РЕШЕНИЕ
№ 20744
гр. София, 14.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 163 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:МАРИЯ Г. КОЮВА
при участието на секретаря ТЕОДОРА СЛ. ХВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ Г. КОЮВА Гражданско дело №
20251110107528 по описа за 2025 година
Предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД вр.чл.99, ал.1 ЗЗД и чл.86
ЗЗД.
Производството се развива след изпращане на делото от СГС за разглеждане от друг
състав на СРС.
С Решение *****г. постановено по *****г. по описа на СГС, ГО, III-В състав, влязло в
сила на 20.01.2025г., е обезсилено Решение ***** от 15.05.2023г., постановено по ГД.№
15400/2021г. по описа на СРС, 2 ГО, 164-ти състав, и делото е върнато за разглеждане от
друг състав на СРС, затова е образувано настоящото ГД№ 7528/2025 г. по описа на СРС, 163-
ти състав.
Производството по ГД№ 15400/2021 г по описа на СРС, 2 ГО, 164-ти състав, е
образувано по подадена в съда искова молба / ИМ/ и уточнителни молби /УМ/ от ищец
******** срещу ответник ********, с предявен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1
ЗЗД вр.чл.99, ал.1 ЗЗД.
С решението на СГС е указано делото да бъде продължено от стадия по изготвяне на
доклад по делото по чл.146 вр.чл.140 ГПК. В изпълнение на дадените указания с
Определение №30102/15.07.2025г. СРС 163-ти състав е насрочил делото за разглеждане в
открито съдебно заседание /о.с.з./, като преди това с Разпореждане №39394/06.03.2025г. е
предоставил възможност на ищеца да уточни твърденията си по отношение на предявен иск
и основанията въз основа, на които го предявява, като конкретизира необходимото с оглед
постановеното решение от СГС.
ИЩЕЦЪТ предявява иск, като първоначално моли съдът да постанови решение, с което
да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 100 лв., предявен като частичен от
общата сума от 5000 лв., представляваща платени без основание суми (при липса на
договорно правоотношение между цедента по договора за цесия и ответното дружество) от
**********, ЕГН **********, на ответника в периода от 01.12.2015 г. до 26.02.2020 г., което
1
вземане е цедирано на ищеца съгласно Договор за вземания от финансови институции от
26.02.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
01.12.2020 г. до окончателното й изплащане. Претендира присъждането на разноски при
уважаване на иск.
Обстоятелства, от които се твърди, че произтича претендираното право:
В ИМ и УМ вх.№ 25075168/28.04.2021 г. ищецът навежда твърдения, че между него, в
качеството му на цесионер и **********, ЕГН ********** от гр. Троян, в качеството му на
цедент, е бил сключен Договор за вземания от финансови институции (договор за цесия) от
26.02.2020г., с който му били прехвърлени вземания в размер на 5000 лв., произтичащи от
неоснователно обогатяване, възникнали в периода от 01.01.2015 г. до дата на сключване на
договора. Твърди, че ********** в периода от 01.01.2015 г. до 26.02.2020 г. е платил на
ответника „******* сума в общ размер на 5000 лв. без основание, при липса на сключен
договор и без да се основава на неравноправни клаузи от договори за кредит или на
недействителни договори за кредит, т.е. поради грешка. Вземанията за посочената сума
заедно с всички принадлежности били цедирани в полза на ищеца с посочения договор.
Твърди, че изпратил уведомление за прехвърляне на вземанията до длъжника, връчено на
08.05.2020 г., за което бил надлежно упълномощен от цедента.
С уточняваща молба /УМ/ с вх.№ 115086/01.04.2025г. ищецът поддържа искането си за
увеличение размера на иска на сумата от 696,45лв. по чл.214, ал.1, изр.3 ГПК, като моли
същият да се счита като предявен в пълен размер, т.е. отпада предявяването при частичност.
Сочи, че претендираната сума е била осчетоводена от ответника по Договор за
потребителски кредит/ДПК/ № ********** от 25.08.2017г. и представлява сбор от следните
суми – 443,91лв. осчетоводена като такса за допълнителна услуга, и 252,54лв. осчетоводена
като такса за предсрочно погасяване (същата е начислена и платена в сума от 280,86лв.).
Въвежда твърдения, че ДПК е изцяло недействителен /главно основание на предявен иск/,
евентуално твърди, че клаузите, на които се основават плащанията, са нищожни /първо
евентуално основание на предявен иск/, и ако не се уважат предходните две то в
евентуалност /второ в евентуалност основание на предявен иск/ – че сумите са платени
поради грешка. Поддържа, че и в трите случая искът следва да е един, но с три отделни
основания. Твърди, че между ********** и ответното дружество бил сключен ДПК №
********** от 25.08.2017г., по силата на който била предоставена в заем сумата от 3000лв.
срещу възнаградителна лихва в размер на 1451,04лв., както и пакет от допълнителни услуги
срещу възнаграждението от 1451,04лв. За предсрочно погасяване по кредита била събрана
такса от 280,86лв.
С оглед изложеното в УМ с вх. № 115086/01.04.2025г. ищецът моли за осъждане на
ответника да заплати сумата от 696,45 лева/лв./, представляваща платена при начална
липса на основание от **********, ЕГН **********, на ответника в периода от 01.12.2015г.
до 26.02.2020г., което вземане е цедирано на ищеца съгласно Договор за вземания от
финансови институции от 26.02.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба – 01.12.2020г. до окончателното й изплащане.
Моли съдът да уважи претенциите изцяло с присъждане на сторените по делото
разноски.
ОТВЕТНИКЪТ, в рамките на законоустановения срок по чл.131 ГПК, е подал отговор
на исковата молба /ОИМ/, с който оспорва иска като недопустим, евентуално като
неоснователен. Счита също, че въпреки двукратните указания на съда ищецът все още не е
индивидуализирал вземането си, което твърди да има срещу ответника. По същество на
спора се излагат съображения за неоснователност на заявените претенции, като се сочи, че
между ответното дружество и което и да е от лицата, индивидуализирани в исковата молба
не е налична облигационна връзка, която да е източник на вземане срещу ответника. На
следващо място, се твърди, че договорът за цесия не е породил правно действие, тъй като не
2
е имал годен предмет. В приложения към ИМ Договор за вземания от финансови
институции от 26.02.2020г. не е индивидуализирано конкретното вземане, което се
прехвърля от цедента на цесионера, респ. се претендира от последния в настоящото
производство, а е посочено общо като съвкупност от вземания цитирам: „прехвърля всички
свои вземания, дължими поради неоснователно обогатяване на длъжника за сметка на
кредитора, възникнали в периода от 01.01.2015г. до датата на сключване на този договор“,
т.е. без индивидуализация на основанието и размера на конкретното вземане, което води до
извод, че сключения между ищеца и цедента ********** е недействителен на осн. чл.26,
ал.2, пр.1 ЗЗД. На следващо място, ответника оспорва действителността на представения
договор за цесия, тъй като оспорва вземането, което се прехвърля с него да е съществувало
към момента на прехвърлянето и то в претендираните размери. Оспорва, че са извършвани
плащания от цедента ********** в посочения период, възлизащи в размер на процесната
сума, евентуално претендира, че плащанията са извършени въз основа на сключен договор.
Прави възражение за погасяване на вземанията по давност. Прави възражение за
прекомерност на адвокатския хонорар. От друга страна, доколкото договорът за цесия не е
приложен в цялост към ИМ, ответника счита, че в липсващите страници е възможно да има
уговорени клаузи, които да отлагат действието на договора или да обосновават извод за
настъпило прекратително условие или симулативност, като с оглед и преценка за
процесуалната легитимация на ищеца, ответникът моли съда да задължи ищеца да представи
договора за цесия в неговата цялост. Ответникът оспорва също договорите за цесия да са
подписани от индивидуализираните в тях цеденти /в конкретния случай от лицето
**********/ както и че няма доказателства за връзката между подписалият договора за цесия
А.С и ищцовото дружество и доколкото първият може да ангажира отговорността на втория,
поради което оспорва цесията да му е надлежно съобщена.
Поради всички изложени съображения ответникът моли съда да прекрати
производството поради недопустимост на предявения иск, евентуално да отхвърли иска,
като неоснователен и недоказан. Претендира присъждане на разноски по делото.
В о.с.з. ищецът, чрез процесуалния си представител по пълномощие, поддържа ИМ и
всички УМ, подадени във връзка с производството до този момент. Оспорва възраженията
на ответника, направени с ОИМ. Прави възражение за размера на претендираното
юрисконсултско възнаграждение. Моли да му бъдат присъдени разноски.
Съдът като взе предвид чл.12 и чл.235 ГПК, и след съвкупна преценка на
доказателствата по делото и съобразявайки становището на страните и нормативните
актове, регламентиращи процесните отношения, приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
По делото са приети всички доказателства, събрани по ГД№ 15400/2021г. по описа на
СРС, 2 ГО, 164-ти състав.
Страните не са представили допълнителни писмени доказателства след насрочване на
делото за о.с.з. за 17.10.2025г., нито са направили искания към съда за събиране на
допълнителни доказателства в хода на настоящото разглеждане на спора от 163-ти състав.
Други доказателства от значение за предмета на спора в предвидените в процесуалния
закон срокове не са ангажирани в рамките на настоящото производство пред 163-ти състав.
При така установената фактическа обстановка, съдът направи следните правни
изводи:
Съдът предвид твърденията и наведените възражения, намира че спорното в
производството е обусловено от наличието на следните предпоставки (юридически факти):
1. Наличието на валиден договор за цесия;
2. Цедентът да е предал на ответника претендираната сума;
3. Липсата на валидно правно основание за престиране на имущественото благо, предмет
3
на делото.
Доколкото ответникът е оспорил действителността на процесния договор за цесия -
Договор за вземания от финансови институции от 26.02.2020г., въз основа на който ищецът
черпи твърдените от него права в настоящото производство, съдът следва, на първо място,
да се произнесе във връзка с валидността на този договор, и едва след това да разгледа
исковата претенция за неоснователно обогатяване въз основа на трите наведени отделни
основания.
1/ По отношение на действителността на Договора за вземания от финансови
институции от 26.02.2020г. /договор за цесия/.:
В доктрината и в съдебната практика договорът за цесия се дефинира като способ за
прехвърляне на субективни права, по силата на който настъпва промяна в субектите на
облигационното правоотношение, доколкото кредитор по вземането става цесионерът, на
когото цедентът е прехвърлил своето вземане. По този начин се осъществява промяна в
облигационната връзка между кредитор и длъжник.
Договорът за цесия се определя още като каузален, неформален и консенсуален, като
прехвърлянето на вземането може да бъде уговорено като възмездно или безвъзмездно. С
постигането на съгласие между страните, вземането преминава от цедента върху цесионера,
т.е. последният придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало към същия
момент, заедно с акцесорните му права - чл.99, ал.2 ЗЗД. По отношение на длъжника
договорът за цесия няма действие, докато цесията не му бъде съобщена от цедента - чл.99,
ал.4 ЗЗД. Съобщението до длъжника обаче не е елемент от фактическия състав, който
поражда действие между страните по договора, поради което вземането преминава върху
цесионера със самото му сключване /в този смисъл е Решение № 160/04.07.2018 г. по т.д. №
1164/2017 г. на ВКС, Второ ТО, и Решение № 89/30.09.2020 г. по гр. д. № 3827/2019 г. на
ВКС, Четвърто ГО/.
За да породи договорът за цесия своите правни последици, достатъчно е прехвърленото
вземане да е индивидуализирано по основание и размер. Прехвърлянето на право, което не е
изискуемо, е действително, съответно настъпването на изискуемостта не обуславя годността
на вземането да бъде предмет на договор за цесия. Не съставлява пречка за прехвърлянето
на това вземане и съществуващ спор между кредитора и длъжника относно действителния
размер или изискуемостта на вземането.
В съответствие с принципа, че никой не може да прехвърли повече права, отколкото
сам притежава, цесионерът придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало
към момента на сключване на договора за цесия при цедента, като в негова полза(на
цесионер) ще преминат действително притежаваните от цедента права до посочения в
цесията размер. Върху цесионера като нов кредитор преминават всички права, които старият
кредитор е имал по отношение на длъжника във връзка със съществуващото към момента на
сключване на цесията вземане. Същевременно длъжникът може да прави срещу новия
кредитор всички възражения, които има по отношение на стария кредитор.
Настоящият съдебен състав намира за необходимо да подчертае, че длъжникът –
ответник в настоящото производство, се явява трето лице спрямо процесния Договор за
вземания от финансови институции от 26.02.2020г. (договор за цесия), като той не е страна.
Доколкото с Договора не се създават нови права и/или не отпадат или възникват нови
задължения в правната сфера на длъжника-ответник по делото, а само се променя лицето, на
което той трябва да изпълни (да върне сума получена без основание), то този длъжник няма
правен интерес от прогласяване на недействителност на Договора за цесия, а той не е страна
по този договор. Това, от своя страна, поставя въпроса за легитимацията на ответника да
оспори валидността на процесния Договора за цесия чрез възражение по настоящия спор.
Нищожността представлява съществен порок на сделките, на който може да се позове
4
всяко лице с правен интерес, включително и трето за договора лице, каквото е ответникът в
настоящия спор спрямо Договора за цесия, но възможността за такова позоваване е
ограничена от наличието на правен интерес от прогласяване на нищожността, който е
свързан с възникване на допълнителни права и/или отпадане на задължения.
Съдът, с оглед правния интерес на ответник да оспори като недействителен процесния
Договор за цесия от 26.02.2020г., напълно споделя приетото в Решение № 60256 от
07.03.2022г. на ВКС по гр.д. № 3590/2020 г., IV ГО, а именно, че: „Длъжникът няма
интерес да оспорва валидността на договора за цесия след получаване на уведомлението по
чл.99, ал.4 от ЗЗД, а такъв интерес липсва и преди този момент, тъй като изпълнението
на новия кредитор може да бъде отказано само поради липсата на уведомление.“. Предвид
това длъжникът не е легитимиран да оспори валидността на договора за цесия по иск
относно цедираното вземане, освен в предвидените от закона случаи, когато прехвърлянето
на вземането е изрично забранено или допустимо при изрично установени условия, които не
са спазени.
Доколкото правната сфера на ответник остава без промяна и не би могла да се
промени, то той няма правен интерес от прогласяване на недействителност, чрез
възражение, на процесния Договор за цесия от 26.02.2020г.
С оглед изложеното, доколкото ответникът не е обосновал наличието на правен
интерес, не следва да се разглеждат възраженията за нищожност, тъй като са недопустими,
всички възражения на ответното дружество относно действителността на процесния
Договор за цесия.
2/ По отношение на предявен иск и действителността на Договор за
потребителски кредит № ********** от 25.08.2017г.(първо основание на иска по чл.55,
ал.1, пр.1 ЗЗД):
Съгласно чл.9 и сл. Закон за потребителския кредит ЗПК/ - "договорът за
потребителски кредит" е писмен договор с конкретни реквизити, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата
на заем, отсрочено или разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане. Страни по договора за потребителски кредит са "потребителят" и
"кредиторът", като "потребител" е всяко физическо лице, което е страна по договор за
потребителски кредит и не действа в рамките на своята професионална или търговска
дейност, а "кредитор" е всяко физическо или юридическо лице, което предоставя
потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска дейност.
От съдържанието на процесния ДПК с оглед предмета, страните и съдържанието на
правата и задълженията, се установява, че същият представлява договор за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит, а според ал. 2 годишният процент на разходите по кредита се
изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него
общи положения и допълнителни допускания. Съобразно правилото на чл.19, ал.4 ЗПК
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 %/, което
означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а
клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни - чл.19, ал.5 ЗПК.
В §1, т.1 от ДР на ЗПК е дадена дефиниция на понятието "общ разход по кредита за
5
потребителя". Това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия;
общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси. Според практиката
на СЕС - Решение по дело С-686/2019, в понятието "общи разходи по кредита за
потребителя" се обозначават всички разходи, които потребителят е длъжен да заплати по
договора за кредит и които са известни на кредитора, включително комисионите, които
кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора.
В случая страните по ДПК са сключили споразумение, по силата на което
кредитополучателя е закупил пакет от допълнителни услуги, който включва приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителски кредит; възможност за отлагане на определен
брой погасителни вноски; възможност за намаляване на определен брой погасителни
вноски; възможност за смяна на дата на падеж и улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства.
По делото е установено въз основа на приетото заключение на съдебно-счетоводната
експертиза, че цедентът е платил в полза на кредитодателя-ответник сума в размер на 443,91
лв., с която е погасена част от дължимата такса пакет допълнителни услуги. Ответното
дружество твърди, че така начислената и събрана такса за допълнителни услуги се дължи на
основание допълнителна, незадължителна услуга, предоставена по искане на
кредитополучателя.
Съгласно чл.10а ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Целта на таксите и
комисионните по смисъла на цитираната разпоредба е да се покрият административните
разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредит, като
отделно от това следва да се посочи, че кредиторът не може да изисква заплащане на такси
за действия, свързани с управление на кредита, тъй като те са част от дейността му по
предоставяне на кредита - чл.10а, ал.2 ЗПК, както и да събира повече от веднъж такса за
едно и също действие. Настоящият състав намира, че уговорената в разглеждания договор
такса за приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит представлява
несъмнено такса, свързана с усвояване и управление на кредита, поради което спрямо нея се
прилага установената в чл.10а, ал.2 ЗПК забрана.
Фактът, че искането за отпускане на кредит ще се разгледа приоритетно не
представлява допълнителна услуга, която следва да се заплаща от потребителя отделно. Ако
тази услуга оскъпява продукта, разходите се покриват с увеличаване на възнаграждението, а
не с начисляване на такси по чл.10а ЗПК /които урежда такси за други услуги/. Същите
изводи са относими и към останалите т.нар. "допълнителни услуги". Уговореното в
процесното споразумение възнаграждение за тези допълнителни услуги надхвърля
предоставените в заем парични средства. Безспорно е, че възможността за приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителския кредит представлява характерната
предварителна дейност на кредитора, която предхожда вземането на решението за отпускане
на кредита съгласно чл.16 ЗПК и не се касае за допълнителна услуга. Другите услуги,
предмет на допълнителното споразумение, са свързани с действия по управлението на
кредита и не се претендират за извършени от кредитора административни разходи и
осъществени други действия, насочени в полза или изгода на потребителя, респ. изпълващи
съдържанието на понятието "услуги" и които да са ясно и точно определени в договора,
6
поради което настоящият състав намира, че клаузата на претендираните възнаграждения
попада под забраната на чл.10а, ал.2 ЗПК.
На следващо място следва да се отчете и факта, че заплащането на възнаграждението
за допълнителния пакет услуги е предварително, т.е. същото е дължимо само за
"възможността за предоставянето" на услугите, като е без значение дали някоя от тези
услуги ще бъде използвана по време на действие на сключения между страните договор,
доколкото в уводната част на споразумението е посочено, че възнаграждението за
предоставянето на посочените допълнителни услуги става изискуемо с подписването му,
като изискуемостта му е в пълен размер дори и да не е ползвана и една от тях.
Процесното споразумение безспорно е сключено във вреда на потребителя по смисъла
на чл.143 Закон за защита на потребителите /ЗЗП/, приложим в конкретния случай, тъй като
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи са нищожни, ако не са
уговорени индивидуално, като за наличието на такива клаузи съдът следи служебно – това
задължение за съда е изрично посочено в чл.7, ал.3 ГПК.
Предвид изложеното може да се направи извод, че възнаграждението за пакета от
допълнителни услуги в случая представлява възнаграждение за отпуснатия кредит -
възнаградителна лихва, приход за кредитора. Следователно тази такса съставлява разход,
който е следвало да бъде включен в ГПР и липсата на този разход в договора при
изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Ето защо с уговарянето се заобикаля императивното изискване, установено в разпоредбата
на чл.19, ал.4 ЗПК, според което годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен
процент - 0.1 %, плюс 10 %/, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 50 % от взетата сума. Целта на посочените такси за допълнителни услуги е
именно да послужи като допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на
сумата по договора /т.нар. скрита възнаградителна лихва/.
При сключване на процесния договор за кредит безспорно е налице посочената
хипотеза, тъй като е уговорено задължение за потребителя да заплати на заемодателя такса,
която не е взета предвид при изчисляване на посочения в договора годишен процент на
разходите, в резултат на което последният не съответства на действителния такъв, изразяващ
общите разходи по кредита и определен съгласно чл.19, ал.1 ЗПК. Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК,
всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на закона, е нищожна.
Предвид горното, настоящият състав на съда намира, че при сключването на процесния
ДПК е направен опит за заобикаляне императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК,
ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. В случая
е налице превишение на горепосоченото ограничение предвид заключението на вещото лице
по съдебно-счетоводната експертиза, съгласно което при включване на таксата за
допълнителни услуги към размера на ГПР, същият възлиза на 216,04 %.
Въпреки това неправилното посочване на размера на ГПР не може да бъде приравнено
на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което съдът
счита, че процесният ДПК не е недействителен в своята цялост по смисъла на чл.22 ЗПК.
Доколкото ГПР е изрично посочен в Раздел VI от процесния договор, невключването на
определен негов компонент и погрешното му изчисление имат за последица нищожност на
клаузите, уреждащи ГПР, по смисъла на чл.19, ал.4 ЗПК вр. чл.19, ал.5 ЗПК.
Следва да се отбележи, че в процесния договор съществува и противоречие с чл.143,
ал.2, т.3, т.15 и т.19 ЗЗП, като клаузите за пакет от допълнителни услуги поставят
изпълнението на задълженията на ответника-търговец в зависимост от условие, чието
7
изпълнение зависи единствено от неговата воля; налагат на потребителя да изпълни своите
задължения /за плащане на възнаграждение/, дори и ако ответникът-търговец не изпълни
своите - последното се установява от представените Общи условия към договора за кредит,
които уреждат процедура и допълнителни условия за ползването на тези допълнителни
услуги, след изпълнението на които се сключва допълнително писмено споразумение.
Платените въз основа на неравноправни и нищожни клаузи суми се явяват недължимо
платени и подлежат на връщане. Следователно претенцията за връщане на сума надплатена
за такса по допълнителен пакет услуги по ДПК е основателна.
С оглед до тук изложеното съдът достига до краен извод, че процесния ДПК е
действителен, поради което сумите платени по него в полза на ответник са били дължими, с
изключение на сумите платени по нищожни отделни клаузи на ДПК.
3/ По вземането за 252,54 лв., представляващи неоснователно удържана от
кредитора такса „предсрочно погасяване“ (в общ размер от 280,86лв.) и действително
дължимата такава съгласно чл.32, ал.4 ЗПК:
Съглашението, с което се уговаря задължение за длъжника по ДПК за заплащане на
сума при предсрочно погасяване на кредита, има неустоечен характер – с него се
санкционира неспазването на първоначално договорения срок на договора, в който
ответното дружество е разчитало да начисли и получи възнаградителна лихва. Именно като
неустойка/обезщетение за вреди тази сума се разглежда и от законодателя съгласно чл.32,
ал.4 и ал.5 ЗПК. Размерът на това обезщетение (или неустойка, ако размерът му е договорно
установен) е диференциран с оглед момента на предсрочното погасяване, доколкото спрямо
този момент ще е различна и загубата на дружеството от неполучената възнаградителна
лихва.
Ответното дружество не е ангажирало доказателства за основанието, на което е
получило от цедента сумата от 280,68лв., с която съгласно приетото заключение на съдебно-
счетоводната експертиза е погасена таксата за предсрочно погасяване на процесния ДПК. С
оглед разпоредбата на чл.32, ал.4 ЗПК: „При предсрочно погасяване на кредита от страна
на потребителя извън случаите по ал.3 кредиторът има право на справедливо и обективно
обосновано обезщетение за евентуалните разходи, пряко свързани с предсрочното
погасяване на кредита, когато то се извършва през период, в който лихвеният процент е
фиксиран. Обезщетението на кредитора не може да бъде по-голямо от 1 на сто от
предсрочно погасената сума по кредита, когато оставащият период на договора за кредит
е по-голям от една година. Когато оставащият период на договора за кредит е по-малък
от една година, обезщетението на кредитора не може да е по-голямо от 0,5 на сто от
сумата на предсрочно погасения кредит.“
В случая ищецът е изчислил, че това обезщетение се равнява на 28,32лв., което е 1% от
платена на 17.11.2017г. главница от 2832,10лв., поради което претендира остатъкът от
280,86лв. неоснователно заплатената такса за предсрочно погасяване, а именно – 252,54лв.
По делото са събрани писмени доказателства и от заключението на ССЕ се установява,
че сумата от 280,86лв. е платена в полза на ответник от Х.Л, като без основание и в
противоречие на закона са платени 252,54лв. Така предявения иск за връщане на тази сума
се явява основателен.
4/По иска дали цедентът действително е заплатил на длъжника-ответник,
претендираните от ищеца-цесионер суми:
Както съдът посочи още в началото на своите мотиви, спорното вземане е обусловено
от наличието на следните предпоставки (юридически факти):
1. Наличието на валиден договор за цесия;
2. Цедентът да е предал на ответника претендираната сума;
3. Липсата на валидно правно основание за престиране на имущественото благо, предмет
8
на делото.
Видно от гореизложеното една от основните предпоставки, за да възникне правото по
чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е наличието на действително разместване на имуществени блага. В
процесния случай, от приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната
експертиза/ССЕ/, не може да се направи еднозначен извод за това, че именно цедентът е
лицето, извършило всяко едно от разгледаните в експертизата плащания. В отговора на
втория поставен по експертизата въпрос вещото лице посочва, че по отношение на две от
общо четирите плащания по процесния ДПК, а именно тези, извършени на 05.09.2017г. и
27.10.2017г., няма данни за това дали платецът действително е бил Х К.Л - цедентът по
Договор за цесия от 26.02.2020г., тоест дали по отношение на тези две плащания цедентът
има качеството на обеднена страна, за да може да цедира своето вземане в полза на
цесионер.
Също така в о.с.з., проведено на 17.10.2025г., вещото лице твърди, че договорите за
потребителски кредити са се осчетоводявали по пратиди от ответното дружество по
отделните договори спрямо всеки клиент, а не по конкретен платец на сума.
Тук е мястото да се посочи, че плащанията могат да бъдат извършени по банков път
или на каса. В първия случай за плащането ще е налице платежно нареждане или бордеро,
което би могло да удостовери с материална доказателствена сила по смисъла на чл.179, ал.1
ГПК, кое лице е платец. Във втория случай длъжникът или платецът би могъл да изиска
разписка – от касата – която представлява частен удостоверителен документ по смисъла на
чл.77 ЗЗД. Но и при двата случая подобни документи могат да се подсигурят и следва да се
предоставят на цесионера, тъй като според разпоредбата на чл.99, ал.3 ЗЗД, предишният
кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор
намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да му потвърди
писмено станалото прехвърляне. Тоест в отношенията между цедента и цесионера по
процесната цесия е следвало да се предадат писмените доказателствени средства, които
удостоверяват плащането – платежни нареждания, бордера, разписки и т. н. След като това
не е извършено, то въпрос на отношенията между страните по договора за цесия е да уредят
отношенията си.
Нещо повече – тъй като ищецът е търговско дружество, което очевидно с оглед начина
на предявяване на иска се занимава по занятие с подобна дейност – прехвърляне и
придобиване на вземания срещу дружества предоставящи т.нар. „бързи кредити“, то би
следвало по аргумент от чл.302 ТЗ, при полагане на дължимата грижа при сключването на
договорите за цесия да е наясно какви писмени доказателствени средства следва да си
осигури от цедентите.
Отделно от горното трябва да се посочат и принципните съображения, че няма правна
пречка трето лице да заплати чужд дълг – арг. чл.73 ЗЗД, а при наличието на правен интерес
да го заплати в хипотезата на субругация – арг. чл.74 ЗЗД, но това не води до извод, че
цесията макар и да са неоснователно платени вземания, трябва да се извърши от основния
длъжник. Напротив – цесията трябва да се извърши от реалния платец при пряката
кондикция, т.е. лицето чийто патримониум е намалял без основание, като облигационните
отношения между страните се ликвидират по вътрешните им отношения (ако такива са
налице) или на базата на извъндоговорните облигационни отношения – гестия или
неоснователно обогатяване (между тях самите) и пр.
С оглед гореизложеното и предвид неблагоприятните последици на доказателствената
тежест, съдът е длъжен да приеме недоказаните пълно и главно обстоятелства обуславящи
фактическият състав на предявеният иск за неосъществили се в обективната действителност
– арг. чл.154, ал.1 ГПК.
Следователно съдът прави извод, че са доказани като недължимо платени от цедента
сумите от 143,79лв. (за която сума съгласно заключението на вещото лице има данни, че е
9
платена от цедента и е отишла за погасяване на допълнителния пакет услуги от общата сума
от 443,91лв.предявена с ИМ) и от 252,54лв. (която представлява остатък от неоснователно
заплатената такса за предсрочно погасяване на главница от общ размер на 2832,10лв.).
Съдът следва да уважи предявените искове до размера на тези суми или общо сумата
396,33лв., като отхвърли за разликата до предявената обща сума от 696,45лв., като се уважи
иска по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за платени без основание суми поради нищожни клаузи на ДПК
№ ********** от 25.08.2017г.
С оглед на изложеното съдът няма основание да разглежда предявен иск, че сумите са
платени поради грешка, което е наведено като последно основание, доколкото същото е
предявено в евентуалност и доколкото въпреки дадени указания ищецът не посова
конкретни и ясни факти в какво се изразява грешката.
5/ По възражението за изтекла погасителна давност:
Съгласно т.7 от ППВС № 1/1979 г. при първия фактически състав на чл.55, ал.1 ЗЗД
основанието не е налице при самото извършване на престацията, поради което се приема, че
давностният срок започва да тече от деня на получаването й. В мотивите на
постановлението е разяснено, че вземанията, произтичащи от фактическите състави на
неоснователно обогатяване, се погасяват с изтичането на общата петгодишна давност по
чл.110 ЗЗД. Срокът започва да тече от момента, в който е получено нещо без правно
основание или от момента на отпадане на условието или неосъществяването на условието
по чл.55 ЗЗД. Следователно давностният срок по всяко задължение е започнал да тече от
момента на предаването на всяка от сумите. С предявяването на иска давностният срок се
счита за прекъснат - арг. чл.116, б. "б" ЗЗД.
Следва да се посочи също така, че съобразно задължителните разяснения, дадени в т.1
от Тълкувателно решение 3/2016 от 22.04.2019 год. на ОСГК на ВКС, предявяването на иска
за парично вземане като частичен и последвалото негово увеличаване по реда на чл.214, ал.1
ГПК нямат за последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на
непредявената част от вземането. С увеличаване на исковата претенция вземането се заявява
за защита в останалата му част, която до този момент не е била предмет на делото. По
отношение на увеличения размер давността спира и се прекъсва с подаване на молбата по
чл.214, ал.1 изр.3, предл. 1 ЗЗД.
С първоначалната ИМ, предявена на 01.12.2020г., ищецът е заявил частична претенция
по размер от 100лв., а с молбата по чл.214, ал.1 ГПК, подадена на 17.06.2022г., е увеличил
размера на иска до пълния претендиран размер от 696,45 лв., с което е прекъснал давността
по отношение на увеличената част от иска или за сумата от 596,45 лв. Ищецът не е доказал в
производството други обстоятелства, които да са довели до спиране и/или прекъсване на
давността. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че
претендираните от ищеца суми са платени в периода от 05.09.2017г. до 22.11.2017г., от които
суми обаче само по отношение на платените в периода от 17.11.2017г. до 22.11.2017г. съдът
приема за доказано да са платени от цедента. Поради изложеното съдът намира, че към
датата на подаване на ИМ в съда – 01.12.2020г., давностният 5-годишен срок по отношение
на частично заявената претенция от 100 лв., а след увеличението й на 17.06.2022г. и по
отношение на увеличения размер не е изтекъл и същите са дължими в общ размер от
396,33лв. (от които 143,79лв., за платена от цедента за погасяване на допълнителния пакет
услуги, и от 252,54лв. остатък от неоснователно заплатената такса за предсрочно погасяване
на главницата по ДПК). Следователно възражението за погасяване на вземането по иска по
давност е недоказано, и не следва да се уважава като неоснователно.
6/ По отношение на иск по чл. 86 ЗЗД:
Съгласно чл.86, ал.1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи
обезщетение за забава в размер на законната лихва считано от деня на изпадането му в
10
забава. Съгласно чл.84 ЗЗД длъжникът изпада в забава след като бъде поканен от кредитора
да изпълни освен в случаите, при които се касае срочни задължения или за такива,
произтичащи от непозволено увреждане, като в тези случаи длъжникът изпада в забава след
изтичане на деня, определен за изпълнение на срочното задължение, респективно със самото
възникване на вземането за обезщетение от непозволено увреждане. В случая главното
вземане, във връзка с чието неизпълнение се претендира присъждането на законна лихва за
забава, произтича от неоснователно обогатяване, като по отношение на него намира
приложение общото правило за поставяне на длъжника в забава с отправянето на покана от
кредитора, в който смисъл е Тълкувателно решение № 5 от 21.11.2019 г. по тълк. д. № 5/2017
г. по описа на ОСГТК на ВКС.
Видно от събраните по ГД№ 15400/2021 г. по описа на СРС, 2 ГО, 164-ти състав,
доказателства, по-конкретно от представените уведомления по чл.99, ал.3 ЗЗД до ответника
за извършени 3 броя цесии, с изх.№ 28/07.05.2020г., същите съдържат в себе си и покана за
доброволно изпълнение на процесните задължения в рамките на 5-днвен срок от
получаването й. Следователно, считано от 13.05.2020г. ответното дружество е в забава за
изпълнение на задълженията си спрямо ищеца. Въпреки това обаче, доколкото ищецът
претендира лихва за забава от датата на подаването на ИМ до окончателното изплащане на
вземането, следва да се изчисли и заплати от ответника единствено лихвата от 01.12.2020г.
(датата на подаване на ИМ по ГД№ 59566/2020г. по опис на СРС, преди производството да
бъде разделено по арг. от чл.210, ал.2 ГПК и по разделени материали да се образува ГД№
15400/2021г. по опис на СРС) до окончателното изплащане на вземането.
С оглед всичко изложено съдът следва да уважи предявен иск за сумата от 396,33лв.
като платена без основание поради нищожни клаузи на ДПК и придобита по Договор за
цесия, като за разликата до предявен размер от 696,45лв. иска следва да се отхвърли.
По отношение на предявеното основание, че сумите са платени поради грешка, за него
ищецът не е изложил никакви факти и обстоятелства, нито са събрани каквито и да било
доказателства в хода на цялото производство, поради което същото е напълно неоснователно
и не следва да се уважава. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че няма
грешка във връзка с извършените плащания по ДПК от цедента на ищеца в настоящото
производство, защото той е погасил свой дълг предсрочно в полза на ответник по действащ
между страните ДПК № ********** от 25.08.2017г., като няма грешка нито в предмет, нито
в страни. Самия ищец по никакъв начин не е конкретизирал да е било на лице грешка при
изпълнението по ДПК, нито е събрал доказателства по това основание.
ПО РАЗНОСКИТЕ:
При този изход на спора съгласно чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК право на разноски имат и
двете страни.
Възражение по чл.78, ал.5 ГПК са направили и двете страни с молби и в о.с.з.
Направените от ищеца разноски с оглед предоставения от него списък по чл.80 ГПК, в
рамките на трите развили се производства до тук по ГД№ 7528/2025г. по описа на СРС, 163-
състав, ГД№ 15400/2021 г. по описа на СРС, 164-ти състав и *****г. по описа на СГС, ГО,
III-В състав, възлизат общо в размер на 1545,00лв.
Направените от ответника разноски с оглед предоставения от него списък по чл.80
ГПК, в рамките на същите три производства, са в размер на 1255,00лв.
Доколкото и двете страни правят възражения по чл.78, ал.5 ГПК, съдът приема, че за
ищеца разноските следва да се намалят, като за защитата по настоящото дело следва да се
намалят на 200лв. за подадена от адвокат УМ, като в о.с.з. са представлявани от юр.к.
Останалите разноски следва да се присъдят в пълен размер за предходните две дела пред
СРС, 164-ти състав и пред СГС, така общата сума става 1345лв. При ответник също следва
да се присъдят пълните суми за предходните производства, а за подадената писмена молба
11
по настоящото дело следва да се намали юр.к.възн.на 200лв., така за ответник общата сума
става 1005лв.
Предявения иск е частично уважен, затова съгласно чл.78, ал.1 ГПК на ищеца следва да
бъдат заплатени от ответника съразмерно с уважената част от иск разноски в размер на
обща сума 765,40лв. за трите развили се до тук дела.
По реда на чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответник следва да се присъдят съразмерно за
отхв.част на иск разноски в размер на 433,08лв.
Списък с разноски по чл.80 ГПК са представили и двете страни, които съдът е приел по
делото – л.32 за ответник и л.36 за ищец.
Водим от горното настоящия съдебен състав
РЕШИ:
ОСЪЖДА ********, с адрес ********, да заплати на ******** с адрес г*********
сумата от 396,33 лева/лв./ (триста деветдесет и шест лева и тридесет и три стотинки),
представляваща предадена без основание сума (сбор от сумите 143,79лв., представляваща
възнаграждение за предоставянето на допълнителен пакет услуги, и 252,54 лв., която
представлява остатък от неоснователно заплатената такса за предсрочно погасяване по
ДПК № ********** от 25.08.2017г.) от страна на **********, ЕГН ********** на ответника
*********, въз основа на нищожни клаузи по Споразумение за допълнителен пакет услуги
към ДПК № ********** от 25.08.2017г., които вземания са цедирани на ищеца **********,
съгласно Договор за вземания от финансови институции от 26.02.2020 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба в съда на 01.12.2020г. до окончателното
плащане на дължимото, на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД вр.чл.99, ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД,
като ОТХВЪРЛЯ като неоснователен и недоказан иска за разликата над 396,33лв. до
предявения размер от 696,45лв. и въз основа на нищожност на целия ДПК № ********** от
25.08.2017г. и поради наличие на грешка.
ОСЪЖДА ********, с адрес ********, да заплати на ******** с адрес гр.София,
******* ап.8, сумата 765,40лв., представляваща сторените от ищеца съдебно-деловодни
разноски, съразмерно с уважената част от иск по ГД№ 15400/2021г. на СРС, *****г. по описа
на СГС и настоящото дело, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА ******** с адрес********, **** да заплати на ********, с адрес
********, сумата 433,08лв., представляваща сторените от ответник съдебно-деловодни
разноски, съразмерно с отхвърлена част от иск по ГД№ 15400/2021г. на СРС, *****г. по
описа на СГС и настоящото дело, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от уведомяване на страните със съобщение за постановяване и обявяване.
ПРЕПИС от решението да се изпрати на страните със съобщение!
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12