Р Е Ш Е Н И Е

                                                 гр.София, 09.06.2016г.

                                                

 

СОФИЙСКИ  ГРАДСКИ  СЪД, ГО, ІV а  въззивен състав, в  публично  заседание  на двадесет и пети април две хиляди и шестнадесета година,  в състав :

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:  СТЕЛА КАЦАРОВА

         ЧЛЕНОВЕ:  ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА

      Н. ЧАКЪРОВ

 

при секретаря Ц.Д., като разгледа докладваното от съдия Петкова гр.д. № 1342 по описа за 2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

 

Производството е по реда на чл. 258-274 ГПК.

Образувано е по жалба на Я.Г. Н. – Б. срещу решението на СРС, 124 ти състав от 28.10.2015г. по гр.д.№ 27243/2013г., с което е  отхвърлен искът й по чл. 55, ал.1, предл.2 ро ЗЗД срещу „Ф.к.П.ф.” АД, *** за присъждане на 22 000 лева, представляващи дадено на неосъществено основание, и са присъдени разноски.

Въззивницата твърди, че решението е неправилно. Позовава се на необоснованост на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Сочи, че макар да е приел, че между страните е съществувало правоотношение, в чието изпълнение е дала парите на ответника, съдът не е характеризирал същото, като не е посочил съществените му елементи, по които волята на страните е съвпаднала. В нарушение на съдопроизводствените правила били игнорирани показанията на свидетеля Д. и кредитирани тези на св. В., които в частта относно инвестиране на дадената сума не се потвърждавали от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, която не давала отговор дали вложените средства са осчетоводени от дружеството. В тази връзка се твърди, че извода за наличието на облигационно отношение между страните се основавал единствено на показанията на св.В., който бил заинтересован от изхода на спора, като член на съвета на директорите на ответното дружество. Иска отмяна на решението и постановяване на ново, с което искът й бъде уважен.

Въззиваемият „Ф.к.П.ф.” АД  оспорва жалбата. Твърди, че изводите за наличие на облигационна връзка са основани на непротиворечивите в тази им част показания  и на двамата разпитани по делото свидетели, както и на писмените доказателства, а именно – банковите преводи, извършени от ищцата. От доказателствата по делото, а и предвид изричните изявления на самата ищца в исковата молба, било установено, че преди извършване на банковите преводи страните са сключили договор за гражданско дружество и плащането на сумата 22 000 лева било в негово изпълнение.  Иска обжалваното решение да бъде потвърдено.

Софийският градски съд, в изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК, намира обжалваното решение валидно, допустимо и правилно. В отговор на оплакванията по жалбата излага следното:

При основаната на чл. 55, ал.1 ЗЗД  кондикционна претенция ищецът следва да докаже единствено, че е предал съответна сума/вещ на ответника. Съобразно разрешенията в задължителната практика на ВКС искът по чл. 55, ал.1 ЗЗД е един и с него ищецът претендира връщане на нещо, което е дал на ответника. В тежест на ответника по иска по чл. 55, ал.1 ЗЗД е да докаже, че съществува основание да получи даденото. Ако ответникът докаже основанието,  ищецът, ако е направил съответната реплика, следва да я докаже като установи, че основанието не се е осъществило или е отпаднало.

По делото е безспорно, че ищцата е превела по банкова сметка ***.10.2012г. и на 18.10.2012г. общо 23 000 лева, като в основанието за превода е посочено „по договор”. Предвид твърденията на страните по делото, спорът между тях се свежда до основанието за извършения превод – дали такова е съществувало (релевантен за хипотеза на чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД) или е възникнало след получаване на сумата и във връзка с плащането (релевантен за хипотезата на чл.55, а1, предл.2 ро ЗЗД).

Ищцата е твърдяла, че е платила сумата след проведени с ответника разговори, на които е постигнато съгласие тя да инвестира сума от 23 000 лева, която да вложи по съвместен договор с ответника за инвестиционна дейност. След плащането поискала да уточнят от ответника вида на договора, като нейното желание било платеното от нея да бъде предоставено на един или повече инвеститори, но ответникът предложил да сключат договор за заем за платеното от нея и след като тя не се съгласила, поискала сумите да й бъдат върнати. Ответникът върнал единствено 1000 лева, като за основание посочил ”несключен договор”, а останалите 22 000 лева са предмет на исковата й претенция.

Ответникът е твърдял, че с ищцата, която е член на съвета на директорите му, са се съгласили тя да предостави парични средства за инвестиране в съвместна дейност с дружеството, която да има предмет отпускане на краткосрочни кредити на физически лица (инвестиционна дейност). В изпълнение на това съглашение ищцата внесла сумата 23000 лева, които били използвани за осъществяване на предмета на съвместната им дейност.

 Съобразно изложеното по – горе, в доказателствена тежест на ответника е пълното доказване на наличие на основание да получи престираното от ищцата. Въззивната инстанция приема, че такова доказване е проведено. Разпитаните по делото свидетели Д. и В. потвърждават безспорното между страните обстоятелство, че в началото на месец юни 2012г., преди да бъдат извършени банковите преводи, ищцата, представлявана от нейния съпруг, трето за спора лице и  ответника се срещнали и провели разговори за предложената от ищцата и Н. Д. на ответника идея да инвестират в дружеството за изготвяне и предлагане на пазара от името на последното на финансов продукт – седмичен заем на малки суми.

Според ищцовия свидетел Д., на срещата се „оформила идеята какво и как да бъде направено”, включително ищцата и другия участник да преведат пари на дружеството, и да стартират инвестиционните си намерения през месец септември. За „официалната рамка на формата на инвестициите” (св.Д.) ответникът предложил срещу парите да даде акции от дружеството или договор. Впоследствие свидетелят разбрал, че предложеният договор  бил такъв за заем и тъй като ищцата не била съгласна, си поискала обратно парите.

Според свидетеля В., на срещата бил представен финансовия продукт, който ищцата и други участници предлагали на дружеството – той бил разработен от тях предвид опита им на банкови служители в предоставянето на краткосрочни заеми и свидетелят, от името на дружеството, се съгласил за участва като предлага този продукт на пазара, тъй като имал лицензията за подобна дейност. На същата среща се уточнили, че предложителите ще участват с финансови вноски за разработването и предлагането на продукта, договорили се „какви са параметрите” на тяхната съвместна дейност. В изпълнение на съглашението между страните ищцата превела сумата 23000 лева. Стартирала работата по реализиране на финансовия продукт, а той бил управляван от представителите на участниците в преговорите. Според свидетелят В. впоследствие, за да „може да има документ в счетоводството” се разбрали, че следва да подпишат договор, дружеството предложило това да е договор за заем, но ищцата отказала, нейният представител  се отказал от изпълнение на функциите си по управление на продукта и си поискали обратно парите.

Цитираните по – горе показания на двамата разпитани по делото свидетели са преки, обективни, не си противоречат и взаимно се допълват. От същите следва безпротиворечив извод, че през юни 2012г. ищцата, трето за спора лице и ответникът, са постигнали съглашение, което съдържа елементите на договор за гражданско дружество. На срещата през юни 2012г. страните са се съгласили да обединят ноу –хауто на физическите лица за конкретния финансов продукт – краткосрочни заеми на физически лица, с предмета на дейност на ответника, който е разполагал с необходимата за предлагане на този продукт лицензия, за да реализират този продукт на пазара и така да извлекат печалба или както предвижда разпоредбата на чл. 357 ЗЗД – обединили са дейността си за постигане на обща стопанска цел. Следователно са сключили договор за гражданско дружество, който е неформален и консенсуален. В съответствие с правилото на чл. 358, ал.1 ГПК, отново на срещата през юни 2012г., са уговорили, че физическите лица ще участват и с парични вноски за постигане на общата цел. Именно в изпълнение на тази уговорка ищцата е превела сумата 23000 лева на ответника. Основанието на преводите изрично е посочено от нея като „договор” и този договор е именно сключеният през юни 2012г такъв за гражданско дружество. Следователно плащането на сумата 23 000 лева има своето валидно основание и то е  съглашението на страните по чл. 357 ЗЗД за съвместна дейност. Следва да се отбележи, че установеното от свидетелските показания не противоречи на твърденията на самата ищца. В исковата молба тя изрично признава провеждането на преговорите и постигането на съгласие за „съвместен договор за инвестиционна дейност”.

Плащането е извършено след като договорът е сключен и в негово изпълнение т.е. то не се явява предварително престиране с оглед сключването на бъдещ договор, каквато хипотеза би изпълнила фактическия състав на чл. 55, ал.1, предл.2-ро ЗЗД. Ищцата е платила сумата 23 000 лева не в очакване да сключи договор за съвместна дейност, нито в очакване да бъде сключен някакъв друг договор, чрез който да бъде оформено „официално” ( св.Д.) или „за пред счетоводството” (св.В.) инвестирането на тази сума. Последващото документално оформяне на инвестицията не е елемент на договора за гражданско дружество, защото не паричната вноска е стопанската цел по чл. 357 ЗЗД и съответно последната не се ограничава до ползите от внесеното имущество от съдружниците. Несъгласието на страните за начина, по който е следвало да се „оформи” паричната вноска на ищцата е всъщност несъгласие за начина, по който следва да се разпределя печалбата от съвместната дейност, а то по никакъв начин не може да рефлектира върху основанието за извършената парична вноска от един от съдружниците в гражданското дружество.

Вън от предмета на делото е  дали и какви печалби са реализирани в резултат от съвместната дейност. В тази връзка, въззивният съд не обсъжда заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Установеното от свидетелите, че съдружниците физически лица са преустановили изпълнението на дейности в предметния обхват на съвместната дейност също се явява неотносимо към иска по чл. 55, ал.1 ЗЗД, доколкото е безспорно, че постигането на целта на гражданското дружество не е станала невъзможна.

С оглед изложеното, като намира оплакванията на въззивника за неоснователни и достига до еднакви крайни изводи с първоинстанционния съд, въззивният следва да потвърди решението му.

На въззиваемия се следват разноските пред настоящата инстанция, които са в размер на 800 лева за адвокатски хонорар.

Така мотивиран, съдът                         

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решението на СРС, 124 ти състав от 28.10.2015г. по гр.д.№ 27243/2013г.

ОСЪЖДА Я.Г. Н. – Б. ЕГН **********,*** да плати на  „Ф.к.П.ф.” АД, ***, съдебен адрес АК ”**********, на основание чл. 78, ал.3 ГПК, сумата 800 лева -  разноски по делото пред въззивната инстанция.

Решението подлежи на обжалване при условията на чл. 280, ал.1 ГПК пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                    

 

 

            ЧЛЕНОВЕ :