Р Е Ш Е Н И Е
№ 11.06.2020 година гр.София
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Софийски градски съд , Гражданско отделение ,
II “Б” състав , в публично заседание на осми юни две хиляди и двадесета година , в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
КАЛИНА
АНАСТАСОВА
Мл.съдия ИВА НЕШЕВА
при секретар Д.Шулева
като разгледа докладваното от съдия Василев въззивно гражданско дело №15437 по описа на
2019 година,
за да се произнесе взе предвид
следното :
Производството е по
чл.258 –чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.
В. гр.д. №15437/2019 г по
описа на СГС е образувано по въззивна жалба на У. „С.М.“ ЕАД *** ЕИК *******срещу решение №96347 от 17.04.2019 г постановено
по гр.д.№59851/2018 г на СРС , 125 състав ; с което е отхвърлен иска на въззивника
с правно основание чл.422 ал.1 ГПК във вр. чл.210 ал.5 КТ, чл.203 ал.1 КТ да се
признае за установено , че П.М.М. ЕГН ********** от
гр.Варна му дължи сумата от 187,25 лева- заплатени по вина на М.
обезщетение за неимуществени вреди и съдебни разноски на Р.Н.М.поради
неправомерно задържане в Първа психиатрична клиника на У. „С.М.“ ЕАД за периода 04.02.2017 г –
06.02.2017 г ; ведно със законната лихва от 08.02.2018 г до окончателното
заплащане на сумата ; за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 20.03.2018 г по ч.гр.дело №16825/2018 г на СРС, 125
състав.
Въззивникът излага
доводи за неправилност на решението на СРС , тъй като ответникът / тогава и началник на Първа психиатрична клиника /
- е имал задължението да уведоми изпълнителния директор за състоянието на
пациента , обуславяло задържане извън първите 24 часа . Задължението произтича
не от длъжностната характеристика на ответника , а от качеството му на като
лекуващ лекар на Р.М.. Ответникът е можел да уведоми дежурния по болница според
действащата Инструкция за функциите на дежурния по болница , за предприемане на
мерки по чл.154 Закона за здравето . Без значение е , че при тръгването ва д-р Р.спешното състояние на Р.М.не е било овладяно , а и
по този въпрос е налице влязло в сила решение на Районен съд-Варна . По
нареждане на М. Р.изпратила имейл до Районен съд-Варна , но то не представлява
искане за настаняване на пациента за срок по-дълъг от 24 часа . Специализантът Джорджанова не носи отговорност , а отговорност носи
нейният ръководител .
Въззиваемата страна не е подала писмен отговор на въззивната
жалба .
Въззивната жалба е допустима. Решението е връчено на въззивника на
07.06.2019 г и е обжалвано в срок на 11.06.2019
г / по пощата / .
Налице е правен интерес на въззивника
за обжалване на решението на СРС.
След преценка на доводите в жалбата и доказателствата по делото, въззивният съд приема за установено следното от фактическа и правна страна :
В мотивите на СРС е възпроизведена фактическата обстановка . Във връзка с чл.269 ГПК настоящият съд извършва служебна
проверка за нищожност и недопустимост на съдебното решение , като такива пороци в случая не се
констатират . Относно доводите
за неправилност съдът е ограничен до изложените във
въззивната жалба изрични доводи , като може да
приложи и императивна норма в хипотезата на т.1 от Тълкувателно
решение №1 от 09.12.2013 г по тълк.дело №1/2013 г на ОСГТК на ВКС .
За да отхвърли иска СРС е приел , че по чл.154 ал.1 Здр лекуващият лекар /лекарят овладял
спешното състояние/ има задължението да уведоми изпълнителния директор на
лечебното заведение , че е овладяно спешното състояние , евентуално да вземе
мерки и да задържи пациента за 24 часа респ.да поиска продължаване на срока до
48 часа от районния съд , а при необходимост да поиска и настаняване за
задължително лечение . По делото не е доказано М. да е бил лекуващ лекар на Р.М.,
нито да е имал задължение по длъжностната си характеристика да уведоми
изпълнителния директор на болницата . Евентуално се носи отговорност от д-р Джорджанова , която е била със специалност .
Решението на СРС е правилно , при следните уточнения . Чл.154 ал.1,2 ЗЗдр
урежда единствено правомощия на ръководителя на лечебното заведение да
вземе решение за временно настаняване на лице за срок до 24 част респ.да поиска
продължаване на срока с до 48 часа . В закона не са уредени задължения на
лекуващия лекар , нито задължения на други лица да уведомяват
ръководителя на лечебното заведение за вземане на решение за временно настаняване
. Тези въпроси следва да се регламентират с вътрешни актове на работодателя
/лечебното заведение/ – заповед , инструкция , правилник и пр.
Не се спори между страните , че за
периода 04.02.2017 г – 06.02.2017 г изричен
вътрешен акт за приложението на чл.154 ЗЗдр не е бил издаден от ищеца . От това следва , че
лицето което има правомощия да вземе решение за временно настаняване
/изпълнителният директор , респ.лицето което го замества / носи отговорност и
за цялостното провеждане на съответната процедура , респ.носи отговорност и за
незаконосъобразното задържане на лицето Р.М..
Неоснователен е доводът на въззивника
, че влязлото в сила решение №5163 от 11.12.2017 г по гр.д.№3326/17 г на
Районен съд-Варна е задължително за страните и установява правно значими факти
за настоящия спор чрез мотивите си . Ответникът не е бил страна в това
производство и не е обвързан от СПН по него – чл.298 ГПК . Ответникът не
е бил конституиран и като трето лице помагач на ищеца и не е обвързан и от задължителната
сила на мотивите по чл.223 ал.3 ГПК между него и болницата.
Следва да се отбележи , че в
настоящото производство не е доказан по убедителен начин и в цялост
фактическия състав на ограничената имуществена отговорност – дори не е
доказан периода , за който е задържан Р.М.и кога е овладяно спешното му
състояние. Не е доказано и ответникът да е извършил неправомерни действия –
именно той да е бил длъжен да сезира изпълнителния директор на болницата , а не
негови колеги , които също са работили в Първа психиатрична клиника на У. „С.М.“ ЕАД . Св.Р.също установява , че е
имало неяснота за нея и за ответника как точно трябва да се постъпи , защото не
е имало установени вътрешни правила за временното задържане на психично болни .
Отделно , разноските по гр.д.№3326/17
г на Районен съд-Варна не са в пряка причинна връзка с поведението на ответника
, който не е бил страна по това дело . Ищецът е можел да намали размера на
присъдите срещу него разноски като признае иска за 1 лев или заплати
обезщетението извънсъдебно .
Налага се изводът , че решението на
СРС трябва да бъде потвърдено. С оглед изхода на делото в тежест на въззивника са разноски на въззиваемата
страна в размер на 600 лв адвокатско възнаграждение .
По изложените съображения , СЪДЪТ
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №96347 от 17.04.2019 г постановено
по гр.д.№59851/2018 г на СРС , 125 състав .
ОСЪЖДА У. „С.М.“
ЕАД *** ЕИК *******да заплати на П.М.М. ЕГН **********
от гр.Варна сумата от 600 лева разноски пред СГС .
Решението не подлежи
на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.