№ 310
гр. Плевен, 25.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІV ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:ЦВЕТЕЛИНА М. ЯНКУЛОВА-
СТОЯНОВА
Членове:РЕНИ В. ГЕОРГИЕВА
ЕМИЛИЯ АТ. КУНЧЕВА
при участието на секретаря Жени Н. Стойчева
като разгледа докладваното от ЕМИЛИЯ АТ. КУНЧЕВА Въззивно
гражданско дело № 20214400500506 по описа за 2021 година
Въззивно производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 260029 от 15.04.2021 г. на Районен съд – Левски,
постановено по гр.д. № 639/2020 г., е отхвърлен като неоснователен
предявеният от ПЛ. Б. К., от гр. Русе, с ЕГН **********, против
ПРОКУРАТУРА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ иск с правно основание чл. 2,
ал. 1, т. 2 ЗОДОВ да бъде осъден ответника да заплати на ищеца сумата от
5000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени
вреди, в резултат на нарушаване на правата му по чл.5 пар.2 - 4 от ЕКЗПЧОС,
поради неприспадане на времето, през което е бил задържан в ЮАР през
периода от 12.12.2013 г. до 28.08.2014 г. при изпълнение на наказанието по
н.о.х.д. № 275/2008 г. на Окръжен съд – Русе, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 08.08.2019 г., до окончателното й изплащане.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба пред
Плевенски окръжен съд, подадена от ПЛ. Б. К., чрез пълномощника му адв.
1
Я.П. от АК-Русе. С жалбата се поддържа довод, че първоинстанционното
решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на процесуалния
и материалния закон, и са изложени съображения в подкрепа на същия.
Претендира се отмяната на обжалваното решение и уважаване на предявения
иск.
В съдебно заседание въззивната жалба се поддържа от процесуалния
представител на страната, който е представил и писмено становище по
съществото на правния спор.
Ответникът по въззивната жалба Прокуратура на РБ, представлявана от
прокурор Нанка Рачева от Окръжна прокуратура – Плевен, счита жалбата за
неоснователна и пледира за потвърждаване на първоинстанционното
решение.
По допустимостта на въззивната жалба въззивният съд се е произнесъл с
определение по делото от 09.07.2021 г.
Като взе предвид данните по делото, оплакванията във въззивната жалба
и наведените от страните доводи, настоящият съдебен състав на Плевенски
окръжен съд намира по същество жалбата за неоснователна, предвид
следните съображения:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова претенция от ПЛ. Б.
К. срещу Прокуратурата на РБ за присъждане на обезщетение за претърпени
от ищеца неимуществени вреди поради неправомерен според него отказ на
прокуратурата да приспадне от наложеното му с присъда на български съд
наказание лишаване от свобода деветмесечния срок, прекаран от него в
лагера „Линдела“ в Южна Африка до екстрадицията му в Република
България. Ищецът основава претенцията си на фактически твърдения, че е
бил подсъдим по наказателно дело, по което с влязла в сила присъда му е
наложено наказание лишаване от свобода. Произнасянето на всички
инстанции е осъществено в негово отсъствие. Бил е обявен за международно
издирване с бюлетина на НЦБ Интерпол – България. На 28.11.2013 г. ищецът
е бил задържан в гр. Рудепорт, ЮАР, по подозрение за извършено от него
престъпление. След изясняване на случая, той е бил преведен в лагера
„Линдела“ по искане на Интерпол - ЮАР и ДМОПС при МВР – България, за
2
да бъде екстрадиран в България. В този лагер ищецът е престоял девет месеца.
Била му издадена карта, за да може да пребивава там. На 26.08.2014 г. е бил
предаден на придружаващите го полицейски служители и Интерпол – ЮАР,
след което отлетял за гр.Истанбул, Република Турция. Там бил предаден на
българската полиция – служители на ДМОПС, които го конвоирали до
следствения арест в гр. София, след което бил въдворен в Затвора Белене за
излежаване на наложеното му по присъдата наказание. Всичко това се
отразило негативно върху здравословното му състояние, което се влошило –
получавал е многократно кризи от дискова херния, от която боледува и
понастоящем.
От съдържанието на исковата молба и депозираната от ищеца
уточняваща молба става ясно, че ищецът счита за неправомерно задържането
му в лагера „Линдела“ в ЮАР, тъй като според него е бил задържан по искане
на българските власти във връзка с осъдителната присъда на българския съд,
при което е започнал да търпи присъдата и времето на престоя му в този
лагер – от задържането му в ЮАР до екстрадицията от там, е следвало да
бъде включено в срока на присъдата. Също така счита, че по време на
задържането му в лагера „Линдела“ са му нарушени правата, като не му е
била осигурена възможност да обжалва задържането, нито дори е било
образувано съдебно производство за това.
Ответникът – Прокуратура на РБ е оспорил исковата претенция по
основание и размер.
От събраните по делото писмени доказателства се установява, че
ищецът П.К. е осъден на 10 години лишаване от свобода с вляза в сила
присъда на 04.08.2011 г. по н.о.х.д. № 275/2008 г. по описа на Окръжен съд –
Русе, като на основание чл. 70, ал. 7 НК е постановено да изтърпи отделно и
остатъка от наказанието в размер на 1 г., 1м. и 4 д. лишаване от свобода, по
което е бил условно предсрочно освободен с определение от 25.10.2005 г. по
ч.н.д. № 782/2005 г. на Окръжен съд – Плевен.
На 28.11.2013 г. ищецът е бил задържан гр. Рудепорт, ЮАР, от
южноафриканска полицейска служба, като в тази връзка е издадено
уведомление по образец, че лицето е задържано за измама/Закон за
електронни комуникации и операции и са му разяснени правата, подробно
3
посочени в уведомлението, а задържаният П.К. е подписал декларация, че е
информиран за правата, които има по закон във връзка със задържането му и
че разбира тяхното съдържание.
На 26.08.2014 г. ищецът е предаден от командира на отделение в
ГКПП „Аерогара – София“ на служители на ГД „Охрана“ при МП, настанен е
в следствения арест в гр.София и след пренощуването му там е конвоиран до
затвора в гр.Белене за изтърпяване на присъдата по н.о.х.д. № 275/2008 г. на
Окръжен съд – Русе.
По искане на осъдения П.К. пред ВКС е било образувано производство
по реда на Глава Тридесет и трета от НПК за възобновяване на наказателното
производство, отмяна на влязлото в сила решение на ВтАС от 15.12.2010 г. по
в.н.о.х.д. № 217/2010 г., с което е потвърдена присъда от 11.03.2010 г. по
н.о.х.д. № 275/2008 г. на Русенски окръжен съд и връщане на делото за ново
разглеждане, на основание чл. 423, ал. 1 от НПК – поради неучастие на
осъдения в първоинстанционното съдебно производство и постановяване на
присъдата. С решение на ВКС от 20.01.2015 г. по н.д. № 1708/2014 г. това
искане е оставено без уважение.
С постановление от 22.04.2016 г. на прокурор при Окръжна
прокуратура – Русе, по преписка № П-32/2011 г., е отказано приспадане при
изтърпяването на наказанието лишаване от свобода, наложено на ПЛ. Б. К. с
присъда по н.о.х.д. № 275/2008 г. на Окръжен съд – Русе, на периода на
задържането му в ЮАР, считано от 28.11.2013 г. до 26.08.2014 г. Това
постановление е потвърдено с постановление от 15.06.2016 г. на прокурор от
Апелативна прокуратура – велико Търново, което е потвърдено с
постановление от 16.08.2016 г. на прокурор при отдел „Съдебен“ на ВКП по
пр.пр.№ 6625/2016 г. по описа на ВКП.
Тези обстоятелства не са били спорни между страните.
След изменението на ЗОДОВ с ДВ, бр. 98от 2012 г. отговорността за
вреди от незаконно търпени мерки за неотклонение „задържане по стража“ и
„домашен арест“ над наложеното с присъда наказание „лишаване от свобода“
е уредена в чл. 2, ал. 1, т. 1, пр.последно ЗОДОВ – държавата носи
отговорност за дейността на правозащитните органи при всички случаи на
4
лишаване от свобода на нарушение на чл.5, §1 от Конвенцията за защита на
правата на човека и основаните свободи. Извън посочените хипотези в чл. 5,
§1 от Конвенцията, всеки друг случай на лишаване от свобода е в нарушение
на човешкото право на свобода и сигурност, поради което държавата дължи
обезщетение за причинените вреди от незаконното задържане над
наложеното с присъда наказание в съответствие с чл. 5, § 5 от Конвенцията.
Следователно, когато лицето е търпяло временни принудителни мерки
„задържане под стража“ или „домашен арест“ и това задържане не е могло да
бъде приспаднато по реда на чл. 59 от НК, то налице е деликт по чл. 2, ал. 1
,т. 1, пр.последно от ЗОДОВ – задържането е в нарушение на правото на
свобода и сигурност, прогласено в чл. 5, § 1 от Конвенцията.
Настоящият случай не е такъв, тъй като от събраните по делото
доказателства се установява по категоричен и несъмнен начин, че
задържането на ищеца П.К. на територията на ЮАР през 2013 г. и престоят
му в лагера „Линдела“ до депортирането му от ЮАР на 25.08.2014 г. нямат
никаква връзка с престъплението, за което е бил осъден с влязла в сила
присъда от българския съд, нито с изпълнението на наложеното му от съда
наказание лишаване от свобода. От писмените доказателства по делото се
установява, че ищецът е бил обявен за общодържавно издирване още в хода
на съдебното производство, в качеството му на подсъдим по н.о.х.д. №
275/2008 г. на Окръжен съд – Русе, като след влизане в сила на присъдата е
бил обявен и за международно издирване, които обстоятелства също не са
били спорни между страните. Не са налице обаче никакви данни за
образувано екстрадиционно производство в ЮАР по искане на българските
власти с оглед изпълнението на постановената спрямо К. присъда от
българския съд. Напротив, от приложените по делото писма на МВР –
Дирекция международно оперативно сътрудничество до Окръжна
прокуратура - Русе /л.51 и л.53/ се установява, че в получено от Интерпол –
Претория съобщение южноафриканските власти са потвърдили, че К. никога
не е бил задържан на територията на тяхната страна във връзка с издирването
му от българските власти, а само във връзка с нелегалния му престой на
територията на ЮАР. Установява се също така, че между Интерпол – София и
Интерпол – Претория са били обменени множество съобщения, като във
всички от тях южноафриканските власти сочат, че К. е обект на депортиране.
5
Същият не е бил охраняван от служители на ГДО при пътуването му от ЮАР
до България, а билетът му е бил закупен от южноафриканските власти.
При това положение се налага извод, че Прокуратурата на РБ няма
никакво отношение към задържането на П.К. в ЮАР, престоя му в лагера
„Линдела“ и депортирането му в България. По същите съображения с влязло в
сила прокурорско постановление е било отказано времето на задържането на
К. в ЮАР да бъде признато за изтърпяно от него наказание и да бъде
приспаднато от наказанието по влязлата в сила присъда на българския съд.
С наведените в исковата молба фактически твърдения, че след като
времето на задържането му в ЮАР не е било приспаднато от наложеното му с
присъдата наказание лишаване от свобода, е налице нарушение на чл. 5 от
Конвенцията за правата на човека и човешките свободи, поради което за него
е възникнало право на обезщетение по чл. 5, § 5 от Конвенцията, се цели
съдът да упражни контрол по отношение законосъобразността на
прокурорски актове, което е извън компетентността на гражданския съд в
настоящото производство.
Следва да бъде посочено също така, че решението на ВКС от 20.01.2015
г. по н.д. № 1708/2014 г., на което се позовава ищецът досежно отразеното в
мотивите на същото решение, че К. е бил екстрадиран от чуждата държава и
предаден за изтърпяване на наложеното му наказание, не установява със сила
на пресъдено нещо тези факти, респективно констатациите в същото за
извършена екстрадиция нямат задължителна сила в настоящото
производство.
Предвид гореизложеното, не са налице предпоставките на чл. 2, ал. 1,
т. 1, предл.последно от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на
Прокуратурата на РБ на това основание.
Въззивният съд приема, че в случая не е осъществено и основанието за
отговорност по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, съгласно което държавата отговаря
за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата
или съда при нарушаване на права, защитени от чл. 5, § 2 – 4 от Конвенцията.
Установено е по делото по безспорен начин, че К. е бил задържан от
6
компетентните органи на ЮАР не по искане на българските власти за
неговата екстрадиция, а за извършени от него закононарушения на
територията на тази държава, като впоследствие е бил експулсиран
/депортиран/ изцяло по волята на властите в ЮАР. Следователно
Прокуратурата на РБ няма никакво отношение към това задържане, както
беше посочено и по-горе в настоящото изложение, поради което не може да
носи отговорност за евентуални нарушения на правата на ищеца, визирани
чл. 5, § 2 – 4 от Конвенцията.
С оглед на тези съображения, настоящият съдебен състав приема, че
предявеният иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен, както правилно
е приел и първоинстанционният съд.
Обжалваното решение на Левченски районен съд е правилно и подлежи
на потвърждаване.
При този изход на процеса и на основание чл. 10, ал. 2 от ЗДОВ ищецът
следва да бъде осъден да заплати по сметката на Плевенски окръжен съд за
държавни такси дължимата държавна такса по производството в размер на 10
лв., съгласно чл. 2а, т. 1 от Тарифата за държавни такси, които се събират от
съдилищата по ГПК.
Така мотивиран и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, Плевенският
окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260029 от 15.04.2021 г. на Районен съд
– Левски, постановено по гр.д. № 639/2020 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ ПЛ. Б. К., с ЕГН
**********, да заплати в полза на Плевенски окръжен съд държавна такса в
размер на 10 лв.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
7
Членове:
1._______________________
2._______________________
8