№ 7070
гр. София, 19.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:К.а Анастасова
Членове:Темислав М. Д.
Ина Бр. Маринова
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Темислав М. Д. Въззивно гражданско дело №
20241100510196 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс
(ГПК).
Образувано е по въззивна жалба на етажните собственици в етажна собственост,
намираща се в гр. София, бул. ****, срещу решение № 8448/09.05.2024 г. по гр.д. №
63408/2022 г. по описа на СРС, 51 състав, с което са отхвърлени исковете с правно
основание чл. 76 ЗС, предявени срещу С. Н. М., за осъждането на ответника да
предаде на етажните собственици в етажна собственост, намираща се в гр. София, бул.
****, владението на свободното незастроено пространство от недвижим имот с
идентификатор 68134.103.46 по КККР на град София, одобрени със Заповед РД-18-
33/15.06.2010 г. на изп. директор на АГКК, с адрес на поземления имот: град София,
район Средец, бул. ****, с обща площ от 617 кв. м., в който имот е построена сграда в
режим на етажна собственост с адрес: гр. София, бул. ****, което им е отнето по
скрит/насилствен начин.
Жалбоподателите твърдят, че решението е неправилно. Считат, че от
доказателствата по делото се установява да са били държатели на имота, поради което
имат право на защита срещу отнетото им по насилствен и скрит начин владение.
Оспорват извода на районния съд, че са упражнявали фактическа власт при търпими
1
действия, поради което считат, че редът на защита по чл. 76 ЗС е приложим. Ето защо,
молят обжалваното решение да бъде отменено и исковете да бъдат уважени.
Претендират разноските по производството.
Ответникът по жалбата - С. Н. М., оспорва жалбата, като счита, че
първоинстанционното решение е правилно и моли същото да бъде потвърдено.
Претендират разноските по производството.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, въз
основа на закона и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от етажните собственици в етажна
собственост, намираща се в гр. София, бул. **** с осъдителни искове с правно
основание чл. 76 от Закона за собствеността (ЗС), предявени срещу ответника С. Н. М..
Ищците твърдят, че притежават самостоятелни обекти в етажна собственост,
намираща се в гр. София, бул. ****, като в това качество са ползвали за паркиране на
автомобилите си незастроено пространство от недвижим имот с идентификатор
68134.103.46 по КККР на град София, одобрени със Заповед РД-18-33/15.06.2010 г. на
изп. директор на АГКК, с адрес на поземления имот: град София, район Средец, бул.
****, с обща площ от 617 кв. м., в който имот е построена сграда в режим на етажна
собственост с адрес: гр. София, бул. ****. Сочат, че на 24.09.2022 г. е отнето
владението им спрямо имота от страна на ответника по скрит/насилствен начин.
Последният е разбил поставения катинар на портите на имота, поставил е негов
катинар, а освен това е паркирал лек автомобил „Опел“ с рег. № СВ****НР вътре в
имота, непосредствено зад портата, като от този момент единствено ответникът
упражнява фактическа власт по отношение на имота. С оглед обстоятелството, че
владението на ищците по отношение на имота е било отнето от ответника по
скрит/насилствен начин, предявяват иск за възстановяване на отнетата фактическа
власт, като молят ответникът да бъде осъден да предаде в полза на ищците владението
на свободното незастроено пространство от недвижим имот с идентификатор
68134.103.46 по КККР на град София, одобрени със Заповед РД-18-33/15.06.2010 г. на
изп. директор на АГКК, с адрес на поземления имот: град София, район Средец, бул.
****, с обща площ от 617 кв. м., в който имот е построена сграда в режим на етажна
собственост с адрес: гр. София, бул. ****.
С обжалваното решение исковете са отхвърлени.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Разгледано по същество същото е ПРАВИЛНО. Решението
съдържа подробни мотиви, обосноваващи неоснователност на претенцията, които
настоящата съдебна инстанция споделя и на основание чл. 272 ГПК препраща изцяло
към тях.
2
В допълнение на това следва да се посочи следното от фактическа и правна
страна:
На основание чл. 76 ЗС, владелецът или държателят, на когото е отнета чрез
насилие или по скрит начин движима или недвижима вещ, може в шестмесечен срок
да иска връщането й от лицето, което я е отнело. Разпоредбите на Глава тридесета от
ГПК предвиждат особени правила за разглеждане на тези производства, а именно, че
по тях съдът проверява само факта на владението и на нарушението, т.е. предмет на
защита по тези дела е единствено фактът на владението, без да се изследва въпросът за
собствеността върху имотите.
Следователно, предпоставките за основателност на иска са: ищецът да е
владелец или държател на имота; ответникът да е отнел чрез насилие или по скрит
начин вещта от владението/държането на ищеца; искът да е предявен в срок до шест
месеца от отнемането на вещта (последната предпоставка всъщност е предпоставка за
допустимост на производство, тъй като шестмесечният срок за предявяване на иска е
преклузивен срок).
В процесния случай исковата молба е подадена на 22.11.2022 г., т.е. в
преклузивния шестмесечен срок, доколкото се твърди, че на 24.09.2022 г. са
извършени действия по отнемане на недвижимия имот.
Предпоставките за основателност на иска следва да бъдат установени от ищците
по иска при условието на пълно и главно доказване (чл. 154, ал. 1 ГПК).
Не се спори по делото, включително и във въззивното производство, че към
настоящия момент процесният недвижим имот се намира във фактическа власт на
ответника. Безспорно е, а и от събраните по делото гласни доказателства чрез
обясненията на А.Ц.Ц. – собственик на самостоятелен обект в процесната етажна
собственост, се установява, че недвижимият имот, върху който е изградена процесната
сграда, намираща се в гр. София, бул. ****, е ограден от други сгради, като до същия
може да се влезе с кола между сградите. Дворното място към сградата винаги е
използвано за паркиране на автомобилите на етажните собственици, като достъпът на
външни лица е ограничен от метална порта, която се заключва и ключ имат само
етажните собственици. А.Ц. сочи, че ответникът е сменил катинара на входната врата
към дворното място на блока, като вътре е паркирал автомобил и по този начин е
ограничил възможността на собствениците на самостоятелни обекти в етажната
собственост да ползват паркинга на блока. Ответникът е заявил пред етажните
собственици, че е собственик на поземления имот, като от момента на отнемане на
владението на имота ответникът го ползва, като паркира в същия различни
автомобили. Сочи, че етажните собственици притежават само самостоятелни обекти в
сградата, построени въз основата на учредено право на строеж върху общински имот,
като поземленият имот според Цонев е общински. Впоследствие, един от етажните
3
собственици се е споразумял с ответника, като последният му е разрешил да ползва
паркинга.
Според показанията на разпитания по делото свидетел А. Н. М. – брат на
ответника, поземленият имот е собственост на ответника, като се е случвало
свидетелят да паркира в процесния имот, достъп до който му е осигуряван от
ответника. Назад в годините свидетелят също е паркирал в този имот, като е взимал
ключ от ответника. Конфликтът между ответника и етажната собственост е възникнал
през 2022 г., като до този момент ответникът е ползвал дворното място към
жилищната сграда, тъй като е било негова собственост по наследство от майка му.
Основният спорен по делото във въззивното производство въпрос е дали
ищците са упражнявали владение/държане спрямо имота до 24.09.2022 г., или
упражняваната от тях фактическа власт спрямо имота следва да се квалифицира като
търпими действия. Съгласно трайната съдебна практика, търпими са всички онези
действия, които представляват спорен обстоятелствата незначително безпокойство за
собственика или владелеца на един недвижим имот, които се извършват с изричното
или предполагаемо съгласие на владелеца и за които може да се допусне, че той би
търпял да се извършват само поради това от обикновена любезност, добронамереност,
гостоприемство, по силата на лични отношения и поради това да се смятат за
извършени с неговото съгласие (решение № 483/11.12.2022 г. на ВКС по гр.д. №
493/2012 г., I ГО). Разликата между упражняването на фактическа власт при търпими
действия и във владението/държането е в субективния елемент – при владението
фактическата власт се упражняване с намерение за своене, при държането – въз
основата на правна сделка, по силата на която собственикът/владелецът предава вещта
на държателя за ползване с произтичащите от това права и задължения, изведени от
основанието на правната сделка, въз основа на която вещта е предоставена за
ползване. При търпимите действия фактическата власт по отношение на вещта се
предоставя със съгласието на собственика/владелеца, основано на междуличностните
отношения на собственика/владелеца и лицето, което упражнява фактическа власт при
търпими действия. За промяна на упражняването на фактическа власт при търпими
действия във владение – упражняване на фактическа власт с намерение за своене, е
необходимо промяната в намерението на лицето, владеещо вещта, която промяна да е
демонстрирана изрично по начин, който да стане достояние на собственика на вещта.
Не се спори по делото, че в процесния поземлен имот е построена жилищна
сграда с площ от 346 кв.м., състояща се от 17 самостоятелни обекта, която жилищна
сграда е в режим на етажна собственост. От представените към исковата молба актове
са собственост на част от самостоятелните обекти се установява, че сградата е
изградена въз основа на учредено право на строеж, като собствениците на
самостоятелни обекти не притежаван идеални части от поземления имот, върху който е
4
построена сградата, което обстоятелство също така е безспорно. Съгласно акт №
1068/20.09.2023 г. за частна общинска собственост, към настоящия момент имотът е
актуван като такъв, представляващ частна общинска собственост на основание чл. 2,
ал. 1, т. 1 и т. 2 и чл. 59 ЗОС. Посочено е в акта, че за имота е налице по-рано съставен
АДС № 3372/14.04.1958 г., както и че в същия е изградена многофамилна жилищна
сграда на Министерство на отбраната с отстъпено право на строеж върху общински
поземлен имот.
Ползването на процесното дворно място като паркинг е въз основа на решение
на етажните собственици, съгласно протокол от проведено общо събрание на
30.10.2013 г. Съгласно протокол от 21.08.2022 г. е взето решение от страна на етажните
собственици да се смени катинарът на вратата към двора, като ключ от новия катинар
да се предостави само на собствениците, които живеят постоянно на адреса.
Следователно, въз основа на събраните по делото писмени и гласни
доказателства се установява, че действително до момента на отнемане на фактическата
власт от етажните собственици на процесния поземлен имот, същият е бил използван
от последните като паркинг, тъй като в поземления имот е построена жилищната
сграда, в която се намират самостоятелните обекти на етажните собственици. Сам по
себе си този факт не означава, че етажните собственици са упражнявали владение или
държане спрямо имота. Както беше посочено, при владението фактическата власт се
упражнява с намерение за своене, при държането – въз основата на правна сделка, по
силата на която собственикът/владелецът предава вещта на държателя за ползване с
произтичащите от това права и задължения, изведени от основанието на правната
сделка, въз основа на която вещта е предоставена за ползване. В случая, на първо
място, не се установява кои конкретно от етажните собственици са ползвали
процесния паркинг, доколкото етажната собственост се състои от 17 самостоятелни
обекта, а според показанията са свидетеля М. в поземления имот не могат да паркират
повече от 8 автомобила. Също така, не се установява всички или някой от етажните
собственици да са/е упражнявали/упражнявал фактическа власт върху имота с
намерението, че същият е тяхна/негова собственост. Точно обратното, според
обясненията на А.Ц.Ц. – собственик на самостоятелен обект в процесната етажна
собственост, етажните собственици са били със съзнанието, че имотът е общински,
като тепърва са предприели действия по закупуването му от общината. Не се
установява до отнемане на фактическата власт по отношение на имота етажните
собственици да са били държатели на същия въз основата на правна сделка, по силата
на която собственикът/владелецът е предал имота на етажните собственици за
ползване с произтичащите от това права и задължения.
От събраните по делото доказателства може да се направи еднозначен извод, че
действително част от собствениците в процесната етажна собственост са ползвали
5
поземления имот за паркиране на автомобили, но осъществяваното ползване следва да
се квалифицира като такова при търпими действия, което се извежда от основанието
му. Учредяването на право на строеж от страна на собственика на поземления имот
поначало обуславя допускането на извършване на търпими действия от страна на
собствениците на построените самостоятелни обекти след реализирането на правото
на строеж по повод ползването им. Такова фактическо положение е налице и в
процесния случай, доколкото се установява, че паркирането в двора е извършвано от
собственици на самостоятелни обекти по повод ползването им, съответно - не се
установява да е осъществявано въз основа на правна сделка, сключена със собственика
на поземления имот, или въз основа на друг юридически факт/фактически състав.
Във връзка с посоченото и въззивният съд счита, че исковете с правно основание
чл. 76 ЗС са неоснователни, тъй като по делото не се установява при отнемане на
фактическата власт на имота от ищците, последните да са били владелци или
държатели на същия.
Ето защо, обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора само ответникът по жалбата има право на разноски.
Същият претендира разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното
производство в размер на 4000 лв., но нито е представил доказателства за договорено
адвокатско възнаграждение, нито за заплатено в претендирания размер. Ето защо, не
следва да се ангажира отговорността за разноски на въззивниците по чл. 78, ал. 3 ГПК.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 8448/09.05.2024 г. по гр.д. № 63408/2022 г. по
описа на СРС, 51 състав.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок
от връчване на препис.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6