№ 136
гр. Севлиево, 23.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СЕВЛИЕВО в публично заседание на двадесет и пети
март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Биляна Д. Коева
при участието на секретаря СТАНИСЛАВА М. ЦОНЕВА
като разгледа докладваното от Биляна Д. Коева Гражданско дело №
20234230100402 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК и сл. и е образувано по
подадена от „ЕОС Матрикс“ ЕООД искова молба против М. Ю. И. и Б. В. И., с която са
предявени обективно кумулативно субективно съединени искови претенции по реда
на чл. 422 ГПК вр. чл. 415, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 430, ал. 2 ТЗ, вр. чл. 99
ЗЗД с искане да се постанови решение, с което да се признае за установено между
страните, че ответниците дължат солидарно на ищцовото дружество сумата от 5000 лв.
– договорна лихва, част от задължение за договорна лихва в размер на 26 356,54 лв., за
периода 26.06.2009 г. – датата на договора за кредит до 26.06.2021 г. – датата на
падежиране на договора, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение от 09.02.2023 г. по ч.гр.д. № 139/2023 г. по описа на РС - Севлиево.
Ищцовото дружество извежда съдебно предявените си права при твърдения,
че на 26.06.2009г. бил подписан Договор за потребителски кредит № FL483858 между
„ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД /(с предишно наименование „Българска пощенски
банка“ АД и „Юробанк И Еф Джи България“ АД), в качеството па кредитор и М. Ю.
И., ЕГН ********** и Б. В. И., е ЕГН ********** – в качеството на
съкредитополучатели. По силата па този договор Кредиторът одобрил и предоставил
на Кредитоискателя потребителски кредит в размер на 30 130.00 лева (тридесет хиляди
сто и тридесет лева). Кредитът бил отпуснат за текущи нужди.
Сочи се, че за връщането на кредита ответниците отговаряли солидарно.
Ищецът твърди, че за усвоения кредит Кредитополучателят се задължил да
заплати на Банката през първата година от срока на издължаване на кредита фиксирана
1
годишна лихва в размер на 12%. За всяка следваща година до крайния срок на
издължаване на кредита, кредитополучателят дължал на банката годишна лихва в
размер па сбора на ГЛП на банката за потребителски креди за съответния период на
начисляване па лихвата плюс договорна надбавка в размер на 3,750 пункта. Към
момента на сключване на договора за кредит ГЛП за потребителски кредити бил в
размер на 10.250 процента. Кредитът бил отпуснат при годишен процент на разходил в
размер на 12,22 %. Кредитополучателят се задължил да погаси задължението си чрез
144 анюитетни месечни вноски с краен срок за погасяване - 26.06.2021г., ведно с
договорните лихви и таксите, начислени съгласно договора за кредит.
Кредитът бил усвоен изпяло на 26.06.2009 г. по банкова сметка на
кредитополучателя с IBAN BG 78 BPBI 7929 10 52592103.
След усвояване на Кредита, Длъжникът не изпълнил задължението си за
плащане на месечните вноски съгласно договора и погасителния план, поради което
останала общо непогасена сума по цитирания по-горе Договор за кредит в размер на
54 679,52 лв., от които: 28 182,98 лв. - дължима главница по гореописания договор, 26
356,54 лева - договорна лихва по гореописания договор, като с исковата молба се
претендирала частично сумата от 5000.00 лева (пет хиляди лева) - договорна лихва,
част от задължение зa договорна лихва в размер на 26 356,54 лева.
Ищецът сочи, че на 18.01.2016г. с Договор за продажба и прехвърляне на
вземалия (цесия) и приложението към него, сключен между- „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“
АД, (с предишно наименование „Българска пощенска банка“ АД и „Юробанк И Еф
Джи Българин“ АД), с ЕИК ********* и „ЕОС Матрикс“ ЕООД с ЕИК *********.
задължението на ответниците произтичащо от посочения по-горе договор, било
изкупено от „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД. Сочи, че в изпълнение на императивите
разпоредби на чл. 99 от Закона за задълженията и договорите на 16.09.2022г. на
задължените лица на посочените в договора за кредит адреси били изпратени писмени
съобщения, изпратени от пълномощник на цедента - адв. дружество И. и Денев, че
считано от датата на получаването им кредитор спрямо тях но отношение горното
вземане е ищцовото дружество. Със същата пратка на всеки от ответниците били
изпратели и писмени известия, с които на всеки от тях бил предоставен 15-лневсн срок
за доброволно изпълнение на непогасеното задължение по горепосочения договор за
кредит.
Поддържа се, че в случай, че съдът не приеме основателността на
гореизложеното, то на основание чл. 235. ад. 3 от ГПК, както и при спазване на
установената съдебна практика (Решение №3/16.04.2014 но дело №1711/2013 на ВКС,
ТК. 1 т.о.), следва да се приеме, че по отношение на ответниците е налице валидно
уведомяване по чл. 99, ад. 3 от ЗЗД, извършено с връчване на препис от настоящата
искова молба и приложенията към нея, сред които уведомление за цесия, като на
2
основание чл. 99. ал. 4 от ЗЗД прехвърлянето на задължението е породило действие за
ответниците.
Искането към съда е да бъдат уважени предявените искове. Претендират се
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответниците са депозирали отговор на исковата
молба, с който оспорват предявените искове. Сочи се, че в исковата молба липсвала,
каквато и да било информация за това какво се включва под понятието „договорна
лихва“, как се изчислява тази лихва и кое е главното задължение, към което следва да
бъде отнесена.
Твърди се, че от представените уведомления за промяна в кредитора по
договора за потребителски кредит, в изпълнение на чл. 99 от ЗЗД, изпратени от
пълномощник на ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД (Адвокатско дружество „И. и Денев" гр.
Стара Загора) и от приложените документи от куриерска фирма М и БМ Експрес,
нямало индикация за това, че уведомленията са връчени на ответниците, нито на коя
дата е извършено връчването, ако има такова.
Излагат се съображения, че процесният договор за потребителски кредит бил
със срок на действие от 12 години, като в погасителния план били указани 144 месечни
вноски с конкретен размер и падеж. Поддържа се, че към сключването на Договора за
възлагане на вземания от 2016 г., в сила от 18.01.2016 г., ответниците са били в
неизпълнение на част от договорените месечни вноски, поради което е била настъпила
предсрочна изискуемост по отношение на остатъка от кредита, за която банката
уведомила длъжниците. В този смисъл, неплатените месечни вноски ведно с остатъка
от кредита, обявен за предсрочно изискуем, обуславяли понятието необслужван
потребителски кредит, част от портфейла на банката, предмет на цитирания договор за
цесия. Твърди се, че при условията на чл. 110 от ЗЗД, по отношение на всички парични
задължения на ответниците, произтичащи от договора за потребителски кредит №
FL483858/26.06.2009 г., включително претенцията за частична договорна лихва, била
настъпила погасителната 5-годишна давност.
Искането към съда е да отхвърли предявените искове. Претендират се
разноски.
Предявени са обективно съединени искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с
правно основание с правно основание чл. 430, ал. 2 ТЗ във вр. с чл. 99 ЗЗД.
За да бъде уважен предявеният главен иск, съобразно разпределената
доказателствена тежест, ищецът следва при условията на пълно и главно доказване да
установи, че между „Юробанк И Еф Джи България“ АД, в качеството на кредитор и
ответниците, в качеството им на кредитополучатели е сключен договор за
потребителски кредит, по силата на който кредиторът е предоставил на
кредитополучателите сумата в размер 30 130 лв., а последните се задължили да ги
върнат солидарно в посочения период, валидно договорена възнаградителна лихва и
3
нейния размер, както и че вземанията по договора са прехвърлени в полза на ищцовото
дружество по силата на договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия), за
което длъжниците са били надлежно уведомени.
В тежест на ответника е да установи настъпили правопогасяващи,
правоизключващи, правоунищожаващи или правоотлагащи юридически факти, в това
число да установи плащането на процесното вземане.
С изготвения доклад по делото е отделено като безспорно между страните, че
между „Юробанк България“ АД и ответниците е бил сключен договор за
потребителски кредит, по който ответниците са се задължили солидарно да върнат
посочената в договора сума, била е уговорена договорна лихва в претендирания
размер, както и че сумата е усвоена.
Горното се установява и от представения по делото договор за потребителски
кредит № FL483858 от 26.06.2009 г, погасителен план към него, бордеро 3275461 от
26.06.2009 г.
Между страните не се спори, че правоприемник на кредитора е „Юробанк
България“ АД.
По делото е приложен договор за възлагане на вземания от 2016 г., по силата
на който „Юробанк България“ АД, в качеството си на цедент, е прехвърлил на „Еос
Матрикс‘ ЕООД, в качеството му на цесионер, свои вземания, сред които и посоченото
в списъка по Приложение към потвърждение за извършена цесия процесно вземане
към ответниците в размер на 54 679,52 лв. С цесията кредиторът прехвърля вземането
си на трето лице. За да е налице сключен договор за цесия и вземането да премине
върху третото лице е достатъчно постигане на съгласие между него и кредитора. За да
породи действие по отношение на длъжника, цесионният договор следва да й бъде
съобщен от предишния кредитор- чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД. Установеното в чл. 99, ал.
3 и ал. 4 от ЗЗД задължение на цедента има за цел да обвърже длъжника с договора
за цесия и да го защити срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение.
Уведомяването създава достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на
стария кредитор и гарантира точно изпълнение на задължението му спрямо лице,
легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 от ЗЗД.
Видно от представените с исковата молба писмени доказателства до
ответниците е изпратено уведомление от упълномощено от цесионера адвкатско
дружество, последният упълномощен изрично от цедента да уведоми длъжниците за
цесията по чл. 99, ал. 3 ЗЗД /л. 39, л. 41, л. 44, л. 45, л. 46, л. 47, л. 48, л. 49 от делото/, с
оглед което действието на цесията е настъпило успешно по отношение на ответниците-
длъжници по кредита.
Съгласно утвърдената практика на ВКС уведомление, изходящо от цесионера,
надлежно упълномощен от цедента, приложено към исковата молба на цесионера и
достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията,
4
съгласно чл. 99, ал. 3, пр. I ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие
за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като
факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на
основание чл. 235, ал. 3 ГПК.
Ето защо в процесния случай с оглед доказателствата за връчване на
съобщението като част от преписката към исковата молба на ответниците, както и
поради изричното изявление, инкорпорирано в исковата молба, е изпълнено
изискването длъжникът да е уведомен за цесията Следователно цесията на осн. чл. 99,
ал. 4 ЗЗД е породила своето действие спрямо кредитополучателите и ищецът има
качеството кредитор спрямо ответниците.
Съдът не споделя доводите на ответниците, изложени в отговора на исковата
молба, че в уведомлението за цесията не били посочени основанието, видът и
размерите на дължимите суми, доколкото няма законоустановени изисквания относно
съдържанието на уведомлението за извършена цесия, като е достатъчно до длъжникът
да достигне волеизявлението, че следва да заплаща на новия кредитор.
Следва да се отбележи, че са неоснователни изложените в отговора на
исковата молба съображения, че не по така предявения частичен иск не става ясно за
какъв период е начислявана претендираната възнаградителна лихва, доколкото в
заявлението и издадената заповед изрично е посочено, че периодът, за който се
претендира договорна лихва е 26.06.2009 г. до 26.06.2021 г. – датата на падежиране на
договора, а относно дължимият размер, предвид отнасянето й към дължими месечни
вноски по делото е допусната съдебно-счетоводна експертиза.
Съгласно заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна
експертиза и допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, от ответниците е била
внесена сума в размер на 7 253, 14 лв., която е отнесена за заплащане на договорни
лихви за периода 27.06.2009 г. – до 07.04.2011 г. Вещото лице посочва, че непогасената
договорна лихва по процесния кредит е в общ размер на 31 077,72 лв. за периода
08.04.2011 г. до 26.06.2021 г.
Съдът кредитира изцяло заключението и допълнителното такова на вещото
лице като пълно и компетентно изготвено, същото не е оспорено от страните.
По отношение размера на дължимата възнаградителна лихва:
Ответниците са направили възражение за нищожност на клаузите на договора
касаещи възможността кредиторът едностранно да променя лихвения процент поради
неравноправност на същите, което следва да бъде разгледано съобразно приложимите
нормативни актове за процесния договор сключен през 2009 г.
Несъмнено ответниците по делото имат качеството на потребител и се ползват
от потребителската защита, предвидена в ЗЗП. Съгласно чл. 3, ал. 5 от договора, БЛП
5
се определя от съвета на директорите на банката или от комитет към съвета на
директорите и подлежи на ежемесечно преразглеждане. Промяна в БЛП се приема при
съществени промени в пазарните условия (свързани с колебанията/измененията на
борсовия курс/индекс и/или размера на лихвения процент на финансовия пазар и др.).
Промяната в БЛП и датата на одобрение на промяната от компетентния орган на
банката се публикуват на интернет страницата на банката и обявление за промяната се
поставя на видно място в банковите сало с указание за датата на промяната на БЛП.
В чл. 7, ал. 2 от договора е предвидено, че ако по време на действието
договора банката промени БЛП, размерът на погасителните вноски, определени в
погасителния план при сключването на договора, се променя едностранно от банката,
промените се отразяват при изчислението на дължимата лихва по кредита, счита от
падежа на първата вноска след датата на промяна на БЛП, за което
кредитополучателят, с подписването на настоящия договор дава своето неотменяемо и
безусловно съгласие.
От изложеното се налага извода, че след първата година кредитополучателят
дължи плаваща /променлива/ възнаградителна лихва, чийто размер е равен на БЛП,
определен от банката, плюс фиксирана надбавка. Съдът намира, че клаузата на чл. 3,
ал. 5 от договора, която въвежда правото на кредитора едностранно да променя
размера на БЛП на банката, а оттам и размера на възнаградителната лихва,
представляваща цената на кредита, което я прави съществен елемент от договора, има
неравноправен характер. В договора не са посочени алгоритъм и правила, по които
БЛП ще бъде променян, съответно няма и правило за обвързаност на изменението на
лихвения процент по кредита с изменението на стойностите на факторите, които
принципно биха били основание за промяната – в този смисъл Решение № 205 от
07.11.2016 г. на ВКС по т. д. № 154/2016 г., I т. о., ТК. Ищецът не доказва, че на
ответниците са били оповестени и предоставени „правила“, по които ще се определи
или е определен конкретният размер на изменението. Разпоредбата на чл. 143
ЗЗП обявява, че неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като законодателят установява различни хипотези, без
изброяването да е изчерпателно. Според т. 10 /в редакцията към релевантния момент/
от цитираната норма неравноправна е тази клауза в потребителски договор, която
позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора
въз основа на непредвидено в него основание, а според т. 12 – неравноправна е тази
клауза, която предвижда цената да се определя при получаването на стоката или
предоставянето на услугата или дава право на търговеца или доставчика да увеличава
цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако
окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена
6
при сключването на договора.
С оглед въведеното в чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ изискване, конкретната формула за
определяне на възнаградителната лихва – методиката за изчисляване на лихвата,
съответно базовия лихвен процент, е съществен елемент от съдържанието на банковата
сделка и като такъв изключва възможността да бъде едностранно променян от
кредитора след сключването на договора, независимо дали лихвеният процент е
фиксиран или променлив. Когато на потребителя не е предоставена предварително
достатъчна конкретна информация как банката може едностранно да променя цената
на доставената финансова услуга, както и когато методологията на банката, включена
във вътрешните правила, не е част от кредитния договор, кредиторът не може да се
счита за добросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна
клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1
ЗЗП – Решение № 95 от 13.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 240/2015 г., ІІ т. о., ТК. Когато
кредиторът се позовава на обективни фактори, които са извън волята и контрола му
/колебания на борсов курс, индекс, размер на лихвения процент на финансовия пазар/,
тяхното влияние по отношение необходимостта от промяна на цената /лихвата/ не
може да е постановено под негов контрол, защото отнема характеристиката им на
независещи от волята му. Именно външните причини, които могат да обусловят
изменението на цената /лихвата/, а не субективната власт на търговеца или доставчика
на финансови услуги, са основанието законодателят да допусне запазването на
сделката и на обвързаността страните от нея, независимо че ощетената при увеличение
на цената страна винаги е по-слабата - потребителят, чиито права са предмет на
закрила. Изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е въведено следователно при
презюмирана от закона добросъвестност на търговеца, т. е. недобросъвестното му
поведение прави неприложимо специалното отклонение от генералната дефиниция за
неравнопоставеност. Наличието на добросъвестност е предпоставка за приложното
поле на изключващата неравнопоставеността норма на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, който
извод следва както от целта на закона, така и от систематичното тълкуване на
разпоредбата във връзка с чл. 144, ал. 4 ЗЗП – при клауза в потребителски договор за
индексиране на цени, почтеността на добрия търговец предпоставя „методът на
промяна в цената да е описан подробно и ясно в договора“. Посочването като част от
съдържанието на договора на ясни и разбираеми критерии, при които цената на заетите
парични средства може да бъде променяна е законово задължение на банката,
произтичащо от текста на чл. 147, ал. 1 ЗЗП. То е гаранция за възможността
кредитополучателят да предвиди както точните промени, които търговецът би могъл да
внесе в първоначално уговорения размер на лихвата, така и да има предварителна
осведоменост каква би била дължимата от него месечна вноска. Правото на
информация за цената на услугата е основно право на потребителя /чл. 1 от ЗЗП/, респ.
задължение на добросъвестния търговец е да даде на потребителя информацията,
7
позволяваща му да направи своя избор. Ако предпоставката – добросъвестност на
търговеца /предлагащ на потребител договор с клауза за изменение на цената, респ.
лихвата/, обективирана в ясно, недвусмислено и подробно описан в договора метод за
промяна на цената, не е налице /както е в частност/, същият не може да се ползва от
изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП - Решение № 205 от 7.11.2016 г. на ВКС по т. д.
№ 154/2016 г., I т. о., ТК.
Обезпечаването на възможността банката едностранно да измени размера на
БЛП, а оттам и възнаградителната лихва – цената на кредита, която е съществен
елемент от договора за кредит, при неустановени в договора за кредит конкретни
обективни показатели, при положение, че потребителят на тази банкова услуга няма
възможност да се откаже безусловно от договора, поставя ищеца в неравноправно
положение по смисъла на чл. 143, т. 10 и 12 ЗЗП, поради което следва да се приеме, че
посочената клауза от процесния договор е неравноправна и като такива и нищожна
– чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Нищожността на тази клауза обаче не отрича обстоятелството, че
договорът за кредит е уговорен като възмезден и кредитополучателят дължи
възнаградителна лихва. Нищожността на тази клауза не освобождава
кредитополучателя от задължението за заплащане на лихва по кредита в първоначално
уговорения при сключване на договора размер, който е напълно ясен и разбираем и с
който кредитополучателят се е съгласил /в този смисъл Решение № 92/09.09.2019 г. по
т. д. № 2481/2017 г., II ТО на ВКС и др. /Нищожността на клаузата има за последица
прилагане в отношенията между страните на първоначалнио определения в договора
размер на възнаградителната лихва, тъй като договорът може да бъде изпълняван
без неравноправните клаузи за едностранно изменение на същата. Първоначалният
договор има действие между страните както относно размера на възнаградителната
лихва, така и в частта за падежите на отделните погасителни вноски. Ето защо,
ответниците дължат възнаградителна лихва по договора за кредит, която за първата
година е в размер на 12, 00%, а за всяка следваща до крайния срок в размер на БЛП
плюс фиксирана надбавка от 3, 750 пункта. Или иначе казано, същият дължи
заплащане на сумите според първоначално изготвения погасителен план при
сключването на договора. Съобразно този план и съобразно първоначалното
заключение на вещото лице, дължимата възнаградителната лихва за периода 26.06.2011
г. - 26.06.2021 г. възлиза на 14 988,82 лв., а за периода 27.06.2009 г. – 26.06.2011 г. от
ответниците е погасена възнаградителна лихва в размер на 7 253, 14 лв.
Ответниците, чиято е доказателствената тежест, не твърдят и не доказват да
са погасили остатъка от дължимата възнаградителна лихва, поради което така
предявения частичен иск в размер на 5000 лв. и за периода от 26.06.2011 г. до
26.06.2021 г. се явява основателен.
С оглед основателността на претенцията следва да бъде разгледано
8
възражението за изтекла погасителна давност направено своевременно от ответниците
с отговора на исковата молба.
Спорно по делото и релевантно за основателността на исковата претенция е
дали вземането по договора е погасено по давност. В тази връзка в практиката на ВКС
е прието за приложима по отношение на задължението за главницата по
банков кредит общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, а не кратката 3-
годишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, изчислена от датата на падежа на отделните
погасителни вноски, тъй като уговорката между страните за връщане на предоставена
като кредит сума на погасителни вноски не превръща този кредит в такъв за
периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на
части. По отношение на момента, от който започва да тече давността настоящият
състав споделя изложеното в Решение № 50173 от 13.10.2022 г., постановено по гр. д.
№ 4674/2021 г. по описа на ВКС, III ГО, а именно- началният момент, от който започва
да тече давностният срок за вземания за главница и/или за договорни лихви по
погасителни вноски по договор за банков кредит, за който не е обявена и респективно,
настъпила предсрочна изискуемост, е датата на уговорения краен срок за погасяване
на кредита. При уговорка за разсрочване на части на едно по правило еднократно
задължение, престира само длъжникът, след като вече кредиторът е изпълнил, а този
факт сам по себе си не е достатъчен, за да определи изпълнението като периодично.
Поради това при постигнато съгласие плащането на дължимата сума да е разделено на
погасителни вноски с падежи на определени дати, отделните вноски не стават
автоматично сбор от отделни, периодично дължими плащания. Задължението
продължава да бъде само едно и крайният срок за погасяването му е падежът на
последната разсрочена вноска или моментът, в който е обявена предсрочната
изискуемост. Същият подход е възприет и в Решение № 38 от 26.03.2019 г.,
постановено по т. д. № 1157/2018 г. по описа на ВКС, II TO.
С оглед уговорения в чл. 6 от процесния договор краен срок за издължаване
на кредита- 26.06.2021 г., към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение – 08.02.2023 г., общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД не е изтекла.
Следователно вземането за невърнатата главница, което не е предмет на настоящото
производство, по договора за кредит не е погасено по давност.
По отношение възражението за настъпила погасителна давност на вземането
за възнаградителна лихва, което е предмет на настоящото производство, с Решение №
130/15.04.2020 г. по т. д. № 1829/2018 г. на ВКС, I т. о. и др., което настоящият съдебен
състав споделя изцяло, се дава отговор, че погасителната давност по отношение на
възнаградителните лихви е тригодишна. Съгласно приетото в горецитираното Решение
№ 50173 от 13.10.2022 г., постановено по гр. д. № 4674/2021 г. по описа на ВКС
началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница
9
и/или за договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит, за който
не е обявена и респективно, настъпила предсрочна изискуемост, е датата на уговорения
краен срок за погасяване на кредита. В настоящия случай, крайният срок за погасяване
на кредита е 26.06.2021 г., а заявлението е подадено на 08.02.2023 г., т.е. предвиденият
тригодишен срок за погасяване по давност на задължението за възнаградителна лихва
не е изтекъл.
Следва да се отбележи, че предвидената възможност в чл. 15 от процесния
договор за кредит за настъпване на предсрочна изискуемост при неизпълнение на
задължението за плащане на някоя от погасителни вноски е право на кредитора, но не
и като задължение, и в настоящия случай банката е избрала да не го упражни,
следователно давността е започнала да тече от крайния срок за издължаване
на кредита. Това е така, тъй като според разясненията дадени в т. 18 от ТР № 4/2013 г.,
ОСГТК обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2
ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения
остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил
падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната
изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението
на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи
настъпването й. Постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане
на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно
изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не
поражда действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви
кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника –
кредитополучател. По делото липсват доказателства кредиторът да е упражнил това
свое право.
Предвид това, че в хода на настоящото производство не бяха представени
доказателства за погасяването на процесното вземане в цялост чрез заплащането му, то
вземането на ищеца спрямо ответниците за възнаградителна лихва, предмет на
предявения частичен иск, се явява дължимо. Съгласно основното заключение на
вещото лице по допуснатата и неоспорена съдебно-счетоводна експертиза, както беше
посочено, ответниците са внесли сума в размер на 7 253, 14 лв., с която, съгласно
погасителния план и приложимия лихвен процент, са погасени вземанията за
възнаградителна лихва за периода от 27.06.2009 г. до 26.06.2011 г., за който период
така предявеният частичен иск подлежи на отхвърляне.
Това е така, тъй като съобразно разясненията дадени в Тълкувателно решение
№ 3 от 22.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 3/2016 г., ОСГТК, предмет на делото е
претендираното или отричано от ищеца спорно субективно материално право, което се
индивидуализира чрез основанието и петитума. Основанието на иска обхваща
10
твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които произтича спорното материално
право, т. е. правопораждащите юридически факти. Белезите, които индивидуализират
материалното правоотношение и съответно субективното материално право,
представляват обективните предели на СПН, а именно: юридическите факти от които
спорното право произтича, съдържанието на спорното право / в какво се състои то / и
неговото правно естество/правна квалификация. При уважаване на частичния
иск обективните предели на силата на пресъдено нещо /СПН/ обхващат основанието на
иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти / юридическите
факти, от които правоотношението произтича /, страните по материалното
правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно
материално право. Поради това, че общите правопораждащи юридически факти са
едни и същи, както за частичния иск, така и за иска за останалата част от вземането, те
се ползват от последиците на СПН при разглеждане на иска за останалата част от
вземането. В случаите, когато предмет на последващия иск за съдебна защита е
разликата /остатъкът/ от вземането, се касае до същото субективно материално право,
същото вземане, но в останалия, незаявен с предявения преди това частичен иск, обем.
По двата иска се претендира едно и също вземане, но в различен обем, различни части.
Предвид правоустановяващото и преклудиращото действие на СПН е недопустимо в
последващия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието
на вземането, дали е възникнало и правната му квалификация. Доколкото посоченият в
исковата молба период е част от съдържанието на спорното право, в настоящото
производство следва искът да бъде отхвърлен за периода, за който е установено
погасяване на вземането с оглед формиране на СПН по отношение основанието на
предявения иск. При частичен иск съдът проверява дали ищецът притежава вземане
поне до размера на предявената част в рамките на заявения период, но не е
задължително тази част непременно да бъде съотнесена към целия исков период, а е
напълно допустимо и за коя да е част от исковия период, ако се установи, че само за
тази част от целия период са налице основанията за дължимост. В тази хипотеза съдът
следва да уважи частичния иск за част от периода, а да го отхвърли за останалата част
от целия исков период.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответниците следва да бъдат осъдени да
заплатят на ищцовото дружеството сторените от него в настоящия процес и
заповедното производство съдебни разноски за държавна такса и адвокатско
възнаграждение, както и за депозит за вещо лице, а именно сумата в общ размер на
1080 лв., от които 280 лв., представляващи разноски за адвокатско възнаграждение и
държавна такса по ч. гр. д. № 139/2023 г., 100 лв. за държавна такса и 700 лв. – депозит
и за вещо лице по исковото производство.
11
Мотивиран от горното и на основание чл. 235 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО спрямо М. Ю. И., ЕГН **********, с адрес:
*********** и Б. В. И., ЕГН **********, с адрес: *********** че дължат солидарно
на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК 131001375, със седалище и адрес на управление:
гр. София, район Витоша, ж.к. Малинова Долина, ул. „Рачо Петков – Казанджията“ №
4-6, сумата в размер на 5 000 /пет хиляди/ лева- частичен иск от цялата претенция в
размер на 26 356,54 лв., представляваща договорна /възнаградителна/ лихва по
договор за потребителски кредит № FL483858 от 26.06.2009 г., дължима за периода от
27.06.2011 г. до 26.06.2021 г. като ОТХВЪРЛЯ предявения частичен иск за периода
26.06.2009 г. до 26.06.2011 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение № 73 от 09.02.2023 г. по ч.гр.д.№139 по описа на РС – Севлиево за
2023 г.
ОСЪЖДА М. Ю. И., ЕГН **********, с адрес: *********** и Б. В. И., ЕГН
**********, с адрес: ***********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплатят на „ЕОС
МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК 131001375, със седалище и адрес на управление: гр. София,
район Витоша, ж.к. Малинова Долина, ул. „Рачо Петков – Казанджията“ № 4-6
разноски в размер на 800 лв., направени в исковото производство, и 280 лв.,
представляващи разноски по ч. гр. д. № 139/2023 г.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Габрово в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Севлиево: _______________________
12