№ 619
гр. Бургас, 09.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Мариана Г. Карастанчева
Членове:Пламена К. Г.ева Върбанова
Тихомир Р. Рачев
при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова
като разгледа докладваното от Тихомир Р. Рачев Въззивно гражданско дело №
20242100500691 по описа за 2024 година
и като взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от Министерството на правосъдието на
Република България, чрез пълномощниците му юрк. Ива Тончева и Виктор
Христов, срещу Решение № 514 от 12.03.2024 г. по гр. д. № 2138/2023 г. на
Районен съд – Бургас. С последното министерството е осъдено да заплати на
Я. Р. Ж.: 1) на основание чл. 49 ЗЗД сумата от 215 лв., представляваща
имуществена вреда – заплатено адвокатско възнаграждение и държавна такса
в производство по обжалване на Определение № 17 от 17.2020 г. за отказ от
вписване на нотариален акт, постановено от съдия по вписванията Стела
Николова Беширова към Районен съд – Карнобат по повод на заявление с вх.
№ 3669/17.11.2020 г. по описа на Служба по вписванията – Карнобат, който
отказ е отменен с Определение № III-261027/16.12.2020 г. по в. гр. д. №
2788/2020 г на Окръжен съд – Бургас, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от подаване на исковата молба – 07.04.2023 г., до датата
на окончателно изплащане; и 2) на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 51,10
лв., представляваща мораторна лихва за периода от 16.12.2020 г. до 06.04.2023
г. С решението са отхвърлени предявените от министерството обратни искове
срещу Стела Николова Беширова, в случай на уважаване на главните искове,
да заплати 1) на основание чл. 203, ал. 2 КТ, вр. с чл. 54 ЗЗД сумата от 215 лв.
– обезщетение за причинени от нея вреди при и по повод изпълнение на
1
задълженията й като съдия по вписванията, а именно постановяване на
незаконосъобразен отказ от вписване по повод на заявление с вх. №
3669/17.11.2020 г. по описа на Служба по вписванията – Карнобат, който отказ
е отменен с Определение № III-261027 от 16.12.2020 г. по в. гр. д. № 2788/2020
г на Окръжен съд – Бургас; и 2) на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 54 ЗЗД
сумата от 51,10 лв., представляваща лихва за забава за периода от 16.12.2020 г.
до 06.04.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
подаване на исковата молба – 07.04.2023 г., до датата на окончателно
изплащане на вземането. С решението министерството е осъдено да заплати
на Я. Р. Ж. и сумата от 600 лв., представляваща направените в исковото
производство деловодни разноски.
Депозираната въззивна жалба е допустима – подадена е от процесуално
легитимирано лице, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на
инстанционен контрол съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 260 и чл.
261 ГПК.
Въззивникът счита, че решението е недопустимо, тъй като нормата на
чл. 541 ГПК изрично определя в чия тежест остават разноските в
охранителните производства и по този начин изключва претендирането им от
трети лица, включително в други производства. Първоинстанционният не бил
обсъдил в доклада по делото възраженията за недопустимост на
Министерството на правосъдието.
В жалбата се излагат подробни съображения, че съдията по вписванията
законосъобразно е отказал вписването. За да породи действие даването вместо
изпълнение, следвало да се установи съгласието на кредитора. На страната на
кредитора по сделката следвало да бъдат трима наследници на Г.К., а по
представения за вписване нотариален акт на страната на този кредитор била
вписана само една от наследниците му. Изтъква се, че съдията по вписванията
е извършил преценка дали всички лица – наследници на кредитора, са дали
необходимото съгласие по чл. 65 ЗЗД, като част от съдържанието на акта, а не
е осъществил проверка за осъществяването на юридическите факти,
обуславящи материалната законосъобразност на извършения нотариален акт.
Сочи се, че липсата на яснота относно лицата, които са на страната на
кредитора по чл. 65 ЗЗД и които могат да дадат съгласие за даване вместо
изпълнение, е обусловила извод за нередовност на представения за вписване
акт, което е основание за отказа на съдията по вписванията.
На следващо място, въззивникът смята, че в обжалваното решение не са
обсъдени всички относими доказателства, което е довело до необоснованост
на решението. Приложение към исковата молба договор за прана помощ от
19.11.2020 г., платежно нареждане за кредитен превод от същата дата, анекс №
1 към договор за правна услуга и фактура от 19.11.2020 г. представлявали
частни диспозитивни документи, ползващи се единствено с формална
доказателствена сила. Разпечатката от платежно нареждане не можела да се
приеме за документ, предвид липса на данни за авторство. В основанието на
платежното не бил посочен договорът с адвоката. По делото нямало
доказателства за платена сума по договор за правни услуги от 19.11.2020 г.
Фактурата също не представлявала доказателство за плащане, а само носител
2
на информация за регистрирана стопанска операция.
В жалбата се изтъква, че съдът не е обсъдил възражението, че
действията на съдията по вписванията не се намират в причинно-следствена
връзка с твърдяната от ищеца вреда. Вредите, изразяващи се в заплатено
адвокатско възнаграждение, били в резултат на решението на ищеца да ползва
правна помощ, а не на действията на съдията по вписванията.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция въззивникът
сочи, че решението по чл. 577 ГПК не обвързва съда, разглеждащ иска по чл.
49 ЗЗД. Изтъква се, че в споразумението, приложено към преписката на
съдията по вписванията, не е конкретизирано задължението, което се погасява,
както и че в чл. 3 е посочено, че Х.Г., П.Г. и А.Г. декларират, че нямат каквито
и да е било финансови претенции спрямо дружествата „Мегаслот“ ЕООД и
„Вегас груп“ ЕООД. А видно от нотариалния акт задължението било на Я. Р.
Ж. в лично качество.
Въззивникът иска обжалваното решение да бъде отменено и вместо това
главните искове да бъдат отхвърлени, евентуално да бъдат уважени обратните
искове. Моли и адвокатското възнаграждение, присъдено от
първоинстанционния съд за защита в производството пред него, да бъде
намалено под минимума, предвиден в Наредбата за минималните адвокатски
възнаграждения.
Въззиваемият Я. Р. Ж., чрез адв. Георги Стоянов от Адвокатска колегия –
Бургас, е подал отговор на въззивната жалба.
Въззиваемата Стела Николова Беширова – трето лице помагач и
ответник по обратния иск в първоинстанционното производство, не е подала
отговор на въззивната жалба. Не е изразила становище и в проведеното
открито съдебно заседание.
Отговорът на въззивната жалба е допустим – подаден е в срока по чл.
263, ал. 1 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 259, ал. 2-4, чл. 260, т. 1, 2, 4
и 7 и чл. 261 ГПК.
В отговора на въззивната жалба въззиваемият сочи, че Министерството
на правосъдието не е направило възражение срещу доклада на съда в първото
открито съдебно заседание, включително относно недопустимостта на
исковете. Твърди се, че е преклудирано направеното за пръв път във
въззивната жалба възражение, че не е налице съгласие от всички наследници
на Г.Г..
В жалбата се изтъква, че съгласно съдебната практика съдът по
деликтния иск следвало сам да прецени процесуалната законосъобразност на
действията и бездействията на съдията по вписванията, без да е обвързан с
това дали същите са обжалвани и какво е решението на съда по жалбата. В
случая действията на съдията по вписванията противоречали на указанията,
дадени с т. 6 от Тълкувателно решение № 7/25.04.2013 г. по тълк. д. № 7/2010
г. на ВКС, ОСГТК.
Въззиваемият счита, е в производството по обжалване на отказа на
съдията по вписванията ищецът е заплатил 200 лв. за адвокатско
3
възнаграждение и 15 лв. за държавна такса. Сочи се, че още тогава са
представени договор за правна услуга, анекс и документ за платена по банков
път сума, заверени от адвокат. Спазени били указанията относно доказването
на разноските, дадени с Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. на
ВКС, ОСГТК.
В отговора се поддържа, че сторените в производството по отмяна на
отказ разноски съставляват претърпяна от ищеца имуществена вреда в
причинно-следствена връзка с постановения от съдията по вписванията отказ,
тъй като ищецът не би сторил такива разноски, ако съдията бе изпълнил
задълженията си. Изтъква се, че всеки има право на адвокатска защита,
поради което доводите на въззивника за липса на причинно-следствна връзка в
тази част са неоснователни.
Въззиваемият счита, че въпреки нормата на чл. 541 ГПК няма пречка
адвокатското възнаграждение и държавната такса да бъдат претендирани в
отделно производство.
В отговора се сочи още, е делото е с правна и фактическа сложност:
налице са два иска, искова молба, привличане на трето лице и обратен иск
срещу него, изследвани са няколко материалноправни норми и са цитирани
множество тълкувателни решения.
Въз основа на изложеното въззиваемият моли обжалваното решение да
бъде потвърдено. Претендира деловодни разноски за въззивната инстанция.
Относно валидността и допустимостта на решението:
Неоснователно е възражението на жалбоподателя във връзка с
разпоредбата на чл. 541 ГПК, съгласно което разноските в охранителното
производство са за сметка на молителя. Доколкото в охранителното
производство действително не се разрешава правен спор със сила на
пресъдено нещо, не е уредена и отговорността за разноски. Именно поради
това обаче тези разноски могат да се претендират като имуществена вреда в
производство за обезщетение на вреди от незаконосъобразен отказ като
настоящото. Разноските на ищеца за държавна такса и адвокатско
възнаграждение по повод на постановен отказ от служител на ответника,
който е отменен като незаконосъобразен, представляват имуществената вреда
за него като легитимирано, а и принудено да обжалва незаконосъобразния
отказ. Безспорно в това производство, както и във всяко друго производство
пред съд ищецът има право на адвокатска защита, а е длъжен да заплати и
държавна такса по производството. Обратното тълкуване на нормата на чл.
541 ГПК означава да се приеме, че с процесуален закон се ограничава обема на
деликтната отговорност, при липса на такова ограничение в специалния
материален закон, който я регулира.
В съответствие със задължението си по чл. 269 ГПК съд извърши
служебна проверка и установи, че решението е валидно и допустимо.
Като прецени събраните по делото доказателства и доводите на
4
страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна:
На 17.11.2020 г. е подадено заявление с вх. №3669 за вписване на
Нотариален акт №**, том *, рег. № ****, дело № ***/20** г. на нотариус
Мариана Стоева, рег. № 581 на НК, с район на действие: Районен съд –
Карнобат, по силата на който Д.Х.Ж. и Я. Р. Ж. прехвърлят на К.Г.Г. правото
на собственост върху съсобствената си 1/2 идеална част от съсобствен с
приобретателката недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в
масивна триетажна офис сграда с магазин за промишлени стоки, склад за
промишлени стоки, оптика и очен кабинет, 11 бр. офиси и 3 бр. ателиета на
булевард „България“ № 9, който самостоятелен обект представлявал нощен
бар, разположен в сутерена на сградата и е със застроена площ от 206,98 кв.м.,
срещу прихващане на сума в размер на 16 500 лв., дължима от
прехвърлителите Я. Ж. на наследодателя на приобретателката – Г.К. Г., която
сума последният е заплатил на дружеството продавач „Римстрой – 1“ ЕООД
при закупуване на имота с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим
имот, вписан в Служба по вписванията – Карнобат под акт №**, том **, дело
№ ***, вх. рег. № ****/**.**.20** г., вместо прехвърлителят Я. Ж..
Към преписката е представено и споразумение, сключено между Я. Р.
Ж., лично и като управител на „Мега Слот“ ЕООД, „Вегас Груп“ ЕООД, и от
друга страна, П.Г.Г., К.Г.Г. и А.Н.Г., по силата на което страните се съгласяват
Я. Ж. да прехвърли лично или да осигури трети лица да прехвърлят на К.Г.Г.
1/2 идеална част от описания по-горе в настоящото решение недвижим имот.
Със споразумението А.Г. и П.Г. се съгласяват недвижимия имот да бъде
прехвърлен на К.Г.Г., като считат, че по този начин първата страна е
изпълнила задълженията си по споразумението. Страните се съгласяват, че
задълженията на Я. Ж. към техния наследодател се погасяват.
С Определение от 17.11.2020 г., постановен от съдия по вписванията
Стела Беширова при Районен съд – Карнобат, е отказано вписване на
горепосочения нотариален акт поради неспазване на императивните
изисквания на чл. 6, ал. 1 от Правилника за вписванията относно
съдържанието на акта: индивидуализация на страните и подписване на акта от
тях. Съдията е изложил мотиви, че дългът, който се погасява с договора, е на
Г.Г., който е починал и е настъпило наследствено правоприемство по
отношение на наследниците му. Поради това според съдията страна по
сделката следвало да бъдат, от една страна – прехвърлителите Д.Ж. и Я. Ж., а
от друга – наследниците на Г.Г..
С жалба от 20.11.2020 г молителят е обжалвал отказа на съдията по
вписванията пред Окръжен съд – Бургас. Претендирал е и присъждане на
разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение в размер на 215 лв.
С Определение № III-261027 от 16.12.2020 г. по ч. гр. д. № 2788/2020 г. на
Окръжен съд – Бургас е отменен постановеният отказ за вписване и делото е
върнато на съдията по вписванията за извършване на необходимите
технически действия. Искането за присъждане на разноски е оставено без
уважение на основание чл. 541 ГПК.
По делото е представен договор за правна услуга от 19.11.2020 г.,
5
сключен между Я. Р. Ж. и адвокат Георги Стоянов с предмет изготвяне,
подписване и подаване на жалба против определение за отказ от 17.11.2020 г.,
постановен от съдия по вписванията Стела Беширова. Уговорено е
възнаграждение в размер на 200 лв.
Видно от платежното нареждане от 19.11.2020 г., Я. Ж. е заплатил по
сметка на Г. С. сумата от 215 лв. В основанието е посочено „ДТ ЧЖ Отказ №
17 от 17.11.2020 на СВ Карнобат“.
Водно от платежно нареждане от 20.11.2020 г., Г. В. С. е заплатил 15 лв.
по сметка на Окръжен съд – Бургас. В основанието е посочено „ДТ Отказ
17.11.2020 г. на Служба по вписванията – Карнобат“ и че задължено лице е Я.
Р. Ж..
Адвокат Стоянов е издал Фактура № **********/19.11.2020 г. за
адвокатско възнаграждение по договора за правни услуги от 19.11.2020 г. в
размер на 200 лв.
Като доказателство е приет Анекс № 1 от 27.11.2020 г. към договора за
правна услуга от 19.11.2020 г., с който страните се съгласяват, че преведената
сума в размер на 215 лв. следва да бъде отнесена, както следва: 200 лв. за
платено адвокатско възнаграждение и 15 лв. за заплатена държавна такса.
При така установената фактическа обстановка съдът намира
следното от правна страна:
Относно исковете по чл. 49 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е отговорност за чужди виновни
действия, която произтича от вината на натовареното с извършването на
работата лице и не се обуславя от вината на възложителя на работата. В този
смисъл отговорността на възложителя е гаранционно-обезпечителна и
безвиновна.
Съгласно мотивите към т. 6 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005
г. на ВКС по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК, Министерство на правосъдието е
държавният орган, който отговаря за вреди на граждани от незаконни
действия или бездействия на съдиите – изпълнители и съдиите по
вписванията. Това е вярно и при действащата правна уредба (чл. 281 ЗСВ).
За да бъде уважен искът по чл. 49 от ЗЗД, е необходимо да се докаже, че
съдията по вписванията е извършил деянието при или повод възложената му
работа; че деянието е противоправно; претърпените вреди; причинната връзка
между деянието и вредите.
Следва да се отбележи, че произнасянето, с което отказът на съдията по
вписванията е отменен като незаконосъобразен, не обвързва съда в
настоящото производство, който следва да се извърши самостоятелна
преценка.
Настоящият състав счита, че съдията по вписванията е надхвърлил
правомощията си, като е осъществил преценка по същество относно
6
представената му за вписване правна сделка. В т. 6 от Тълкувателно решение
№ 7 от 25.04.2013 г. по тълк. д. № 7/2012 г. на ВКС, ОСГТК, е посочено, че
съдията по вписванията може да откаже вписване, ако актът не подлежи на
вписване, ако не е съставен съобразно изискванията за форма и ако няма
необходимото съдържание. В мотивите на тълкувателното решение изрично е
посочено, че може да бъде отказано вписване на акт, който не е подписан, тъй
като проверката за наличие на подпис е елемент от проверката на формата на
акта. Последното обаче се отнася до страни, които са посочени като такива в
нотариалния акт. Не може да се приеме, че съдията по вписванията има право
да изисква подпис на нотариалния акт от лице, което не е посочено като страна
в него. Съдията по вписванията няма правомощия да проверява материалната
законосъобразност на правни сделки. Преценката му по чл. 6, ал. 1 от
Правилника за вписванията се свежда само и единствено до страните, които са
посочени от нотариуса в заявения за вписване акт. Ето защо следва да се
приеме, че постановеният от Стела Беширова отказ е незаконосъобразен.
Неоснователни са оплакванията на Министерството на правосъдието, че
по делото не е доказано настъпването на вреди. Представени са електронни
платежни нареждания, възпроизведени на хартиен носител. В срока за отговор
на искова молба те не са оспорени от насрещната страна – това е направено
чак с въззивната жалба. Следва да се посочи, че частните свидетелстващи
документи, включително неподписаните, са годни доказателствени средства:
допустими според процесуалния закон, щом няма забрана според действащия
по време и мястото на съставянето им закон по такъв начин да се
удостоверяват фактите, за които свидетелстват. Те се преценяват от съда по
вътрешно убеждение и с оглед на всички обстоятелства по делото. Вж. в този
смисъл Решение № 26/09.04.2020 г. по гр.д. № 1764/2019 г. на ВКС, I г.о. Тъй
като по делото има доказателства за сключен договор за правна защита, както
и издадена фактура от адвоката, съдът намира, че платежното нареждане е
достоверно. От основанието му става ясно, че заплатените суми касаят именно
частна жалба срещу отказ от 17.11.2020 г. на Служба по вписванията –
Карнобат. Размерът на заплатената сума съвпада с данните по делото – 215 лв.,
от които 15 лв. за държавна такса и 200 лв. за адвокатско възнаграждение. В
този смисъл е и подписания от страните анекс към договора за правна защита.
Поради това за съда не възниква никакво съмнение, че страната е направила
разходи за адвокатска защита и държавна такса в посочените размери.
Вредите са в причинно-следствена връзка с противоправното поведение
на съдията по вписванията: ако не беше постановен отказ за вписване, нямаше
да се наложи страната да го обжалва, включително да ангажира адвокат. Всяко
лице има право да се ползва от адвокатска защита и не може този избор да се
тълкува в негова вреда.
Предвид всичко изложено по-горе, искът по чл. 49 ЗЗД е основателен и
правилно е бил уважен от първата инстанция, ведно със законната лихва до
окончателното изплащане.
С оглед уважаването на главния иск и предвид наличието на забава да се
плати дължимото обезщетение, първоинстанционният съд правилно е уважил
акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
7
Относно обратните искове:
Според чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В случая в
жалбата липсват каквито и да е оплаквания срещу решението в частта относно
обратните искове. Поради това по-горе съдът е осъществил само служебна
проверка за допустимост и валидност на решението в тази част.
Относно крайния резултат:
Поради всичко изложено решението на първата инстанция следва да
бъде потвърдено изцяло.
По разноските:
Подадена е въззивна жалба и срещу решението в частта за разноските. С
оглед Решение от 25.01.2024 г. по дело C‑438/22 на СЕС, при преценката си за
размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско
възнаграждение на страната съдът не е обвързан от посочените в Наредба №
1/09.07.2004 г. минимални размери на адвокатското възнаграждение. Според
новата формирана практика на ВКС, при направено възражение за
прекомерност съдът трябва да прецени видът на спора, интересът, видът и
количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна
сложност на делото. Вж. в този смисъл Определение № 1396/29.05.2024 г. по
ч.т.д. № 802/2024 г. на ВКС, I т.о., Определение № 1211/10.05.2024 г. по ч.т.д.
№ 1378/2023 г. на ВКС, I т.о., и др.
В конкретния случай съдът намира, че заплатеното адвокатско
възнаграждение пред първата инстанция в размер на 500 лв. не е прекомерно.
Делото действително е с ниска правна и фактическа сложност, но са налице
два обективно съединени иска и подробна защитна позиция, изградена от
процесуалния представител, поради което според настоящия състав размерът
на претендираното възнаграждение е оправдан.
Въззивникът е направил възражение за прекомерност и относно
претендираното от въззиваемия адвокатско възнаграждение във въззивната
инстанция, което е в размер на 400 лв. Според настоящия състав това
възнаграждение действително е завишено с оглед работата, извършена от
процесуалния представител на въззиваемия – дори не се е явил в открито
съдебно заседание. Освен това във въззивната инстанция не са събирани нови
доказателства. Поради изложеното възнаграждението за въззивната инстанция
следва да бъде намалено на 300 лв.
Мотивиран от изложеното, Окръжен съд – Бургас
РЕШИ:
8
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 514 от 12.03.2024 г. по гр. д. № 2138/2023
г. на Районен съд – Бургас.
ОСЪЖДА Министерството на правосъдието на Република България,
представлявано от министъра на правосъдието, да заплати на Я. Р. Ж., ЕГН
**********, сумата от 300 лв. – деловодни разноски за въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9