Решение по дело №58/2024 на Административен съд - Разград

Производството е по реда на чл. 268, ал. 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).

Постъпила е жалба от С. А. П., [ЕГН] от [населено място], обл. Р., [улица], против Решение № 11 от 29.01.2024г. на Директора на ТД на НАП – Варна, с което е оставена без уважение жалба вх.№ ВхК-498 от 17.01.2024г. на П. срещу Разпореждане изх.№ С240017-137-0000156 от 11.01.2024 год. на старши публичен изпълнител в отдел „ОСПВ“, Дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – Варна, офис Разград, с което е отказано погасяването по давност на публичните задължения по изпълнително дело № *********/2016 г. От съда се иска да отмени оспорените актове, като постановени в нарушение на процесуалните правила при издаването им и на материалния закон, като преписката бъде върната по публичния изпълнител за произнасяне съобразно изискванията на закона. Основното съображение поддържано от жалбоподателя е липсата на надлежно връчване на издадените от публичния изпълнител Постановление за налагане на обезпечителна мярка № С170017-022-0081180 от 09.11.2022г., както и на Разпореждането за присъединяване на публични вземания в изпълнителното производство, поради което същите не могат да породят правния ефект на чл. 172, ал. 2 от ДОПК за прекъсване на давността. В съдебно заседание жалбоподателя се явява лично и поддържа същите съображения, като счита, че необосновано е препратен към общата погасителна 10-годишна давност. Претендира за присъждане на деловодни разноски.

Ответникът - Директор на ТД на НАП – Варна, не се явява и не изпраща представител в съдебно заседание. Ангажира Писмена защита вх.№ 639 от 15.04.2024г. чрез упълномощен старши юрисконсулт, като оспорва жалбата като неоснователна и моли за отхвърлянето й. Счита, че преди изтичането на 5-годишния давностен срок за задълженията за 2016г. по Декларация образец 6 и ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ, давността е била спряна по смисъла на чл. 172, ал. 1, т. 5 от ДОПК с издаването на ПНОМ изх.№ С170017-022-0081180 от 09.11.2022г., което било изпратено на същата дата на задълженото лице за връчване по електронен път. Респ., като обезпечителна мярка е наложен запор на МПС от 14.11.2022г., съобразно Запорно съобщение, изпратено до ОД на МВР-Разград. Счита, че оспореният акт следва да бъде оставен в сила, изцяло по мотивите, подробно изложени в него. Претендира за присъждане на разноски, представляващи дължимо възнаграждение за юрисконсулт.

За Окръжна прокуратура – Разград, редовно уведомена, не се явява представител и не ангажира становище.

Съдът като взе предвид събраните по делото доказателства приема за установено от фактическа страна следното:

Срещу жалбоподателя С. А. П., [ЕГН] от [населено място], обл. Р., [улица], има образувано изпълнително дело № *********/2016 г. по описа на ТД на НАП-Варна, офис Разград.

С Разпореждане изх.№ С170017-105-0251354 от 25.10.2017г. на публичния изпълнител (л. 41 от делото), е допуснато, на основание чл. 217, ал. 2 от ДОПК, присъединяване на публичен взискател в изпълнителното производство по следните изпълнителни основания и за следните вземания:

1. по Декларация образец 6 № 170021704462735, протокол № 173581703676744 от 05.05.2017 год.:

- задължение за Държавно обществено осигуряване (ДОО) за периода 01.01.2016 г. – 31.12.2016 г. – представляващо главница в размер на 897.12 лева, лихва в размер на 43.86 лева, или общо – 940.98 лева и

- задължение за Здравно осигуряване (ЗО) за периода 01.01.2016 г. – 31.12.2016 г. – представляващо главница в размер на 403.20 лева, лихва в размер на 19.71 лева, или общо – 422.91 лева, и

2. по Данъчна декларация по ЗДДФЛ № 174391700524120 от 02.05.2017 год.,:

- данък върху доходите на физическите лица по ЗДДФЛ за периода 01.01.2016 г. – 31.12.2016 г. – представляващо главница в размер на 36.00 лева, лихва в размер на 1.76 лева, или общо – 37.76 лева.

Съгласно същото Разпореждане, общият размер на публичните задължения по изпълнителното дело, в т.ч. и присъединените, възлиза на: главница - 2 636.64 лева, лихва (изчислена към 25.10.2017г.) – 260.41 лева, нелихвоносно вземане 2 150.00 лева. Само присъединените вземания са в общ размер на: главница – 1 336.32 лева и лихва – 65.33 лева.

Обсъжданото Разпореждане е връчено лично на задълженото лице на 18.10.2022г., съгласно Разписка № С220017-РЗЛ-0012359 от същата дата, удостоверено с подпис на получателя.

Междувременно, със заявление вх. № ВхК-7093 от 04.10.2022 год., длъжникът С. А. П. поискал погасяване по давност на основание чл. 171 от ДОПК и отписване съгласно чл. 173 от ДОПК на задълженията, включени в процесното изпълнително дело. По този повод е било издадено Разпореждане изх. № С220017-137-0008942 от 06.10.2022 год. на публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна, офис – Разград, в което са обсъдени и описаните горе вземания за ДОО, ЗО и данък по ЗДДФЛ за 2016 год., като е отказано отписването им по давност. Последвало е оспорване на акта в тази част по административен и по съдебен ред, като с постановените Решение № 250 от 07.11.2022 год. на Директора на ТД на НАП – Варна и последвалото Решение № 27 от 20.02.2023г. по адм. дело № 288/2022г. по описа на Административен съд-Разград, оспорването е оставено без уважение.

В хода на обсъжданите производства, е издадено Постановление за налагане на обезпечителни мерки (ПНОМ) изх.№ С170017-022-0081180 от 09.11.2022г. на публичния изпълнител (л. 30 от делото), с което на основание чл. 200 и чл. 201, ал. 3 във вр. с чл. 195, ал. 1-3 от ДОПК, се налага запор на МПС – лек автомобил, марка SUBARU, модел ФОРЕСТЕР, рег.№ [рег. номер] – собственост на С. А. П., за обезпечаване на публично задължение в размер на 2 085.09 лева към 09.11.2022г., в това число главница от 1 336.32 лева и лихва от 748.77 лева. Същото е изпратено по електронен път за връчване на задълженото лице, като липсват данни за получаването му от адресата (представено извлечение от програмен продукт ИС Събиране за изпратени документи за връчване по електронен път – л. 29 от делото). С изх. № С220017-122-0018206 от 09.11.2022г. е изпратено на ОД на МВР-Разград Запорно съобщение на основание чл. 201, ал. 3 ДОПК (л. 27 от делото) за наложения запор на МПС, като с Писмо рег. № 330000-38828 от 15.11.2022г. на ОД на МВР-Разград до публичния изпълнител към ТД на НАП-Варна, офис Разград (л. 25 от делото) е върната информация за налагане на запора на 14.11.2022г.

С ново възражение вх.№ ВхК-1999 от 14.03.2023 г., допълнено с писмено Становище вх.№ ВхК-1999#1 от 15.03.2023 г., С. А. П. отново се позовал, на основание чл. 171 от ДОПК, на погасяване по давност на задълженията по образуваното срещу него изпълнителното производство и поискал отписването им от данъчно-осигурителната му сметка, на основание чл. 173 от ДОПК.

По възражението е издадено от старши публичен изпълнител в отдел „ОСПВ“, Дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – Варна, офис Разград, Разпореждане изх.№ С240017-137-0000156 от 11.01.2024г., с което отказал прекратяване на изпълнителното дело и отписване на процесните просрочени задължения за период 01.01.2016 - 31.12.2016 г., в общ размер от 1 336.32 лева – главница и 940.02 лева – лихва, изчислена към дата на издаване на разпореждането. Обсъдено е, че има предприети действия по принудително събиране – образувано е изпълнително дело и са наложени обезпечителни мерки по обсъденото горе Постановление за налагане на обезпечителни мярки (ПНОМ) № С170017-022-0081180 от 09.11.2022г., с което е наложен запор на МПС. Публичният изпълнител приел, че е приложим 10-годишният абсолютен давностен срок по чл. 171, ал. 2 от ДОПК, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение и който към този момент не бил изтекъл – посочен краен момент, в който изтича срока – 31 декември 2027г.

По преписката липсват доказателства кога и по какъв начин Разпореждането е връчено на задълженото лице С. П., но последният е оспорил акта по административен ред с жалба вх.№ ВхК-498 от 17.01.2024г. пред Директора на ТД на НП – Варна. Изложени са съображения, аналогични на поддържаните в настоящото съдебно производство и е поискано Разпореждането да бъде отменено като незаконосъобразно, респ. преписката да бъде върната на публичния изпълнител за произнасяне съобразно законовите изисквания. По повод на жалбата е изготвено Становище от публичния изпълнител, в което изрично е обсъдено, че ПНОМ № С170017-022-0081180 от 09.11.2022г. е изпратено по електронен път за връчване на задълженото лице и до настоящия момент не е връчено.

С административната преписка по делото са представени упоменатите в становището на публичния изпълнител актове и известия за тяхното доставяне (обсъдени по-горе), като съдът не констатира противоречие между данните, посочени в становището и тези удостоверени с приложените книжа.

В сезираното производство по чл. 267 от ДОПК решаващият орган – Директор на ТД на НАП – Варна се произнесъл с оспореното по настоящото дело Решение № 11 от 29.01.2024г., като приел допустимост на жалбата, в това число на основание, че по преписката няма данни за връчване на обжалваното Разпореждане за отказ за погасяване на публичните задължения по изпълнителното дело. Възприел е идентична на описаната по-горе фактическа обстановка – за задълженията на жалбоподателя и останалите обстоятелства, които не са спорни и се установяват от писмените доказателства по административната преписка.

Въз основа на обсъдените факти и обстоятелства, ответникът приел в оспореното решение, че законосъобразно не са отписани задълженията за ДОО, ЗО и данък по ЗДДФЛ за 2016 год. По същество са доразвити изложените от публичния изпълнител съображения, като е обсъдено, че задължението за заплащане на вноските за ДОО и ЗО за периода 01.01.2016г. до 31.12.2016г., съобразно окончателния осигурителен доход на жалбоподателя, са станали изискуеми след 30.04.2017г., тъй като се дължат от осигурените лица най-късно в срока за подаване на ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ (чл. 6, ал. 9 от КСО и чл. 40, ал. 1, т.2 от ЗЗО във вр. с чл. 53, ал. 1 от ЗДДФЛ). От същата дата – 30.04.2027г. е изискуемо и задължението за внасяне на данъка по чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ за 2016г., съгласно чл. 67, ал. 5 от същия закон. Съответно, началният момент на давността по чл. 171, ал. 1 от ДОПК за събиране на посочените задължения е 01.01.2018г. (считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение). Решаващият орган се е позовал на § 29, т. 2 (в сила от 24.03.2020г. - ДВ бр. 28 от 2020г.) от ПЗР от Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с Решение на народното събрание от 13 март 2020г. във вр. с § 13 от ПЗР на Закона за изменение и допълнение на Закона за здравето (ДВ, бр. 44 от 13.05.2020 г., в сила от 14.05.2020 г.), според които разпоредби спрелите да текат срокове по време на извънредното положение с първия закон, продължават да текат след изтичането на 7-дневен срок от обнародването в ДВ на ЗИДЗЗдравето. Съобразно горното в оспореното решение е обсъдено за конкретния случай, че давностният срок е спрял да тече за времето от 24.03.2020г. до 20.05.2020г., вкл., продължил е да тече на 21.05.2020г. и следва да изтече на 28.02.2023г. Същевременно Директорът на ТД на НАП-Варна приел, че преди изтичането на този 5-годишен давностен срок за задълженията за 2016г. по декларация обр. 6 и ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ, давността е била спряна по смисъла на чл. 172, ал. 1, т. 5 от ДОПК, с издаването на ПНОМ № С170017-022-0081180 от 09.11.2022г. и наложения запор върху МПС – собственост на жалбоподателя. Решаващият орган приел, че към този момент давността не е била изтекла по отношение на нито едно от задълженията, за които това се претендира, поради което и на основание чл. 267, ал. 2 т. 5 от ДОПК оставил без уважение жалбата на С. А. П. срещу Разпореждането на публичния изпълнител.

Решението е връчено на жалбоподателя на 02.02.2024г., видно от приложеното известие за доставяне (л. 8 от делото) и поради несъгласие с постановения акт П. оспорва същия пред Административен съд - Разград, във връзка с което е образувано настоящото производство. Жалбата е подадена чрез решаващия орган на 08.02.2024 г.

В хода на делото жалбоподателят представя издадено му на 19.12.2023г. от орган по приходите при ТД на НАП – Варна Удостоверение изх.№ 170372304837683 за наличие или липса на задължения и обезпечителни мерки, което въз основа на данни, актуални към посочената дата и в отговор на постъпило съобщение/искане от ЧСИ, рег. № 761, удостоверява публичните задължения на С. А. П., като в графата за наложени обезпечителни мерки е вписано, че няма наложени такива (л. 62 от делото).

При така установените факти, от правна страна съдът прецени следното:

Жалбата е подадена срещу подлежащ на оспорване акт, от надлежна страна – лице, имащо правен интерес от оспорване, в преклузивния 7-дневен срок по чл. 268, ал. 1 от ДОПК.

Разгледана по същество същата е основателна.

Обжалваното решение е издадено от компетентен орган – директор на компетентната Териториална дирекция на НАП, съгласно чл. 266 ДОПК и съобразно обхвата на правомощията му, регламентиран в чл. 267, ал. 2 ДОПК. При издаването му е спазена изискуемата форма.

Както Разпореждането на публичния изпълнител, така и потвърждаващото го Решение на Директора на ТД на НАП – Варна представляват валидни административни актове, като процедурата при постановяването им е съобразена с приложимите за случая норми на ДОПК и не са допуснати съществени процесуални нарушения.

Неправилно е приложен, обаче, материалният закон.

Съдът счита, че по отношение на процесните публични задължения за ДОО, ЗО и данък върху доходите на физическите лица за 2016 г., противно на изводите на публичния изпълнител и на горестоящия орган, са били налице основания да се приеме, че са погасени по давност.

Погасителната давност е материалноправен институт. Същата представлява период от време, през който, ако носителят на едно право не го упражнява, то се погасява. В резултат на изтекла погасителна давност се погасява не дългът, а възможността той да бъде събран принудително. Давността не се прилага служебно, а при отправено от задълженото лице възражение за нейното настъпване. Давността на публичните задължения, каквито са задълженията в настоящото производство, е уредена в чл. 171 и чл. 172 от ДОПК. В разпоредбата на чл. 171, ал. 1 ДОПК е предвидено, че публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. В ал. 2 от цитираната разпоредба е установен периодът на така наречената абсолютна давност, т.е. след настъпването на който задълженията се погасяват, независимо от спирането и прекъсването на давността. Относно публичните задължения е въведена 10-годишна абсолютна давност, която започва да тече от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, като изрично са изброени хипотезите, при които не се прилага и процесният случай не попада сред посочените изключения.

Основанията за спиране и прекъсване на давността са уредени в чл. 172 от ДОПК, като в ал. 1 са посочени основанията за спиране на давността, вкл. по чл. 172, ал. 1 т. 5 - с налагането на обезпечителни мерки, като след отпадане на тези основания давността се възстановява от момента, в който е била спряна и продължава да тече давност за срока останал преди нейното спиране. Съгласно чл. 172, ал. 2 от ДОПК давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение, като от прекъсването на давността започва да тече нова давност (ал. 3). Регламентираните срокове и условия относно давността на публичните задължения се явява приложима и по отношение на лихвите към тях, доколкото съгласно чл. 162, ал. 2, т. 9 от ДОПК същите се явяват публични задължения.

В случая публичният изпълнител, а впоследствие и решаващият орган, са приели, че по отношение на конкретно описани в разпореждането задължения за периода 01.01.2016г. до 31.12.2016г. за ДОО, ЗО и ДДФЛ не са налице основания за погасяване по давност по чл. 171, ал. 1 и ал. 2 от ДОПК, като по отношение прилагането на ал. 1 органът се е позовал на спиране на давността, поради наличие на наложени обезпечителни мерки и законово установеното спиране на давностните срокове с влизането в сила на § 29 от ПЗР на ЗМДВИППП.

В процесния случай не е спорно, че за всички подлежащи на събиране публични задължения за 2016г., давностните срокове са започнали да текат от 01.01.2018г. (от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се платят), т.е. предвидената в чл. 171, ал. 2 от ДОПК абсолютна 10-годишна давност изтича на 01.01.2028 г., респ. към момента на подаване на възражението на С. А. П. за погасяване по давност – 14.03.2023г., както и към настоящия момент, 10-годишният погасителен срок не е изтекъл и задълженията не могат да бъдат погасени на това основание.

С оглед установените данни и обстоятелства по делото, съдът приема, че по отношение на разглежданите задължения, към датата на подаване на възражението за погасяването им поради давност, са настъпили основанията на чл. 171, ал. 1 от ДОПК – изтичане на кратката 5-годишна давност, т.е. в тази част оспореното решение и потвърденото с него разпореждане се явяват незаконосъобразни, поради неправилно приложение на материалния закон. В случая, обсъжданият давностен срок, считано от 01.01.2018г. изтича на 01.01.2023 г. и на тази дата задълженията следва да се считат за погасени по давност, в случай, че този срок не е прекъсван или спиран.

Преди всичко следва да се посочи, че правилно Директорът на ТД на НАП – Варна и въпреки липсата на произнасяне в този смисъл от страна на публичния изпълнител, е посочил, че за разглежданите задължения са налице основанията за спиране на давността за периода от 24.03.2020г. до 20.05.2020г., вкл. Това спиране произтича от разпоредбата на т. 2 от § 29 (в сила от 24.03.2020г. - ДВ бр. 28 от 2020г.) от ПЗР от Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с Решение на народното събрание от 13 март 2020г., в която е прието, че освен в случаите по чл. 172, ал. 1 от ДОПК, давността спира да тече и за времето на обявеното извънредно положение. Действието на посочената разпоредба е отменено с нормата § 13 от ПЗР на Закона за изменение и допълнение на Закона за здравето (ДВ, бр. 44 от 13.05.2020 г., в сила от 14.05.2020 г.), с която е прието, че сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с Решение на народното събрание от 13 март 2020г., и за преодоляване на последиците, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в "Държавен вестник", а именно – сроковете продължават да текат отново от 21.05.2020 г. С посочените разпоредби е установен нормативен период, за който погасителната давност за публични задължения се спира и който период е в общ размер на 58 дни. Следователно визираният в чл. 171, ал. 1 ДОПК период от 5 години следва да бъде увеличен с 58 дни за всяко едно от разглежданите в случая задължения и съответно, считано от 01.01.2018г. изтича на 28.02.2023г., както правилно е прието в оспореното решение.

От друга страна, съдът не споделя доводите на решаващия орган и на публичния изпълнител, че по отношение на разглежданите задължения са налице предпоставките на чл. 172, ал. 1, т. 5 от ДОПК за спиране на давностния срок на основание наложените обезпечителни мерки с Постановлението за налагане на обезпечителни мерки изх.№ С170017-022-0081180 от 09.11.2022г. - за налагане на запор върху МПС, собственост на жалбоподателя.

Съдът счита, че в казуса по делото такава правна последица не е настъпила. С "налагането" на обезпечителна мярка, а не с "издаването" на постановлението от публичния изпълнител за налагане на обезпечителната мярка, давността спира по смисъла на чл. 172, ал. 1, т. 5 от ДОПК. Посочената правна последица може да възникне само и единствено когато бъдат изпълнени всички изисквания на закона, свързани с "налагането" на обезпечителната мярка, конкретно произтичащи от разпоредбите на ДОПК и чрез препращане към ГПК.

При налагането на обезпечение чрез запор на движима вещ – МПС, публичният изпълнител е задължен за извършване на конкретни процесуални действия – издаване на постановление, в това число след подготвителни действия, връчването на постановлението на длъжника и връчването на запорно съобщение на трето задължено лице – в случая ОД на МВР-Разград.

Разпоредбата на чл. 200 ДОПК регламентира, че налагането на запор се извършва от публичния изпълнител чрез издаването на постановление за обезпечение, като законодателят определя само актът чрез който се налага, съответно и прилагането на изискванията за издаването му, като от тази разпоредба не може да се направи извод, че издаването на постановлението е равностойно на "налагане на обезпечение".

Съгласно чл. 197, ал. 6 от ДОПК "изпълнението" на постановлението не може да бъде спряно поради обжалването му, но самото "изпълнение" на обезпечението при запор на МПС е обусловено от следните предпоставки:

- Изпълнението на запора се осъществява чрез трети задължени по силата на закона лица. Съгласно чл. 201, ал. 3 ДОПК, от датата на получаване на запорното съобщение, органите на МВР са задължени да не допускат промяна на регистрацията преди вдигането на запора. Видно от писмото на ОД на МВР - Разград, запорното съобщение по процесното постановление е надлежно връчено и за органите на МВР е възникнало посоченото задължение;

- Изпълнението на запора се осъществява и чрез изрично въведени задължения и забрани за длъжника - собственик на запорираната вещ. Съгласно чл. 206, ал. 1 от ДОПК, доколкото в ДОПК не е предвидено друго, запорът и възбраната, наложени за обезпечение на вземането, произвеждат действията, предвидени в конкретни разпоредби от ГПК, сред които и чл. 451 "Действие на запора и възбраната по отношение на длъжника". В ал. 1 на чл. 451 ГПК е регламентирана забрана за длъжника "от момента на налагане на запора" да се разпорежда с вещта и не може под страх от наказателна отговорност да изменя, поврежда или унищожава същата. Според ал. 2 последиците по ал. 1 настъпват за длъжника "от момента на получаване на поканата за доброволно изпълнение, когато изпълнението е насочено върху движима или недвижима вещ и тази вещ е посочена в поканата".

Следователно, по смисъла на цитираните разпоредби (чл. 206, ал. 1 ДОПК във вр. с чл. 451 ГПК и чл. 201, ал. 3 ДОПК), наложеното обезпечение "запор на МПС" с процесното постановление, е следвало да бъде съобщено както на третото задължено за изпълнението й лице (в случая на МВР), така и на длъжника от публичния изпълнител и то до изтичането на давностния срок за процесните задължения – 28.02.2023 г. Не е достатъчно обезпечението "запор на МПС" да бъде съобщено само на органите на МВР за да бъде "наложено". Без да бъде съобщена и на длъжника обезпечителната мярка ще бъде лишена от смисъл и съдържание, доколкото поради незнание за съществуването й, длъжникът може да измени или наруши целостта на запорираната вещ, да продаде автомобила на части, да го повреди, да предостави права за ползването му на трети лица без промяна на регистрацията и т. н.

В хода на делото безспорно се установи, че по отношение на длъжника С. А. П. такова връчване не е извършено. Има данни, че ПНОМ е изпратено за връчване по електронен път, но не и данни за връчване, като самият публичен изпълнител е потвърдил в становището си към обжалваното разпореждане, че ПНОМ не е връчено до момента. Този факт се потвърждава и с представеното в хода на делото Удостоверение изх.№ 170372304837683 от 09.12.2023г. за наличие или липса на задължения и обезпечителни мерки, удостоверяващо, че към датата на издаването му по отношение публичните задължения на С. А. П. няма наложени обезпечителни мерки (л. 62 от делото).

Съобразно разпределението на доказателствена тежест, органът не е представил доказателства да са настъпили последиците на чл. 30, ал. 6 ДОПК по предприетото електронно връчване на ПНОМ от 09.11.2022г. - да е изпратено потвърждение за получаването му чрез обратно електронно съобщение, активиране на електронна пратка или изтеглянето му от електронната система на компетентната администрация, съответно други обстоятелства, с оглед на които длъжникът да се счита уведомен за предприетите спрямо него действия. Липсват и данни да са правени опити за връчване чрез други способи, регламентирани в закона.

При това положение, неправилно е приетото в оспореното решението и от публичния изпълнител, че само с връчването на ОД на МВР – Разград на Постановлението за наложеното обезпечение, без същото да е връчено и на длъжника, е завършен фактическия състав по налагането на запора и е произвело предвидената в закона правна последица по смисъла на чл. 172, ал. 1, т. 5 от ДОПК за спиране на давностния срок по чл. 171, ал. 1 от Кодекса, за задълженията за 2016 г.

Отделен е въпросът, че в съдебната практика се утвърждава разбирането, че налагането на обезпечителни мерки в хода на образувано изпълнително производство е основание за прекъсване, а не за спиране на давността, тъй като чрез тях започва принудителното изпълнение. В тази връзка и с оглед на задължителното тълкуване, дадено в ТР № 7 от 15.04.2021 г. по тълк. дело № 8/2019 г., ОСС на ВАС, I и II колегия и ТР № 2 от 26.06.2015г. по тълк. дело № 2 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 10 и т. 14, се налага извода, че не може да бъде прекъсната давността, без длъжникът да е узнал за предприетите спрямо него действията по принудително изпълнение и да е наясно, че бездействието на взискателя е приключило, като заявява претенциите си за плащане на публичното задължение. В случая длъжникът не е уведомен за предприемането на принудително изпълнение, вкл. и чрез изпълнение на запорното съобщение. Бездействието от страна на НАП, изразяващо се в липса на същински действия по принудително изпълнение и в неизползването на всички процесуални способи и възможности за надлежно уведомяване на жалбоподателя за предприетите действия по налагане на обезпечение, се дължи единствено на органите му, поради което и е недопустимо тези органи и в частност НАП, да черпят права от това свое поведение. В този смисъл съдът приема, че не е налице нито спиране, нито прекъсване на давността.

Неустановеният факт следва да се приеме за неосъществен, което налага извода, че започналата да тече на 01.01.2018г. погасителна давност не е спирана, нито прекъсвана до 28.02.2023г. На тази дата е изтекъл 5-годишният давностен срок по чл. 171, ал. 1 ДОПК, в резултат на което към датата на подаване на възражението от 14.03.2023г. на задълженото лице, процесните публични вземания за 2016 г. са били погасени по давност.

Доколкото изтичането на погасителна давност по чл. 171, ал. 1 ДОПК е основание както за погасяване на публичните вземания (чл. 168, т. 3 ДОПК), така и за тяхното отписване, съгласно чл. 173, ал. 1 ДОПК, то оспореният акт и потвърденото с него разпореждане следва да бъдат отменени, а преписката - изпратена на публичния изпълнител за ново произнасяне. Последният следва да се съобрази с мотивите, изложени в настоящото решение за прекратяване на изпълнително дело № *********/2016 г. по описа на ТД на НАП-Варна, офис Разград относно публичните задължения за 2016г. на С. А. П. по Декларация образец 6 № 170021704462735, протокол № 173581703676744 от 05.05.2017 год. (задължения за ДОО и ЗО) и по Данъчна декларация по ЗДДФЛ № 174391700524120 от 02.05.2017 год. (за данък върху доходите на физическите лица), както по отношение на главниците, така и по отношение на акцесорните задължения за лихви за забава, като погасени по давност.

С оглед изхода от спора, на основание § 2 от ДР на ДОПК във връзка с чл. 143, ал. 1 от АПК в полза на жалбоподателя следва да бъдат присъдени направените в съдебното производство разноски, доказани в размера от 10.00 лева – заплатена държавна такса при образуване на делото. Разноските следва да бъдат заплатени от НАП съгласно чл. 2, ал. 2 от ЗНАП.

Така мотивиран, Административен съд – Разград

ОТМЕНЯ Решение № 11 от 29.01.2024г. на Директора на ТД на НАП – Варна и потвърденото с него Разпореждане изх.№ С240017-137-0000156 от 11.01.2024 год. на старши публичен изпълнител в отдел „ОСПВ“, Дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – Варна, офис Разград, с което е отказано погасяването по давност на публичните задължения по изпълнително дело № *********/2016 г.

ИЗПРАЩА преписката на публичния изпълнител в отдел „ОСПВ“, Дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – Варна, офис Разград, за ново произнасяне по възражение вх.№ ВхК-1999 от 14.03.2023 г. на С. А. П., [ЕГН], в 14-дневен срок от съобщаването на постановения съдебен акт, при спазване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, изложени в него.

ОСЪЖДА Националната агенция за приходите ДА ЗАПЛАТИ на С. А. П., [ЕГН], сумата от 10.00 (десет) лева – направени разноски по делото.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване, съгласно чл. 268, ал.2 ДОПК.