Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 36
Гр. Пловдив, 20.03.2020 година
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД в открито съдебно заседание на единадесети март две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вера Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Катя Пенчева
Величка
Белева
с участието на секретаря Нели Богданова разгледа
докладваното от съдията Вера Иванова в.гр.д. № 50 по описа за 2020 година и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е решение № 602, постановено на 18.11.2019 г. по гр.д. 32/2019 г. на Окръжен съд – С.З., с което е
признато за установено по отношение на Н.Й.Н., че А.Т.Х. е собственик на апартамент, находящ се в гр.С.З., ул. Г.Г.№
***, със застроена площ 98.85 кв.м., състоящ се от две спални, дневна, столова
с кухненски бокс, баня, клозет, пералня, коридори и балкони, при граници: от
юг- ул. Г.Г.и ап. на Н.А.З.и М.Д.Р., от запад – ап. на И.Г.Г., от север – двор,
от изток – стълбище, асансьор и ап. на Н.З.и М.Р., заедно с едно избено
помещение № 17 при граници: от север – мазе на Д.Д.Т., от изток – мазе на
К.С.Т.и Т.М.Т., от юг – мазе на И.Н.С.и Д.С., от запад – коридор, както и едно
таванско помещение под № 5, при граници: от север – двор, от изток – таван на
М.Д.Д., от юг – коридор, от запад – таван на Д.Р.Д., съгласно нотариален акт, а по кадастрална схема №
********************г. самостоятелен обект в сграда, с идентификатор
*****************в гр.С.З., общ. С.З., по КККР, одобрени със Заповед РД –
****************г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес гр.С.З., п.к. =
ул. Г.Г.№ ***, самостоятелният обект се намира в сграда № 1, разположена в
поземлен имот с идентификатор ************; предназначение: жилище, апартамент,
брой нива на обекта: 1; посочена в документа площ 98.85 кв.м., прилежащи части: избено
помещение № 17 и таванско помещение № 5, ниво : 1; съседни самостоятелни обекти
в сградата: на същия етаж: ************.1.19, ************.1.44; под обекта:
************.1.40; над обекта: ************.1.46 и е осъден Н.Й.Н. да предаде на А.Т.Х. гореописания недвижим
имот,
както и е осъден Н.Й.Н. да заплати на А.Т.Х. сумата от 3252,20лв., представляващи направените по делото разноски.
Жалбоподателят Н.Й.Н. моли
решението да бъде отменено като неправилно по съображения, посочени в
подадената на 2.12.2019 г. въззивна жалба, и да бъде върнато делото на окръжния
съд за разглеждане от друг съдебен състав, като бъдат дадени указания за изискване
и прилагане като доказателство по делото съдържащото се в Община С.З. влязло в
сила решение на Върховния съд на област Кинг, САЩ, с което българският съд на
основание чл. 118 и чл. 119 от КМЧП е длъжен да се съобрази и признае. Като ответник в производството пред окръжния съд оспорва иска като
неоснователен. Не заявява искане за събиране на доказателства в настоящото
въззивно производство.
Ответницата по въззивната жалба
А.Т.Х. моли тя да бъде отхвърлена като неоснователна по съображения, посочени в
отговора, подаден на 31.01.2020 г. Като ищца в производството пред окръжния съд
предявява иск с правно основание чл. 108 от ЗС за признаване за установено, че
тя е собственик по наследство от нейната майка Ц. Т.Х., като единствен неин
наследник, на описания в исковата молба недвижим имот-апартамент в гр. С.З. и
да бъде осъден ответникът да й предаде този имот. По нейно искане във
въззивното производство са събрани нови писмени доказателства. Претендира за
присъждане на разноски за въззивното производство.
Пловдивският апелативен съд
провери законосъобразността на обжалваното решение съобразно разпоредбата на
чл. 269 от ГПК и във връзка с оплакванията и исканията на жалбоподателя,
прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и намери
за установено следното:
С подадената на 13.03.2019 г.
искова молба ищцата А.Х. твърди, че тя е единствен наследник на своите родители
Т. А. Х. и Ц. Т. Х., които са придобили по време на техния брак описан в
исковата молба недвижим имот-апартамент в гр. С.З.. Твърди, че след смъртта на
баща й нейната майка с нотариален акт по обстоятелствена проверка е призната
през 1993 г. за единствен собственик на имота, след което е прехвърлила
собствеността върху този апартамент съгласно договор за издръжка и гледане на
лицето Д. С. Д., който договор е бил развален по съдебен ред през 1998 г. с
влязло в сила съдебно решение след предявен иск по чл. 87 от ЗЗД, след което
имотът отново е собственост на нейната майка до смъртта й. Твърди, че след
смъртта на нейната майка през 2005 г. ищцата като единствен неин наследник е
придобила чрез наследяване по закон собствеността върху апартамента. Твърди, че
с ответника са бивши съпрузи, разведени от 21.10.2013 г. с решение за развод от
същата дата на Върховен съд на област Кинг-САЩ, което е изпълнено и признато в
България в частта му относно семейното положение на страните с решение №
13/15.08.2018 г. на кмета на Община С.З.. Твърди, че бившият й съпруг е имал
ключ от жилището и след развода, преди който страните са живеели в САЩ, той се
е върнал в България и се е настанил в нейното наследствено жилище без да
потърси нейното съгласие. Твърди, че от повече от две години ответникът трайно
се е настанил да живее в нейния имот, без да има нейното разрешение за това и
без правно основание, като и регистрираната от него фирма „Л. г.“ЕООД е с адрес
на управление адресът на нейния апартамент. Твърди, че ответникът не иска да
освободи имота. Затова претендира да бъде осъден ответникът да й предаде владението
на имота.
С отговора на исковата молба,
подаден от ответника на 10.06.2019 г., той заявява, че процедурата по
признаване и изпълнение на чуждестранния съдебен акт е уредена в чл. 117,
чл.118 и чл. 119 от КМЧП. Заявява, че с решение от 15.08.2018 г. кметът на
Община С.З. е признал чуждестранния съдебен акт и на основание чл. 118,ал.1 от
КМЧП се е произнесъл като компетентен орган от първа инстанция, но той няма
изискващата се от закона компетентност да се произнася по признаване на подобни
чужди съдебни актове и не е уведомил ответника за него, с което го е лишил от
правото, предоставено му от чл. 118,ал.2 от КМЧП, да оспори решението му пред
състав на СГС. Заявява, че след признаване на това чуждестранно съдебно решение
от кмета на общината следва процедура по неговото изпълнение, която е посочена
в чл. 119 от КМЧП– да се предяви иск пред СГС, като се представят документи
(препис от решението за признаване, заверен от съда, който го е постановил, и
удостоверение от същия съд, че решението е влязло в сила), заверени от МВнР на
Република България. Счита, че искът следва да бъде предявен не на основание чл.
108 от ЗС, а на основание чл. 119 от КМЧП, като към исковата молба трябва да
бъде приложено не само влезналото в сила решение на съда, признал чуждестранния
съдебен акт, но и всички документи, заверени от МВнР, и тъй като тази документи
липсват към исковата молба за признаване решението на чуждестранния съд, то тя
не може да бъде допусната до разглеждане. Заявява искане съдът да се произнесе
с определение за компетентността си да реши спора, в който исковата молба е
представена за решаване в РС-С.З., а съгласно КМЧП процедурата по изпълнение на
чуждестранното съдебно решение е в правомощията на СГС.
С обжалваното съдебно решение
окръжният съд приема, че ищцата е собственик на процесния недвижим имот по
силата на наследствено правоприемство, настъпило след смъртта на нейната майка
Ц. Х. на 3.01.2005 г., който придобивен способ съгласно чл. 22,ал.1 от СК прави
процесния недвижим имот лична собственост на ищцата и той не е станал СИО.
Съдът посочва, че ответникът не установява апартаментът да е бил в състава на
СИО. Съдът приема, че ответникът се намира във владение на процесния имот без
правно основание, поради което искът е основателен.
С подадената въззивна жалба
жалбоподателят заявява, че искът е заведен на основание чл. 108 от ЗС, като в
молбата се твърди, че имотът, който той обитава, от СИО се е превърнал след
прекратяване на брака в лична собственост на ищцата, която той е длъжен да
освободи. Твърди, че решението на окръжния съд е постановено без да се
приложени изискващите се доказателства, касаещи прекратяването на брака и
превръщането на СИО в лична такава. Заявява, че след като съпругата му е
придобила имота на 3.01.2005 г., по време на брака им, той се е превърнал в
част от СИО и в това негово качество се ползва от ответника и до настоящия
момент. Заявява, че като основание за издаване на заповед № 13/2018 г. кметът
на Община С.З. сочи чл. 118 и чл. 119 от КМЧП, но тя е издадена от
некомпетентен орган и в нея липсва препис от решението на американския съд.
Заявява, че до връчването на исковата молба не е бил призоваван и не знае за
съществуването на бракоразводно дело, административен акт или процедура,
свързана с разтрогване на брака в страната или в чужбина. Посочва, че окръжният
съд е оставил без уважение неговите искания да бъде изискано от общината и да
бъде приложено по делото копие от решението на Върховния съд на област Кинг,
САЩ, тъй като съдът е приел, че влязлото в сила решение на американския съд не
касае настоящия спор. Заявява, че липсващото решение на американския съд за
разтрогването на брака прави неприложими разпоредбите на чл. 108 от ЗС, тъй
като без него имотът, който той ползва, продължава да бъде СИО, а не
собственост на лице, с което той няма сключен брачен договор. Заявява, че от
прилагането му като доказателство по делото зависи решаването на спора по
същество и най-вече правото на ползването му от съпруга на собственичката на
имота. Заявява, че в случая се касае и за заобикаляне на процедурата, която е
уредена в чл. 118 и чл. 119 от КМЧП. Заявява, че неспазване от български съд на
тези международни договорености се изразява не само в отказа решението на
американския съд да бъде прието като доказателство по делото, но и да бъде изпълнено
постановеното в него решение. Счита, че е задължително решението на окръжния
съд да е съгласувано и да повтаря съдържанието на влязлото в сила решение на
американския съд, свързано не само с разтрогване на брака, но и с делбата на
СИО. Заявява, че липсата на такова решение за разтрогване на брака означава, че
имотът, за който се води спорът, продължава да бъде СИО, както имотите на
страните в САЩ и в други части на България. Затова моли решението да бъде
отменено като неправилно и да бъде върнато делото на окръжния съд за
разглеждане от друг съдебен състав, като бъдат дадени указания за изискване и
прилагане като доказателство по делото съдържащото се в Община С.З. влязло в
сила решение на Върховния съд на област Кинг, САЩ, с което българският съд на
основание чл. 118 и чл. 119 от КМЧП е длъжен да се съобрази и признае.
С отговора на въззивната жалба
ответницата по нея заявява, че твърдението на ответника, заявено във въззивната
жалба, че процесният имот е СИО, е неоснователно, като той не е представил в
производството пред окръжния съд доказателства относно своите възражения.
Посочва, че съгласно чл. 22,ал.1 от СК имотът след смъртта на майката на ищцата
през 2005 г. е собствен на ищцата и не е станал СИО, защото разпоредбата е
императивна и не допуска изключение – винаги и всякога наследените вещни права
са лично имущество. Заявява, че съгласно представеното от нея с отговора на
въззивната жалба решение на Върховния съд на област Кинг, САЩ процесният
апартамент е описан като нейна лична собственост и че ответникът е уведомен за това решение, тъй
като в него е отбелязано, че той е бил призован по пощата в България. Заявява,
че в случая процедурата по чл. 119 от КМЧП не е приложима с оглед нормата на
чл. 3,ал.1 и ал.2 от КМЧП и на чл. 1,ал.1 във вр. с чл. 1,ал.2,б.“а“, вр. чл. 2
от Конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни
публични актове (Хагската конвенция от 5.10.1961 г.), ратифицирана от Република
България със закон, обнародван в ДВ, бр. 47/9.06.2000 г., съгласно които норми
на Конвенцията решението на американския съд за прекратяване на брака не се
нуждае от легализация, за да породи действието си на територията на Република
България, при наличието на Апостил, който в случая е наличен.
Съгласно разпоредбата на чл. 108 от
ЗС собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи
без да има основание за това. В случая в исковата молба ищцата А.Х. ясно
посочва, че претендира да е придобила собствеността на описания в исковата
молба апартамент по наследство, след смъртта на своята майка Ц. Х., починала на
3.01.2005 г. Видно от представения с исковата молба в копие нотариален акт № …г.,
том VII, нот.д.3215/1974 г. на нотариус
при НС-гр.С.З., Т. А. Х. и Ц. Т. Х. са придобили собствеността върху находящ се
в гр.С.З., ул.“Г. Г.“101-А, ЖСК“С.“ апартамент с площ 98,85 кв.м. Видно от
представеното от ищцата с исковата молба удостоверение за наследници, Т. Х. е
починал на 3.09.1990 г. и негови наследници по закон са съпругата му Ц. Х. и
дъщеря му А.Х.. Видно от представения от ищцата в копие с исковата молба
констативен нотариален акт № … г., том I, н.д. 1003/1993 г. на нотариус
при РС-С.З., Ц. Т. Х. е призната за собственик по давност и наследство на същия
апартамент. Видно от представения от ищцата в копие с исковата молба нотариален
акт № .. г., том V, нот.д.
1374/1993 г. на нотариуса при РС-С.З., Ц. Х. е прехвърлила на Д. С. Д. 2/3
ид.ч. от същия апартамент срещу негово задължение да дава на прехвърлителката
пожизнено цялостна издръжка и грижи за гледане. Видно от представеното от
ищцата в копие с исковата молба решение №100/15.05.1998 г. по гр.д. 49/1997 г.
на РС-С.З., вписано в Служба по вписванията, договорът за прехвърляне на
недвижимия имот срещу поемане на задължение за гледане и издръжка, сключен с
посочения по-горе нотариален акт, е развален на основание чл. 87 от ЗЗД. Видно
от представеното от ищцата в копие с исковата молба удостоверение за
наследници, Ц. Х. е починала на 3.01.2005 г. и неин единствен наследник по
закон е ищцата А.Х.. Установява се следователно, че към датата на своята смърт
майката на ищцата Ц. Х. е собственикът на описания в исковата молба апартамент.
Съгласно нормата на чл. 5,ал.1 от ЗН след смъртта на Ц. Х. на 3.01.2005 г.
единственият неин наследник по закон, нейната дъщеря А.Х. наследява имуществото
на своята майка, включително процесният апартамент. Съгласно разпоредбата на
чл. 22,ал.1,изр.1 от СК вещните права, придобити по време на брака по
наследство, принадлежат на съпруга, който ги е придобил. Без значение е при тези
обстоятелства дали ищцата е придобила по наследство процесния апартамент по
време на брака с ответника. Независимо от това дали на 3.01.2005 г. ищцата е
била в брак с ответника, процесният имот е нейно лично имущество съгласно
нормата на чл. 22,ал.1,изр.1 от СК. Ответникът не твърди съгласно разпоредбата
на §4,ал.2 от СК, в сила от 1.10.2009 г., страните като съпрузи да са избрали
законов режим на разделност или между страните да е сключен брачен договор,
като във въззивната жалба изрично е посочено, че с ищцата той няма сключен
брачен договор и се позовава на наличие на СИО. Ответникът нито твърди, нито
установява апартаментът да му е предоставен за ползване от ищцата. Видно от
представеното от ищцата във въззивното производство решение за развод, бракът
между страните е сключен на 18.08.1990 г. и е прекратен приз 2013 г., поради
което съгласно §4,ал.1 от СК, в сила от 1.10.2009 г., нормата на чл.
22,ал.1,изр.1 от СК се прилага за уреждане на отношенията между тях (като
аналогична е уредбата и съгласно чл. 20,ал.1 от СК, в сила от 1.07.1985 г. и
отменен от 1.10.2009 г.). Ищцата като
собственик има право да иска от всяко лице, включително неин съпруг или неин
бивш съпруг, да прекрати неоснователното ползване на имота и да й го предаде
съгласно нормата на чл. 108 от ЗС, поради което в случая е по начало без правно
значение дали страните са все още съпрузи или бракът им е прекратен. Ответникът
не оспорва, че се е настанил в процесния апартамент, като във въззивната жалба
изрично е посочил, че той обитава имота. Установява се от показанията на
свидетелите И.Д. Д. и С. Г.И., разпитани в съдебното заседание на окръжния съд
на 17.10.2019 г., които са съседи на имота и И. е и домоуправител, че А. е в
чужбина, в жилището живее Н., съпругът на А. от 7 години, той не плаща водата,
чува се, че се прибира през нощта, свидетелят Д. плащал с изпратени от А. пари
за охрана, вода и данък за апартамент до идването на Н., сега плащала друга
съседка и А. на нея пращала пари, А. не е съгласно той да живее в жилището,
свидетелят И. вижда Н. сутрин при излизане за работа. Установява се
следователно, както правилно е приел окръжният съд, че ищцата е собственикът на
процесния апартамент и че ответникът ползва имота без да е установил да има
основание за това, поради което предявеният ревандикационен иск е основателен.
Невярно е заявлението на
жалбоподателя във въззивната жалба, че искът е заведен на основание чл. 108 от
ЗС, като в молбата се твърдяло, че имотът, който той обитава, от СИО след
прекратяване на брака се е превърнал в лична собственост на ищцата, която той е
длъжен да освободи. В исковата молба изрично е посочено, че имотът е изцяло
собственост на ищцата, получен по наследство от нейната майка, а ответникът има
ключ от жилището от времето, когато страните са били съпрузи, и след развода се
е настанил в жилището на ищцата. Съответно, неоснователни са оплакванията на
жалбоподателя, че решението на окръжния съд е постановено без да са приложени
изискващите се доказателства, касаещи прекратяването на брака и превръщането на
СИО в лична такава. Невярно е заявлението на жалбоподателя, че след като
съпругата му е придобила имота на 3.01.2005 г. по време на брака им, той се е
превърнал в част от СИО и в качеството му на такъв се ползва от ответника и до
момента. Изрично в обжалваното съдебно решение окръжният съд правилно приема,
че апартаментът не е станал СИО с оглед разпоредбата на чл. 22,ал.1 от СК.
Оплакванията на жалбоподателя, заявени във въззивната жалба, относно
прекратяването на брака между страните с решение на Върховния съд на област
Кинг, САЩ и как това решение следва да бъде прилагано от българските власти,
включително от българските съдилища, са неотносими към разглеждания спор, тъй
като негов предмет е защита на ищцата чрез ревандикационния иск на правото й на
собственост върху нейно лично имущество-недвижим имот (апартамент) по смисъла
на чл. 22,ал.1,изр.1 от СК. Следва при тези обстоятелства само да се посочи, че
решението на американския съд бе представено от ищцата с отговора й на
въззивната жалба в копие, с апостил и в превод, за което представяне
жалбоподателят е уведомен на 12.02.2020 г. с връчените му заедно с призовката
за съдебното заседание на апелативния съд писмен отговор на въззивната жалба и
разпореждане от 6.02.2020 г. на апелативния съд, но в становището си от
9.03.2020 г. той не изразява становище във връзка с представянето на решението,
а заявява, че поддържа искането, свързано с представяне към материалите по
делото на съдебното решение на американския съд чрез изискването му от окръжния
съд от Община С.З., въпреки че в становището на ответника, сега жалбоподател,
представено до окръжния съд на 16.10.2019 г., той изрично заявява, че ако към
делото бъде представено като доказателство заверено копие от решението на
американския съд, с което бракът на страните е прекратен и е налице произнасяне
за делбата на семейните имоти в САЩ и България, той изразява готовност не само
да го признае, но и като гражданин на САЩ да го изпълни. Видно от представеното
с отговора на въззивната жалба от страна на ищцата решение на американския съд,
с апостил и в превод, в него е посочено, че жалбоподателят като ответник е бил
призован по пощата до България, че няма писмен договор за раздяла или
предбрачен договор, че страните притежават обща семейна недвижима или обща
лична собственост – апартамент в жилищен комплекс в Б., щата В. и че ищцата
притежава следната недвижима отделна лична собственост – апартамент от нейните
родители в гр. С.З., ул.“Ген.Г.“101,вх.А, ап.43, т.е. процесния апартамент.
Следва още само да се отбележи, че, както е посочил окръжният съд в съдебното
заседание на 17.10.2019 г., ответникът е могъл да предприеме съответните
действия и да се снабди още при разглеждането на спора в първата инстанция с
препис от съдебното решение от преписката в Община С.З.. Установява се
следователно, че оплакванията и исканията във въззивната жалба са
неоснователни. Решението на окръжния съд е правилно и следва да бъде
потвърдено.
Съгласно разпоредбата на чл.
78,ал.1 от ГПК жалбоподателят дължи да заплати на ответницата по жалбата
направени от нея за въззивното производство разноски. Такива се претендират от
страна на ответницата, но не се установява да са били направени, тъй като по
делото липсва документ за направени разноски, не е представен и списък на
разноски, поради което не се присъждат.
С оглед на гореизложеното съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 602, постановено на 18.11.2019 г. по гр.д. 32/2019 г. на Окръжен съд – С.З..
Решението може да се обжалва при
условията на чл. 280 от ГПК пред Върховния касационен съд – гр. София с
касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: (1)
(2)