Р
Е Ш Е Н И Е
Номер V - 25
Година 2019, 2 април
град Бургас
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Бургаският
окръжен съд,ІІ-ро Гражданско отделение,V-ти въззивен състав
На
осемнадесети март, две хиляди и деветнадесета година
В публично
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Вяра КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ:Галя БЕЛЕВА
мл.с.Ваня ВАНЕВА
Секретар Таня Михова
Като разгледа
докладваното от съдията В.Камбурова
въззивно гражданско
дело номер 48 по описа за 2019 година.
Производството по делото е по реда на
чл.258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба вх.№5723/22.11.2018г.
подадена от И.Ч., гражданин на ***с посочен адрес за връчване на съобщения и
призовки гр.Айтос, ул.“Цар Освободител“ №4, ответник
в първоинстанционното производство, срещу решение №178 от 13.08.2018г. по
гр.д.№187/2018 по описа на КРС.
С посоченото решение съдът е прекратил брака между страните
поради дълбоко и непоправимо разстройство, предоставил е ползването на
семейното жилище, находящо се в ***на ответника, постановил е след прекратяване
на брака жената да носи предбрачното си име. Със същото решение страните са
осъдени да заплатят разноски.
С въззивната
жалба се изразява общо несъгласие от съдебното решение. Жалбоподателят посочва,
че правата му са били нарушение поради това, че не е съобразено, че е турски
гражданин без постоянен адрес ***, а книжата по делото са му били връчени на
30.05.2018г, когато е уведомен, че с.з.
е насрочено за 12.06.2018г. За този кратък период не е могъл да получи виза,
която процедура понякога отнемала над 2 месеца, поради което не е успял да се
яви в с.з., както и да ангажира адвокат и да подготви защитата си. Моли за
отмяна на обжалваното решение като делото бъде върнато на КРС за разглеждане от
друг състав на съда.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба,
подаден от процесуалния представител на ищцата, адв. И.. Оспорва жалбата, счита
същата за неоснователна.
Въззивникът не се явява в с.з., редовно и своевременно
уведомен. Чрез процесуалния си представител адв. Мехмед поддържа въззивната
жалба. Излага доводи за недопустимост на обжалваното решение поради липса на
компетентност на българския съд. Заявява, че не желае развод. Претендира
разноски. Ангажира доказателства пред въззивната инстанция.
Въззиваемата страна се явява лично и с адв.Иванов. Поддържа
подадения отговор и излага доводи за допустимост на съдебното решение. Не
претендира разноски.
Въззивната жалба е подадена от страна, за която съществува
интерес от обжалване на първоинстанционното решение, подадена е в предвидения в закона срок,
съдържа всички необходими реквизити, следователно е редовна и допустима за
разглеждане по същество.
Бургаският окръжен съд, при
служебната проверка на обжалваното решение, извършена на основание чл.269 от ГПК, не установи съществуването на основания за нищожност или недопустимост на
същото.
По възраженията за недопустимост.
Съгласно чл.7 КМЧП брачните искове са подведомствени
на българските съдилища, ако един от съпрузите е български гражданин или има
обичайно местопребиваване в Република България.
Съгласно чл. 82, ал.2 КМЧП разводът между съпрузи с различно гражданство се урежда от правото на държавата, в която се намира тяхното общо обичайно местопребиваване към момента на подаване на молбата за развод. Когато съпрузите нямат общо обичайно местопребиваване, прилага се българското право.
Искът за развод е предявен от И.М.Ч.
против И.Ч.. Бракът е сключен 12.07.2012г. в ***, гр.***. В община Сунгурларе е
съставен акт за сключен граждански брак №0023 от 20.06.2016г. По делото няма
спор, че ответникът е турски гражданин, а ищцата е българска гражданка. От
представените доказателства се установява, че има също и турско гражданство. По
делото е разпитан в качеството на свидетел лицето М. М., познат на ищцата, от
чиито показания се установява, че ищцата се е върнала от Турция преди повече от
година.
При така установените факти съдът
приема, че българският съд е компетентен да разгледа предявения иск за развод.
Съпрузите нямат общо обичайно местопребиваване към момента на подаване на
молбата за развод, единият от съпрузите, в случая ищецът, е български
гражданин, чието обичайно местопребиваване е в Република България. Следователно
решението е валидно и допустимо.
Съдът, като взе
пред вид събраните по делото доказателства, становищата на страните,
направените уточнения и разпоредбите на закона, намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск от И.М.Ч. с правно основание чл. 49 от Семейния кодекс (СК),
поради настъпило дълбоко и непоправимо разстройство на същия. Твърди се, че с ответника И.Ч. са сключили брак на 12.07.2012г. в гр.***, ***, където са живели до
началото на м.юни 2017г. Тогава ищцата се прибрала в България. В началото
семейният живот протичал нормално, но
постепенно се установило, че съпрузите имат различни разбирания за семейството,
несъвпадали интересите и навиците им. От брака си нямат родени деца. Ищцата
твърди, че след като се е върнала в България ответникът не я е търсил.
Прекъснали са всякакви връзки между двамата.
Ответникът не е подал отговор на исковата молба. Съдебните книжа са му връчени чрез
съдебна поръчка на 30.05.2018г., когато е уведомен и за датата на насроченото
за 12.06.2018г. съдебно заседание. Проведено е с.з. на 31.07.2018г. на което
ответникът не се е явил, нито е изпратил представител.
Въззивният съд, с оглед обхвата на въззивно обжалване,
след като взе предвид доводите на страните в двете съдебни инстанции и
доказателствата по делото, и ги прецени по реда на въззивното производство,
прие за установено следното:
Въззивният съд
споделя установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, предвид
писмените и гласни доказателства по делото.
От показанията на
свидетеля М. по безспорен начин се установява, че към настоящия момент между съпрузите са прекъснати
всякакви отношения. Ищцата се е върнала в България, като
съпрузите живеят разделено повече от година преди предявяване на иска за
развод, включително и към настоящи момент. Настъпилото отчуждение е необратимо.
При това състояние на
съпружеските отношения, в брачния им съюз не могат да се постигнат целите на
брака, и той съществува само формално. Личните отношения между съпрузите не са
на основата на взаимното уважение и общи грижи за семейството, необходими за
съществуването на взаимност между тях, брачната връзка между съпрузите е
изпразнена от съдържание. Налага се изводът за настъпило дълбоко и
непоправимо разстройство на брака, като установилата се между страните
фактическа раздяла за продължителен период от време, е разрушила трайно и
необратимо семейната общност.
По делото липсват твърдения и доказателства за
обратното. Заявеното от ответника нежелание за прекратяване на
брака не означава, че бракът
съществува нормално и е изпълнен с изискуемото се законово съдържание на обич,
привързаност, взаимопомощ и разбирателство между страните. Съгласно Конституцията на Република България-чл.46, ал.1, бракът е
доброволен съюз между мъж и жена. След като единият от тях не желае
продължаването на този съюз, предвид установеното отчуждение ( повече от година
фактическа раздяла) и лишаването му от смисъла, който влага закона, неоправдано
е да продължава да съществува формално. Трайно настъпилото фактическо състояние на дълбоко и
необратимо разстройство на този брак следва да намери и своята юридическа
санкция с постановяване на решение за развод на страните.
По делото няма данни, а и не
се твърди някоя от страните да е правила опити за запазване на брака.
По изложените
аргументи въззивният съд приема, че искът за развод с правно основание чл. 49, ал. 1 СК е доказан и като такъв
основателен, като не е достатъчно субективното отношение на единия съпруг към
брака и брачния партньор, за да бъде запазен брака. Обжалваният съдебен акт
следва да бъде потвърден.
Имащата право на
разноски страна, в случая въззиваемата, не претендира разноски, поради което
съдът не следва да се прознася.
Мотивиран от
изложеното, съдът на основание чл. 271, ал. 1ГПК
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №178 от 13.08.2018г. по гр.д.№187/2018 по описа на КРС.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: