№ 1159
гр. Варна , 02.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в публично заседание на девети
юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Диана Д. Митева
Членове:Цвета Павлова
Пламен Ат. Атанасов
при участието на секретаря Албена Ив. Янакиева
като разгледа докладваното от Диана Д. Митева Въззивно гражданско дело
№ 20213100501071 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Приета е за разглеждане въззивна жалба, подадена от ДР. Н. ИВ., чрез
адв. Т. срещу решение №260537/18.02.2021г по гр.д.19178/19 г по описа на
ВРС, 26 с-в, в частта с която е бил отхвърлен предявения срещу „ОТП
ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ЕАД иск за възстановяване на събрани
принудително без основание суми за разлики над 312.98лв до 10 601.97лв,
след перемиране на принудителното изпълнение и изсрочването на
задълженията по давност.
Въззивницата, чрез пълномощника си, обосновава неправилност на
изводите относно наличие на основание за принудителни действия след
настъпване на хипотеза на прекратяване на изпълнително производство по
право, като се позовава на задължителна тълкувателна практика. Излага
оплаквания по прилагането на правилото по чл. 117 ал.2 ЗЗД от момент,
различен от установения в предходен процес, като сочи че с решение по гр.д.
1312/19г на РС-Варна е прието, че изпълняваното вземане е било погасено по
1
давност от 04.07.2017г. Счита, за неправилна преценката на първата
инстанция относно последиците на незаконосъобразността на действия на
орган на принудителното изпълнение, като сочи, че макар и да не са били
погасени по давност, след перемиране на принудителното изпълнение
задълженията са събрани без основание, вместо да се образува ново дело, и с
това е осъществен състав на чл. 55 ал.1 пр. 1 ЗЗД. Евентуално сочи и
оплаквания срещу съображенията на съда за основателност на неразгледано
възражение за прихващане, поради идентичност на основанието за дължимост
на спорното и посоченото от ответника като насрещно вземане. Като се
позовава на установеното в предходен процес погасяване по давност на
събираемите вземания от 04.07.2014г, счита, че всички събрани след тази дата
не са били дължими принудително и подлежат на възстановяване на
длъжника.
Същите доводи бланкетно се поддържат в пледоария по същество, като
пълномощникът на въззивницата моли претенцията да бъде уважена до
предявения пълен размер.
Въззиваемата страна „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ЕАД, чрез
упълномощен юрисконсулт оспорва доводите на въззивницата относно
последиците от приключилия правен спор, като сочи, че с него не е отречено
основанието на дълга, а е установено само погасяването на правото на
принуда по конкретно изпълнително производство, така както правилно е
отсъдил и първоинстанционния съд. Сочи, че възражение за прихващане не е
било разглеждано, евентуално оспорва позоваване на мотиви на съдебен акт,
които нямат обвързваща сила и се позовава на правилото, допускащо
прихващане на еднородни погасени по давност задължения.
По същество в писмена молба поддържа бланкетно същите доводи като
моли да се потвърди решението, с което искът правилно е бил отхвърлен.
Страните претендират насрещно определяне на разноски за въззивна
инстанция, уточнени в списъци (л.27 и л. 26).
По предварителните въпроси и допустимостта на производството
въззивният съд се е произнесъл с определение № 1778/25.05.2021г., а
понастоящем липсват нови обстоятелства, които да налагат промяна на това
2
произнасяне.
Решението на първоинстанционния съд, съдържа реквизитите по чл. 236
ГПК и е действително. Произнасянето съответства на предявения осъдителен
иск на длъжница, претендираща възстановяване на суми в общ размер от
10 601.97лв, принудително събрани от съдебен изпълнител в периода
14.03.2017г до 07.12.2018г. и предадени за нейна сметка на взискател по изп.
дело 20107120400731 за плащане на паричен дълг, след като е изпълнението
по издадения изпълнителен титул е било перемирано по право. Тъй като
ищцата изрично основава кондикционно вземане от отричането на правото на
принудително изпълнение за целия период на продължаване на принудата до
прекратяването му с акт на съдебния изпълнител, възприетата от първата
инстанция квалификация по чл. 55 ал.1 пр.1 ГПК е точно посочване на
приложимия закон, уреждащ спорното вземане.
В рамките на служебната проверка за допустимост на обжалвана част от
акта, съдът констатира, че въззиваемият взискател е обосновал правото си да
получи предадените сумите като частен правоприемник на титуляря на
изпълнителния лист, издаден по заповед за изпълнение № 5461/23.06.2019г по
ч.гр.д. 9343/2010г., удостоверяваща задължения за главница, лихви и
разноски, произтичащи от банков кредит, които на са били заплатени от
длъжницата доброволно и са събирани принудително до изсрочването им по
давност на 04.07.2017г. Съответно на тази защита, в обжалвания акт съдът е
разграничил сумите, постъпили по изпълнително дело след погасяване на
вземането на взискателя в общ размер от 312.98лв, като поради констатирано
позоваване на давността в предходен процес между страните е признал липса
на основание за принудително удовлетворяване на кредитора. В тази част
съдебният акт не е предмет на въззивен контрол. Останалата част от
търсената сума в размер на 10288.99лв, е била събрана преди изсрочване на
дълга по давност и за нея съдът е приел че взискателят се легитимира като
кредитор с изпълняемо право по неоспорената заповед за изпълнение и е
отхвърлил претенцията за връщането им като събрана без основание разлика
над 312.98лв до претендирания сбор от 10 601.97лв. Така произнесеното
съдебно решение е допустимо.
Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания,
3
съобразно чл.269 от ГПК, приема за установено по същество следното от
фактическа и правна страна:
Оплакванията на въззивницата се основават само на правната
интерпретация на безспорните факти по действията на страните в процеса на
принудително изпълнение, установените от първата инстанция, както следва:
Спорното право на взискателя е било удостоверено като изпълняем и
безспорен дълг в стабилизирана (след пропуснат срок за възражение) заповед
за незабавно изпълнение № 5461/23.06.2019г по ч.гр.д. 9343/2010г. По
изпълнителния лист, издаден на взискателя „Банка ДСК“ЕАД е било
образувано от изпълнително дело № 20107120400731, като по молба от
27.09.2013г въззиваемият като цесионер заместил праводателя си като
взискател. С влязло в сила решение по гр.д. 1312/2019г. между насрещните
страни (длъжника и взискателя – правоприемник на кредитора по изп. лист) е
установено, че целия несъбран към 14.09.2019г. размер на удостоверения в
изпълнителното основание дълг е погасен по давност и не се дължи
принудително. Между страните няма спор, че преди предявяване на така
уважения отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК, съдебният
изпълнител е събрал след наложени запори на трудово възнаграждение и
наличности от пенсии в банкова сметка в периода от 13.10.2014г. до
08.06.2017г., суми от които сбор от 10 288.99лв е бил преведен на взискателя.
В отговора си по иска въззиваемият цесионер изрично е признал и
фактите, установени както в мотивите по стабилното вече решение по чл. 439
ГПК: с молба от 04.07.2012г праводателят цедент е поискал налагане на запор
на трудово възнаграждение при посочен от него работодател, но съдебният
изпълнител не е извършил това (върху молбата е отбелязано, че тази
длъжница погасява с вече наложен запор дълг в полза на същия взискател по
друго изпълнително дело на същия ЧСИ), като в период от две години, когато
в процеса е встъпил цесионера, други действия срещу този длъжник не са
искани. Видно от книжата по приложеното прекратено изпълнително
дело(електронно копие), още в първоначалната молба за образуване на
делото, взискателят е възложил на ЧСИ да избира и прилага способите на
принуда по реда на чл. 18 ЗЧСИ, а едва от 10.09.2014г по това дело е
започнало отчитане на постъпили суми от запорирано трудово
възнаграждение, като след усвояване на постъпленията за погасяване на
4
разноски, несъбрани авансово от взискателите, съдебният изпълнител е
започнал да изплаща суми за погасяване на дълга по това дело. Следващото
действие е предприето служебно от ЧСИ, наложил запор върху
нововъзникнало вземане за пенсия на 27.09.2016г. и месечни постъпления от
този източник, актуализирани текущо според промените на секвестируемите
части, са били насочвани за погасяване на задълженията на този длъжник.
Изпълнението е било прекратено с постановление след като взискателят на
18.09.2019г е признал, че е настъпила перемпция и задълженията са погасени
по давност.
Въз основа на тези факти въззивният съд намира следното по
оплакванията на въззивника:
На първо място въззивният съд отчита, че страните са обвързани със
сила на присъдено нещо по въпроса за дължимостта на каквито и да са
принудително събираеми суми след 04.07.2017г, поради влезли в сила
съдебни решения между тях, с които са отречени изпълняемо право (по
гр.д.1312/19г.) и са възстановени принудително събрани, но погасени по
давност суми (необжалвана част от решенето по настоящото дело). Въпросите
за действието на прекратяване на принудително изпълнение обаче не са
предмет на тези актове и съответно каквито и да са били мотивите извън
настъпване на погасителен ефект на давността, те не са задължителни нито за
страните, нито за съда, разглеждащ основанието за изплащане на суми на
взискателя в предходния период(предмет на въззивния контрол).
На следващо място, при разглеждане на иск за възникнало право на
възстановяване на недължимо платена сума( по чл. 55 ал.1 пр.1 ЗЗД) предмет
на делото не е само основанието, което ищеца е въвел чрез оспорването му,
но и всяко друго основание, което ответника посочи с възражение за
съществуване на неудовлетворен паричен дълг (Решение № 374 от 8.05.2009
г. на ВКС по гр. д. № 5858/2007 г., III г. о., ГК). За разлика от възражението за
прихващане, което се обосновава с насрещен дълг, породен от друго
основание, посочването на основание за спорна парична транзакция не е
обосновка на друго право, а на това, което ищецът е оспорил с осъдителния си
иск. Затова, когато ответникът по кондикционен иск докаже материално
право на вземане срещу ищеца, тежестта на доказване преминава върху
5
насрещната страна, за да докаже реплика срещу така доказаното основание. В
настоящия случай длъжницата не посочва хипотеза на правопогасително,
правоотлагащо или правоизключващо възражение, чийто фактически състав
да е настъпил преди 04.07.2017г. Всички доводи се свързват само и
единствено с прекратяването на процеса по принудително изпълнение, а не
със самото изпълняемо материално право.
Верно е, че основанието за десезиране на съдебен изпълнител по чл. 433
ал.1 т.8 ГПК действа настъпване на самия факт на изтичане на две годишен
срок в който взискателят не проявява активност за прилагане на способи по
принудително изпълнение и не е необходимо изтичането на срока да бъде
изрично констатирано от органа по принудително изпълнение. В този смисъл
е наложена трайна тълкувателна практика (ТРОСГК № 47/1965г на ВС и т.10
ТРОСГТК 2/2013г на ВКС) и тя е отчетена в мотивите на обжалвания акт.
Само по себе си обаче това основание за прекратяване осуетява само
упражняването на правата по конкретното дело на сезирания с изпълнителния
лист орган на принудително изпълнение, без пряко да засяга материалното
право. Не всички хипотези, обединени в процесуалната разпоредба на чл. 433
ГПК представляват проявления на неразривната връзка между принуда и
основание за плащане. Само хипотезите на чл. 433 ал.1 т.1, 3, 4 и 7 ГПК
разкриват „привидност“ на легитимацията на взискателя с издадения му
изпълнителен титул и затова в тези случаи проведеното изпълнение е без
правно основание и няма материално-правен погасителен ефект (ТРОСГТК №
4/2017 г. на ВКС). Останалите хипотези обаче са израз на диспозитивно
начало в гражданския процес, тъй като отчитат дезинтересирането на
кредитора от прилагана в негова полза принуда( чл. 433 ал.1 т. 2, 6 ГПК) или
обективни обстоятелства, изключващи удовлетворяване въпреки положена
грижа (чл. 433 ал. 1 т. 5 ГПК). Към тази група следва да се отнесе и
перемпцията, тъй като прекратяването на конкретното изпълнително дело
поради непрекъснато бездействие на взискател повече от две години има за
цел да освободи органа по принудително изпълнение от ангажимента му по
изпълнителен лист, когато взискателят не му съдейства с посочване на нови
способи, необходими за продължаване на изпълнението. Затова, дори и да е
настъпила перемпция по право, ако изпълнителният лист продължава да
действа и не е оттеглен от взискателя, респективно, ако изпълняемият дълг на
6
поръчителя по все още непогасения банков кредит продължава да съществува
и не е погасен по давност, насочените по банковата сметка на взискателя
суми(независимо как са събрани) са получени на валидно основание и не
следва да се връщат. В този смисъл е и постановеното обжалвано решение и
затова оплакването за неправилно приложение на закона е напълно
неоснователно.
В тази връзка въззивният съд намира, че позоваването на т. 10
ТРОСГТК № 2/2013 на ВКС е изцяло неотносимо, тъй като в него не се
третира въпроса относно материално-правното действие на перемиране, а
само началния момент на погасителна давност. Тези два института обаче не се
покриват като съдържание и последици, макар че едни и същи факти могат да
имат значение, както за перемпцията, така и за давността. Изложените по този
въпрос мотиви относно начало на давността, отчитано от валидно действие по
принудително изпълнение, изобщо не се отнасят до самата
перемпция(Решение № 37 от 24.02. 2021 г. по гр.д. № 1747/2020 г. на ВКС ,
IV г.о.), а още по-малко до отричане на валидност на плащания в резултат на
перемиране на процеса. Дори и предприетите след настъпване на основанието
по чл. 433 ал.1 т. 8 ГПК действия на съдебния изпълнител да са процесуално
незаконосъобразни, то опорочения процес на принудително изпълнение сам
по себе си не опорочава дълга(защото е обусловен, а не обуславящ по
отношение на материалното право на взискателя). Съответно нарушаването на
процесуалните правила е без значение за дължимост на събраните суми и
може да породи съответно само дисциплинарна отговорност или отговорност
за вреди на съдебния изпълнител, и то само ако такива се установят като пряк
резултат от нарушението.
В заключение крайният извод на въззивния съд изцяло съвпада с
резултата от разглеждането на спора от първата инстанция. Обжалваното
решение следва да се потвърди.
По разноските:Поради съвпадащия резултат по същество определянето
на разноските в първа инстанция не следва да се ревизира.
Въззивницата следва да понесе разноските по разглеждането на делото в
настоящата инстанция, независимо, че е била освободена от задължение за
внасяне на държавната такса. Заявеното в списък юрисконсултско
7
възнаграждение не е оспорено и не надхвърля максималният размер от 300лв
за защита в една инстанция по чл.25 ал.1 от Наредба за заплащането на
правната помощ, приложима според препращането към чл. 37 от ЗПП.
Съответно само този размер следва да се възложи на страната, предявила
неоснователната жалба.
Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл. 271 ГПК, съставът на
Варненски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №260537/18.02.2021г по гр.д.19178/19 г по
описа на ВРС, 26 с-в, в ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ , с която е бил отхвърлен
предявения от ДР. Н. ИВ. срещу „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ЕАД иск
по чл. 55 ал.1 т.1 ЗЗД за присъждане на горница над 312.98лв до 10 601.97лв,
претендирана като сбор от удържани в периода 13.10.2014 – 08.06.2017г по
принудителен ред суми след перемиране на изпълнително дело №
20107120400731, преведени на взискател без основание преди изсрочването
на задълженията по давност.
ОСЪЖДА ДР. Н. ИВ., ЕГН ********** от ******** да заплати на „ОТП
ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ЕАД, ЕИК *********, гр. София, бул. „Ал.
Дондуков " №21, бизнес център „Люлин" №6, ет.2 сумата от 300 лв (триста
лева), представляваща разноски за въззивно производство, на осн. чл. 78 ал. 8
ГПК.
Решението подлежи на касационно обжалване по реда на глава 22 от
ГПК пред ВКС в месечен срок от връчването на преписа на страните.
Решението да се обяви в регистъра по чл. 235 ал.5 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8