РЕШЕНИЕ

Номер ІІ- 89                                              30.06.2020 г.                                                гр.Бургас

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД                                   втори въззивен граждански състав

На:      шестнадесети юни                                                        две хиляди и двадесета година

В публично заседание в следния състав:

 

                                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА

                                                                                    ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА

                                                                                                         ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА

 

Секретар        Стойка Вълкова

Прокурор

като разгледа докладваното от съдия  Елеонора Кралева

въззивно гражданско дело номер 393 по описа за 2020 година

 

Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от Главна Дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ – МВР, представлявана от директора гл.комисар Николай Николов, подадена чрез ю.к.Татяна Стойкова, съдебен адрес: гр.Бургас, ул.“Александър Велики“ № 37Б, против Решение № 273/09.12.2019 г., постановено по гр.д.№ 777/2019 г. на РС – Айтос, с което ГД „ПБЗН“ – МВР е осъдена да заплати на А.А.Б. ***, сумата от 1575 лв., представляваща нетния размер на дължимото и неизплатено допълнително възнаграждение за извънреден труд за периода от 01.07.2016 г. до 30.06.2019 г., получен след преизчисляване с коефициент 1.143 на положeния от него нощен труд в дневен, ведно със законната лихва върху главницата от 16.08.2019 г. до окончателното плащане, като иска е отхвърлен над уважения размер до претендираната сума от 1872 лв. С решението  С решението ГД “ПБЗН“ е осъдена да заплати на А.А.Б. сумата от 200 лв. за направените по делото разноски, както и да заплати по сметка на РС-Айтос държавна такса от 63 лв. и 160 лв. за експертиза.

Във въззивната жалба се изразява недоволство от постановеното решение в осъдителната му част, като същото се счита за неправилно и необосновано, постановено при неправилно тълкуване и прилагане на нормативната уредба, която урежда полагането, отчитането и заплащането на нощен труд от държавни служители, чиито правоотношения са уредени от ЗМВР. Счита се за неправилен извода на съда за субсидиарно приложение на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ), тъй като общата уредба на трудовите правоотношения е неприложима към служебните правоотношения на държавните служители, назначени по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР, какъвто е и ищецът. Проследена е нормативната уредба относно вида и условията за заплащане на възнагражденията на държавните служители в МВР, като се сочи, че редът за полагане, отчитане и заплащане на нощен и извънреден труд е изрично уреден в ЗМВР и липсва препращане към КТ по тези елементи на служебните правоотношение на служителите. Счита се за неправилен извода на съда за наличие на празнота в специалната уредба, като се сочи, че такава не е налице, тъй като действащата нормативна уредба не допуска преизчисляване на часовете положен нощен труд. Изложени са доводи, че съотношението на нормалната дневна продължителност на работното време (чл.187, ал.1 ЗМВР) към нормалната продължителност на нощния труд (чл.187, ал.3 ЗМВР) е 8 часа : 8 часа, което е равно на коефициент 1, а не както е по КТ – 8 : 7 часа, което е равно на коефициент 1,143. Сочи се, че за държавните служители по ЗМВР положеният нощен труд не се трансформира в дневен, като се позовава на практика на районни и окръжни съдилища. Съдът не е мотивирал извода си, че при преизчисляване на положените от служителите в МВР часове нощен труд в дневен се дължи заплащане като извънреден труд, като мотивите на съда са противоречиви и непоследователни.

Излагат се възражения, че не са обсъдени и приложените като доказателство Писмо изх.№ 94-НН-198//29.08.2011 г. на МТСП и представената писмена правна консултация на проф.Васил Мръчков, от които е видно, че превръщането на часовете нощен труд в дневни е с цел увеличено заплащане на нощния труд, а не за заплащане на извънреден труд. Сочи се, че преизчисляването на часовете нощен труд към дневен с коефициента, получен от съотношението на продължителността на дневния труд и продължителността на нощния труд, регламентирана в КТ и приложима за лица, работещи по трудово правоотношение, би означавало с неприложим към материята подзаконов акт да бъде дерогирано действието на законовата норма – чл.187, ал.3 ЗМВР, която регламентира специалната 8-часова продължителност на нощния труд за лицата, назначени по ЗМВР и работещи на смени, което е недопустимо и противоречи с принципа на йерархия на нормативните актове, поради което счита мотивите на съда, съдържащи предположение за противоконституционност за несъстоятелни.

Твърди се, че третият поставен към експертизата въпрос е неправилно формулиран, тъй като при преизчисляване на часовете положен нощен труд не се формира извънреден труд, защото същият не е положен извън рамките на редовното работно време. Сочи, че когато отработените часове не превишават месечната норма, на ищеца се заплаща само допълнително възнаграждение за нощен труд в размер на 0,25 лв. за всеки час, а когато отработените часове са повече от нормата, то те се компенсират с възнаграждение за извънреден труд, т.е. това са два вида нощен труд – положен по график в рамките на месечната норма и положен по график над месечната норма. Съществува и полагане на труд по заповед, при наличие на извънредни ситуации, който се заплаща като извънреден такъв. Излагат се и съображения, че в платежните ведомости е начислен нощен труд от трите групи – положен  по график в рамките на месечната норма, положен по график над месечната норма и положен по заповед, но тези обстоятелства не са били отчетени от вещото лице по извършената съдебно – икономическа експертиза. Поддържа, че съдът е приел като доказателство СИЕ с манипулативен резултат, като не е отчел, че част от положения нощен труд вече е бил заплатен на ищеца като извънреден труд.

Моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната му част и да отхвърли изцяло предявения иск. Не се правят доказателствени искания. Направено е възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна. Претендира за присъждане разноски и юрисконсултско възнаграждение по делото.

С допълнителна молба въззивникът е поискал от съда на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК да бъде спряно въззивното производството до произнасянето на ВКС по тълк.дело № 1/2020 г. на ВКС.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор от въззиваемия А.А.Б., не се взема становище по въззивната жалба.

В допълнително становище от 29.06.2020 г., депозирано след приключване на делото пред настоящата инстанция на 16.06.2020 г., подадено чрез пълномощник адв.Ж., въззиваемият А.Б. оспорва въззивната жалба като неоснователна, моли съда да я остави без уважение и да потвърди първоинстанционото решение, както и да му присъди направите в настоящото производство разноски за платено адвокатско възнаграждение. Към становището е представен договор за правна защита и съдействие.

 

Бургаският окръжен съд, като взе предвид становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК  и от легитимирано лице, поради което съдът я намира за допустима.

Предявеният иск е с правно основание чл.178, ал.1, т.3, вр. чл.187, ал.5, т.2 ЗМВР.

Ищецът А.А.Б. претендира за осъждане на ответника Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ при МВР да му заплати сумата от 1872 лв., представляваща допълнително възнаграждение за извънреден труд от 288 часа, за периода от 01.07.2016г. до 30.06.2019 г., получени при преизчисляване на положения от него нощен труд в дневен с коефициент 1.143, ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане.

Изложени са твърдения, че през периода 01.07.2016 г. – 30.06.2019 г. ищецът е полагал труд като „водач на специален автомобил І степен и пожарникар“ в РСПБЗН-Айтос към ГД „ПБЗН“ – МВР, при 24-часови работни смени по график, отчитани на тримесечие. Твърди се, че в този период ищецът е положил общо 1232 часа нощен труд, които преизчислени с коефицент 1.143 възлизали на 1408 часа дневен труд, което водело до извънреден труд от 288 часа, на стойност от 1872 лв., които следва да бъдат заплатени от ответника и тази сума се претендира с предявения иск.

В депозирания в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“ МВР, чрез процесуалния си представител юрисконсулт, е оспорил предявения иск като неоснователен и по размер. Сочи се, че за процесния период ищецът е полагал труд на смени по график, като положеният от него труд е надлежно начислен, отразен в протоколите за положен извънреден труд и в протоколите за отчитане на работното време между 22.00 и 06.00 часа, времето на разположение и положения труд по време на официални празници, както и че същият му е заплатен своевременно в съответствие със заповед № 8121з-791/28.10.2014 г. на министъра на МВР. Изложени са съображения, че в процесния период спорните правоотношения са регламентирани с разпоредбите на Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. и Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г., като се оспорва приложимостта на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, издадена на основание КТ, която се прилагала само за лицата работещи по трудово правоотношение, какъвто ищецът не е бил през процесния период.

Първоинстанционният съд е приел, че в действалите в процесния период Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. и Наредба № 8121з-776/ 29.07.2016 г. на министъра на МВР липсва изрично правило за преобразуване на часовете положен нощен труд към дневен с определен коефициент, което не следва да се тълкува като законово установена забрана за преизчисляване на положените от служителите на МВР часове нощен труд в дневен, а представлява празнота в специалната правна уредба, касаеща служителите на МВР и същата следва да бъде преодоляна чрез субсидиарното прилагане на общата Наредба за структурата и организацията на работната заплата и по специално чл.9, ал.2 от същата. По горните мотиви РС-Айтос е приел съобразно приетото експертно заключение, че искът е основателен и доказан в установения от вещото лице размер от 1575 лв., поради което исковата претенция е уважена като основателна за сумата от 1575 лв., като за разликата над уважения размер до претендирания размер от 1872 лв. предявеният иск е отхвърлен.

 

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното решение се проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и допустим съдебен акт, липсват нарушения на императивни материалноправни норми.

След самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази приложимите разпоредбите на закона, БОС намира въззивната жалба за неоснователна, като изцяло споделя окончателните правни изводи на районния съд и счита, че решението му следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Въззивният съд намира, че фактическата обстановка по делото се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение и по нея не е налице спор между страните. Районният съд е съобразил и анализирал всички относими и допустими доказателства, въз основа на които е достигнал до правилни изводи относно това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с тях. Във въвзивното производство не са ангажирани доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради което, настоящият съд я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК, като не е необходимо същата да се преповтаря и в настоящото решение.

Въззивната инстанция напълно споделя и решаващите мотиви и изводи на АРС за основателност на предявения осъдителен иск по чл.179, ал.1, т.3, вр. чл.187, ал.5, т.2 КТ, като препраща към мотивите на решение на основание чл.272 ГПК.

По изложените във въззивната жалба оплаквания и в допълнение към съображенията на районния съд, следва да се отбележи следното:

Наведените във въззивната жалба възражения обобщено се свеждат до това, че по отношение на служителите на МВР следва да се прилагат наредбите, издадени от министъра на вътрешните работи, на основание законовата делегация на чл.187, ал.9 ЗМВР, които уреждат реда за организация и разпределяне на работното време, за неговото отчитане и компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурствата, времето за отдих и почивки, поради което се счита от въззивника, че БРС неправилно е приел наличие на непълнота в специалната уредба, при която следва субсидиарно да се приложи Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, в т.ч. и нормата на чл.9, ал.2 НОСРЗ.

Настоящата инстанция намира така релевираните възражения за неоснователни.

Съгласно разпоредбата на чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР, към основното месечно възнаграждение на държавните служители се изплащат допълнителни възнаграждения за за извънреден труд. Какво се разбира под извънреден труд се казва в нормата на чл.143, ал.1 КТ – „извънреден е трудът, който се полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител от работника или служителя извън установеното за него работно време. В случая, съгласно чл.187, ал.1 ЗМВР нормалната продължителност на работното време на държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица, като работното време на държавните служители се изчислява в работни дни – подневно, а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени – сумарно на тримесечие, а при работа на смени е възможно полагането на труд и през нощта между 22.00 и 6.00 ч., като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период (чл.187, ал.3 ЗМВР). А разпоредбата на чл.187, ал.5, т.2 и ал.6 ЗМВР постановява, че работата извън редовното работно време от 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечие – за служителите, работещи на смени, чрез заплащане с 50% увеличение върху основното месечно възнаграждение. При преценката дали служителят/работникът е положил извънреден труд се изхожда от нормалната продължителност на работното време. Безспорно е, че ищецът има качеството на държавен служител – полицейски орган по смисъла на чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР. Както бе посочено по-горе, в разпоредбата на чл.187, ал.3 МВР е предвидено, че при работа на смени е възможно полагане на труд през нощта между 22 часа и 6 часа, като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период. Но от анализа на тази разпоредба става ясно, че посочените в нея 8 часа нощен труд са максимално допустимите за работа през нощта, но не определя същите като нормална продължителност на работното време през нощта, тъй като законодателят е използвал именно термина „средно 8 часа“ за всеки 24-часов период. Поради това, не могат да бъдат споделени доводите на въззивника, че нормалната продължителност на работното време през нощта за държавните служители по ЗМВР е 8 часа и е равна на нормалната продължителност на дневното работно време, като съдът намира, че в ЗМВР не е фиксирана такава нормална продължителност на работното време през нощта.

По отношение реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители, са създадени специални правила, определени с наредба на министъра на МВР на основание законовата делегация на чл.187,ал.9 ЗМВР. Така, за процесния период 01.07.2016 г. – 30.06.2019 г. са действали правилата на Наредба Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. и на Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. на министъра на МВР, уреждащи реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в Министерството на вътрешните работи. Цитираните наредби съдържат аналогични текстове относно възможността на държавните служители в МВР да полагат труд и през нощта между 22.00 и 06.00 часа, като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период (чл.3, ал.3 от двете наредби). И в двете наредби – в чл.31 от тях е предвидено, че отработеното време между 22.00 и 06.00 часа се отчита с протокол, който се изготвя до десето число на месеца, следващ месеца на полагане на труда, като при отчитане на броя часове време на труд между 22.00 и 06.00 часа, в протоколите за отчитането им броят часове се посочва само в цяло число.

Видно е обаче и е безспорен факт, че в Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. и в Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. липсва изрично регламентирано правило за начина и методологията, по която следва да се отчитат отработените часове за положения труд през нощта, както е било уредбата в предходната Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г. (отм.) – чл.31, ал.2 от същата, съгласно която – при сумирано отчитане на отработеното време общият брой часове положен труд между 22.00 и 06.00 часа за отчетния период се умножава по 0,143, като полученото число се сумира с общия брой отработени часове за отчетния период, т.е. преизчислението е с коефициент 1.143. При това положение, БОС намира, че в действащите в процесния период подзаконови нормативни актове е налице празнота в специалната уредба, касаеща служителите в МВР, както правилно е приел и районния съд, като възраженията на въззивника в този смисъл са неоснователни.

В тази връзка, нормата на чл.46, ал.2 ЗНА предвижда, че когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Именно такъв е и настоящият случай. С оглед безспорния факт, че служителите в МВР са държавни служители, то за неуредените в специалния закон отношения следва да се приложи общия закон, а именно Закона за държавния служител (ЗДСл). В този смисъл са и задължителните указания на ВКС, дадени в ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които ЗДСл се прилага субсидиарно за правоотношенията на служителите на МВР и при липса на изрична разпоредба в ЗМВР, следва да се прилага разпореденото в него, тъй като обратното разбиране би поставило в неравностойно положение държавните служители в МВР спрямо другите държавни служители, както и спрямо работниците и служителите, работещи по трудови правоотношения. Ето защо, макар и в действащия ЗМВР да няма законова делегация, препращаща към общия Закон за държавния служител, както това е било уредено в отменения ЗМВР, то доколкото няма изрично уредено нещо друго, за неуредените отношения приложение намира ЗДСл, който от своя страна пък препраща към трудовото законодателство по КТ. Така, разпоредбата на чл.67, ал.3 ЗДСл постановява, че минималните и максималните размери на основните заплати по нива и степени за държавните служители, размерите на допълнителните възнаграждения и редът за получаването им  се определят с наредба на Министерския съвет и не могат да бъдат по-ниски от определените в трудовото законодателство.

Предвид горното и тъй като размерите на допълнителните възнаграждения на държавните служители не могат да бъдат по-ниски от определените в трудовото законодателство, то при безспорната липса на изрична уредба в специалните наредби, издадени от министъра на МВР, в случая субсидиарно приложение намират правилата на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. Ето защо, изводите на РС-Айтос са правилни, а всички изложени възражения от въззивника са неоснователни.

Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.2 НСОРЗ, при сумарно изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на съотношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за съответното работно място, т.е. приложимият коефициент е 1,143. Предвид изложените по-горе съображения, въззивният съд намира, че при липсата в случая на специално правило в ЗМВР и подзаконовите актове по прилагането му, с което да се определя методология за превръщането на отработените нощни часове в дневни при сумирано изчисляване на работното време на държавните служители в МВР, то наличната нормативна празнота следва да се преодолее чрез субсидиарното приложение на чл.9, ал.2 НСОРЗ. Както бе посочено, възприемането на обратното становище би поставило държавния служител в системата на МВР в неравностойно положение спрямо работниците по трудово правоотношение и другите държавни служители, чийто правоотношения се регламентират от КТ и ЗДСл. Ето защо, настоящата инстанция намира за неоснователни изложените във въззивната жалба възражения и доводи относно неприложимост към процесното служебно правоотношение на установения в нормата на чл.9, ал.2 НСОРЗ коефициент за преизчисление на нощния труд в дневен. Тук следва да се има предвид, че приложените по делото писма на МТСП и писмена консултация на проф.Мръчков не представляват съдебна практика и не са задължителни за съда, поради което първата инстанция правилно не ги е обсъждала, като възраженията на въззивника в този смисъл са неоснователни.

С оглед изложените съображения и предвид събраните по делото доказателства, въззивният съд намира, че исковата претенция за заплащане на допълнително възнаграждение за положен от ищеца извънреден труд за процесния период, получен след преобразуване на положените часове нощен труд в дневен, се явява доказана по основание. По отношение на размера на претенцията, съдът съобрази приетата в първата инстанция и неоспорена от страните експертиза, като в тази връзка съдът не споделя възраженията на въззивника относно непълнота на експертизата. Тук следва да се отбележи, че ответникът не е оспорил експертното заключение, като при несъгласие с отговорите на поставените въпроси същият е имал възможност да постави допълнителни задачи на вещото лице, което не е сторено от въззивника в първоинстанционото производство, нито е ангажирал доказателства в обратния смисъл пред въззивната инстанция, поради което изложените в жалбата възражения са неоснователни. От експертното заключение се установява, че за периода 01.07.2016 г. – 30.06.2019 г. ищецът е положил нощен труд от 1618 часа, които преизчислени с коефициент 1,143 и приравнени на дневно работно време възлизат на 1849.37 часа, като разликата от 231.37 часа не е отчетена по протоколи за положен труд и стойността им в размер на 1575 лв. не е начислена, съответно – не е изплатена на ищеца. Ето защо, предявеният иск се явява основателен и доказан за сумата от 1575 лв., в която размер следва да бъде уважен, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба, като за разликата над тази сума до претендирания размер от 1872 лв. искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

По отношение на молбата на въззивника за спиране на делото на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК, съдът намира същата за неоснователна. Основанията за спиране на съдебното производство са изрично посочени в нормата на чл.229, ал.1 ГПК и в тях не попада образуването на тълкувателно дело пред ВКС. Възможността за това е предоставена единствено на касационната инстанция с разпоредбата на чл.292 ГПК, съгласно която „при противоречиво разрешавани въпроси от Върховния касационен съд съставът предлага на общото събрание да постанови тълкувателно решение, като спира производството по делото“. В този смисъл са и задължителните разяснения на ВКС, дадени в т.1 от ТР № 8/07.05.2014 г. по тълк.д.№ 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС – „При образувано тълкувателно дело пред Върховния касационен съд по обуславящ правен въпрос производството по висящо дело може да се спира само в касационната инстанция на основание чл. 292 ГПК, а не и във въззивната и първата инстанция“. Ето защо, искането за спиране е неоснователно и следва да се остави без уважение.

Предвид изложените съображения, Бургаският окръжен съд намира въззивната жалба за неоснователна, а поради съвпадане изцяло на изводите на настоящата инстанция с тези на районния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно в обжалваната част.

При този изход на спора и направените искания за разноски, съдът намира, че на въззивника такива не му се следват, предвид неоснователността на въззивната му жалба. Неоснователно е и искането за разноски на въззиваемият А.Б.. Съгласно задължителните разяснения, дадени в т.11 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/2012 на ВКС, ОСГТК, след приключване на съдебното дирене не могат да бъдат предявявани процесуално валидно искания за присъждане на разноски, съответно за техния размер, тъй като макар и акцесорна, претенцията за разноски съставлява искане, свързано със спорния предмет, което следва, също като него, да бъде заявено до приключване на съдебното заседание, с което приключва делото пред съответната инстанция. Следователно, релевантния момент, до който страните следва да направят исканията си за разноски и да представят доказателства за тях е приключване на последното съдебно заседание по делото. В случая, обаче, от страна на въззиваемия Б. не е депозиран писмен отговор, същият не се е явил и не е бил представляван в съдебното заседание пред БОС, въпреки редовното му уведомяване за делото, като липсва направено от него искане за разноски, поради което такива не следва да му бъдат присъждани. Този извод на съда не се променя от допълнително подаденото от въззивника становище с приложен към него договор за правна защита и съдействие, тъй като същото е депозирано след приключване на настоящото въззивно производство, поради което и съгласно цитираното тълкувателно решение, искането за разноски, заявено едва в допълнителното становище се явява неоснователно и не следва да се уважава. В тази връзка, направеното от въззивника възражение по чл.78, ал.5 ГПК е безпредметно и не следва да се обсъжда от съда.

Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 273/09.12.2019 г., постановено по гр.д.№ 777/2019 г. по описа на РС – Айтос, в обжалваната част.

 

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“ – МВР, представлявана от директора гл.комисар Николай Николов, за спиране на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК на производството по възз.гр.д.№ 393/2020 г. по описа на БОС до произнасянето по тълк.дело № 1/2020 г. на ВКС.

 

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на А.А.Б. ***, за присъждане на разноски за въззивното производство пред БОС.

 

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

                                                                      ЧЛЕНОВЕ:1.

 

 

 

                                                                                          2.