Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
27.07.2021 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и трети юни две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 14662 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 –
273 ГПК.
С решение № 205692 от 30.08.2019 г. по гр.д. № 48493/2018 г. Софийски
районен съд, 72 състав осъдил „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО Д.: Ж.И З.“
АД, ЕИК *****, да заплати на И.П.Л., ЕГН **********, на основание чл. 432, ал. 1 КЗ сумата 5 000 лв., представляваща обезщетение
за претърпените от нея неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания
от травматични увреждания, получени вследствие на ПТП, настъпило на 17.11.2017
г. в гр. Враца по вина на водача на лек автомобил „Фолксваген Венто“, с рег. № *****,
чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 04.09.2018 г. до окончателното й
изплащане, като отхвърлил иска за разликата над 5 000 лв. до пълния му
предявен размер от 10 000 лв. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е
осъден да заплати на ищцата сумата 185 лв. - разноски по делото, както и на
основание чл. 38 ЗА – да заплати на пълномощника на ищцата сумата 580 лв. - адвокатско
възнаграждение, а на основание чл. 78, ал. 6 ГПК – да заплати по сметка на СРС
сумата 185 лв. – държавна такса и разноски; На основание чл. 78, ал. 3 ГПК
ищцата е осъдена да заплати на ответника разноски по делото в размер на 220 лв.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО
АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО Д.: Ж.И З.“ АД, който го обжалва в осъдителната му част с
оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон,
съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Районният
съд неправилно приел за недоказано направеното от ответника възражение за
съпричиняване на вредите от страна на пострадалата. С показанията на свидетеля
Николов, имащ непосредствени възприятия за механизма на ПТП безспорно било
доказано, че ищцата като пешеходец е започнала пресичане по пешеходната пътека без
да се огледа, като по този начин нарушила чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП – не се
съобразила с приближаващите превозни средства при своето навлизане на пътното
платно. От показанията ставало ясно и че движението е било натоварено, а
видимостта на свидетеля била ограничена не само от другите ППС в района, но и
тъй като било тъмно, нямало осветление, а ищцата била облечена с тъмни дрехи,
които не му позволили да я забележи в по-ранен момент. Ищцата била длъжна да се
огледа и в случай че приближава МПС, да се съобрази с него, вместо да
предприема пресичане, като с поведението си била нарушила чл. 114, т. 2 ЗДвП. В
нарушение на принципа за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД,
първоинстанционният съд определил обезщетение за претърпените от ищцата
неимуществени вреди в завишен размер с оглед характера и степента на
претърпените при ПТП телесни увреждания, респ. интензитета и продължителността
на търпените болки и страдания. Съгласно неоспореното заключение на СМЕ, на
ищцата били установени контузия на клепача и околоочната област вдясно,
повърхностна травма на корема, повърхностна травма на долната част на гърба и
таза. Не били налице обективни данни да е търпяла болки и страдания във връзка
с посочените травми за период, по-дълъг от 20 дни, като вещото лице било
категорично, че по-силни болките са били в първите 10 дни. Безспорно било
доказано, че продължителността на възстановителния период не се дължала на
тежестта на претърпените от ищцата увреждания, от които не се очакват трайни
последици, а вече съществуващите при ищцата артритни промени. В този смисъл
районният съд не следвало да кредитира показанията на свидетеля Василев по
отношение на обстоятелствата, свързани със затрудненото движение на ищцата. От
показанията на свидетеля Николов било видно, че още в деня на инцидента ищцата
била със затруднено движение – придвижвала се с бастун и ходела много бавно.
Нямало и налична документация, че ищцата е посещавала психолог, да е
употребявала лекарства и/или лекарствени продукти, които да помогнат за
възстановяването, нито да е провеждала рехабилитация, която да спомогне за
по-бърз възстановителен процес предвид наличието на артрозни промени. Поради
това моли съда да отмени първоинстанционното решение в атакуваната част, вкл. в
частта за разноските и вместо него постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения
иск, евентуално – да намали присъденото обезщетение. Претендира разноски за
двете инстанции, като за тези във въззивното производство представя списък по
чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78,
ал. 5 ГПК на претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна И.П.Л. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата
и моли съда да потвърди решението в атакуваната част като правилно. Претендира присъждане
на адвокатско възнаграждение на пълномощника й на основание чл. 38, ал.2 вр.
ал. 1, т. 2 ЗА.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл. 432, ал.
1 КЗ за сумата 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди – болки и
страдания от травматични увреждания, причинени на ищцата при ПТП, състояло се
на 17.11.2017 г. в гр. Враца по вина на водача на лек автомобил „Фолксваген Венто“,
с рег. № *****, чиято гражданска отговорност била застрахована при ответника
към датата на ПТП.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявения иск с редица възражения, част от които се поддържат и във
въззивната жалба. Поддържал е, че с платеното от него на 27.09.2018 г.
обезщетение в размер на 1 000 лв. са обезщетени напълно претърпените от ищцата
неимуществени вреди. Искал е от съда да отхвърли иска.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваната част. Настоящият
въззивен състав намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а с оглед доводите в жалбата го намира за
правилно по следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл. 429, ал. 1 КЗ, с договора за застраховка „Гражданска
отговорност” застрахователят се задължава да покрие в границите на определената
в застрахователния договор застрахователна сума отговорността на застрахования
за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди, които
са пряк и непосредствен резултат от застрахователното събитие, а разпоредбата
на чл. 432, ал. 1 КЗ предоставя
право на увредения, спрямо когото застрахованият е отговорен по силата
на чл. 45 ЗЗД, да претендира заплащане на дължимото обезщетение
пряко от застрахователя на делинквента, при спазване изискванията на чл. 380 КЗ.
Обект на застраховане по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите е гражданската отговорност на застрахованите лица за
причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с
притежаването и/или използването на моторни превозни средства, за които
застрахованите отговарят съгласно българското законодателство или
законодателството на държавата, в която е настъпила вредата - чл. 477, ал. 1 КЗ.
За да се ангажира отговорността на
застрахователя по чл. 432, ал. 1 КЗ следва да е налице валиден застрахователен
договор за застраховка „Гражданска отговорност” между собственика на
управлявания от делинквента автомобил и ответника-застраховател, както и да са
налице предпоставките на чл. 45 ЗЗД – противоправно деяние, вина,
вреди и причинно-следствена връзка между деянието и причинените вреди, пораждащи отговорността на прекия причинител спрямо
увредения. Вината се предполага до доказване на противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
В случая не е било спорно и по делото се установява, че
ищецът е заявил извънсъдебно претенцията си пред застрахователя на 23.04.2018 г.,
следователно спазено е изискването на чл. 432, ал. 1 вр. чл. 380 КЗ и искът е
допустим. Не е било спорно, че гражданската отговорност на виновния водач е
била застрахована при ответника към датата на ПТП, а на 27.09.2018 г. ответното
дружество е заплатило на ищцата обезщетение за неимуществените вреди от ПТП в размер
на 1 000 лв.
Пред настоящата инстанция не е спорно и наличието на предпоставките
на чл. 45 ЗЗД, които са и установени по делото по несъмнен начин от приетите и
неоспорени констативен протокол за ПТП с пострадали лица и заключение на САТЕ.
От тях се установява, че на 17.11.2017 г. в гр. Враца, около 17.25 ч., на
кръстовището на ул. „Кръстьо Българията“ и ул. „Иванчо Цветков“ е настъпило
ПТП, при което водачът на лек автомобил „Фолксваген Венто“,
с рег. № *****, не пропуснал пресичащата на
пешеходна пътека И.Л. и я ударил. Съгласно заключението на САТЕ, което не е
оспорено от страните, а съдът кредитира като обективно и компетентно, механизмът
на ПТП е следният: Когато автомобилът се е намирал на около 7 метра от мястото
на удара, пешеходката е предприела пресичане на пътното платно, движейки се по
намиращата с в района на кръстовището пешеходна пътека тип „зебра“, където
траекториите им се срещнали и настъпил удар, при който тялото на пострадалата
било отблъснато и тя паднала на терена. Водачът е имал техническа възможност да
спре преди мястото на удара, тъй като разстоянието на опасната зона за спиране
е по-малко от разстоянието, на което се е намирал автомобилът към момента на
възникване на опасността. Предвид липсата на установени следи от удара по
автомобила и телесните увреди на пешеходката, автомобилът не се е движил с
висока скорост – около 10 км/ч. От момента на стъпване на пешеходката на
пътното платно, водачът обективно е имал възможност да я възприеме. Пешеходката
също е имала възможност да възприеме движещия се от дясно автомобил.
Следователно установява се противоправно поведение на
застрахования при ответното дружество водач, изразяващо се в неизпълнение на
задължението му по чл. 119, ал. 1 ЗДвП да пропусне пешеходец, стъпил на
пешеходна пътека или преминаващ по нея. Презумпцията, установена в чл. 45, ал.
2 ЗЗД не е оборена от ответника. В пряка причинна връзка от ПТП ищцата е
претърпяла неимуществени вреди – болки и страдания от причинените й при ПТП
телесни увреждания.
С частичното плащане, извършено в хода на делото,
ответникът е признал наличието на тези предпоставки, а спорни пред настоящата
инстанция са само въпросите налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат
от ищцата, както и какъв е справедливият размер на обезщетението по смисъла на
чл. 52 ЗЗД с оглед доказаните по делото вреди.
От приетата медицинска документация и заключение на СМЕ
се установява, че при процесното ПТП ищцата е получила следните травматични
увреждания: контузия на клепача и околоочната област вдясно, повърхностна
травма на корема, повърхностна травма на долната част на гърба и таза. Налице е
причинно-следствена връзка между получените травматични увреждания и механизма
на ПТП. През периода на лечение ищцата е търпяла болки и страдания, като
първите 10 дни болките са били с по-голям интензитет. Обичайният период на
възстановяване при такива увреждания е 20 - 25 дни, при ищцата
възстановителният период е продължил 72 дни. При проведена рехабилитация срокът
за възстановяване се скъсява. Не се очакват трайни последици за З.то на ищцата
от получените увреждания. От приложената рентгенова снимка на таз е видно, че
при ищцата са установени начални артрозни
промени в двете тазобедрени стави. По принцип дегенеративните промени, които настъпват
с възрастта в опорно-двигателния апарат на човек, удължават сроковете на
възстановяване.
Съдът кредитира заключението като обективно и
компетентно. Същото не е оспорено от страните.
От показанията на свидетеля И.В.се установява: Знае за
пътния инцидент с ищцата от ноември 2017 г. Били съседи, живеели през една
пресечка и когато се прибирал от работа видял линейка и разбрал, че ищцата е
блъсната от кола. Когато я видял, вече била седнала на стол, линейката
приготвяла носилка за да я закарат в болницата. Ищцата помолила свидетеля да
отиде с нея, защото нямало кой, живеела сама. Свидетелят отишъл до болницата с
неговата кола, карал след линейката. Бил в болницата около 3 – 4 часа. Изкарали
ищцата в инвалидна количка, едва я натоварил в колата. Закарал я вкъщи, седнала
на пейка, станало й лошо, даже малко припаднала. Свидетелят се уплашил и
извикал съсед, напръскали очите й с вода и се свестила. Когато видял ищцата
след инцидента, се оплаквала от болки в главата и крака. Разбрало се, че няма
счупване, само много силни натъртвания. След инцидента се виждали почти всеки
ден. Обаждала се на свидетеля и на съпругата му. Била доста разстроена,
неспокойна, не можела да спи нощем. Не можела да се обслужва сама, и сега я
карали до магазина. След като свършили болничните ищцата се върнала на работа,
но всеки ден свидетелят ли жена му я возели до работа и я връщали. Преди
инцидента състоянието на ищцата било съвсем нормално, ходела на работа пеша.
Разпитаният като свидетел К.Н.дава показания, че е участвал
в ПТП на 17.11.2017 г. Пред пешеходната пътека жената изскочила пред колата му,
карал бавно – с около 10 – 15 км/ч. Имало пешеходна пътека, но пред него имало
и други коли. Изведнъж жената изскочила, било тъмно, валяло дъжд, нямало
осветление, часът бил около 7 вечерта. Когато жената изведнъж скочила пред него,
натиснал спирачки. Била с бастун, ходела много бавно и паднала, когато я
зажулил с колата, не я бил удрял. Други пешеходци не видял, изскочила само тази
жена пред колата. Тя излязла от пешеходната пътека. Не я видял да се оглежда,
просто изскочила. Била с тъмни дрехи. След инцидента свидетелят спрял, обадил
се на „Бърза помощ“ и на полицията. Изправил я, сложили я на един стол, който
донесли от отсрещното заведение. Тя била в съзнание, говорели си, извинил й се.
Не видял с какъв ход се е движила пешеходката, защото тя от тротоара направо се
ударила в колата му. Не знае дали се е огледала преди да стъпи на пътното
платно и дали го е забелязала.
Съдът, след преценка по реда на чл. 172 ГПК: Кредитира
като цяло показанията на св. Василев като достоверни, преки и неопровергани от
други доказателства по делото; Не кредитира като цяло показанията на св.
Николов, тъй като същите са вътрешно противоречиви – твърди, че ищцата се
движела бавно и с бастун, а същевременно – че „изскочила“ пред колата му и че
нямал време да я забележи, така че не става ясно как е възприел, че се движи
бавно, след като твърди да я забелязал едва когато „изскочила“ пред колата и се
ударила; Същевременно твърди, че ищцата от тротоара направо се ударила в колата
му, а видно от скицата на ПТП в заключението на СТЕ, ищцата е пресичала от
тротоара, граничещ с насрещната лента на движение, така че същата е трябвало да
измине разстоянието от тротоара до лентата на движение на свидетеля, където е
настъпил ударът – съгласно заключението на САТЕ и при липса на твърдения и
данни да се е движел в насрещната лента.
Съгласно чл. 52, ал. 2 ЗЗД, ако увреденият е допринесъл за настъпването на
вредите, обезщетението може да се намали. Следователно съпричиняване на вреди
от увредения е налице тогава, когато за настъпването на вредата са допринесли
най-малко две лица – делинквентът и увреденият. Предпоставките на
съпричиняването са: обща каузалност, две причини за вредата, като едната
задължително следва да бъде поставена от делинквента, а другата – от увредения.
От значение е наличието на причинна връзка между поведението на увредения и
настъпилия вредоносен резултат, като не е необходимо същият да е действал
виновно. В този смисъл е и трайната практика на ВКС (решение № 45/15.04.2009 г.
по т.д. № 525/2008 г., ІІ ТО, решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г.,
ІІ ТО, решение № 159/24.11.2010 г. по т.д. № 1117/2009 г., решение №
58/29.04.2011 г. по т.д. № 623/2010 г., ІІ ТО и др.), съгласно която при
преценката за съпричиняване на настъпилите в резултат от ПТП вреди следва да се
отчита не само факта на извършено от страна на пострадалия нарушение на
правилата за движение по пътищата, но и дали нарушенията са в пряка причинна
връзка с вредоносния резултат. В доказателствена
тежест на ответника, съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК е да докаже
при условията на пълно и главно доказване наличието на предпоставките на
съпричиняването.
В случая такова доказване не е
проведено от ответника. Показанията на св. Николов съдът не кредитира в частта
им, че ищцата „изскочила“ пред управлявания от него автомобил. По делото се установи, че ищцата е пресичала пътното
платно на обозначено за това място – пешеходна пътека тип „зебра“. Не се
установява твърдяното нарушаване от нея на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП – да не се
е съобразила с приближаващите се ППС, а веднъж стъпил на пешеходната пътека,
водачите на ППС са тези, които имат задължение да пропуснат движещ се по
пешеходна пътека пешеходец, като при това водачът Николов е могъл да възприеме ищцата
предвид предприетото от нея пресичане от тротоара в ляво на водача и
настъпването на удара в лентата за движение на лекия автомобил. Не се установява
и да е налице твърдяното нарушение на чл. 114, т. 2 ЗДвП – ищцата да е
предприела пресичане на пътното платно при ограничена видимост. Съгласно
легалната дефиниция в § 6, т. 56 ДР ЗДвП, „ограничена видимост“ е налице
при стръмнини, завои и други препятствия, които пречат на видимостта, а в
случая такива препятствия не се установява, а и не се твърди да са били налице.
След като не е доказано пострадалата да е извършила нарушение на правилата за
движение по пътищата, което да е допринесло за настъпилия вредоносния резултат,
възражението на ответника за съпричиняване е неоснователно.
По размера на обезщетението:
Съгласно чл. 52 ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от
съда по справедливост. Според т. 11 на ППВС № 4/1968 г., което не е изгубило
значение и е задължително за съдилищата, както и съгласно константната практика
на ВКС, обективирана в решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г.,
решение № 93/26.03.2011 г. по т.д. № 566/2010 г., ІІ ТО, решение № 59/29.04.2011
г. по т.д. № 635/2010 г., ІІ ТО, решение № 25/17.03.2010 г. по т.д. № 211/2009 г.,
ІІ ТО, решение № 111/01.07.2011 г. по т.д. № 676/2010 г., ІІ ТО, решение №
16/06.03.2012 г. по т.д. № 461/2011 г., ІІ ТО, решение № 129/29.11.2012 г. по
т.д. № 346/2011 г., ІІ ТО и др., понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства. При телесни увреждания това могат да бъдат обемът,
характерът и тежестта на уврежданията, интензитетът и продължителността на
търпените болки и страдания, физическите и
психологически последици за увредения, преценени в тяхната съвкупност, допълнително влошаване на З.то, осакатявания и пр.
Неимуществените вреди включват всички онези телесни и психически увреждания на
пострадалото лице и претърпените от него болки и страдания, формиращи в своята
цялост негативни физически и емоционални изживявания на лицето и създаващи
физически и социален дискомфорт за определен период от време. Съгласно константната
съдебна практика, при определяне на справедливия размер
на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и
обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането.
Въззивният съд, като взе предвид установените по делото травматични
увреждания, претърпени от ищцата - контузия на клепача и околоочната област вдясно,
повърхностна травма на корема, повърхностна травма на долната част на гърба и
таза, търпените от ищцата болки и страдания в резултат на травмите, които са
били по-интензивни в първите 10 дни, обичайният възстановителен период от около
25 дни (доколкото по делото се установява, че възстановителният период при
ищцата от 72 дни е в резултат наличните преди ПТП начални артрозни промени на
тазобедрените стави), търпените битови неудобства и необходимост от чужда помощ,
негативни психически и емоционални изживявания, както и възрастта й към датата
на ПТП - 60 години, споделя извода на първоинстанционния съд, че справедливо по
смисъла на чл. 52 ЗЗД е обезщетение в размер на 6 000 лв. Така определеното
обезщетение съдът намира за съобразено и с обществено-икономическата конюнктура
в страната към датата на ПТП. След приспадане на платеното от ответника
обезщетение в размер на 1 000 лв., предявеният иск с правно основание чл.
432, ал. 12 КЗ е основателен до размер от 5 000 лв.
Предвид приетия от районния и въззивния съд обичаен възстановителен период
от около 25 дни, доводите в жалбата за липса на данни ищцата да е приемала
лекарства и да е провеждала рехабилитация с оглед по-бързото й възстановяване
са неотносими. Освен това ищцата е посещавала редовно медицински специалисти,
като 72 дни е била в отпуск за временна нетрудоспособност, така че очевидно е
полагала дължимата грижа за З.то си, а по делото няма данни да й е била
назначавана рехабилитация във връзка с травмата на таза. Не става ясно в каква
връзка въззивникът твърди липса на данни ищцата да е посещавала психолог, а ако
това касае извода на районния съд, че от ПТП и травмите ищцата е преживяла
стрес, то следва да се посочи, че несъмнено при претърпяно ПТП и травматични
увреждания всеки пострадал има негативни психологически и емоционални
изживявания (в случая установени и от кредитираните свидетелски показания на
св. Василев), които също следва да бъдат взети предвид при определяне размера
на обезщетението.
Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено в атакуваната част.
При този изход и изричната претенция, на основание чл.
38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА въззивникът следва да бъде осъден да заплати на
пълномощника на въззиваемата адвокатско възнаграждение в размер на 580 лв.,
определено по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 205692 от 30.08.2019
г., постановено по гр.д. № 48493/2018 г. на Софийски районен съд, 72 състав в обжалваната част, с която „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО
АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО Д.: Ж.И З.“ АД, ЕИК *****, е осъдено да заплати
на И.П.Л., ЕГН **********, на основание чл. 432, ал. 1 КЗ сумата 5 000 лв., представляваща обезщетение
за претърпените от нея неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания
от травматични увреждания, получени вследствие на ПТП, настъпило на 17.11.2017
г. в гр. Враца по вина на водача на лек автомобил „Фолксваген Венто“, с рег. № *****,
чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника, ведно със
законната лихва върху тази сума от 04.09.2018 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО Д.: Ж.И З.“ АД, ЕИК *****, със
седалище и адрес на управление:***, да
заплати на адвокат К. А.Д. от САК, личен № *********, на основание чл. 38,
ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА сумата 580.00
лв. (петстотин и осемдесет лева), представляваща адвокатско възнаграждение
за въззивното производство.
В необжалваната отхвърлителна част решението по гр.д. № 48493/2018 г. на
Софийски районен съд, 72 състав е влязло в сила.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и
ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.