и като такъв се ползва с обвързваща
материална доказателствена сила относно удостоверените в него,
непосредствено възприети от длъжностното лице факти, относими за
механизма на ПТП. Когато фактът, съставлява волеизявление, направено от
участник в ПТП, протоколът има доказателствена сила само относно
съдържащите се неизгодни факти за лицето, чието изявление се
възпроизвежда от съставителя на документа. Ищецът, претендиращ
обезщетение във връзка с увреждането, носи тежестта на доказване на
механизма на ПТП, поради което той следва да ангажира и други
доказателства, когато протоколът за ПТП не удостоверява всички релевантни
за механизма на ПТП обстоятелства или преценката им изисква специални
познания, които съдът не притежава.
В случая по делото е представен констативен протокол № 737 от
19.07.2009г., съставен след посещение на място от служител на СДВР, отдел
5
„Пътна полиция“ /изготвен при условията на чл. 2, ал. 1 от НАРЕДБА № Iз-41
от 12.01.2009 г. за документите и реда за съставянето им при
пътнотранспортни произшествия и реда за информиране между
Министерството на вътрешните работи, Комисията за финансов надзор и
Гаранционния фонд /Загл. изм. – ДВ, бр. 19 от 2017г./. В този документ обаче
са посочени единствено данни за участниците в ПТП; видимите щети върху
превозните средства; първоначални данни за получените от пострадалото
лице Д.С. наранявания – многофрагменна фрактура на дясна подбедрица. В
графа „обстоятелства и причини за ПТП“ е посочено, че на 19.07.2009г., около
14, 00 часа, мотоциклет БМВ 650 с рег. № *******, се е движил в посока от
бул. „П.Ю.Тодоров“ по бул. „България“ към бул. „Черни връх“ и на 105 м. след
разклонението за бул. „Витоша“ реализира ПТП с лек автомобил „Мерцедес
200 Ц“, с рег. № *******, движещ се в същата посока. С оглед вписаните в
документа обстоятелства се налага извод, че същите не са достатъчни за
установяването на пълния механизъм на ПТП. В документа не са посочени
местоположението на МПС при настъпване на удара, пътните знаци и
маркировката на мястото на произшествието и други. В този случай, дори при
липса на оспорване на верността на протокола, ищецът, претендиращ
обезщетение във връзка с увреждането, носи доказателствената тежест на
установяването му посредством ангажирането и на други доказателства -
разпит на свидетели, вкл. и чрез назначаване на вещи лица /като
автотехническа, медицинска или комбинирани експертизи/, ако преценката на
фактите, от значение за механизма на ПТП, изисква специални познания,
които съдът не притежава. В процесната хипотеза ищецът не е ангажирал
никакви доказателства, установяващи каквито и да било данни относно
поведението на всеки един от участниците в произшествието и конкретната
пътна обстановка, поради което не може да се направи извод, че
застрахованото при ответното дружество лице е извършило противоправно
деяние – че е нарушило правилата за движение, в причинна връзка с което
деяние са настъпили твърдените телесни увреждания.
Обемът на отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите е функционално обусловена от деликтната
отговорност на прекия причинител. Функционалната обусловеност се изразява
в това, че прякото право на обезщетение от застрахователя не може да
възникне, ако увреденото лице няма право на обезщетение от деликт, както и
6
че застрахователят не може да отговаря за вреди в по-голям обем от тези, за
които отговоря прекият причинител на непозволеното увреждане. При
липсата на един от елементите на фактическия състав на деликтната
отговорност по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД се налага извод, че не са налице
предпоставките на чл. 411 от КЗ за ангажиране на имуществената отговорност
на ответното дружество. Предявеният иск е неоснователен и следва да се
отхвърли.
Неоснователни са релевираните във въззивната жалба оплаквания
относно изводите на първоинстанционния съд по отношение на релевираното
от ответника възражение за погасяване на вземането по давност. Както
правилно е посочено в обжалваното решение, приложимото право относно
възникването, предпоставките и обхвата на регресния суброгационен иск на
осигурителя спрямо застраховалото гражданската отговорност на делинквента
дружество за компенсация на изплатените обезщетения, се определя от
законодателството на държавата-членка, към която принадлежи социално-
осигурителната институция – чл. 85, т. 1, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004
на Европейския Парламент и на Съвета от 29 април 2004 година (разпоредба,
дерогираща общата регламентация в Регламент (ЕО) № 864/2007 на
Европейския Парламент и на Съвета относно приложимото право по
извъндоговорни правоотношения/„Р. II“ – така Решение на Съда на
Европейския съюз от 02.06.1994 г., по дело С-428/92 г. Предвид това,
доколкото ищецът има качеството на осигурителна институция във Федерална
Република Германия, приложимото право следва от немското
законодателство.
Съгласно § 195 от Германския граждански законник (Bьrgerliches
Gesetzbuch/ BGB) общият давностен срок е три години, а съобразно § 199, ал.
1 този срок започва да тече с настъпването на края на годината, в която
вземането е възникнало. В настоящия случай се касае за осигурителни
плащания, извършени в периода от 15.09.2014г. до 14.04.2015г. Предвид това,
давността за извършените плащания през 2014-та година е започнала да тече
на 01.01.2015г. и е изтекла на 31.12.2017г., а давността за извършените
плащания през 2015-та година е започнала да тече на 01.01.2016г. и е изтекла
на 31.12.2018г., а исковата молба е предявена на 19.09.2019г., т.е. след
изтичането на давността. Действително, съгласно § 203 от Германския
7
граждански законник, ако предстоят преговори между длъжника и кредитора
относно иска или обстоятелствата, породили иска, давността се спира, докато
едната или другата страна откаже да продължи преговорите. В случая от
представената от ищеца електронна кореспонденция се установява, че на
17.12.2015г. пълномощникът АВУС БЪЛГАРИЯ е предявил искане за
изплащане на обезщетение във връзка с процесното ПТП, като на 18.12.2015г.
ответното дружество е постановило отказ. Същите обстоятелства се твърдят и
в исковата молба на Федералната агенция по заетостта, въз основа на която е
образувано първоинстанционното производство. Следователно, дори и да се
приеме, че предявяването на извънсъдебна претенция представлява по своята
същност преговори по смисъла на § 203 от Германския граждански законник,
то давността е била спряна до 18.12.2015г. Към датата на предявяване на
исковата молба – 19.09.2019г., тригодишната давност за процесното вземане е
била изтекла.
Предвид изхода на спора по иска с предмет главното парично вземане,
неоснователна е и претенцията за заплащане на акцесорното вземане за
обезщетение за забава.
Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което следва да се потвърди.
По отношение на разноските:
Въззиваемата страна не претендира разноски, поради което такива не
следва да се присъждат независимо от изхода на спора.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 01.12.2021г., постановено по гр. дело №
54335/2019г. по описа на СРС, ГО, 56 състав.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при
условията на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от съобщаването му на страните.
8
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9