Р Е
Ш Е Н
И Е № 952
гр.Пловдив, 16. 07. 2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският окръжен съд, въззивно отделение – V с., в закритото заседание на дванадесети юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател:
Светлана Изева
Членове: Радостина Стефанова
Анна Дъбова
Секретар Петя Цонкова
като разгледа Докладваното от съдия Радостина Стефанова
гр.д. № 231/2019 г.
И за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК
във вр. 49 във вр. с
чл.45 от ЗЗД.
Образувано е по въззивна жалба на И.К.П., ЕГН - **********, с
адрес-***, чрез адв. А.Ч. против Решение № 3522/22.10.2018г. на ПдРС
– II гр.с.
по гр.д.№ 2237/2017г., с което са отхвърлени предявените от нея искове против Окръжен съд – Смолян и Районен съд - Ч., представлявани от адв. К., искове
с правна квалификация чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД
за солидарно осъждане на ответниците да заплатят на
ищцата сумата от 20 000 лв. /частичен иск от 100 000
лв./ за причинените й неимуществени вреди и сумата от 8 289,90 лв. за
причинените й имуществени вреди, в резултат на незаконосъобразни съдебни
актове, ведно със законната лихва върху главниците, считано от подаване на
исковата молба в съда до окончателното изплащане, като недоказани и неоснователни,
както и е била осъдена да заплати сумата от общо 3 600 лв.,
представляваща направени по делото разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на поотделно по 1 800 лв. за всеки ответник. Моли да бъде отменено изцяло и вместо това да
се постанови друго, с което да се уважат
изцяло предявените искове, ведно със законните последици за присъждане на
разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата
страна Окръжен съд – Смолян, чрез адв. К., депозира писмен отговор, че жалбата е неоснователна.
Въззиваемата
страна Районен съд – Ч., чрез адв. К., депозира писмен отговор, че жалбата е
неоснователна.
Пловдивският окръжен
съд – V възз. гр. с., след преценка на процесуалните
предпоставки за допустимост на жалбата и събраните доказателства по делото във връзка
с доводите на страните, прие за установено следното:
Пред Районен съд – Пловдив от И.К.П. против Окръжен съд –
Смолян и Районен съд – Ч. е заведена искова
молба с вх.№ 5762/11.07.2016г. /първоначално по нея е образувано гр.д.№ 52/2016г. по описа на ОС- Смолян и въз основа
на Определение № 88/14.02.2017г. на Апелативен съд –Пловдив по гр.д.№ 73/2017г.
е определен Районен съд –Пловдив за компетентен съд/, с която посочва, че в резултат на извършени действия и
постановени съдебни актове в разрез с материалния закон и установените в
гражданския процес правни принципи, претърпяла имуществени и неимуществени
вреди, изразяващи се в незаконосъобразното й лишаване от активен контакт с
малолетния й син, считано от 10.12.2012 г. – 19.04.2015 г., а за периода
26.07.2012 г. – 25.06.2015 г. била подложена на психически, емоционален и
институционален тормоз.
Изтъква, че първият ответник е съдебен орган, постановил Решение
№ 63/26.02.2014 г. по в. гр. д. № 225/2013 г. по описа на Окръжен съд – Смолян,
с което е отменено Решение
№ 10/14.01.2013 г. по гр. д. № 171/2012 г. на Районен съд – Ч..
Решение № 63/26.02.2014
г. по в. гр. д. № 225/2013 г. било обезсилено
с Решение № 119 от 17.04.2015 г. по описа на ВКС, ГК, ІV г.о. по гр. д. №
3368/2014 г., поради недопустимост на производството, по което било
постановено, и производството по делото прекратено.
Вторият ответник също
е съдебен орган, образувал гр. д. № 171/2012 г. и постановил по него Определение
№ 519/25.07.2012 г. /на л.24/, с което определил привременни мерки спрямо
детето М. М. в полза на баща му Г. А. М.. Поради недопустимост на извършените
действия по образуване и разглеждане на гр. д. № 171/2012 г. по описа на Районен
съд – Ч., със същото Решение № 119/17.04.2015 г. по гр. д. № 3368/2014 г. по
описа на ВКС, ІV г.о., след като
обезсилил постановените по гр. д. № 171/2012 г. актове, е прекратил производството по същото.
В резултат на
постановените от двете съдилища съдебни актове, в правната сфера на ищцата били
нанесени сериозни и дълготрайни неимуществени вреди, наред с понесените от нея
имуществени такива, свързани както с практическото реализиране на режима на
лични контакти, така и със защитата й по съдебните дела и свързаните с тях
изпълнителни производства.
Ищцата е изложила
обстоятелства, че е с постоянно местоживеене ***. Същата се намирала във
фактическо съжителство с Г. Я. М. с постоянно местоживеене в гр. Ч., когато им
се родил син – М. Г. М., припознат от бащата. Известно време ищцата, бащата на
детето и сина им живели в гр. Ч., но в края на 2011 г. родителите се разделили.
Ищцата се върнала в гр. София, където заживяла с детето. Тъй като с бащата на
детето не могли да постигнат съгласие за местоживеенето на детето и режима на
упражняване на родителските права спрямо него, на 13.07.2012 г. ищцата подала искова молба в СРС, с която сезирала
съдът с искане по реда на чл. 127, ал. 2 и ал. 3 във вр.
с чл. 123, ал. 2 СК. Въз основа на същата било образувано гр. д. № 15291/2012
г. по описа на СРС, което било прието за допустимо предвид определената в СК и ЗЗДет. местна подсъдност. По образуваното дело, СРС,
предприел изискуемите в чл. 131 ГПК процесуални действия, като на 17.07.2012 г.
съдебните книжа по гр. д. № 15291/2012 г. били изпратени на Г. М..
В същото време, на 17.07.2012 г. Г. М.подал молба с идентичен предмет и на
същото правно основание срещу ищцата, но до Районен съд – Ч.. Сезираният от М.
съд, с председател Игнат Колчев, образувал гр. д. № 171/2012 г. на същия ден,
като не извършил задължителната проверка за допустимост на иска, включително и
за компетентността на съда да го разгледа. С това свое бездействие, ответникът
РС – Ч. не изпълнил разпоредбата на чл. 7, ал. 1 от ГПК и допуснал неправомерно
образуването на второ по време дело с идентичен предмет на спора, между същите
страни и на същото правно основание. Твърди се, че РС – Ч. провел процес по делото,
без да изпълни и задълженията си по чл. 131, ал. 1 и по чл. 56 от ГПК. В
условията на всички тези процесуални нарушения, ответникът РС – Ч. в същия
съдебен състав постановил Определение № 519/25.07.2012 г. /на л.24 по
гр.д.№171/2012г./, с което без знанието и участието на ищцата и без да е
установил, къде действително живее детето към момента на подаване на молбата от
бащата, е определил привременни мерки спрямо детето в полза на бащата. С това
Районен съд – Ч. в състав – съдия Игнат Колчев, предопределил както промяна в
местоживеенето на детето от гр. София, където тогава детето живеело, в гр. Ч.,
така и отнемане упражняването на родителските права от ищцата, без за това да
са били събрани надлежни доказателства и без на същата да е била дадена
възможност да се защити.
На основание Определение
№ 519/25.07.2012 г., постановено по гр. д. № 171/2012 г. на ЧлРС,
на 26.07.2012 г. същият издал и изпълнителен
лист /на л.31/ на Г. М., въз основа на който последният започнал в гр.
София процедура по принудително отнемане на детето от ищцата. Твърди се, че
едва на 26.07.2012 г., когато бащата се появил в гр. София с Определение №
519/25.07.2012 г., постановено по гр. д. № 171/2012 г. по описа на ЧлРС, ищцата узнала за проведеното без нейно знание и
участие съдебно производство в ответния ЧРС. На 10.12.2012 г. бащата отвел
детето в гр. Ч.. Оттогава до 19.04.2015 г. ищцата била лишена от активния
контакт и близост с детето си по силата на определения й с Определение №
519/25.07.2012 г., постановено по гр. д. № 171/2012 г. на ЧлРС
рестриктивен режим на лични отношения, й се налагало
да пътува до гр. Ч. и обратно всяка първа и трета седмица на месеца за период
от 2 години и 4 месеца.
С оглед на тези описани действия, ответникът ЧлРС бил нанесъл на ищцата значителна неимуществена вреда,
като незаконосъобразно използвал властта си, за да й отнеме упражняването на
родителските права и фактически я разделил от детето й за дълъг период от
време. Това й нанесло дълбоки душевни терзания, мъка по раздялата с
единственото й дете, горчиви мисли и безсънни нощи, довел я е до нервен срив и
депресивни състояния. Ищцата се чувствала безпомощна и в безизходица, обладана
от мъка по безценната и жестока загуба, както и от усещането за несправедливост,
поради непредизвикания с нищо от нея резултат.
Посочва също, че
заведеното от нея гр. д. № 15291/2012
г. по описа на СРС, по направено искане на бащата било прекратено с Определение № 35/16.08.2012г. на СРС – III гр.о., 87 състав – на л.84/ поради напредналата фаза
на развитие пред ЧлРС, изпратено е на осн. чл.118 ал.2 от ГПК по подсъдност на РС –Ч. за
прилагане към гр.д.№171/2012г. по описа на ЧлРС/ и били
дадени указания за съвместно разглеждане
на двата иска за родителски права, местоживеене на детето и издръжка, било
изпратено за разглеждане в ЧлРС. Там друг съдебен
състав на ответника ЧлРС разгледал по същество спора
за родителските права, но единствено по молбата на бащата на детето от
17.07.2012 г. по която било образувано гр. д. № 171/2012 г.
По иска на майката –
ищца по настоящото дело, без да се
съобрази с разпореждането на ВКС за обединяване на двете производства в
едно, е образувал отделно дело – гр. д.
№ 68/2013 г., което с Определение № 81/11.04.2013г. е спрял на осн.чл.229 ал.1 т.4 от ГПК до
приключване на производството по гр. д. № 171/2012 г.
По същество на спора по
гр. д. № 171/2012 г. ЧлРС, в друг състав с Решение №
10/14.01.2018г. /на л.334/ се произнесъл в полза на майката на детето,
присъждайки й родителските права, издръжка и определяйки местоживеенето на
детето при нея в гр. София.
Постановеното Решение №
10/14.01.2013 г. по гр. д. № 171/2012 г. по описа на ЧлРС
е било обжалвано от бащата пред другия ответник – Окръжен съд Смолян. По
въззивната жалба било образувано гр. д. № 225/2013 г., разпределено в съдебен
състав, председателстван от съдия Игнат Колчев /образувал гр. д. № 171/2012 г.
и постановил Определение № 519/25.07.2012 г. по него/. Въпреки направеното
искане за отвод на председателстващия състава – съдия Игнат Колчев, въззивният съд в първоначално определения си състав
разгледал спора, повдигнат от Г. М. и се произнесъл с Решение № 63/28.01.2014
г., постановено по гр. д. № 225/2013 г. по описа на Окръжен съд – Смолян /на
л.484/, с което отменил изцяло Решение
№ 10/14.01.2013 г. по гр. д. № 171/2012 г. на ЧлРС.
Изтъква, че Окръжен съд
– Смолян, не само не е извършил необходимата проверка за допустимост на
извършените от първоинстанционния съд действия, но сам продължил тези действия,
опорочавайки още повече процеса и нанасяйки на свой ред вреда в личната правна
сфера на ищцата.
Решение № 63/28.01.2014
г., постановено по гр. 225/2013 г. по описа на Окръжен съд – Смолян впоследствие
е било обезсилено от ВКС, ІV г.о.,
който със свое Решение № 119/17.04.2015 г. по гр. д. № 3368/2014 г., установил
недопустимост на извършените действия по образуване и разглеждане на гр. д. №
171/2012 г. по описа на ЧлРС и прекратил
производството по същото.
След постановяване на
окончателното решение № 119/17.04.2015 г. по гр. д. № 3368/2014 г. на ВКС, ЧлРС е възобновил на 24.04.2015 г.
производството по гр. д. № 68/2013 г. и повторил порочните си действия от
месец юли 2012 г., постановявайки в закрито заседание Определение №
130/11.05.2015 г. /на л.259/, с което отново определил в полза на бащата Г. М. привременни мерки спрямо детето М. М.,
при положение, че от 19.04.2015 г. същото било отново при ищцата на постоянния
и настоящ адрес *** и ищцата междувременно изпратила Молба – искане /на л.273/ за оттегляне
на иска по реда на чл. 232 ал.1 ГПК,
по което ЧлРС се произнесъл с Определение №
131/12.05.2015 г. /л.279/, с което е прекратил производството по делото поради
оттегляне на исковете. С нарочна призовка ищцата била призована за участие в
открито заседание по гр. д. № 68/2013 г. на ЧлРС,
насрочено за 25.05.2015 г. На основание Определение № 130/11.05.2015 г. бащата отново се снабдил с ИЛ / на
л.283/, издаден на 13.05.2015 г., а на
16.05.2015 г. се появил в дома на ищцата в гр. София, придружен със сътрудник
на ЧСИ Александър Дачев. Твърди, че до окончателното
влизане в сила на Определение № 131/12.05.2015 г., на 25.06.2015 г. отново да е
преживяла силен стрес и емоционална травма от ужасяващата повторяемост на
събитията и от реалната възможност детето отново да й бъде отнето по същия
начин. Предвид изложеното, периодът на претърпяната от ищцата неимуществена
вреда ищцата е посочила да е с продължителност от 26.07.2012 г. до 25.05.2015
г.
С Молба с вх. №
17250/24.03.2017 г. /на л.5 по гр.д.№2237/2017г., том1 / , ищцата е уточнила, че предявеният от нея иск за неимуществени вреди е частичен такъв в
размер на 20 000 лв от общо 100 000 лв.,
както и, че предявената от нея имуществена
претенция е предявена в цялост в размер на 8 289,90 лв.. Уточнено е
също така, че общата цена на иска е в размер на 28 289,90 лв., като върху
така формираната главница се претендира и законна лихва, считано от предявяване
на иска.
Уточнено е също, че претендираната имуществена
вреда 8 289,90 лв. е
формирана от размера на разходите на ищцата за пътни и дневни от гр.
София до гр. Ч. с междуградски транспорт – автобус, с цел осъществяване на
определения й за периода 05.01.2013 г. – 04.04.2015
г. режим на лични контакти с детето, когато същото живяло с баща си в гр. Ч. по
силата на обезсилените понастоящем съдебни актове на ответниците.
Общата сума на сторените по такъв начин от ищцата разходи се претендира в
размер на 2 418,91 лева.
Разходите й за пътни и дневни за същия период за извършване на посочените
по-горе действия по същата дестинация, но при пътувания с автомобил,
включително и за пътуванията им с детето от Ч. до София и обратно, възлизали на
сумата от 1896,52 лева. Разходите за
пътни и дневни, сторени по повод образуваните от ответника съдебни дела, както
и разходи, свързани с водене на делата – запознаване с делата, получаване на
протоколи от съдебни заседания и др. за периода 12.12.2012
г. – 01.07.2015 г., възлизат на сумата от 1
064 лв. Разходите на ищцата, произтичащи от заведено срещу същата изпълнително
дело 20148410404652/2014 г. при ЧСИ Неделчо Митев, образувано въз основа на ИЛ
по определение № 519, постановено по гр. д. № 171/2012 г. по описа на Районен
съд – Ч. и Решение № 63/2013 г. по в. гр. д. № 225/2013 г. на Окръжен съд –
Смолян, възлизали на сумата от 2 910,50
лв.. Периодът на вредата, нанесена й от ответника Районен съд – Ч. е
17.07.2012 г. – датата на образуване на гр. д. № 171/2012 г. до 17.04.2015 г. –
датата на която е постановено решение № 119/17.04.2015 г. по гр. д. № 3368/2014
г. по описа на ВКС, ІV ГО, с което производството по гр. д. № 171/2012 г. по
описа на Районен съд – Ч. било прекратено. Периодът на вредата нанесена й от
ответника Окръжен съд – Смолян е от 26.02.2014 г. – датата на постановяване на
Решение № 63 по в. гр. д. № 225/2013 г. до 17.04.2015 г., когато това въззивно решение било обезсилено с Решение № 119/17.04.2015
г. по гр. д. № 3368/2014 г. по описа на ВКС, ІV г.о.
С Молба вх. №
33318/13.06.2017 г. /на л.16 по гр.д.№ 2237/2917г., том 1/ ищцата е уточнила, че предявената от нея имуществена вреда
спрямо ответника Районен съд – Ч. произтича от бездействието на този ответник
да извърши процесуалните действия, регламентирани в чл. 131 ГПК, задължителни
за извършване при всяко съдебно производство с оглед спазване принципите на
равнопоставеност на страните в процеса и състезателното начало, закрепени в чл.
8 и чл. 9 ГПК, което впоследствие довело до пътуванията на ищцата от София до Ч.
и обратно, като именно свързаните с тези пътувания разходи счита за друга
съществена част от причинената й от Районен съд – Ч. имуществена вреда, като
причинно-следствена връзка от незаконосъобразното му процесуално поведение.
Причинената й от ответника Окръжен съд – Смолян имуществена вреда, произтича
според ищцата от процесуалното бездействие на този съд, в качеството му на
втора инстанция по същество и едновременно контролна такава спрямо по-долния
съд – Районен съд – Ч., да съобрази направените от ищцата възражения пред него
още през месец октомври 2012 г. с частна жалба с вх. № 2664/17.10.2012 г. за
недопустимост на процеса, както и да извърши дължимата при наличие на такова
възражение служебна справка и след като е установил верността на твърденията на
ищцата не е повторил сам процесуалните процедури с оглед отстраняване на порока
в действията на първата съдебна инстанция или не е върнал делото с указания за
ново разглеждане в друг състав на първоинстанционния съд пак с оглед
отстраняване на допуснатия порок. С тези свои действия, постановявайки на свой
ред Решение № 63/28.01.2014 г., постановено по гр. д. № 225/2013 г. по описа на
Окръжен съд – Смолян, този ответник отменил решение № 10/14.01.2013 г. по гр.
д. № 171/2012 г., с което на ищцата й били присъдени родителските права спрямо
детето М. М.. Порок в действията на този ответник бил налице и поради факта, че
съставът му е бил председателстван от съдия Игнат Колчев, който в предходната
съдебна инстанция бил едноличен решаващ състав по гр. д. № 171/2012 г. и
фактически извършил порочните действия, довели до описаните в ИМ неимуществени
и имуществени вреди, причинени на ищцата. Именно от тази връзка и отказа на
съдия Колчев да се отведе на основание чл. 22, ал. 1, т. 5 ГПК, след направено
такова изрично искане предпоставя солидарната отговорност
на двамата ответници.
С Молба с вх. №
44477/02.08.2017 г. /на л.42, гр.д.№ 2237/2917г., том 1/ ищцата е уточнила, че искането за солидарна отговорност на
двамата ответници произтича от общия предмет на първоинстанционното и въззивното дело, общия съдия разгледал и извършил
произнасяне със съдебен акт в първоинстанционното и във въззивните
дела, като именно тази взаимосвързаност и реализирано
влияние са в основата на крайния резултат, отменен от ВКС поради
недопустимостта на действията на двамата ответници. Наред с това, след като
определението за определяне на привременни мерки на ЧлРС
било оспорено от ищцата в СмОС с частна жалба, то по
образуваното частно въззивно дело № 442/2012 г. в СмОС същият съдебен състав, който постановил оспореното
определение се произнесъл и по ч. в. гр. д. № 442/2012 г. и потвърдил
собственото си определение за подсъдност на гр. д. № 171/2012 г. Сочи, че съдия
Колчев председателствал и съдебния състав на втората съдебна инстанция в СмОС при разглеждане на спора за родителски права, издръжка
и режим на лични отношения, която се явявала въззивна инстанция на гр. д. №
171/2012 г., тоест в спора по същество,
където освен че отказал да се отведе при направеното искане в тази посока, но
се произнесъл с акт, продължаващ в нейна вреда последователността от
недопустими и незаконосъобразни действия, извършени от самия него както като
решаващ съдебен състав в първата съдебна инстанция, така и във въззивната
съдебна инстанция - СмОС по същия спор, между същите
страни. Предвид изложеното, както и предвид, че увреждането й е било причинено
от двамата ответници, претенцията й за солидарна отговорност, произтича според
ищцата от законовата разпоредба на чл. 53 ЗЗД, а фактически – поради взаимообвързаността на съдебните състави на двамата ответници
при извършване на увредилите я процесуални действия и постановяване на
увредилите я съдебни актове.
С оглед изложеното прави искане да се постанови
съдебно решение, по силата на което да бъдат осъдени ответниците
Районен съд – Ч. и Окръжен съд – Смолян да заплатят на ищцата сумата от
20 000 лева /частичен иск от 100 000 лв/ за
причинените й неимуществени вреди, сумата от 8 289,90 лв. за причинените й
имуществени вреди, ведно със законната лихва върху главниците, считано от
предявяване на исковата молба до окончателното им погасяване.
Ответниците депозират Писмени отговори по чл.131 от ГПК / на л.14 и л.19 по гр.д. гр.д.№ 2237/2917г., том 1/, чрез адв. К., с които се оспорват претенциите по основание и
размер. Изразено е становище за недопустимост на предявените искове, в каквато
връзка се моли производството по делото да бъде прекратено. Алтернативно
ответните страни изразяват становище за неоснователност на предявените искове.
Оспорват изцяло иска за неимуществени вреди. Считат, че предявения иск е опит
за типична злоупотреба с право. Претендираните от
ищцата вреди от раздялата с детето не били следствие от постановените съдебни
актове на РС Ч. и ОС - Смолян, а били в резултат и в причинна връзка със
собственото й противоправно поведение. В исковата
молба се признавало, че след като ищцата живеела в гр. Ч. от раждането на
детето през 2008 г. до края на 2011 г. с баща му, напуснала семейното жилище,
което било настоящ адрес на детето и заживяла в гр. София, като взела детето със
себе си. Посочва се, че твърдението, че ищцата взела детето със себе си в края
на 2011 г. било невярно. Ищцата заживяла сама в гр. София, а детето останало да
живее при баща си в гр. Ч. до края на юни 2012 г., когато било отведено от
майката в гр. София не по установения ред, тъй като между страните не било
постигнато съгласие за обичайното му местопребиваване. Именно отвеждането на
детето в София от ищцата не по установения ред станало причина за образуване на
съдебните производства. Горните факти се излага, да са установени и в мотивите
на Определение № 187/25.03.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1956/2013 г. Със
своите действия ищцата нарушила чл. 126, ал. 1 от СК, относно съвместното
живеене на двамата родители и детето, и сама се поставила в положение да бъде
разделена от детето. След като раздялата на ищцата с детето настъпила в
следствие на нейното поведение и то преди постановяване на съдебните актове от
РС Ч., то последните не били в причинна връзка с твърдените неимуществени
вреди. Оспорва иска за неимуществени вреди и като прекомерно завишен. Счита, че
тази претенция не може да бъде източник на неоснователно обогатяване, тъй като
не е съобразена с вида, интензивността и продължителността на вредите,
личността на увредения и стандарта на живот в страната. Счита, че изцяло
неоснователен е искът за имуществените вреди, претендирани
като направени разходи за пътуване и дневни за осъществяване на определения
личен режим с детето, съгласно определение № 519/25.07.2012 г. на РС - Ч.. От
една страна, това не е съдебен акт, постановен от Окръжен съд Смолян, поради
което последният не може да носи отговорност за каквито и да било вреди,
произлезли от него. От друга страна, претендираните
вреди не били в пряка и непосредствена последица от постановяване на този
съдебен акт. Както се посочи по-горе ищцата е тази, която е напуснала семейното
жилище и е заживяла сама в гр. София, а детето е останало при бащата в гр. Ч.,
където е било постоянното му пребиваване, т.е. и преди постановяване на този
съдебен акт ищцата е следвало да прави разходи за пътуване, за да вижда детето.
С постановеното от съда Определение № 519/25.07.2012 г. по определяне на
привременни мерки за ищцата не били създадени задължения, а и били дадени
конкретни права. Излага, че упражняването на правата зависи изцяло от
субективната преценка на ищцата, поради което не е налице пряка причинна връзка
между акта и претендираните вреди. Изцяло
неоснователен е искът за имуществените вреди, претендирани
като направени разходи за участие в съдебни заседания. Така направените разходи
са могли да бъдат претендирани като разноски по
приключилите с влезли в сила дела. С Решение № 119/17.04.2015 г. на ВКС по гр.
д. № 3368/2014 г. на ищцата били присъдени разноски за трите инстанции в размер
на 760 лева, с което този въпрос бил решен окончателно.
Признава се факта на обезсилването на Решение №
63/26.02.2014 г. по в.гр.д. № 225/2013 г. на ОС - Смолян с Решение №
119/17.04.2015 г. Признава се факта, че по искане на ищеца от разглеждане на в.
гр. д. № 225/2013 г. на ОС – Смолян са се отстранили съдиите Р. Свиркова и М. Славчева, а съдиите И. Колчев и Т. Кисьова не
са приели искането за отвод за основателно. Не е спорен и факта, че Определението
за привременни мерки № 519/25.07.2012 г. по гр. д. № 171/2012 г. на ЧлРС е било постановено от съдия Колчев от ОС – Смолян,
тогава командирован в РС – Ч.. Същият е участвал в решаването по същество на в.
гр. д. № 225/2013 г. на ОС – Смолян. Оспорват се всички останали факти и
обстоятелства, на които се основава иска – вида и интензитета на претърпените
вреди, причинната им връзка с постановените съдебни актове.
В постъпилия от ответника Районен съд – Ч. Писмен
отговор /на л.19/ също се излагат аргументи в посока недопустимост на
предявените искове и такива за неоснователност на исковите претенции. Оспорва
се твърдението, че при изпълнение на служебните си задължения един или някои от
съставите при Районен съд – Ч. са извършили действие/бездействие в противоречие
на материалноправни или процесуалноправни норми.
Счита твърденията на ищцата, че още при подаване на исковата молба
съдията-докладчик не е положил необходимата грижа да провери дали исковата
молба е допустима, дали му е подсъдна и че се е произнесъл без да извърши
процедурата по чл. 131 и чл. 56 ГПК не отговаряло изцяло на истината. Сочи, че
съгласно разпоредбата на чл. 127, ал. 2 СК, ако родителите не постигнат
споразумение по ал. 1, спорът се решава от районния съд по настоящия адрес на
детето, който се произнася относно местоживеенето на същото, упражняването на
родителските права, личните отношения с детето и издръжката му. Съгласно пар. 1, т. 15 от ДР на ЗЗДет.
„настоящ адрес на дете“, е адресът, на който то пребивава. Местната подсъдност
по споровете по чл. 127, ал. 2 от СК се определя служебно от съда въз основа на
фактическите твърдения на ищеца и искането за защита. Ето защо счита, че именно
Районен съд – Ч. е бил местнокомпетентният съд да се
произнесе по иска за спорна съдебна администрация. Ответникът Районен съд – Ч. счита също, че
обстоятелството дали исковата молба е първо или второ заведена са установими едва, в случай, че е налице такова възражение,
респ. след представяне на доказателства. Що се отнася до твърдението, че съдът
неправомерно не е извършил процедурата по чл. 131 от ГПК и чл. 56 от ГПК,
счита, че в случая следва да се обърне внимание на установената в района
съдебна практика. Изхождайки от бързината на произнасянето по чл. 127, ал. 3 от СК и основно с оглед защитата интересите на детето, практиката на съда към онзи
момент била в посока произнасяне в
закрито заседание основно въз основа на социалния доклад на ДСП, доколкото
същият следвало да бъде обективен и всестранен, пресъздаващ реалната
действителност в битието на детето, въз основа на който съдът да вземе своето
решение. Твърди, че ищцата на два пъти е сезирала съда с искане за изменение на
привременните мерки относно роденото от нея дете. Счита, че всички актове на
съда са постановени на база на доказателствата по делото, депозираните социални
доклади и по вътрешно убеждение на съдията. Излага се, че когато делото на СРС
е изпратено по компетентност в ЧлРС /10.04.2013 г./,
последният нямал контрол над образуваното гр. д. № 171/2012 г., доколкото
същото било приключило с постановен първоинстанционен акт и по жалба е било изпратено на
компетентния Окръжен съд – Смолян,
поради което и делото е било спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК на
11.04.2013 г. Определението не било обжалвано от ищцата. Твърди, че съдебната
практика е противоречива по отношение това как следва да се постъпи при две
насрещно заведени съдебни производства по чл. 127, ал. 2 СК от двамата
родители. Това е така, доколкото дори и да се приеме, че правното основание и исковете
са едни и същи, то ищците са различни, респ. всеки от тях заявява различни свои
претенции пред съда. Счита, че взетата от съдебните инстанции РС – Ч. и ОС –
Смолян, решение в конкретния казус не е в несъответствие със съдебната практика
и факта на обезсилване не води до извод за виновно неправомерно деяние, чрез
постановяване на недопустим акт. Твърди, че вреда за ищцата няма. Дори и да се
приеме, че има вреда, категорично счита, че тя не е в причинна връзка с
действия/бездействия на съдебните състави на ЧлРС.
Фактът, че двама родители нямат единодушие по отношение упражняването на
родителските права е достатъчен да се доведе до неприятни усещания и емоции и у
двамата. Дали майката е упражнявала или не родителски права по отношение на
детето в процесния период е въпрос, който не е пряка
последица на постановените актове на съд, а последица от липса на
кореспонденция между родителите. В тази връзка сочи, че детето е живяло при
майка си и след постановяване на определение № 519/25.07.2012 г. на ЧлРС по гр. д. № 171/2012 г., предвид необходимостта от
психическата му подготовка за предаване на бащата, до 10.12.2012 г., като това
се установявало от писмо изх. № 14-05 от 08.01.2013 г. на ДСП – Връбница до ДСП
– Смолян. Въпреки образуваното изпълнително дело за предаване на детето на
бащата и подписан тримесечен план между родителите на 26.11.2012 г. за
подготовката на детето, на 10.12.2012 г. то било отведено от бащата, но не по
установения ред, който е чрез ЧСИ Неделчо Митев по образуваното изпълнително
дело № 283/2012 г. във връзка с постановените привременни мерки от ЧлРС. Впоследствие с протоколно Определение в с.з. от
25.10.2013 г. по в. гр. д. № 225/2013 г. на ОС – Смолян до 03.01.2014 г. /л.359
– л.374/ въззивното производство било спряно по взаимно съгласие на страните, на основание чл. 229,
ал. 1, т. 1 от ГПК. Оттук следвало, че именно процесуалното и извънпроцесуалното поведение на страните довели до отделяне
на детето от единия родител. Твърди, че ако кореспонденцията между родителите в
случая била налице, то независимо от това на кого е предоставено упражняването
на родителските права, те са могли да стигнат до по-добро и по-удачно за тях
решение на ситуацията. Твърди, че след постановяване на първоинстанционното
решение от ЧлРС, което е в неин интерес, тя никъде в
отговора на въззивната жалба не само не засяга въпроса за недопустимост на
производството, но и напротив приема, че акта на съда е правилен и
законосъобразен, и моли като такъв да бъде потвърден, като това било причината,
поради която тя процесуално бездействала, когато допустимото производство по
гр. д. № 68/2013 г. било спряно. Излага, че в случай, че същото било обжалвано,
определението за спиране щяло да бъде отменено и производството по гр. д. №
68/2013 г. по описа на ЧлРС щяло да продължи много
по-рано от фактическото му възобновяване на 24.04.2015 г., съгласно определение
№ 113 на ЧлРС от същата дата. Счита, че дори в случай
на своевременно прекратяване на това дело /още през 2012 г./, като второ
образувано и разглеждане на гр. д. № 68/2013 г. по описа на ЧлРС,
съдът отново би се занимавал с въпроса на кого от двамата родители да се
възложи упражняването на родителските права, произнасяйки се с определение за
привременни мерки и резултатът щеше да е същия – какъвто е при произнасянията по гр. д. № 171/2012 г. Досежно
претендираните имуществени вреди от ищцата, твърди,
че не може да се заключи, че същите са във връзка със съдебното производство по
гр. д. № 171/2012 г., изпълнително такова, или че въобще са реализирани от
ищцата. Разходите извършени за храна и напитки, ответника счита, че не
съставляват вреда, която би могла да има връзката с постановените съдебни
актове. Дори и да се приеме, че има вреда и някаква причинна връзка с актове на
ЧлРС, то с оглед поведението на ищцовата
страна и процесуалното бездействие от нейна страна, счита че последната е
единствената причина за нейното настъпване или в евентуалност, че значително е
допринесла за увреждането. Твърди да е налице съпричиняване. Заявява се, че
няма спор по отношение на това, че деянието е за изпълнение на възложената
работа или по повод изпълнението на същата, доколкото се твърди, че се касае до
недопустими съдебни актове. По отношение вината на извършителя, ответникът
счита, че доколкото при осъществяване на съдебната власт съдиите, прокурорите и
следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни
действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено
престъпление от общ характер, на основание чл. 132, ал. 1 от КРБ, то на същото
основание не може да носи отговорност и РС – Ч., нито ОС - Смолян. Ако
изпълнителят на възложената работа няма вина за настъпилото увреждане, той няма
и лична виновна отговорност спрямо увредения по смисъла на чл. 45 от ЗЗД. От
това следвало, че не възниква изобщо и отговорност на възложителя. Счита, че
при извършване на възложената на съдебни състави на ЧлРС
работа не са допуснати нарушения на материалноправния
и процесуалноправния закон, или противоправни
действия, довели до увреждане на ищцата, които да са в причинно-следствена
връзка. Моли производството по делото да бъде прекратено или в евентуалност
съдът да постанови съдебен акт, с който да отхвърли предявените искове като
неоснователни и недоказани.
С Определение № 10586/14.11.2017г. на ПдРС – II гр.с. / на л.53, том 1 / е
изготвен проект за Доклад по чл.140 ал.3
във вр. с чл.146 от ГПК и е насрочено делото за
разглеждане за 07.12.2017г. 8 протокол – на л.784, том 2/.
В следващото съд. заседание на 19.04.2018г. /
протокол – на л.980, том 3/ се е
явила лично ищцата П. и е заявила, че поддържа напълно и в цялост исковата
молба, както и че няма възражения по доклада. Отложено е за събиране на доказателства.
В съд. заседание на 07.06.2018г. / протокол – на
л.983, том 3/ е разпитан св.И. И. В.
/допуснат на ищцовата страна П./. Отложено е за
изслушване на ищцата за отговори на въпроси по реда на чл.176 от ГПК.
В съд. заседание на 20.09.2018г. / протокол- на
л.1005, том 3/ ищцата П. се е явила
лично и е отговорила на поставените й въпроси по чл.176 от ГПК. Поради липса на
други доказателствени искания от страните, по делото е обявено за приключено
съдебното дирене.
ПдРС, за да отхвърлил изцяло предявените искове, с
Решение № 3522/22.10.2018г. /на л.1023 и сл., том 3/ излага основни съображения, че за да се ангажира деликтната отговорност на ответните съдилища – Районен съд
– Ч. и Окръжен съд - Смолян е необходимо да се установи, че служител на
юридическото лице, с виновното си и противоправно действие /бездействие/, е причинил вреди на друго лице, като вредите следва да са в пряка и непосредствена причинна връзка
с деянието на делинквента – прекия причинител. Позовава се на нормата на чл. 45 от ЗЗД,
според която - всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно и противоправно е причинил другиму. По отношение на това общо
правило законът допускал отклонение, с нормата на чл. 49 от ЗЗД спрямо
субектът, който е възложил на друго лице някаква работа. По силата на
цитираната разпоредба възложителят отговаря за вредите, причинени при или по
повод изпълнение на възложената работа. Тази гаранционно – обезпечителна по
своя характер отговорност е за чуждо противоправно и
виновно деяние, с което е причинена вреда на пострадалия. От изложеното следвал
извод, че за да възникне отговорността по чл. 49 от ЗЗД е необходимо да се
установи наличие на предпоставките за ангажиране отговорността на прекия
причинител по чл. 45 от ЗЗД. Липсата дори само на един елемент от фактическия
състав на цитираната правна норма е достатъчен да обоснове извод за
неоснователност и недоказаност и на претенцията по чл. 49 от ЗЗД. В процесния казус исковете са били насочени спрямо съдебни
институции. С оглед спецификата в дейността на правораздавателните органи и с
цел по – ефикасна защита на гражданите срещу незаконни посегателства над
техните права и свободи, законодателят е регламентирал отговорността на тези органи да се реализира по реда на
специален закон – ЗОДОВ, при приложение на облекчена за ищците процедура. От
една страна, този закон посочвал лимитативно кръга на лицата, които имат
материално право да претендират обезщетение за вреди, понесени от действията на
представителите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда. Тези лица
следва лично да са засегнати от изчерпателно изброените в чл. 2, ал. 1, т. 1 –
7 от ЗОДОВ хипотези. В рамките на облекчената процедура, регламентирана в този
специален закон пострадалите лица, ищци в производството не следва да доказват противоправност
на действията на съответните органи. От друга страна, обаче, ЗОДОВ не предвиждал
възможност други лица, непопадащи в обхвата на чл. 2 от цитирания нормативен
акт, макар да са претърпели вреди, да претендират обезщетения по този ред. В процесния казус, както съдът изложи съображения, предявените искове нямат
своето правно основание в ЗОДОВ, не само защото ищецът сочи различна
квалификация на твърдените от факти, но
и защото съдебното решение, с което са регламентирани въпросите относно
упражняването на родителски права, лични отношения и издръжка, дори да е
отменено като незаконосъобразно, респективно – обезсилено, не е от категорията
актове, за които законодателят е предвидил обезвреда
по специалния, регламентиран със ЗОДОВ ред, а правораздавателната дейност на
съдилищата не попада сред предвидените в този закон хипотези. Обстоятелствата,
на които ищцата се е позовала, за да обоснове основателност на претенциите си,
касаят действия на Районен и Окръжен съд свързани с постановяване на неизгодни
за нея актове, които са признати за незаконосъобразни с Решение на ВКС. Когато
отговорността не може да бъде реализирана по реда на специалния закон, уреждащ
отговорността на държавата, при участие в процеса на съответните държавни
органи, като нейни процесуални субституенти, тя се
реализира по общия исков ред, а искът намира своето основание в чл. 49 от ЗЗД. Затова,
следвало да намери приложение и разпоредбата на чл. 132 от Конституцията на Р.
България, съгласно която при осъществяване на съдебната власт съдиите,
прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за
техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако
извършеното е умишлено престъпление от общ характер. Затова и в рамките на
настоящото производство ищецът носил тежестта при условията на пълно и главно
доказване, наред с останалите елементи от фактическия състав на деликта - да докаже противоправно
поведение на служител на ответника, установено с влязъл в сила акт, за да се
ангажира отговорността на съответните
съдилища – Районен съд – Ч. и Окръжен съд - Смолян, като възложител, по реда на
чл. 49 от ЗЗД. За да се уважи иск с
посочената правна квалификация и да се ангажира гаранционно обезпечителната
отговорност на ответниците трябва не само да се установи, че ищцата е
претърпяла неимуществени и имуществени вреди, но и наличието на пряка причинно
– следствена връзка с изпълнението на възложената от ответниците
работа на съдиите, което изпълнение да е противоправно
и виновно осъществено. Безспорно съдебните актове описани подробно от ищцата са
обезсилени от Върховния касационен съд поради тяхната недопустимост. Същата
твърди, че е понесла вреди от
имуществени и неимуществен характер от постановеното от РС – Ч. Определение
№519/25.07.2012г. за привременни мерки по гр.д.
№ 171/2012г. и от Решението по ОС - Смолян по гр.д. № 225/2013г. Районен
съд –Пловдив налага извод, че безспорно в един продължителен период от време
ищцата е следвало да осъществява режим на лични отношения с детето си в друго
населено място, в продължение на няколко пъти месечно, което неминуемо е довело
до негативни за нея преживявания, но в хода на настоящото производство не се
установи същите да са в пряка причинна връзка с действия на ответните съдилища,
респективно на съдията – докладчик по цитираните дела, но за да подлежи на обезщетяване
това неблагоприятно въздействие върху емоционалната и материална сфера на
ищцата, то следва увреждащото действие да е виновно и противоправно
извършено от лица, на които ответните съдилища са възложили тази дейност, както
и да е налице причинна връзка между действието и вредата. Като увреждащо
действие ищцата е посочила неблагоприятни за нея съдебни актове на РС – Ч. и ОС
– Смолян, постановени от един и същ съдия – Игнат Колчев, като се акцентира и
на факта, че последния не се е отвел по въззивното
гражданско дело, въпреки наличието на основания за това, което се явявало
постановяването на определение за привременни мерки в първоинстанционното
производство и конкретните действия на съдията – докладчик, в резултат на които
ищцата твърди да е понесла неблагоприятно въздействие върху психо
–емоционалната й сфера и имуществени вреди, направени за осъществяване на
контакти с детето в населено място, различно от нейното местожителство.***
изтъква, че правораздавателната дейност и действията на съдията – докладчик при
разглеждане на конкретно дело и постановяване на краен съдебен акт са строго
формални и предписани от процесуалния закон, а различното виждане на ищеца за
начина, по който следва да бъдат извършени не ги прави противоправни.
Несъмнено в конкретния случай отношенията между ищцата и бащата на детето са
били влошени и помежду им е липсвал диалог и съгласие по въпросите относно
упражняването на родителските права спрямо детето М. М., режима на лични
отношения и издръжката, поради което и двамата са сезирали съда с искане за
разрешаване на правния спор. Касаело се за строго лични отношения, дълбоко
засягащи личната сфера на ищцата, като родител, но негативните изживявания на
същата, макар безспорно да са налице, не се дължат на виновното и противоправно отношение на ответните страни, които са
призвани да разрешат този спор, прилагайки закона и въз основа на събраните по
делото доказателства. От една страна, соченото от ищцата определение за
определяне на привременни мерки, от което същата твърди да е претърпяла
неимуществени и имуществени вреди не подлежи на обжалване и самостоятелен
съдебен контрол извън постановеното по делото Решение, което е било в интерес
на ищцата, доколкото с него й е предоставено упражняването на родителските
права или крайния по делото резултат е в интерес на ищцата, а отделните
извършени по делото действия и постановени необжалваеми
актове нямат самостоятелно действие и не могат да се разглеждат на отделна
плоскост. Ищцата е акцентирала и на факта, че търпи вреди от незаконосъобразни
действия свързани с факта, че инициираното от нея гр.дело пред Софийски районен
съд не е обединено за общо разглеждане с гр.д. № 171/2012г. по описа на РС - Ч.
въпреки изричните указания на касационната инстанция и така се е стигнало до
недопустимо решение, постановено по по – късно
образуваното дело. Районен съд – Пловдив аргументира, че тези описани действия
обаче не могат да се вменят във вина на първия ответник – Районен съд – Ч., тъй
като именно поради процесуалната активност на страните по цитираните дела,
прекратеното и изпратено по подсъдност на РС - Ч. гражданско дело, образувано
по инициатива на ищцата е постъпило физически в поверената на първия ответник
съдебна институция в момент, в който делото с идентичен предмет № 171/2012г.
вече е приключило в тази инстанция и
съответно е било изпратено за произнасяне по подадена въззивна жалба при
втория ответник- ОС - Смолян. При тези данни не можело да се обоснове извод за
вина на ответните страни, за които не е съществувала друга процесуална
възможност освен са спиране на производството по това дело до приключване на
образуваното въззивно производство. В случая не са били
налице действия на съдията – докладчик,
които да се квалифицират и като противоправни, за да
се ангажира имуществената отговорност на възложителя на тази дейност в лицето
на двете съдилища. Ищцата е акцентирала и на факта, че търпи вреди от
недаването на отвод на съдията докладчик по въззивното
производство – Игнат Колчев, за който счита че са били налице основанията да се
отведе. Районен съд – Пловдив мотивира, че въпросите относно предубедеността на
съда и наличието на основания за отвод законодателят е предоставил в
компетентност именно на съдията, решаващ правния спор и тази преценка не
подлежи на самостоятелен контрол, а разрешаването на този въпрос само по себе
си не би могло да предизвика каквито и
да е вреди в правната сфера на страните по делото и в частност – на ищцата, още
повече че от данните по приложените дела е видно, че същата изрично е заявила,
че не поддържа искането за отвод и по тази причина липсва произнасяне на съда
по този въпрос.
В тежест на
ищцата е да установи при условията на пълно и главно доказване наличието на
вина на лицата, причинили вредата, тъй като гражданският закон не презюмира умишления характер на противоправното
деяние и същият не се предполага. Оборимата
презумпция на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД касае непредпазливостта като форма на
вината. От събраните доказателства по делото не можело да се направи извод, че
отразените в мотивите на двете съдилища изводи и взетите съдебни решения са
плод на съзнателно умишлено поведение, тоест че съдията – докладчик е
предвиждал неблагоприятните последици на деянието, съзнавал е неговата противоправност и въпреки това го е извършил с ясното
съзнание, че ще причини вреди на ищцата и целейки именно този резултат, предвид
това, че отговорността на възложителя на работата е функционално обусловена от
тази на делинквента /извън функционалния имунитет/,
то затова Районният съд посочва, че ищцата не е установила първия от посочените
елементи на фактическия състав на отговорността по чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД, поради което предявените искове се
явяват неоснователни и е безпредметно обсъждането на останалите, елементи от
фактическия състав на деликтната отговорност.
С въззивната жалба на И.К.П. излага възражения за
неправилност на решението.
Въззиваемите страни Окръжен съд – Смолян и Районен
съд – Ч. поддържат доводите от първата инстанция.
ПдОС – V гр.с., въззивна инстанция,
на осн. чл.269 от ГПК, се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Първата основна група възражения, направени
от жалбоподателката се отнасят до нарушения, допуснати от Районния съд на
процесуалните правила. Съдебният състав, постановил оспореното решение, в хода
на производството допуснал събирането на неотносими
към предмета на спора доказателства. Това било сторено, по-конкретно с
допускането на въпроси по реда на чл.176 от ГПК, които били неотносими
към спора и с което предпоставил неоснователно
отлагане на делото. Още по-странно процесуално поведение било, когато Районният
съд приел, че второто заседание по делото е всъщност първо /стр.7, последен
абзац от протокола от с.з. от 07.06.2018г./.
Въззивната инстанция намира, че възраженията са
неоснователни, доколкото допуснатите въпроси по чл.176 от ГПК са допустими и относими, а доколко допринасят за окончателния правен
резултат, съдът определя при произнасянето с решението. Дори и да е приел
Районният съд, че второто заседание е всъщност първо, то този извод е по
движението на делото и събирането на доказателствата не води до
незаконосъобразност на крайния атакуван акт.
Следващите основни оплаквания се
отнасят до несъобразяване от Районния съд на материалния закон и относимата съдебна практика. Счита, че правилно е
определена правната квалификация на предявения иск само по чл.49 от ЗЗД, но
необяснимо е пренебрегнал пряката относимост на чл.7
от КРБ. Вместо това, напълно неоснователно Районният извежда липсата на
предпоставка за търсене на отговорност от разпоредбата на чл.132 от КРБ. Също
така, Районният съд неоснователно налагал извод, че единствената възможност за
търсене на отговорност за вреди, причинени от незаконосъобразен съдебен акт, е
доказване наличието на умисъл у постановилия акта съдебен състав. Това не е
така и аналог за това са споровете за лекарска немарливост.
Въззивната инстанция намира, че тези оплаквания следва да се оставят без
уважение. Както, самата ищца посочва- правилнае квалификацията на иска по чл.49 от ЗЗД, още
повече, че не са направени и възражения от страните срещу Доклада по чл.140 от ГПК. В мотивите си Районният съд се е позовал на чл.132 от Конституцията
относно неносенето на гражданска и наказателна отговорност от съдиите,
прокурорите и следователите, освен за извършено умишлено престъпление от общ
характер. Съобразно чл.7 от КРБ – Държавата отговаря за вреди, причинени от
незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Когато тази
отговорност не може да бъде реализирана по специалния ЗОДОВ, отговорността за
вреди се реализира на осн. чл.49 от ЗЗД /Решение №
110/14.06.2013г. на ВКС - IV г.о. по гр.д.№ 93/2012г./.
На следващо място, жалбоподателката
изтъква, че за нея не представлява интерес дали причинената й вреда е
произтекла от умишлено или от немарливо действие или бездействие на съдебните
състави, постановили поредица от увреждащи правата и интереса й актове. В
заведената искова молба достатъчно ясно е показала, че счита за релевантни
фактите, от които са произтекли вредите й в личната й правна сфера на полагащ
дотогава родителска грижа родител, които са: незаконосъобразно образуване на
гр.д.№171/2012г. на ответника Районен съд – Ч.; реализираните от съдебния
състав /съдия Игнат Колчев/ в рамките на
същото производство действия и бездействия в явно противоречие с материалния
закон и процесуалните правила, по – конкретно с Определение № 519/25.07.2012г. същото
е било постановено без уведомяване на ищцата за образуваното срещу нея
производство и всъщност с този съдебен
акт е била разделена принудително от детето си. Това положение, предвид необжалваемия характер на такива определения, е продължило
до постановяване на Решение №
119/17.04.2015г. по гр.д.№ 3368/2014г. на ВКС, IV г.о.,
с което въззивно съдебно Решение № 63/26.02.2014г. на
ОС – Смолян по възз.гр.д.№ 225/2013г. е обезсилено
като недопустимо, а производството по гр.д.№ 171/2012г. – прекратено.
По отношение на тези
възражения, въззивната инстанция посочва, че с
Решение № 119/17.04.2015 г. по гр. д. № 3368/2014 г. на ВКС
- ІV г.о. е обезсилено въззивно Решение №
63/28.01.2014 г., постановено по гр. 225/2013 г. по описа на Окръжен съд –
Смолян, с което е отменено Решение № 10/14.01.2013 г. по гр.д.№ 171/2012г. на
РС – Ч., като процесуално недопустимо и е прекратено производството по исковата молба подадена от Г.
Я. М.против И.К.П., по която е
образувано гр.д.№ 171/2012г. на РС – Ч.. Обезсилването на въззивно решение поради недопустимост и прекратяване на
производството по исковата молба, по която е заведено делото пред Районен съд
съставляват правомощия на ВКС по инстанционен контрол
и постановяването на решението на ВКС
само по себе си не означава и няма законна последица, че следва от страна по делото да се ангажира отговорност
от съдилищата /Окръжен съд и Районен съд/ към които са причислени съдебните
състави, разглеждали делата, по общия исков ред по чл.49 от ЗЗД. В случай, че
такава отговорност бива насочена срещу съдилищата, то исковата претенция
подлежи на доказване за всички елементи от фактическия състав на чл.49 от ЗЗД.
Жалбоподателката възразява също
така, че постановеното атакувано решение е непълно, тъй като независимо от
приложените гр.д.№171/2012г. по описа на ЧлРС, възз.гр.д.№ 225/2013г. на ОС – Смолян и гр.д.№ 68/2013г. по
описа на ЧлРС, в атакуваното първоинстанционно
решение нямало и следа от обсъждането им. От друга страна, недопустимо се явявало
противопоставянето на доводи по съществото на друг спор, при това брачен, на доводи
на процесуални нарушения, каквито са изложени в исковата молба.
ПдОС, намира, че възраженията са неоснователни,
доколкото, Районният съд има правомощия да обсъжда само относимите
доказателства към фактическия състав на иска по чл.49 от ЗЗД, а не изобщо
всички приложения към делото.
На следващо място, жалбоподателката
възразява, че Районният съд не се бил произнесъл по исковата претенция по
Закона за защита от дискриминация / л.71 и сл. от ЗЗДискр/,
въпреки изрично описаните от ищцата
действия, в писмената защита.
Въззивната инстанция намира, че оплакването е неоснователно,
тъй като предметът на иска не е свързан със ЗЗДискр.,
а отделно от това и споменаването на довода
е едва с писмената защита.
Жалбоподателката възразява, че в
атакувания съдебен акт само са били изложени свидетелските показания на
свидетеля И. В. Освен това и съдебното
решение съдържало твърде много противоречащи
констатации и съждения и поради това, освен непълно, е неясно и объркано, като
например – на стр.13, абзац втори и трети, както и на стр.12, втори абзац.
Досежно тези оплаквания, въззивната инстанция посочва, че
съдът има право да кредитира свидетелско показание, но този правен извод сам по
себе си не води до основателност на иска. По отношение на мотивите, то същите
се преценяват не само по отделни абзаци, но и в цялост, отнесени към диспозитива,
който в случая е правилен като правен резултат.
Обжалваното
решение се явява законосъобразно и подлежи на потвърждаване.
Разноски.
Съобразно изхода на делото жалбоподателката ще
бъде осъдена да заплати на Окръжен съд – Смолян и Районен
съд Ч., сумата от общо 3 600 лв., представляваща направени по делото разноски
за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на по 1 800 лв. за всеки от
тях. В тази насока, се оставят без уважение направените възражения за
прекомерност, тъй като делото е несъмнено със завишена правна и фактическа
сложност, както и е със значителен обем, което предпоставя
както повече време за запознаване от пълномощника, така и полагане на по-високи
квалифицирани усилия и труд при защитата
на доверителите по делото както пред Районен съд- Пловдив, така и при
процесуалното представителство пред Окръжен съд –Пловдив.
По мотивите, Пловдивският окръжен
съд – V възз.
гр.с.
Р Е Ш И:
Потвърждава Решение № 3522/22.10.2018г.на ПдРС – II гр.с. по гр.д.№ 2237/2017г.
Осъжда И.К.П., ЕГН - **********, с адрес-***, да заплати
на Окръжен съд – Смолян, с адрес за призоваване- гр. Смолян, бул. „България“ №
16 и Районен съд Ч., с адрес за призоваване- гр. Ч., ул. „Беломорска“ № 48, представлявани
от адв. К., сумата от общо 3 600 лв.
/три хиляди и шестотин лв./, представляваща направени
по делото разноски за заплатено адвокатско възнаграждение /в размер на по 1 800
лв. за всеки от тях/.
Решението може да се обжалва с
касационна жалба пред ВКС на РБ в
едномесечен срок от връчването.
Председател :
Членове :