Р Е Ш Е Н И Е
№ / 12.07. 2018 Година гр. Стара
Загора
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН
СЪД – ГР. СТАРА ЗАГОРА
ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
На
30.05. 2018 година
В
открито заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЯНА БОНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАНЕЛА КАРАДЖОВА
ХРИСТО СИМИТЧИЕВ
СЕКРЕТАР:
ТАНЯ КЕМЕРОВА
Като
разгледа докладваното от съдията БОНЧЕВА
Търг.д.
№ 1107 по описа за 2017 год.,
за
да се произнесе съобрази:
Обжалвано е решение № 198/28.02.2017 год., постановено
по гр. д.
№ 3059/2016 год. по описа на Старозагорския районен съд, с което е осъден „А.
И. 2002“ ЕООД, ЕИК ***, седалище и адрес на управление: гр. С. З., ул.“Г.С.“ № **,
ет.*, ап. ** представлявано от П. И. П., да заплати на ищеца „А." ЕООД,
ЕИК ***, седалище и адрес на управление: гр.С. З., ул. „М. К.“ № **, ет.**, ап.*,
представлявано от Т. В.В. сумата от 13500 лева главница, представляваща част от
общо дължимата сума от 28500 лв. по фактура №**********/26.05.2015 г., ведно
със законната лихва, считано от 01.08.2016 г., сумата от 1296.20 лв., обезщетение
за забавено плащане, считано от 27.05.2015 г. - до 05.05.2016 г., както и
2061,84 лева, направени по делото разноски.
Въззивникът „А. И. 2002“ ЕООД счита, че решението е
незаконосъобразно и необосновано. Излага подробни съображения. Моли съда да
отмени обжалваното решение. Претендира за присъждане на разноските пред двете
инстанции.
Въззиваемият „А." ЕООД оспорва жалбата и счита
същата за неоснователна. Моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира за
присъждане на разноските пред настоящата инстанция.
Окръжен съд – гр. Стара Загора, в настоящият си
състав, след като обсъди данните по първоинстанционното и въззивното
производства, УСТАНОВИ:
Пред първоинстанционния съд е предявен иск, с правно
основание чл. 79, във вр.с чл. 86 от ЗЗД.
Между страните е налице неформален договор, по силата на
който „А.2002" ЕООД се е задължил да достави на „Т. И." ЕООД слънчоглед на стойност 28 500
лв. по издадена авансова фактура и получен аванс от 26.05.2015 г.
Безспорно е, че сумата от 28 500 лв. е заплатена на
26.05.2015 г. по банков път от страна на „Т. И." ЕООД, за което е издадена
фактура № ********** от 26.05.2015 г.
По делото са представени 2 броя предварителни договори
за покупко-продажба на дружествени дялове, сключени на 23.09.2015 г. и на 22.12.2015
г. между Т.В.В., в качеството му на едноличен собственик на капитала и
управител на „Т. И.БГ” ЕООД, като продавач, и „П. Л.” ООД, като купувач.
От договор за прехвърляне на вземане /цесия/ от
15.12.2015 г. се установява, че „Т. И. БГ" ЕООД е прехвърлил вземането си
от „А. И. 2002“ ЕООД към „А.".
По делото е представено уведомление от „Т. и. БГ”
ЕООД до „А. И.
В производството пред РС е назначена
съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение е възприето от РС. Същото се
възприема и от настоящата инстанция. От заключението на съдебно-икономическа
експертиза се установява, че съгласно представените документи от „А. И. 2002“
ЕООД гр. Стара Загора на 27.05.2015 г. ответникът е получил по разплащателната
сметка от „Т. И. БГ” ЕООД сума в размер на 28 500 лв., като основанието за
полученото плащане е „авансово плащане 1/44/26.05.2015”. Съгласно представените
документи от „А. И. 2002“ ЕООД от 27.05.2015 г. – датата на получаване на
сумата до 12.10.2016 г.-датата на извършената проверка, ответникът не е
извършил плащане към „Т. И. БГ” ЕООД или към „А.” ЕООД на сумата от 28 500 лв.
или на сумата от 13 500 лв. с основание – възстановяване на сума по фактура
********** от 26.05.2015 г. В съдебното заседание от 11 октомври 2016г. вещото
лице сочи, че ответникът до края на м. септември 2016г. – момента на
извършената проверка не са представени доказателства за доставяне на стоката
или връщане на заплатената авансово сума.
Според вещото лице, обезщетението за забавено плащане
по реда на чл. 86 от ЗЗД в размер на законната лихва, считано от 27.05.
От заключението на назначената по първоинстанционното
производство съдебно-почеркова експертиза се установява, че ръкописният текст
„Иванова”, положен в раздел „Приех бланката без забележка” на Известие за
доставяне № 1-000 5014 0062307 – 005005 0191715 не е изпълнен от лицата: П. И.
П. – управител на „А. И. 2002“ ЕООД С. З. и В. П.И. – счетоводител на „А. И.
2002“ ЕООД гр. С.З. Ръкописният подпис, обект на изследването, положен срещу
реквизита „подпис на получателя” в Известие за доставяне № 1-000 5014 0062307 –
005005 0191715, не е изпълнен от П. И. П. – управител на „А. И. 2002“ ЕООД С.З.
и В. П.И. – счетоводител на „А. И. 2002“ ЕООД гр. С. З.
От показанията на свидетеля П. С. П. – куриер в
куриерска фирма „С.” се установява, че е доставял пратки на „А. И. 2002“ ЕООД.
Сочи, че може и той да е разписал обратната разписка, като фамилията „Иванова“
е написал, но с разрешение на Н. Б., след като му е звънил по телефона. Твърди,
че е практика само В. И. да приема пратките и не знае дали лицето Петя Иванова
е подписвала тази товарителница. Посочва, че тази пратка или е получена или е
оставена под вратата. Имало единични случаи, в които с разрешение на получател,
пишел името и се подписвал евентуално на получателя, но ставало след телефонно
обаждане и разрешение от служител от съответната фирма.
От показанията на свидетелката В. П.И. – счетоводител
в „А. И. 2002“ ЕООД се установява, че с „Т.
и. БГ” ЕООД имали търговски отношения. Знае, че е получен превод за аванс.
Сочи, че „Т. и. БГ” ЕООД е платил на „А. И. 2002“ ЕООД сума, имало и издадена
фактура. Твърди, че в Офиса на „А. И. 2002“ ЕООД стои единствено тя и не е
получавала уведомление за прехвърляне на вземания от „Т. и. БГ” на „А.”
ЕООД. Сочи, че подписа на
товарителницата не е неин и не е намирала документи оставени под вратата и
мушнати в офиса. Твърди, че в офиса работи само тя и само тя има ключ за него.
При така установената фактическа обстановка се налагат следните правни
изводи:
Окръжен съд намира за неоснователно възражението на ответника за
недопустимост на обжалваното решение.
Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014
г. по т.д. №4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, заявление за издаване на заповед за
изпълнение на част от вземане, чийто общ размер е над 25 000 лева отговаря
на изискванията на 410, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Настоящата съдебна инстанция намира, че между страните
е налице облигационно правоотношение по повод осъществена покупко-продажба, за
която е издадена процесната фактура, а именно по договор за търговска продажба
чл. 327 и сл. от ТЗ. Договорът е двустранен и възмезден и всяка от страните
може да иска пълно изпълнение от насрещната, само в случай, че от своя страна е
изпълнила задължението си точно. Фактурата не е основание за заплащане на
цената на дадена стока, но служи като доказателство за сключен договор, само
ако същата съдържа подписите на надлежни представители на страните, което
обстоятелство не е оспорено от ответника. Основание за плащане е доставката на
стоката, като фактурата само удостоверява този факт. Цената по договор за
търговска продажба, сключен между страните, се дължи, не защото е издадена
фактура, а защото е извършено доставянето на описаните в нея стоки.
С поредица свои решения постановени по реда на чл. 290
от ГПК и следователно представляващи задължителна практика по смисъла на чл.280
ал. 1, т. 1 от ГПК, а именно: решение № 166/26.10.2010 г. по т.д. №991/2009 г.
на ВКС, ІІ т.о. и цитираните в него: решение № 96 от 26.11.2009 г. по т.д. №
380/2008 на ВКС, І т.о. и решение № 46 от 27.03.2009 г. по т.д. № 546/2008 г.
на ВКС , ІІ т.о. , както и решение № 42 от 19.04. 2010 г. по т.д. № 593/2009 г.
на ВКС, ІІ т.о., съставите на ВКС приемат, че фактурата може да се приеме като
доказателство за възникнало договорно правоотношение по договор за продажба
между страните, доколкото в самата фактура фигурира описание на стоката по вид,
стойност, начин на плащане, наименованията на страните и време и място на
издаване.
В настоящия случай е безспорно установено, че „Т. И.
БГ” ЕООД е заплатил сумата от 28 500 лв., за което е издадена фактура
********** от 26.05.2015 г. В този смисъл е и изразеното становище на
пълномощника на ответника, направено в съдебно заседание на 11.10.2016г.
В тежест на ,,А. И.
Възраженията за нищожност на договора за цесия, поради
липса на основание/предмет/ са неоснователни. С оглед установеното по делото
пред настоящата инстанция съдържание на договора за цесия, прехвърлените с него
вземания са индивидуализирани по вид, обем и стойност, като е налице и съгласие
на страните по договора за цесия, относно обема на прехвърлените права.
Длъжникът не може да оспорва действителността на
договора за цесия, когато вземането е прехвърлимо и няма забрана за това по
договор, поради естеството му или от закона по смисъла на чл. 99, ал. 1
от ЗЗД, тъй като длъжникът не е страна по договора за цесия, а трето
лице, и оттук за него липсва правен интерес. Договорът за цесия се сключва
между цедента и цесионера. Въпрос на вътрешни отношения между тях е дали е
действителен или не. За длъжника цесията проявява действие от момента на
уведомяването му от стария кредитор по чл. 99, ал.3
от ЗЗД /така виж: Решение № 1684 от 20.06.1957 г. по гр.д. №
4190/1957 г. на ІV го на ВС; Решение № 40 от 13.05.2010 г. по т.д. № 566/2009
г. на ТК І то на ВКС/.
С процесния договор за цесия се прехвърля право, което
е материално /за парично вземане/ и оттук прехвърлимо, според естеството си,
като за това няма законова забрана, нито такава по каузалното вътрешно
правоотношение.
Дали прехвърлянето на вземането между цедента и
цесионера е възмездно или не и дали това прехвърляне има кауза за страните по
цесията е въпрос, който засяга техните отношения по договора за цесия, не и
длъжника, който остава трето за това правоотношение лице, не е страна по него,
поради което от този договор не може да черпи възражения. За длъжника и за съда
в настоящото производство е достатъчно ищецът да се легитимира като цесионер с
писмен договор за цесия /с оглед размера на вземането като форма за доказване/,
което той прави и това е достатъчно. Тук не подлежат на изследване отношенията между
цедента и цесионера. С договора за цесия страните са постигнали съгласие да се
прехвърли без насрещна престация, която е ясно индивидуализирано вземане.
Волеизявленията на страните говорят за сключен двустранен договор, съгласно чл. 9 от ЗЗД.
Каузата му според чл. 26, ал. 2,
изречение последно, ЗЗД се предполага до доказване на противното.
Противното не е доказано, поради което съдът е обвързан с презумпцията и я
прилага.
Фактът, че по един договор има безмъзмездно
престиране, не обуславя автоматично извода, че тази безвъзмездност води до
заобикаляне на закона. За това трябва да има доказателства, като се конкретизира
коя императивна норма се заобикаля и какво се цели. По делото събраните
доказателства не обосновават извода, че цесията е симулативна, защото с нея се
заобикаля конкретна императивна норма, поради което възражението не е
основателно.
По отношение на възражението за ненадлежно уведомяване
на цесията:
В множество свои решения, постановени по реда на чл. 290
от ГПК, ВКС се е произнесъл по въпроса за надлежното уведомяване на длъжника за
цедиране на съответно вземане, чрез връчване на уведомлението за извършената
цесия, като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил
иска си за изпълнение на цедираното вземане. /Решение №78/09.07.2014г.,
постановено по т.д.№2352/13 на II ТК, Решение №3/16.04.2014г.,
постановено по т.д.№1711/13 на I ТК и др./.
С решение № 123/24.06.2009 г.на ВКС по т.д. № 12/2009
г. ІІ т.о., също постановено по реда на чл. 290 от ГПК, съдът се е произнесъл,
че поради отсъствие на специални изисквания в закона за начина, по който
длъжникът следва да бъде уведомен от цедента за извършената цесия, цесията
следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото
от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата
молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното
вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за
съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента,
макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на
делото, с оглед чл. 235 ал. 3 от ГПК. Аналогично становище е застъпено и в
решение № 3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС І т.о., в което е
прието, че изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата молба на
цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на
цесията, съгласно чл. 99 ал. 3, пр.1 от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането
поражда действие за длъжника на основание чл. 99 ал. 4 от ЗЗД. В настоящия
случай преписи от приложените към исковата молба доказателства за прехвърлянето
на вземането и уведомление за цесия са връчени на ответника в хода на
производството и следва да се приеме, че е налице надлежно уведомяване за
извършената цесия.
По отношение на доводите, че не е налице представителна
власт при подписване на договора за цесия и оспорване на датата на същия, съдът
счита същите за преклудирани.
Предвид гореизложеното, въззивният съд намира, че
решението на Старозагорския районен съд е правилно и законосъобразно и следва
да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора пред настоящата
инстанция, въззивникът следва да заплати на въззиваемия направените пред
настоящата инстанция разноски в размер на 1 560 лева, представляващи възнаграждение за
един адвокат.
Водим от горните мотиви, Старозагорският
окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
198/28.02.2017 год., постановено по гр. д.
№ 3059/2016 год. по описа на Старозагорския районен съд.
ОСЪЖДА „А.
И. 2002“ ЕООД, ЕИК ***, седалище и адрес
на управление: гр. С. З., ул.“Г.С.“ № **, ет.**, ап. ** представлявано от П. И.
П., да заплати на „А." ЕООД, ЕИК ***, седалище и адрес на управление: гр.С.
З., ул. М. К. № *, ет. **, ап. 1 сумата от 1 560 лева /хиляда петстотин и шестдесет
лева/, представляваща направените пред настоящата инстанция разноски.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.