№ 143
гр. Сливен , 17.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в публично заседание на петнадесети септември, през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Красимира Д. Кондова
Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря Соня В. Петкова
като разгледа докладваното от Красимира Д. Кондова Въззивно гражданско
дело № 20212200500348 по описа за 2021 година
Производството е въззивно и се движи по реда на глава двадесета ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника в първоинстанционното
производство „Електроразпределение Север“ АД гр.Варна, депозирана от
процесуален представител по пълномощие и насочена срещу Решение №
260358/10.06.2021г. по гр.д. № 758/2021г. на СлРС. С атакувания съдебен акт
съдът уважил осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД, предявен от
„Аглика“ АД гр.Твърдица, обл.Сливен, като осъдил ответника
„Електроразпределение-Север“ АД гр.Варна да заплати на ищеца получена
без основание сума в размер на 4484,41 лв. по фактура №
**********/08.04.2016г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от
23.022021г. до окончателното изплащане. С решението ответното дружество е
осъдено да заплати на ищцовото разноски в размер на 1179,38 лв.
Въззивникът счита постановеното решение изцяло за
незаконосъобразно и неправилно. Твърди, че съдът приел наличие на валидна
облигационна връзка между страните по договор за пренос и достъп на
ел.енергия и въпреки това уважил претенцията по чл.55 ЗЗД, което
1
предполагало даване на престация без правно основание. Счита, че именно
доказаната договорна обвързаност е правното основание, въз основа на което
ответникът в първоинстанционното производство може да задържи платената
сума. Твърди, че не е имало възражение и съответно произнасяне на съда по
нищожност или недействителност на договора между страните или изявление
за развалянето му. Сочи, че предпоставка за връщане на получена без
основание престация е липсата на основание тя да бъде задържана, а не
евентуално виновно неизпълнение от страна на договорните й задължения.
Съдът не обсъдил всички доказателства по делото, а само тези, водещи до
уважаване на претенцията. Така не било обсъдено, че ищцовото дружество
осчетоводило процесната фактура и ползвало данъчен кредит по нея, което
съставлявало извънсъдебно признание на задължението за заплащане на
ел.енергията за процесния период. Не било обсъдено и възражението на
ответника, че е налице законово основание за получаване на сумата – чл.29
ПТЕЕ в редакцията към процесния период. Сочи се още, че съдът в
нарушение на процесуалните правила приел за доказана собствеността на
присъединителните съоръжения на ищеца, при изрично оспорване на
фактурата за закупен трансформатор и собственост върху кабелна линия 20
кV.
Твърди се още, че извода на съда, че измерването не било извършвано
на границата на собственост на ел.съоръженията противоречал на
материалния закон – чл.27 и чл.28 от Наредба № 6/2004г., като сочи, че СТИ
определяло границата на собственост, а не обратно.
От въззивната съдебна инстанция се иска отмяна на атакуваното
решение и отхвърляне на предявените искове, като неоснователни и
недоказани. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.
В срока за отговор на въззивната жалба ,такъв е депозиран от ищеца в
първоинстанционното производство. Счита жалбата за неоснователна, а
постановеното решение правилно и законосъобразно.
Твърди, че след като безспорно се е доказало, че СТИ през процесния
период било поставено на място, противоречащо на законовите разпоредби, а
именно не на границата между ел.съоръженията, собственост на
електроразпределителното предприятие и тези, собственост на потребителя
2
клиент, то за потребителя не е имало задължение да заплаща начислената
сума по процесната фактура.
Иска се потвърждаване на решението на СлРС, като правилно и
законосъобразно.
Насрещна въззивна жалба не е депозирана.
В съдебно заседание въззивникът, редовно призован не се явява и не се
представлява. С писмена молба неговия процесуален представител по
пълномощие поддържа въззивната жалба, като иска отмяна на постановеното
от районния съд решение. Представя списък по чл.80 ГПК. Прави възражение
за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на
въззиваемата страна.
Въззиваемото дружество, редовно призовано, чрез пълномощник не се
представлява от представител по закон или пълномощие. С писмена молба от
пълномощник се иска потвърждаване на атакувания съдебен акт, като
правилен и законосъобразен. Претендира разноски, съобразно представен
списък по чл.80 ГПК. Въвежда възражение за прекомерност на адвокатския
хонорар на пълномощника на въззивната страна.
Във въззивната фаза на процеса не са събирани доказателства и
доказателствени средства.
Въззивният съд намира жалбата за редовна и допустима,тъй като
отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК – подадена е в законовия
срок от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от
атакуване на първоинстанционния акт чрез постановилия го съд.
След извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно. Постановено е от съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в
пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма
и подписано от съдебния състав, който го е постановил.
Решението с оглед пределите на атакуване, очертани с въззивната
жалба е и допустимо, тъй като първоинстанционния съд е разгледал
3
допустими искове- предявени от надлежно легитимиран правен субект,
разполагащ с право на иск, надлежно упражнено чрез депозирана редовна
искова молба.
При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху атакувания акт, съдът след преценка на събраните пред РС
доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде
потвърдено.
Настоящият съдебен състав намира, че формираната от
първоинстанционния съд фактическа обстановка е всеобхватна и
кореспондираща с доказателствената съвкупност, събрана в хода на
производството, и с оглед разпоредбата на чл.272 ГПК, ПРЕПРАЩА своята
към нея.
Първостепенният съд правилно квалифицирал искът, като го подвел под
нормата на чл.55 ЗЗД, извършил доклад, с който била надлежно разпределена
доказателствената тежест между страните по спора, събрал и коментирал
относимите за правилното решаване на спора доказателства, надлежно и
аргументирано обсъдил всички факти от значение за спорното право, като
извел правни изводи, с които настоящата съдебна инстанция напълно се
солидализира.
Оплакванията, релевирани във въззивната жалба са неоснователни.
По делото категорично е установено, а и не се спори, че ответното
дружество притежава лицензия за разпределение на ел.енергия № Л-138-
07/13.08.2004г. за територията на Североизточна България.
На 22.07.2013г. между страните бил сключен договор за достъп до
електроразпределителната мрежа, собственост на ответника. В чл.4 от
договора е предвидено, че измерването на използваната ел.енергия се
извършва със СТИ, поставено на границата на собственост на ел.съоръжения,
съгласно Наредба № 6/2004г. за присъединяване на производители и
потребители на ел.енергия към преносната и разпределителни ел.мрежи и
съгласно показателите за качество, приети от ДКЕВР. В този договор също
така е включено и понятието „Граница на собственост на електрическите
съоръжения“ и това са точките в конструкцията на предназначените за пренос
4
на ел.енергия съоръжения в присъединявания обект или електрическа
централа, към които са свързани съоръженията за присъединяване.
На същата дата 22.07.2013г. страните сключили и договор за пренос на
ел.енергия през електроразпределителната мрежа на ответника. В т.3.4 от този
договор е вменено като задължение на ответното дружество да определи
мястото на монтиране на измервателните уреди и съоръжения. Двата
договора са сключени със срок 31.12.2013г., но е предвидено и автоматичното
им продължаване за всяка следваща календарна година, в случай, че никоя от
страните не е поискала писмено неговото прекратяване.
По делото не е спорно обстоятелството, че за процесния исков период
измерването на ел.енергия е извършвано на страна ниско напрежение.
Начислената сума по издадената процесна фактура, както и плащането й от
страна на ищцовото дружество е доказано, чрез заключението на вещо лице,
изготвило съдебно икономическа експертиза.
Установено е от Нотариален акт № 183, т. I, дело № 162/2009 г., че на
21.08.2009 г. ищцовото дружество закупило от „Симако“ ООД недвижим
имот, намиращ се в гр. Велико Търново, ул. „Никола Габровски“ № 73А, а
именно УПИ VII, в кв. 12 по ПУП на града, представляващ поземлен имот с
идентификатор № 10447.501.116 по КККР на гр. Велико Търново, заедно с
построените в имота административна сграда, проход/топла връзка между
административната сграда, цех за текстилни изделия, разширение към цех и
склад с рампа.
От фактура № **********/31.07.2009г. /л.27 от делото/ е установено, че
ищеца закупил от „Симако“ ООД трансформатор и външно ел.захранване 20
кV. От фактури № 135/08.05.2003г., № 311/20.02.2003г.,№ 1248/09.06.2003г. и
протокол „Ел.захранване“ на фирма „Симако“ В.Търново /л.28-32/ се
установява, че съоръженията трансформатор и външно ел.захранване 20кV са
били собственост на тази фирма, като собствеността върху тях, като
изградени в имота подобрения е преминала и върху ищцовото дружество с
продажбата на недвижимия имот с Нотариален акт № 183, т. I, дело №
162/2009г. Същата констатация е направена и от вещото лице в заключението
на съдебно техническата експертиза, базирана на представените по делото
документи. Ето защо неоснователно е възражението на въззивника за
5
недоказаност на собствеността върху съоръженията.
От заключението на вещото лице, изготвило съдебно техническата
експертиза категорично е установено, че мястото на измерване на
потребеното количество ел.енергия през процесния период не отговаряло на
нормативните изисквания.
При тази фактическа обстановка правилно районният съд уважил
претенцията с правна квалификация чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД - за връщане на
получена парична сума, дадена без основание.
В конкретния казус въпреки, че между страните съществува договорна
обвързаност по повод достъп и пренос на ел.енергия, ищцовото дружество
платило сумата по процесната фактура не съобразно договореното по
отношение на правилното определяне границата на собственост на
ел.съоръженията и от там правилното място за поставяне на СТИ и отчитане
на количеството ел.енергия. При това положение платената сума е дадена от
ищеца със съзнанието, че изпълнява валидно договорно задължение, а
именно по правилно определена граница на собственост на ел.съоръжения,
съобразно договореното, респ. правилно поставено СТИ и измерване
количество ел.енергия. Доколкото начислението на сумата не е било
съобразно договора, то тя е платена по грешка и така дадената престация е
при начална липса на основание. Липсва и законово основание за получаване,
респ.задържане на престацията, както счита въззивника. Разпоредбата на
чл.29 ПТЕЕ в редакцията му към 20.11.2015г., ДВ.бр.90/2015г. изисква
заплащане на мрежови услуги в съответствие със СТИ и/или предоставена
мощност в местата на измерване, определени в съответствие с Правилата за
измерване на количеството ел.енергия, но по делото е установено, че СТИ не
е било поставено на мястото съобразно нормативните изисквания. Освен това
вещото лице при изслушването ме в открито съдебно заседание, установило,
че след границата на собственост на ел.съоръженията на въззиваемото
дружество, същото посредством собствени разпределителни табла, кабелни
линии и трансформатори преобразувало и разпределяло ел.енергия на
собствената си територия. В този случай това представлявало собствена
разпределителна мрежа и понеже дружеството не извършвало транспорт и
разпределение на ел.енергия към други потребители не било необходимо
6
притежаване на лицензия.
В заключение щом правните изводи на двете съдебни инстанции са
аналогични, то атакуваното решение се явява правилно и законосъобразно,
поради което бива уважено.
Изходът на процеса, обуславя отговорност на въззивника за заплащане
на деловодни разноски, сторени от въззиваемото дружество. Последното
платило адвокатски хонорар за представителство във въззивната фаза на
процеса в размер на 800 лв. по договор за правна защита и съдействие №
86692/22.07.2021г. Съдът обаче счита за основателно възражението на
въззивника за прекомерност на адвокатския хонорар на въззиваемата страна,
тъй като съобразно чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/09.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения минималния размер,
съобразно предявения иск, минималното възнаграждение следва да е 543,91
лв. До този размер бива редуцирано платеното адвокатско възнаграждение,
тъй като делото не е с фактическа и правна сложност, проведено е едно
открито съдебно заседание пред въззивния съд и въззиваемото дружество не е
представлявано лично в него от пълномощник.
Ръководен от гореизложеното съдът,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА, като правилно и законосъобразно срещу Решение
№ 260358/10.06.2021г. по гр.д. № 758/2021г. на СлРС.
ОСЪЖДА „ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛЕНИЕ-СЕВЕР“ АД, ЕИК
***********, със седалище и адрес на управление гр.Варна, Варна Тауърс-Е,
бул. „Владислав Варненчик“ № 258 ДА ЗАПЛАТИ на „АГЛИКА“ АД, ЕИК
******* със седалище и адрес на управление гр.Твърдица, общ.Твърдица,
обл.Сливен, ж.к.“Индустриален“, сума в размер на 543,91лв. /петстотин
четиридесет и три лева и 0,91 ст./, деловодни разноски за въззивната фаза
на процеса.
7
Решението е окончателно, с оглед разпоредбата на чл.280, ал.3
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8