Р Е Ш
Е Н И Е
№ 670
гр.Бургас,23.06.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИ РАЙОНЕН СЪД, 46–ти наказателен
състав, в публично заседание на шестнадесети юни две хиляди и двадесета година
в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: МАРТИН БАЕВ
при участието
на секретаря М.Р., като разгледа НАХД № 1939 по описа на БРС за 2020г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано
по повод жалба на Д.С.С. с ЕГН: **********, с адрес: ***, против Наказателно
постановление № 496093-F535707/20.02.2020г., издадено от директор на Дирекция
„Обслужване“ на ТД на НАП-Бургас, с което на основание чл.178 от ЗДДС на жалбоподателя
е наложена „Глоба” в размер на 500 лева за
нарушение на чл. 109, ал. 1 ЗДДС.
С жалбата се иска
отмяна на обжалваното наказателно постановление, поради незаконосъобразност и
необоснованост. Посочва се, че въобще не е било извършено нарушение от страна
на жалбоподателя, което се обвързва с детайлен анализ на приложимите
разпоредби. На следващо място се твърди, че не е спазен срокът по чл. 34 ЗАНН,
доколкото вмененото нарушение обективно е могло да бъде установено на 28.09.2019.
и от тази дата е започнал да тече тримесечният срок за съставяне на АУАН. В
случая актът е съставен на 28.01.2020г. – т.е. след този срок, поради което и
производството е било изначално опорочено. Застъпва се и че неправилно е бил
определен субектът на административнонаказателната отговорност, като в случая
санкцията е следвало да се наложи на ЕТ, а не на физическото лице. Под евентуалност
се пледира за приложение на чл. 28 ЗАНН и квалифициране на нарушението като
маловажно.
В открито съдебно
заседание жалбоподателят не се явява и не изпраща представител. В писмена молба
от пълномощник - адв. Вяра Видова – БАК се заявява, че жалбата се поддържа
изцяло по изложените в нея доводи.
За административнонаказващият
орган, се явява юрисконсулт Стоилова, надлежно упълномощена, която оспорва
жалбата и моли за потвърждаване на наказателното постановление, като правилно и
законосъобразно.
Съдът приема, че жалбата е подадена в рамките на седемдневния
срок за обжалване по чл.59, ал.2 ЗАНН, доколкото видно от приложеното известие
за доставяне (л.7 гръб) НП е връчено на жалбоподателя на 21.04.2020г., а
жалбата е депозирана чрез куриер на 27.04.2020г. Жалбата е подадена от
легитимирано да обжалва лице срещу подлежащ на обжалване акт, поради което
следва да се приеме, че същата се явява процесуално
допустима. Разгледана по същество жалбата е и основателна по следните съображения:
При проверка по повод
наличие на основанията за дерегистрация по ЗДДС на ЕТ „***– Д.С.“ св. С.К. – инспектор по приходите в ТД на
НАП-Бургас, констатирала, че в Търговския регистър е отбелязано, че на
13.09.2019г. едноличният търговец е бил заличен. При това положение на
основание чл. 107, т. 3 ЗДДС той е подлежал на задължителна дерегистрация по
ЗДДС, което е следвало да стане посредством подаване на заявление за
дерегистрация в 14 дневен срок – т.е. до 27.09.2019г. Едноличният търговец
обаче е бездействал и е подал заявление едва на 02.12.2019г., по което е била
образувана проверка, завършила с издаване на Акт за дерегистрация по ЗДДВ (л.
10).
На база горните факти
св. К. преценила, че физическото лице Д.С. е извършил нарушение на чл. 109, ал.
1 ЗДДС, като не е подал в срок 14.09.2019г. – 27.09.2019г. заявление за
дерегистрация по ЗДДС, поради което и пристъпила към съставяне на АУАН за
нарушение по чл. 109, ал. ЗДДС. Актът бил съставен на 28.01.2020г., в
присъствието на упълномощен представител, който го подписал и получил препис от
него без да направи възражения.
След връчване на АУАН административнонаказващият
орган, сезиран с преписката по акта, пристъпил към издаване на НП, като също
счел фактическите констатации за безспорно установени и издал обжалваното
постановление, с което за нарушение на чл. 109, ал.1 от ЗДДС и на основание чл.178
от ЗДДС наложил на жалбоподателя „Глоба” в размер на 500 лева.
Изложената фактическа обстановка съдът
прие за установена въз основа на събраните по делото доказателства,
обективирани в гласните и в писмените доказателства и доказателствени средства,
които са непротиворечиви и допълващи се. По делото не се събра
доказателствен материал, който да поставя под съмнение така установените факти.
Горната фактическа обстановка, като цяло, не се оспорва и от страните.
При така
установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
Наказателно
постановление е издадено от оправомощено за това лице, а АУАН е съставен от
компетентен орган, видно от приобщеното към материалите по делото копие на
Заповед № ЗЦУ-ОПР-17/17.05.2018г. Въпреки това,
съдът счита, че при издаването на НП е допуснато съществено нарушение, което е
опорочило производството и е довело до издаването на незаконосъобразно
наказателно постановление. Това е така по следните причини:
Производството по
установяване на административни нарушения и издаване на наказателни
постановления е строго формален процес, който се провежда в стриктно
регламентирани срокове, част, от които са регламентирани в разпоредбата на чл.
34 от ЗАНН. Съгласно въпросната разпоредба - сроковете по чл. 34 ал. 1 от ЗАНН
са давностни (Тълкувателно постановление №1/27.02.2015г. на ОСС на ВКС и ВАС,
Тълкувателно решение № 48 от 28.XII.1981 г. по н.д. № 48 / 81 г., ОСНК на ВС;
Тълкувателно решение № 112 от 16.ХII.1982 г. по н. д. № 96 / 82 г., ОСНК на ВС;
Тълкувателно решение № 44 от 29.XII.1983 г. по н. д. № 29 / 82 г., ОСНК на ВС).
Наказателната и административнонаказателната доктрина приема, че давността е
институт на материалното право. Следователно за давността по чл. 34 ал. 1 от ЗАНН съдът трябва да следи служебно. Началото на тримесечната административно
наказателната давност е обусловено от откриването на нарушителя (чл. 34 ал. 1
от ЗАНН). Под откриване на нарушителя следва да се разбира не моментът, в който
съответното длъжностно лице е изградило своята субективна представа относно
индивидуализиращите белези на нарушителя, а моментът, в който е било обективно
възможно да се изгради тази субективна представа. Обратното би означавало, че
предметът на доказване ще трябва да обхване субективните преживявания на едно
длъжностно лице, което е практически трудно осъществимо и че началото на един
давностен срок ще зависи от свободното усмотрение на длъжностното лице, а
именно – кога същото ще реши да възприеме факта на нарушението и неговия
извършител. Коментираният давностен срок не може да бъде поставен в зависимост
от подобни субективни състояния и решения. Той трябва да предпоставя само и единствено
обективни дадености. При неспазване на една от двете алтернативно предвидени
предпоставки по чл.34 ал.1 от ЗАНН, а именно да не се състави АУАН в срок от
три месеца от откриване на нарушителя или ако е изтекла една година от
извършване на нарушението (две и повече години за определени нарушения), не
следва да се образува административнонаказателно производство, а образуваното
се прекратява.
Видно от константната съдебна
практика /Решение № 80/02.05.2011г. по КАНД № 59/2011г. по описа на
Адм.С-София, Решение № 678/11.04.2011г. по КАНД № 45/2011г. по описа на
АдмС-София, и др./ щом даден орган или длъжностно лице са овластени да установяват
определени административни нарушения, то те са и задължени да следят дали
такива нарушения са извършени. Това е така, тъй като реализирането на
административнонаказателна отговорност не е свързана само с предоставяне на
определени публични права на конкретни органи или длъжностни лица, но и със
задължението те да упражняват въпросните права. Тези органи, респ. длъжностни
лица, не разполагат с оперативна самостоятелност (последната е типична само за
административното право, но не и за административнонаказателното право). Затова
реализацията на административнонаказателната отговорност не може да бъде
оставена на усмотрението на овластените правни субекти, така че те да избират
кога да формират своите субективни представи за състава на административното
нарушение и индивидуализиращите белези на нарушителя и кога да предприемат
дължимите действия по установяването и налагането на административно наказание.
Това те са длъжни да направят в рамките на законоустановените срокове, които
както вече се спомена по-горе, имат за свой начален момент обективни, а не
субективни юридически факти т.е. те са длъжни
еx officio /служебно, по свой почин/ да предприемат действия по
установяване на лицата осъществили състава на нарушението. Следователно,
компетентността се определя като система от правомощия, т.е. съвкупност от
права и задължения от особен характер, предоставени на органа за осъществяване
на държавна власт, вкл. и административнонаказателна. Правата на органа са
права спрямо гражданите и юридическите лица, но тяхното осъществяване е
задължение спрямо държавата като част от неговата компетентност. Недопустимо е
органът да извърши „отказ от компетентност”. /”Коментар на АПК”, К.Лазаров, Ем.Къндева, Ал.Еленков, София 2007г.,
ЦОА ”Кр.Цончев”, стр.170 - стр.181/.
Следователно, определената с нормата на чл. 53 от ЗАНН компетентност на
органите на НАП да съставят АУАН, по дефиниция означава освен право да
привличат към административнонаказателна отговорност субектите извършили
нарушения, още и задължение за тези длъжностни лица за установяват своевременно
нарушенията и техните извършители. Ето защо и реализацията на
административнонаказателната отговорност на правните субекти не може да бъде
оставена на усмотрението на овластените администрации, така че те да решават
кога и по какъв начин да формират субективните си представи относно съставите
на административните нарушения, техните автори и вината, както и кога да
предприемат дължимите действия по тяхното установяване по чл. 36 ЗАНН и
съответното им санкциониране по реда на чл. 52 - чл. 57 ЗАНН. Това те са длъжни
да правят по силата на закона /с предоставената им нормативна компетентност/ и
в пределите на законно установените срокове, които както стана въпрос по-горе
имат за свой начален момент обективни юридически факти, в конкретния случай –
изтичането на нормативен срок за подаване на заявление в законно определения
срок. Изрично в горния смисъл е и константата практика на касационната
инстанция, например Решение от
02.11.2012г. по КНАХ дело № 527 по описа
на АдмС-Бургас, където изрично се приема, че денят, следващ крайния срок за
подаване на дължимата декларация/заявление е моментът, от който нарушителят
става известен на административнонаказващия орган, а дали административният
орган “ще узнае” този факт е въпрос на полагане на дължимата грижа в разумни
срокове
Тук следва да се подчертае, че пропускането на по-краткия тримесечен срок не
е основание за прилагане на по-дългия едногодишен/двугодишен срок от извършване
на нарушението при преценката за срочното съставяне на акта за установяване на
нарушението. Двата срока се намират в определено съотношение помежду си, което
се изразява в поглъщането на тримесечния срок от откриването на нарушителя от
едногодишния/двугодишния срок от извършването на нарушението. Т.е. след
изтичане на по-дългия срок за компетентния орган се погасява правото да състави
акт за административно нарушение, независимо че не е изтекъл тримесечният срок
от откриване на нарушителя. Съответно след изтичане на тримесечния срок от
откриване на нарушителя се погасява административно наказателната отговорност
на нарушителя и респективно правото на компетентното длъжностно лице да състави
акт, макар и в рамките на едногодишния/двугодишния срок от извършване на
нарушението.
В конкретния случай задълженото лице е следвало да подаде заявление за
дерегистрация до 27.09.2019г. То не е изпълнила задължението си в предвидения
14-дневен срок след вписване на заличаването на едноличния търговец в
Търговския регистър. Търговският регистър обаче е публичен и не съществува
никаква пречка за санкциониращия орган, съответно при извършване на проверка да
установи факта на заличаването, както и да му стане известно кое е лицето,
дължащо подаване на заявление за дерегистрация и кой е крайният срок за
изпълнение на това задължение. Данъчната администрация е предприела действия по
извършване на документална проверка близо 4 месеца след прекратяване на
регистрацията на едноличния търговец. Това бездействие не може да бъде
оправдано с обяснението, че нарушението може да бъде установено само по реда на
последващия контрол. Не е съществувала никаква обективна пречка в рамките на
тримесечния срок, предоставен от ЗАНН, да бъде издадена съответната резолюция
за извършване на документална проверка и да бъдат установено значимите факти.
Като не е изпълнил задълженията си, предвидени от закона в срок,
административнонаказващият орган сам е препятствал възможността за реализиране
на административнонаказателната отговорност на лицето, което не е подало
заявление за дерегистрация така, както разпорежда закона. Нарушението е на
просто извършване и е осъществено с бездействието на задълженото лице към
първия работен ден, след датата следваща последния срок 27.09.2019г., а именно 28.09.2019г. Контролните органи на
данъчната администрация на ТД на НАП-Бургас са имали обективната възможност да
констатират нарушението, тъй като всички данни, даващи основание да се прецени
извършено ли е нарушение или не, са били на разположение на наказващия орган
през цялото време, без да е било необходимо извършването от негова страна на
каквито и да било допълнителни действия по разкриване на нарушителя и фактите,
даващи основание за преценка извършено ли е или не нарушението. Тримесечният
срок, в който може да се състави на жалбоподателя, в конкретния случай започва
да тече от 28.09.2019г. Актът за
установяване на административно нарушение е съставен на 28.01.2020г., след изтичане на тримесечния срок, предвиден в
разпоредбата на чл. 34, ал.1 от ЗАНН. Административнонаказващият орган не е
съобразил това обстоятелство и като е издал обжалваното наказателно
постановление, въз основа на така съставения акт, е допуснал съществено процесуално
нарушение, което не може да бъде „санирано” в съдебната фаза на производството
и налага отмяна на обжалвания акт като незаконосъобразен само на това основание.
Изрично в този смисъл е и практиката на касационната инстанция по напълно
идентични казуси, касаещи дерегистрация на ЕТ, като например - Решение № 1591 от 16.07.2013 г. на АдмС -
Бургас по к. а. н. д. № 516/2013 г.
На самостоятелно основание настоящият състав счита, че неправилно е бил определен и субектът на административнонаказателната отговорност. Задължението за подаване на заявление за дерегистрация лежи върху данъчно-задължения субект. Няма спор, че в случая това е едноличният търговец. Вярно е, че по принцип едноличният търговец не е нов правен субект, а с неговото възникване само се разширява правоспособността на физическото лице, поради което някои нормативни актове, за специфичните нужди, за които са създадени, не правят разграничение между физическото лице и едноличния търговец, което то представлява. Такова изрично разграничение, обаче, между субектите еднолични търговци и физически лица, които не са търговци, прави материалната санкционна норма, на която се позовава АНО - чл. 178 от ЗДДС, като предвижда налагане на различни по вид наказания за всеки от тях. Не е имало пречка АНО да наложи санкцията на действителния нарушител ЕТ, независимо от неговото заличаване, към този момент, от търговския регистър. Такива именно винаги биха били хипотезите в случаите на чл. 107, т. 3 и т.4 от ЗДДС, към които препраща чл. 109, ал. 1 от ЗДДС. За да се активира санкционната норма на чл. 178 от ЗДДС трябва да е настъпило заличаване от търговски регистър /за ЕТ/ или прекратяване /за ЮЛ/ и заявлението за дерегистрация да не е подадено в 14-дневния срок. Във всички тези случаи, санкцията следва да се наложи на субекта, който е бил регистриран по ЗДДС и не е подал в срока заявление за дерегистрация. Няма пречка, последващото изпълнение по установените задължения на заличения ЕТ, от дейността му преди заличаването или като следствие от нея, както и публичните такива, да се насочи към физическото лице, което е било собственик и представляващ предприятието на този ЕТ. Изрично в този смисъл е Решение № 182 от 23.02.2009 г. на АдмС - Стара Загора по к. н. а. д. № 167/2008 г.
Поради всичко
това съдът счита, че в конкретния случай
издаденото наказателно постановление е незаконосъобразно и като такова следва
да се отмени изцяло.
Към момента е настъпила законодателна
промяна в разпоредбата на чл. 63, ал.3 ЗАНН (нова - ДВ, бр. 94 от 2019 г.),
съгласно която - в производството по обжалване на НП въззивният съд може да
присъжда разноски на страните. Уредбата препраща към чл. 143 АПК, който пък от
своя страна препраща към чл. 77 и чл. 81 ГПК, регламентиращи, че съдът дължи
произнася по възлагане на разноските, само ако съответната страна е направила
искане за присъждането им. В конкретния случай, с оглед изхода на правния спор,
принципно разноски се дължат в полза на жалбоподателя. Той обаче не е направил
искане за присъждането им, поради което и съдът не може служебно да се
произнесе по тях.
Така мотивиран, на основание чл.63,
ал.1, предл.3 ЗАНН, Бургаският районен съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ Наказателно постановление №
496093-F535707/20.02.2020г., издадено от директор на Дирекция „Обслужване“ на
ТД на НАП-Бургас, с което на основание чл.178 от ЗДДС на Д.С.С. с ЕГН: **********
е наложена „Глоба” в размер на 500 лева
за нарушение на чл. 109, ал. 1 ЗДДС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с
касационна жалба пред Административен съд – гр.Бургас в 14 - дневен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се изпрати на страните на посочените по
делото адреси.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
Вярно с оригинала: М.Р.